tag:blogger.com,1999:blog-85229369213609583662024-03-13T03:49:58.774+02:00Wings of Desiresekamohttp://www.blogger.com/profile/13659077065155486021noreply@blogger.comBlogger79125tag:blogger.com,1999:blog-8522936921360958366.post-55204081434678748222014-05-06T10:05:00.001+03:002014-06-19T18:10:54.834+03:00На театър: "Между празниците"<table cellpadding="0" cellspacing="0" class="tr-caption-container" style="float: left; margin-right: 1em; text-align: left;"><tbody>
<tr><td style="text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiMMX9_nvQDO4RIptdS2rU7En86WV311NOB550jTA9TkXLGeKeCz976xtq2mkGTusLgDOOm4bq4SvhBSt2bBayo7I9pUAPHH89Ls0j4wuubepvlsRnOkb329SL9OifjZ2e_Xsc5y9_ssqPG/s1600/elena.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; margin-bottom: 1em; margin-left: auto; margin-right: auto;"><img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiMMX9_nvQDO4RIptdS2rU7En86WV311NOB550jTA9TkXLGeKeCz976xtq2mkGTusLgDOOm4bq4SvhBSt2bBayo7I9pUAPHH89Ls0j4wuubepvlsRnOkb329SL9OifjZ2e_Xsc5y9_ssqPG/s1600/elena.jpg" height="212" width="320" /></a></td></tr>
<tr><td class="tr-caption" style="text-align: center;">Елена Димитрова, сн. Яна Лозева</td></tr>
</tbody></table>
<div style="text-align: justify;">
„Между празниците” – ТР „Сфумато”, автор: Стефан Иванов,
реж. Маргарита Младенова. В ролите: Елена Димитрова и Христо Петков.</div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Знам, че отдавна не съм писала тук и по-конкретно за
театралните постановки, които гледам, но това не означава, че не ходя на
театър. Напротив, не съм спирала нито за миг. Гледах много постановки, някои ще
останат дълго в съзнанието ми, на други помня отделни моменти, сцени, картини и
реплики. Много от тях са ме трогвали безкрайно и са оставяли диря в душата ми,
но досега не се е случвало някое от тях да ме разтърси до сълзи, буквално.
Всяко нещо си има първи път, този на мен се случи и точно за това
представление ще пиша днес, защото имам потребността да го направя. Пиесата „Между празниците” е част от програмата „Изчезващата
човечност”, която се играе в настоящия сезон на ТР „Сфумато”. Авторът Стефан
Иванов е един от младите български поети, писатели, драматурзи от новото
поколение в българската литература, единствено за който съм сигурна, че ще
остави трайна следа в нея, с оглед написаното до момента. А то никак не е
малко, предвид крехката му възраст. С диплома от Сорбоната, а и не само оттам,
формирал мирогледа си от различни области на изкуството – музика, литература,
кино, театър, изобразително изкуство, които намират ярко присъствие в
творчеството му – няколко издадени книги с проза и поезия, собствен блог,
статии в различни медии. Отскоро работи и в театъра – съавтор е заедно с Иван
Добчев за „Медея-майка ми” <span lang="EN-US">(</span>„Икар”
2013 за най-добро представление<span lang="EN-US">)</span>,
а „Между празниците” е първият му самостоятелен проект за театъра.</div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
От това, което съм чела за постановката, останах с
впечатление, че текстът на „Между
празниците” се създава по-скоро случайно. Времето около една Коледа, след дълги
и дълбоки разговори с актрисата Елена Димитрова, които стават основа на
театралния проект. Авторът взема тези от диалога си с нея и върху тях
гради останалата част от монолога, който в последствие ще стане неин в пиесата.
