вторник, 27 март 2012 г.

27 март – Световен ден на Театъра

Не помня кога е бил първият път, в който съм стъпала в театъра, нито коя постановка съм гледала. Може би е било някакво детско куклено представление, на което са ни завели под строй от училище. Нямам спомен родителите ми, или пък някой друг да ме е водил на театър, с което мога да кажа, че съм се запалила. Мисля, че сама открих това изкуство за себе си, не помня коя е била постановката-катализатор за този процес, но факт е, че от доста години насам съм редовен зрител, тотално спечелен за каузата „Театър“. Слава богу, имам приятели и познати, с които споделям тази си страст, мога да говоря с часове на тази тема – за нова, или не чак толкова нова постановка, за актьорите, участващи в нея, за режисьора, за отделни ключови реплики, които са ни впечатлили, за емоцията, която ни остава след края и за кои спектакли вече имаме билети и ни предстои да гледаме. Винаги се вълнувам, когато прекрачвам прага на театъра, все едно влизам в храм, а тази емоция през годините се запази и до днес. Признавам, че не всичко, което съм изгледала досега ми е харесвало, имало е опити за представления, след които съм оставала в потрес и съжаление, че съм си изгубила времето. Но дори и след тях, нито за миг не съм се разколебавала, че следващото, на което ще отида, ще ме зареди по онзи неповторим начин, по който може да ме докосне само нещо любимо.

Днес, 27 март, е Световният ден на Театъра. Искам да честитя празника на всички хора, свързани по единн или друг начин с това велико изкуство – актьори, режисьори, постановчици, художници, осветители, драматурзи, музиканти и т.н., благодарение на които я има тази магия, наречена Театър! А всичко това нямаше да го има, ако не беше на лице другият компонент за случване – Публиката, приятелите и почитателите на това изкуство, към които се причислявам и аз самата. И днес, когато се говори за световна криза, икономически проблеми, страх и несигурност, точно в тези времена, салоните в театрите са пълни, поставят се качествени постановки, разнообразни по своя характер, насоченост и колоритност. Хората имат нужда от духовна храна, търсят своето спасение, смисъл и вдъхновение. Някои го намираме именно в Театъра. Аз лично смятам да отразя това събитие довечера, като присъствам на връчването на наградите Икар 2012 в Народен театър „Иван Вазов“.

Честит Празник на всички, които усещат днешния ден като такъв!

сряда, 21 март 2012 г.

На театър: "McBeth"