Заедно с режисьорката Маргарита Младенова решават, че трябва да има и още едно
действащо лице, мъж, на същата възраст, с подобен мироглед. Така избират Христо
Петков. Стефан Иванов се среща с него около Великден на следващата година,
говорят много, на различни теми и така се заформя монологът на новия герой. И
всичко това се случва „между празниците” Коледа и Великден – времето, или
усещането за него, когато обикновено човек е с най-близките си хора и
едновременно с това най-истински със себе си, откровен, вглъбен, душевно раним
и склонен на вътрешни равносметки.</div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
В основни линии се получава нещо като два независими един
от друг монолози на сцената, преплетени до известна степен с автобиографични
елементи от живота на актьорите на сцената, пречупени през виждането на автора
за тях двамата като силно изразени индивиди и в същото време като част от своето
поколение, с характерните му качества, идеи, мироглед, социални и политически
позиции, начин на живот. Макар и на една сцена, двамата до края на постановката
не се забелязват и всеки реди своя монолог, сам за себе си, без да забелязва
другия. Диалог липсва, дори погледите им не се засичат почти до финала, всеки потънал сам в себе си, в собствения си свят. Едва на финала монолозите им се
преплитат, но по-скоро като случайност, а не като форма на диалог, колкото да
се затвърди усещането за заедност в самотата им.</div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Признавам си, че отидох без никаква подготовка и очакване
към спектакъла. Знаех само екипа, който стои зад всичко това, а Елена Димитрова
и Христо Петков са едни от любимите ми актьори, емблематични лица от сцената
на "Сфумато", със силни и знакови роли там. Всичко започна с първите думи от
монолога на Елена: „Не мога, не знам, не искам”... Още от това начало
настръхнах и предусетих, че тук нещо ще се случи, нещо различно, силно и ново
за мен. И в същото време ме беше страх как ще продължи до края, защото за всеки
човек като мен, израснал с песните на „Нова генерация”, поезията на Воев е дала
отражение върху цялата му същност. Именно заради това приемам много лично и
ревниво всичко свързано с тази философия и гледам безкрайно критично на всяко
посегателство към тази тема. Облекчението ми беше огромно, когато до самия
финал не усетих грам фалшивост, а само чистота, искреност, споделена интимност
и много любов. Няма да изпадам в подробности и да описвам отделни сцени, защото
не само е излишно, а и вредно. Това трябва да се усети със сърцето и душата,
колкото и клиширано да звучи. Но за целта трябва да ги имаш. Единствено и
задължително условие. </div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Пиесата е писана за мен. Имах това силно усещане през цялото
време, видях живота си, мислите си, болките си и всичките си житейски състояния,
по един или друг начин. Всеки, който гледа спектакъла и го усети по същия или
близък начин, ще ме разбере напълно защо го приемам толкова лично. Елена
Димитрова, по-истинска от всякога, с всичките силни думи, които казва не като
заучен текст, а като интимно вътрешно споделяне, изживяни и почувствани. Там са
думите на Воев, там е черното, там са „котките под колите”, там са съмненията,
терзанията, мечтите, чувствата, царицата в черно, седнала на лъскавия
трон, окъпана в блясък, силен грим, без суета, опит за истинско себепознаване.
Христо Петков, в много по-различна светлина от всички роли, в които съм го
гледала досега. Истински, откровен, гневящ и бунтуващ се срещу несправедливостите
на света. Велосипед, приятели, музика и футбол – така го видях аз в пиесата,
или поне героя му. Малките удоволствия от неделните следобеди в гледането на
мачове от английското първенство и емоциите, свързани с любимия клуб, с чийто екип играе и на сцената и
емблемата върху сърцето му. Двамата актьори ги харесвах много, сега вече ги
обичам, защото ги чувствам близки. Елена - заради споделената любов към „Нова
генерация”, Христо – заради общата ни болка и любов по „Ливърпул”. </div>
<table cellpadding="0" cellspacing="0" class="tr-caption-container" style="float: right; text-align: right;"><tbody>
<tr><td style="text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjmM5uzg9Iv421pe-RU9Yhyphenhyphen6oYQ5X7D5aEsl4IJJ5MFaGA8NaKBofGrpFN56Z0xwdXq0lcZHi-ZKjPrs8ZrSxHv9OrLtjU0zLVLCA6KdriHoclvVH9mn-mjm1QOsfZtbErsmIwpg4kcVrmX/s1600/hristo.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; margin-bottom: 1em; margin-left: auto; margin-right: auto;"><img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjmM5uzg9Iv421pe-RU9Yhyphenhyphen6oYQ5X7D5aEsl4IJJ5MFaGA8NaKBofGrpFN56Z0xwdXq0lcZHi-ZKjPrs8ZrSxHv9OrLtjU0zLVLCA6KdriHoclvVH9mn-mjm1QOsfZtbErsmIwpg4kcVrmX/s1600/hristo.jpg" height="212" width="320" /></a></td></tr>
<tr><td class="tr-caption" style="text-align: center;">Христо Петков, сн. Яна Лозева</td></tr>
</tbody></table>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
В притъмнената малка сцена на камерната зала, няма декори,
само едно колело с педал, част от велосипед, окачено в едната част на залата, хвърлящо
призрачна сянка при определена светлина, бляскави и шумолящи завеси, от които успешно
се получават костюми, ленти, форми и цветя<span lang="EN-US"> (</span>от края на 80-те<span lang="EN-US">)</span>.