„МcBeth – Младежки театър „Николай Бинев“, пиеса от У.Шекспир, реж. Теди Москов, сценография: Владимир Шишков, костюми: Свила Величкова, музика: Антони Дончев, в ролите: Малин Кръстев, Станка Калчева, Герасим Георгиев – Геро, Вежен Велчовски, Ярослава Павлова, Лилия Гелева, Красимир Недев.
Ако някой ми беше завързал очите и ме беше завел на представление, без да знам кое е, с кого е, на кого е, действието започне и превръзката от очите ми падне, до петата минута аз ще знам, че гледам постановка на Теди Москов. Но сигурно ще ми трябват поне тройно повече на тези минути, за да отгатна, че става дума за текст на Шекспир, при това класиката „Макбет“. И това не е толкова предсказуемо, защото на сцената няма надпис от рода „Теди Москов представя...“, а защото и този път не е изневерил на стила си и зрителите, които гледат негови постановки, веднага ще открият неподражаемия му почерк и интерпретация на поставяне. Като влизах в театъра, направи ми приятно впечатление, че голяма част от публиката се състоеше от млади хора, дори и деца. По-късно, вече като бях заела мястото си, видях, че на редовете пред мен действително беше цял един клас ученици, организирани от две учителки, които бяха пред очите ми. Децата бяха може би 6-7 клас, навярно някои от тях за пръв път стъпваха в театъра, сигурно в училище изучават класическите произведения на Шекспир и учителките са решили да извършат едно благородно дело като заведат тези ученици на театър, с надеждата да привлекат вниманието им към това изкуство, а от друга страна, поне да обърнат вниманието им към литературното произведение. Но ако са очаквали класически текст, поднесен консервативно, то едва ли точно интерпретацията на Теди Москов е най-удачният вариант. В самото начало излизат трите дами, които Шекспир е описал като трите вещици, а Теди Москов е добавил към това определението кикимори. Та вещиците-кикимори изглеждат секси (носят провокативни сутиени, черни дантелени чорапи с жартиери, прозрачни воали, вместо поли), говорят директно и скандално, при това в един глас и наричат себе си трио „Хинелоза“ (игра на думи с паразитите трихенолоза). И естествено още в началото, реакцията от учениците не закъсня: бурен смях, подвиквания и подсвирквания за ужас и неудобство на учителките пред мен, които шоково се спогледаха и със сигурност вече са съжалявали за избора си на театрално представление. Но, както се казва, това не е всичко: Шекспир е дал името на главния си едноимен герой като Макбет, а при Теди Москов той е Мухльо, който ходи на пазар и в крайна сметка се връща с покупка от няколко портокала в мрежичка, в други ситуации, предвид региона, Макбет вече е Мехмед, а самият Шекспир прави луп-луп-луп (пак според текста в пиесата) в гроба. Борбата за власт в царския дворец е пресъздадена успешно от героите на Вежен Велчовски, Герасим Георгиев и Малин Кръстев, които са едновременно вОйни, придворни, царе и кандидати за короната, постоянно сменящи ролите си и пресъздават няколко поколения престолонаследници, съответно и техните убийци. Едновременно с това, и тоалетите са различни – класически костюми, шотландски карирани полички, картонени бутафорни рицарски доспехи, а героят на Красимир Недев почти през цялото време е в бебешко розово костюмче, с шапчица на главата и биберон в устата, когото през цялото време ту се опитват да убият, ту му се кълнат във вечна вярност и признателност. Освен смешните и бутафорни мечове, с които се извършват кръвопролитията, роля в спектакъла има и една кукла-бебе, което изпълнява ролята на бъдещ престолонаследник и има нелеката задача да го премятат, подхвърлят, удрят в пода и стената съвсем безжалостно и се чудя как остана цяло накрая, без да му изхвърчи я главата, я някой крайник. Силно впечатление прави и самата сцена – асиметричен куб, облян в ярко червена светлина (може би асоциация с многото кръв, пролята през този исторически период), отворен от едната страна, за да може публиката да наблюдава какво се случва в това затворено пространство на непрестанни интриги и войни. Малин Кръстев и Станка Калчева, освен герои от масовката, изпълняват в същото време и семейство Макбет. Малин Кръстев, в ролята на крал Макбет, с нарицателната вече торбичка с портокали, увесен нос, нямащ никаква царска осанка, нито необходимия за целта характер, наричан от собствената си властолюбива съпруга Лейди Макбет, с типичното балканско определение за такъв тип мъж – мухльо. Интересно пресъздаден е и самият подбор за крал на Шотландия, организиран от трите Кикимори. Няколко кандидати се явяват за този пост чрез кастинг, като трите дами, в ролята на жури, разглеждат техните CV-та, оценяват качествата, или по-точно липсата им, задават им практични за дадения пост въпроси от рода на: „готов ли сте да убиете баща си?“, „или поне майка си?“, „в краен случай чичо си?“
Пиесата е наситена с множество пародия, ирония и типичния за Теди Москов хумор. Осмиването на героите и епохата става по един тънък и закачлив начин, без злоба, а със симпатия. Ако някой предварително се е настроил да гледа класическо произведение, по-добре да прескочи това, защото то е по-скоро интерпретация, много повече комедия, без никаква трагедия, много повече Балканите, отколкото Острова, много повече Теди Москов, отколкото Шекспир, много повече “McBeth”, отколкото „Макбет“. Заигравката с Макдоналдс е явна не само в изписването на заглавието, а и в самия начин на представяне на пиеса за събития, случили се през 11-ти век, на сцена в 21-ви век – бързо, динамично, актуално. Самото представление е с времетраене около час, за някои може да е скандално кратко, но разточителство откъм продължителност, би било излишно. В днешно време, когато животът тече с бесни темпове, времето е пари, а лесната печалба е издигната в култ и смисъл на живот, осъзнаваш, гледайки пиесата, че почти нищо не се е променило оттогава, темата за борбата за власт е все още актуална, само дето животът е станал по-динамичен, хората по-обременени, храната е „fast food“, а качеството „made in China“. Или както самият Теди Москов описва творението си в типичния си стил: „Животът ни е прекалено Fast, за да движим, който и да било сюжет в друга скорост! Заглавието McBeth е провокирано от „Макбет“ на Шекспир и е някакъв театрален Fast food. Няма да загубите време да го смелите, сдъвчете и познаете начина на приготвяне –ароматите са известни. Иначе сюжетът ни предлага „кръв, пот и сълзи“, с една дума – ежедневие! Към властта се пълзи, ходи, тича, скача и хвърчи – артистите смъкват по някой килограм всяка вечер“.
Признавам, че съм фен на творчеството на Теди Москов още от времето на култувото предаване „Улицата“. През годините запази този хумор, стил и смела импровизация във всички постановки, които се играят и до момента в ТБА, МГТ „Зад Канала“, „199“ и стигнем до получилия съвсем заслужено няколко награди спектакъл „Сирано дьо Бержерак“, който се играе в Народен театър и до днес пълни салона. Тези, които харесват нещата на Теди Москов, ще останат доволни и от последната му изява в Младежки театър, ще се забавляват до самия финал и ще си тръгнат от салона заредени с положителни емоции, а тези, за които явлението Теди Москов не е никакво явление, а просто един шут, който се прави на режисьор, едва ли изобщо ще отидат да гледат постановката, защото са предубедени и ще си кажат „да, това вече сме го гледали“. Но в крайна сметка точно те губят, именно заради същата тази предубеденост. Всеки сам решава за себе си и ако сме още на вълна Шекспир, бих интерпретирала думите от друга пиеса „Да (го) гледам, или не?“ – това не е фундаменталният въпрос, но е въпрос на избор, как би изкарал един свободен час – дали като си купиш билет за театър и гледаш „McBeth” (или което и да е друго театрално заглавие), или да се забиеш в „McDonald’s” и да си поръчаш пълно „Big Mac“ меню? Цената, която ще платиш и в двата случая е приблизително една и съща, но принципът е различен. И важен.
снимка: Младежки театър "Николай Бинев"