Музиката е като отделен герой, който е посредникът между монолозите на героите
на сцената. Концертно изпълнение на „А<span lang="EN-US"> Pain that I’m Used to” </span>на любимите „<span lang="EN-US">Depeche mode”</span><span lang="EN-US"> </span><span lang="EN-US">(“close your eyes, pay the price for
your paradise, devils feed on the seeds of the soul…”)</span>, инструментал на <span lang="EN-US">”</span><span lang="EN-US"> </span><span lang="EN-US">The Hives”</span>,
прекрасно сливащи се с настроението и действието на сцената. И всичко останало
е текстът, всичко е фокусирано върху него, защото няма нужда от друго, сам по
себе си е силен и до болка откровен. Влиза подкожно, бавно и постепенно, обладава
те дълбоко и вътрешно, безпогрешно открива оголените ти бутони за болка,
страдание, горчивина, съчувствие, любов,
съпричастност, откровение, близост, самота, надежда, избавление и всички останали
чувства, виреещи охолно в тялото ти, натиска ги не един по един, а всичките
заедно. Експлозия от чувства. Точно това усетих докато течеше целия
спектакъл, сълзите се стичаха по лицето ми през цялото време, без да имам власт
над тях. А и не исках. Имах нужда от това освобождение, от този катарзис. Да
почувствам, че не съм сама в усещанията си и че други хора са създали и претворили
това, което винаги е било вътре в мен и ако имам смелостта да го изкарам навън,
то щеше да е по същия този начин. Нито с нещо повече, нито с нещо излишно. Само
точно това. Благодаря.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
sekamohttp://www.blogger.com/profile/13659077065155486021noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-8522936921360958366.post-82452464473032823442014-02-02T14:37:00.000+02:002014-02-05T12:25:55.869+02:00На театър: "Всичко ни е наред"<table align="center" cellpadding="0" cellspacing="0" class="tr-caption-container" style="margin-left: auto; margin-right: auto; text-align: center;"><tbody>
<tr><td style="text-align: center;"><img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjwaDLQ4xi8vkKv0oVhcVkoPMhR0Aow3v_5aYO3TWmHubO3zhSLqP4_1lasjDtgJXF9skKnskgyswsC1lY4RZCDew44W_74vrYmzmMLhSKQ9lWRBmtle1ZmnLghdtvTS3T4g8YqNJZCnYkh/s1600/vn8.jpg" height="214" style="margin-left: auto; margin-right: auto;" width="320" /></td></tr>
<tr><td class="tr-caption" style="text-align: center;"><i>снимка: НТ "Иван Вазов"</i></td></tr>
</tbody></table>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjwaDLQ4xi8vkKv0oVhcVkoPMhR0Aow3v_5aYO3TWmHubO3zhSLqP4_1lasjDtgJXF9skKnskgyswsC1lY4RZCDew44W_74vrYmzmMLhSKQ9lWRBmtle1ZmnLghdtvTS3T4g8YqNJZCnYkh/s1600/vn8.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"></a><br /></div>
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjwaDLQ4xi8vkKv0oVhcVkoPMhR0Aow3v_5aYO3TWmHubO3zhSLqP4_1lasjDtgJXF9skKnskgyswsC1lY4RZCDew44W_74vrYmzmMLhSKQ9lWRBmtle1ZmnLghdtvTS3T4g8YqNJZCnYkh/s1600/vn8.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"></a><br />
<div class="MsoNormal" style="text-align: center;">
<span lang="BG">Всичко </span>(<span lang="BG">не</span>)<span lang="BG"> ни е наред”</span><span lang="BG"> </span><span lang="BG">или пиеса за абсурдността, която можеше да </span>(<span lang="BG">не</span>)<span lang="BG"> ни се случи</span></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<span style="text-align: justify;"><br /></span></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<span style="text-align: justify;">Народен театър „Иван Вазов”, камерна сцена, реж. Десислава Шпатова, автор: Дорота Масловска,
сценография и костюми: Николета Найденова, музика: Александър Даниел, в ролите:
Снежина Петрова, Елена Телбис, Вяра Табакова, Леонид Йовчев, Радена Вълканова,
Карла Рахал, Теодора Духовникова, Дамян Тенев, Илиана Коджабашева.</span></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<span lang="BG"><br /></span>
<span lang="BG">Още бях под въздействието и емоциите от невероятния
„Часът на вълците” </span>(<span lang="BG">Младежки театър „Николай Бинев”</span>)<span lang="BG"> и вече успях да гледам следващия спектакъл на
Деси Шпатова – „Всичко ни е наред” на камерната сцена на Народния театър. Няма
как да ги сравня двете постановки, всяка е различна сама по себе си - герои,
време, сюжет, обединява ги единствено замисълът на Деси Шпатова да ги постави
на българска сцена, пречупени през оригиналната й творческа призма, точно по
начина, както тя го умее, с присъщия си финес и дълбочина в творчеството.