събота, 17 март 2012 г.

На няколко театъра, част 8

„Посещение при бащата“ – ТР „Сфумато“, автор: Ролънд Шимелпфениг, превод: Владко Мурдаров, реж. Крис Шарков, музика: Асен Аврамов, сценография: Огняна Серафимова, в ролите: Стоян Алексиев, Ирмена Чичикова, Елена Димитрова, Васил Читанов, Деляна Хаджиянкова, Гергана Христова, Дария Симеонова.

Трудно се пише за нещо, за което предварително си се настроил, че ще ти хареса, имаш положителни очаквания, настроение и добра компания, а накрая всичко се срине и ти се иска да не си ходил и по-скоро да забравиш разочарованието. Тази постановка е показателен пример за това, който ми се случи преди близо месец. Режисьорът Крис Шарков е млад талант, който въпреки възрастта си, е поставял вече няколко спектакъла във Варна и Пловдив. Не бях гледала нищо от него до този момент, но знаех предварително, че е асистирал на Явор Гърдев в някои от постановките му за Варненския театър, между които и „Калигула“, а това все пак си е голяма школа. Знаех, че има размаха и смелостта да поставя съвременна немска драматургия, при това с цялата й ексцентричност, рискувайки много, предвид това, че за тези начинания няма добра приемственост на българската театрална сцена. Добре, че е била финансовата подкрепа на Гьоте Институт и LIDL, иначе не виждам шанс това начинание да се осъществи. Дори да искам, не мога да преразкажа какво точно се случва на сцената – имаме дом, семейство, деца от различни бракове и един син, който се завръща на място, в което никога не е живял и всява раздор с появата си в скучното ежедневие на тази фамилия. Както всеки герой има свой собствен свят, така и самата къща е представена по доста необичаен начин, а това е постигнато с добрата сценография – въртяща се къща-беседка, без стени, а всеки кът от нея, подсказва в коя част от дома се развива действието: всекидневната е с множество черно-бели снимки, спалнята – възглавници, кухнята – чинии, библиотеката – тежки книги, които в последствие се оказват руска класика. През повечето време се водят отнесени и безумни монолози, диалози, семейни разговори, пие се червено вино, стреля се с ловна пушка отвреме-навреме (колкото да се събудят спящите в публиката), скубе се и се разфасова препарирана патица, изхвърлят се книги през прозореца, имитира се уриниране на сцената, за да се направи тест за бременност, самоизмъчване с въжета и горе-долу това е, което помня от пиесата, като си признавам, че не я разбрах съвсем. Съзнавам, че така, извадени от контекста, тези действия стоят объркващо, но точно това ми беше на мен усещането за пиесата като цяло. Ако някой е имал щастието да свърже нещата и да си ги обясни за себе си, моля да сподели, но аз все пак не бих отишла да я гледам втори път и да си причиня отново този смут и недоумение. И все пак имаше нещо хубаво в нея – симпатичната роля и по-скоро доброто й изпълнение на Елена Димитрова (номинация за Икар 2012 за поддържаща женска роля), облечена в бяло, нацупена и отегчена почти през цялото време, героинята й беше с най-свежите лафове и внасяше малко разнообразие с появата си в скучната иначе пиеса. А точно на финала пуснаха “Love Will Tear us Apart” на Joy Division и Ирмена Чичикова скача с цялата си енергия на нея. Това поне си заслужаваше да се види.

снимка: ТР "Сфумато"

"Пигмалион“ – голяма сцена на Народен театър „Иван Вазов“, автор: Бърнард Шоу, постановка: Леон Даниел, сценография и костюми: Елена Иванова, музика: Кирил Дончев, в ролите: Рени Врангова, Валентин Ганев, Мариус Донкин, Стефан Данаилов, Жоржета Чакърова, Йорданка Кузманова и др.

Нямах големи очаквания за този спектакъл, те така и не се оправдаха. Отидох най-вече защото е единственото, доколкото знам играещо се все още представление на Леон Даниел и единственото, в което участва Стефан Данаилов като действащ театрален актьор. Учудващо за мен беше, макар постановката да се играе почти 15 сезона вече, салонът беше пълен. Спектакълът е замислен като комедия и сигурно е точно такъв, защото публиката се заливаше от смях, но мен не ми беше смешно, може би не съм привърженик на този тип масов хумор. Ако мога да дам някаква препоръка, то тя ще е „Забранено за лица под 50 години!“ – едно че средната възраст на актьорите е горе-долу тази, друго, че темите се отнасят за такива като тях и естествено и хуморът насочен за такава публика. Но това не пречеше на няколко реда от мен Ирен Онтева + компания роднини и приятелки да се заливат от смях и шумно да коментират действията на героите. Спектакълът беше дълъг и протяжен, безкрайно скучен за мен, цели два часа и половина. Ако бях си тръгнала на антракта, щях да изпусна на финала бурните аплодисменти от страна на публиката, които откровено ме смаяха. Замислих се, че може би в мен е проблемът, или по-скоро не съм подбрала правилната постановка. И все пак не съжалявам, защото отдавна не бях гледала накуп старата генерация актьори от трупата на Народния театър (не че нещо съществено щях да изпусна, промяна там няма), а и самата постановка едва ли ще се играе още дълго време, поне да не се чудя след това дали си е заслужавала. Е, не си.

снимка: НТ "Иван Вазов"

„Оооо - Сънят на Гогол“ – ТР „Сфумато“, автор: Н.В.Гогол, реж. Маргарита Младенова и Иван Добчев, сценография и костюми: Даниела Олег Ляхова, музика: Асен Аврамов, в ролите: Снежина Петрова, Елена Димитрова, Албена Георгиева, Мирослава Гоговска, Христо Петков, Цветан Алексиев, Огнян Голев, Антонио Димитриевски.

Поне третото заглавие ще е с положителен коментар от моя страна, а и няма как – все пак става дума за „Сфумато“, тежка руска класика, тандемът Младенова-Добчев и прекрасен екип от актьори. Самата постановка стана скандално известна с няколкото си номинации за Аскеер, плюс две спечелени през 2009 г. и най-вече с прословутото изказване на Иван Ласкин от сцената на ТБА при провеждането на церемонията, с „любезности“ към режисьорите на постановката и в частност Иван Добчев. Конфликтът придоби широк отзвук сред иначе спокойните на пръв поглед театрални среди, а бунтарят Ласкин напомни за съществуването си, макар че донякъде имаше логика в изказването му.

„Оооо – Сънят на Гогол“ е съвкупност от няколко повести на Гогол, както си личи в заглавието, макар че нямам обяснение за четирите О-та, или четирите нули в началото. А в „Сънят“ се включват части от „Невски проспект“, „Иван Фьодорович Шпонка“, „Женитба“ и „Записки на лудия“. Всеки един от актьорите пресъздава по няколко образа, всички те обединени от странните и луди на моменти руски литературни герои, пресъздадени от перото на Гогол. Четири мъже и четири жени, равностойни в ролите си, без главни и без второстепенни, всички сляти и обединени в общата цел да представят необятната руска душа, на моменти близка по славянска линия до нашата, а в същото време нямаща нищо общо с никоя друга. За целта голяма помощ оказва прекрасната сценография на Даниела Олег Ляхова, идейните костюми за всеки един от етапите в пиесата, умело подчертаващи характера и действията на героите. Признавам си, че отидох до голяма степен да се насладя на чара и играта на Снежина Петрова, а открих за себе си друг един актьор, който не бях забелязвала специално дотогава, защото съм го гледала предимно в поддържащи и малки роли. Неговото име е Христо Петков. Финалната сцена „Записки на лудия“, е негова. Блестящ монолог, силен, магнетичен, оставящ без дъх и всъщност най-силният момент за мен в цялата постановка. Умелата игра със светлините, по-точно полумрака и изчистената сценография, спомагат силно да се разкрие целия талант на актьора в последната част - тихата лудост в погледа, която на финала вече е всичко друго, но не и тиха, буди смях, недоумение, а накрая разтърсва с шизофренична откровеност. Макар да гледах спектакъла миналата година, още настръхвам като си спомня Христо Петков в този образ, наистина е невероятен!

снимка: ТР "Сфумато"

Тези три постановки съм ги гледала преди доста време, а и не само тях, но от мързел, или просто липса на време, не съм ги споменавала. Имах нужда да ги представя тук, докато не съм ги забравила съвсем, за да освободя място от съзнанието си за следващите, които гледах съвсем наскоро и ще гледам тепърва други, за които имам билети. Дано музата ме навестява по-често, особено сега, с настъпващата пролет и слънцето навън, а леността ми, ако няма как да изчезне, то поне да ме забрави за известно време. Стана като самопожелание, остава и да проработи само, макар че без моя помощ, знам, няма как да мине.

сряда, 7 март 2012 г.

На театър: "Ричард III"

„Ричард III– продукция на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна, по едноименната пиеса на У. Шекспир, сценичен вариант и режисура: Пламен Марков, сценография и костюми: Мира Каланова, музика: Калин Николов, в ролите: Стоян Радев, Михаил Мутафов, Александър Александров, Пламен Димитров, Владислав Виолинов, Благой Бойчев, Мария Гинкова, Веселина Михалкова, Гергана Плетньова и др.

Гледах спектакъла през януари месец, на единственото му засега представяне на софийска сцена, при това на най-голямата – в Народен театър. Предвид мащабността на продукцията, стойността й и самото й великолепно представяне, не виждам друг вариант за сцена в столицата. Малко имам страх от класически произведения, както и респект към такива от Шекспир, защото не съм много сигурна, че мога максимало да ги разбера, или поне да усетя интерпретацията на режисьора, но с облекчение мога да кажа, че тази постановка ме увлече и очарова по класически и елегантен начин, с щипка аристократично внимание и дискретен английски чар. Още във фоайето на Народния театър се носеше празнична и еуфорична атмосфера, за пръв път виждах накуп толкова актьори и лица, свързани с театъра и изкуството, на едно място, за да присъстват на някоя родна постановка: Татяна Лолова, Валентин Ганев, Владо Карамазов, Марин Янев, Ованес Торосян, Явор Гърдев, Вълчо Камарашев, Снежана Макавеева, със сигурност е имало и други, но вече не се сещам за тях, а и няма как да съм огледала целия салон, който всъщност беше пълен, а самото представление беше разпродадено седмици по-рано. Очакванията бяха големи, предвид оповестените по-рано номинации за Икар, четири, от които са точно за тази постановка: за главна мъжка роля (Стоян Радев), сценография и костюми (Мира Каланова), авторска музика (Калин Николов) и Пламен Марков – за майсторско техническо осъществяване. След „Ревизор“ не бях гледала подобна мащабна продукция, в която цялата сцена да бъде запълнена по най-добрия начин, без да е натрупено и неестетично, а предвид и факта, че почти цялата трупа на Варненския театър се изявява в това произведение, барабар и с включени детски роли, сцената не е пренаселена и балансът е спазен по най-добрия начин. Освен, че като цяло съм силно впечатлена от постановката, точно три са нещата, които веднага ми изникват в съзнанието при споменаването на „Ричард III”. Първо – това е невероятната сценография и костюмите, дело на Мира Каланова. През цялото време сцената е заета от нещо като огромен подвижен макет на мост, който по време на представлението заема различни позиции в зависимост как точно е завъртян и изпълнява различни функции – като мост, като широка улица или като средство, върху което се случват отделни епизоди. Обстановката е приказно-призрачна, светлините са тихо приглушени, създава се илюзията, че всеки момент ще се види, или поне чуе звънът от Биг Бен, макар че все още не е съществувал исторически през тази епоха. Второто нещо, което тотално ме плени в постановката, това са костюмите. Признавам си, че не си падам по мода, не разбирам от шеф и кройки, единствено и само интуицията и чувството ми за личен вкус ме е водило през годините по отношение на облеклото, но като видях тази феерия от цветове, материя и симбиозата между тях, нямаше как да не почувствам авторката на тази красота (отново браво за Мира Каланова) за човек от „моята порода“ и поне за миг да не поискам да се видя облечена в такъв тоалет. Повече ме впечатлиха мъжките костюми – дълги до земята поли, широки и разкроени, които падат тежко и величествено, тесни до лакътя ръкави, дискретни орнаменти, много кожа, много дантела, кадифе и всичко това в пълните оттенъци на черното, кърваво червеното, тъмно синьото. Една невероятна готик визия, съчетаваща в себе си едновременно еротичност и еретичност, похот, страст и декаденство, символизиращи епохата на упадъчност, грях и нравствена деградация, визия, която напълно отива на самата постановка и подсилва движенията на героите, а речта им става по-убедителна. Дамските костюми на главните героини бяха в искрящи цветове – жълто, червено, бяло и синьо, но всеки тон си стоеше и подчертаваше характера на отделната героиня. Може би е субективно мнението ми, но за мен Мила Каланова е създала невероятна красота за този спектакъл и номинацията й за наградата Икар е напълно заслужена, дори ми се иска тя да я спечели, защото вложеният труд и голямата фантазия, любов и изпипване към детайла, няма как да не се забележат и трябва да се оценят подобаващо.

Третото впечатляващо нещо, което споменавам последно, но то далеч не е такова, а ми се иска да е като акцент, е ролята на Стоян Радев в ролята на Ричард III. Тук той е във вихъра си, той е н-е-в-е-р-о-я-т-е-н! Огромно удоволствие е да се наблюдава такъв талант, който тотално се е слял в ролята си да вършее на сцената и да ускорява пулса ти с играта си. Шекспир го е създал като урудлив, безскрупулен, манипулативен и наситен с крайно отрицателни качества образ, докато Радев го представя в цяла палитра от различни нюанси, които на моменти будят очарование и симпатия у зрителя, дори когато показва лошите черти в характера на героя си. Истинска наслада за зрителя е да се проследи изграждането на ролята от самото начало, когато той е скромен и невзрачен персонаж, на фона на цялата пищност в царския двор, как узрява идеята му да се възкачи на трона и какви методи използва за да постигне целта си. И когато тя е факт, постигната с цената на кървави убийства, предателства и манипулации, виждаш на лицето му цялата мъка, която го срива, защото той не чувства удовлетворението, което е очаквал и това се вижда по всяка една лицева точка, всеки един жест и в този цял син океан от чувства и емоции, събрани в погледа му. Усещането е за трагизъм - че цялата пиеса мимоходом е следвала пътя към финала, за да покаже по най-драматичния начин, че самотата и обезкуражеността, когато си на върха, след дълго преследвана битка, когато нямаш вече опората и подкрепата на хората, с които си я следвал, когато отчаяно и искрено крещиш „Кон! Кон ми дайте! Заменям кралство за кон!“ – думи станали нарицателни за провалените надежди. След представлението, мислейки върху героя, се опитвах да се сетя на кого ми напомня и открих, че по някаква линия мога да го доближа като усещане до героя на Кевин Спейси от „Обичайните заподозрени“ – когато от невзрачния Дърдорко, се превръща в митичния Кайзер Созе.

Друг актьор, който лично мен „мега“ ме впечатли (закачка с тв рекламата, която върви с негово участие в момента), е Владислав Виолинов , в ролята му на Тиръл – млад актьор от трупата на Варненския театър, който стоеше съвсем равностойно до утвърдените си колеги Стоян Радев и Михаил Мутафов.

Май доста помпозно и въодушевено се получи този текст, иска ми се да напиша нещо, което ме е подразнило, но не откривам такова, може би защото в хода на времето (все пак са минали почти два месеца), съм изчистила дребните слабости, ако ги е имало изобщо и съм си оставила в запаса само от хубавите емоции. Надявам се отново да има гостувания в София, а и по други театри в страната, на тази постановка, защото заслужава да бъде видяна от повече зрители. Наистина си заслужава.

снимка: Симеон Лютаков

петък, 2 март 2012 г.

На театър: "Пет жени в еднакви рокли"

„Пет жени в еднакви рокли“ – сцена „Сълза и смях“, автор: Алън Бол, реж. Боил Банов, костюми: Марина Додова, сценография: Вячеслав Парапанов, в ролите: Параскева Джукелова (която е и преводач на пиесата), Койна Русева, Ева Тепавичарова, София Бобчева, Симона Халачева, Петър Попйорданов.

Не вярвах, че ще ми се случи да пиша възторжени отзиви от нашумяла комедия, която има всички шансове да се превърне в един от хитовете на театралния сезон, при положение, че дори не ходя на такива представления, но всяко нещо си има първи път. Признавам си, че подходих с голям скептицизъм към постановката и нямах особени очаквания, но се оставих още в началото на свежият хумор да ме завладее, а той не ме пусна до финала. И аз не знам как стана, но е факт. Може би трябва за увод да кажа, че авторът на тази пиеса не е случайно име. За тези, които името Алън Бол не им говори нищо, ще поясня, че точно това е човекът, който стои начело на сценарния екип в продукциите, излъчвани по НВО „Истинска кръв“ и „Два метра под земята“. Вярно е, че тези заглавия сами по себе си не загатват за бурен и заразителен смях, но като спомена, че именно г-н Бол е написал сценария на „Американски прелести“, нещата вече си идват на място. Мен лично ми е много любим филм, не само заради килограмите му „Оскар“-и“, не само заради Кевин Спейси и Анет Бенинг, но и заради свежата реч във филма. Тук вече трябва да отдадем заслуженото и на една от главните актриси в пиесата – Параскева Джукелова, която се е наела с превода на тази пиеса, за да е достъпна тя на българска сцена.

Цялото действие се развива в стаята на една от героините, а те са пет на брой, а са в еднакви рокли, защото са шаферки на сватбата на своя приятелка или роднина, както им се пада. Така или иначе булката присъства само с името си, без да се появява на сцената. От разговорите им става ясно, че някои се познават добре, други по-слабо, но като цяло не са се виждали от известно време, през което са се случили различни неща в живота им. Именно тези теми на разговор за миналото им, настоящето и мечтите им за бъдещето, се оказват сюжета на пиесата. Някои могат да направят асоциация със „Сексът и градът“, но лично за мен не са в една и съща категория. На сцената са пет красиви жени, нагласени за сватба, с красиви и фееерични рокли (дело на Марина Додова, която впечатли преди това с костюмите и сценографията в "Казанова", на Диана Добрева), бухнали прически и грим, а за две от тях дори виждаме нагледно и бельото им, в последващи етапи от пиесата. Всяка една от жените носи своята история в себе си и нещо характерно за образа си. Всички те са различни като характери и си приличат само по това, че са жени и нищо женско не им е чуждо – мъжемелачката Триш, която не вярва в любовта (Параскева Джукелова), лесбийката Манди, сестра на младоженеца, със страхотно чувство за хумор и може би най-земната от всички (Койна Русева), нещастната и незадоволена съпруга Джорджи, която отчаяно копнее за секс с тийнеджърската си любов (Ева Тепавичарова) и младите попълнения към трупата – София Бобчева, в ролята на примерната и религиозна Франсис, която мечтае да се омъжи девствена, и Симона Халачева – като бунтарката Мередит, сестра на булката, чиято тайна се оказва шокираща в хода на действието. Ролята на Чочо Попйорданов е съвсем малка и той се появява на финала, един вид като „за цвят“ и се опитва да забие една от героините, диалогът помежду им е много естествен и хармоничен, точно както двама души се надушват сред тълпата и се усещат феромоните на флирта и взаимната симпатия. А иначе ролята на Чочо идеално му пасва - влиза със стъпки и походка на стар коцкар, вади от рафта погледа на прелъстител, изтупан като за сватба (буквално), с небрежно разхлабена червена папийонка около врата, черен сатенен пояс, добавка чаровната и крива усмивка, с леко дрезгав глас и която и от петте да си беше харесал, щяха да й омекнат коленете при вида на този образ. Е, аз лично, преди да омекнат моите, прихнах от смях при вида на прическата, щом се появи – имах чувството, че влезе Емил Димитров, от периода на 80-те (светла му памет), когато беше с онази нелепа перука, та в първия момент точно това си помислих, после всичко си дойде на мястото и на сцената си беше само Чочо, който омайваше успешно героинята на Параскева Джукелова и я увещаваше, че не иска просто една нощ с нея, а много, много повече и за доказателство извади от вътрешния си джоб десетина презерватива. Как да не се разтопи човек на такова романтично умиление... а и от смях?

Няма да преразказвам всичко, кълна се, че останаха много още неща и много още хумор и нелепи ситуации. Много непосредствена и чаровна игра на всички актьори на сцената, нарочно не искам да споменавам имена, защото всеки си беше в ролята и му се получаваше, както и спойката помежду им. Усеща се, когато представлението е ново, актьорите се забавляват не само заради публиката, а най-вече за себе си. Свежа и ненатоварваща комедия, от която имаме нужда в напрегнатите делници, особено през зимата. За мен ще остане и споменът, че след края на представлението, при аплаузите, Чочо в изблик на въодушевление и емоция, метна един от шаферските букети в публиката, точно към мен (едно от предимствата да си на първи ред) и дори ми намигна палаво като го хванах. Трябваше да си го отнеса за спомен, но го върнах на сцената. Може би защото точно там му е мястото.

снимка: Атанас Кънчев