Докато „Часът на вълците” не е първи опит на режисьорката да поставя шведски
автор и в частност Бергман, замислих се над въпроса за следващия й избор – защо
точно полска пиеса? Авторката на „Всичко ни е наред” - Дорота Масловска, е
сравнително непознато име за широката българска публика. Може да се свърже
единствено с поставената в Червената къща нейна пиеса „Двама нещастни румънци,
говорещи полски”, който навярно малко хора са имали удоволствието да гледат,
защото не се играе често, а и информацията за него е оскъдна. Похвална е
инициативата на Полския културен институт, който стои зад двата проекта, а
хората в него се стремят да си вършат работата, а именно да популяризират
полското изкуство в България, а един от начините за това, е именно чрез
театъра. Дорота Масловска е родена през 1983 г., следва Културология, пише
романи, които още с появата си се превръщат в бестселъри в родината й. Носител
е на множество награди за литература и драматургия, а пиесите й се поставят с
успех и извън полската сцена. </span></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<span lang="BG">С какво свързваме ние Полша? Какво знаем за
нея? Моите лични асоциации са трудния полски език, с многото струпани
съгласни в него, полската водка, полското фиатче, Папа Йоан Павел </span>II<span lang="BG">, Кешловски и т.н. Исторически,
фактът, който неминуемо изниква в съзнанието, насаждан години наред, още от
училище е, че именно чрез нападението над Полша започва Втората световна война.
Не случайно самата война, играе важна роля и в пиесата, обвързана е с
действието и определя съдбите на героите. Белезите, които носят поляците от
тази война, все още кървят. Макар пиесата да е писана, когато авторката й е
била на 25 години, събитията, случили се в съвременната история на Полша, дават
отражение и върху творчеството й. Но не си мислете, че историята се върти около
войната. Дори няма общо, тя е фон, на който се случват истории, разказани по
един увлекателно-абсурден начин, с много хумор, мъничко тъга и онзи горчив вкус
в устата, който остава накрая, за да усетиш самия живот и лекотата, с която
усмивката се превръща постепенно в озъбена гримаса. </span><o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<span lang="BG">Основните герои в пиесата са три поколения
жени, родствено свързани – бабата, майката и внучката, живеещи заедно в малко
пространство, тип жилищна кутийка, наречено дом. Всяка от тях носи белезите на
своето поколение, на пръв поглед нямащи нищо общо помежду си, а в същността си
са объркани, самотни и раними. Бабата /Вяра Табакова/, прикована в инвалидния
си стол, пееща една и съща песен, като развален грамофон, болна от склероза,
заличила всичките й спомени, освен тези за Втората световна война, които тя без
умора разказва всекидневно, докарвайки до истерия заобикалящите я. Внучката
/Елена Телбис/, която е намерила своя начин да се справя с неизлечимата болест
на баба си, дори да се забавлява с нея, като досъчинява нейните истории като им
придава съвременен оттенък за ужас на баба си и раздразнение у майка си. Тя е
свежото попълнение в този иначе тъжен и потискащ дом, в който намирането на
старо списание в кофата за боклук, се счита за събитие. Халина /Снежина
Петрова/, образът, на който най-много се забавлявах – отегчена от безкрайния си
работен ден като касиер в голяма търговска верига, чието призвание се състои в
това да изхранва и облича семейството си с преоценени и с изтекъл срок на
годност стоки от магазина, в който работи. Работното й облекло, състоящо се от
синя манта, служи и за домашно, под която крие клин и боди в ярко розов цвят,
лъскави обеци, тупирана прическа стил </span>’80<span lang="BG">-те и задължителната лента за коса. Ако не бяха
гумените ботуши, щях да си помисля, че е излязла от някой стар видеоклип на
Мадона. Няма как да пропусна образа на Божена /Радена Вълканова/, която е
чудовищно дебела и поради този факт нахлува в малкия дом заедно с входната
врата, която трудно я побира и в измъкването й се включва цялото семейство, а
следващото изпитание е да се намери подходящ стол за нея. Божена е приятелка на
семейството, може би единствената, която посещава дома им, обсъждат скучни,
ежедневни теми, четат съвместно рекламни списания „Не за тебе” и кроят планове
за отпуските, които <i>и</i> тази година
няма да ползват и местата, които <i>отново</i>
няма да посетят. Примирила се с проблема с външния си вид, тя дори се
самоиронизира като се нарича „дебела свиня, която не бива да се мотае пред очите на хората, защото те имат право да си изберат други причини да повръщат”.
На фона тяхното скромно и нещастно съществуване, се разиграват няколко сюжетни
линии, които на пръв поглед нямат общо с развитието на действието до момента,
но се вписват точно в атмосферата и живота в Полша. На сцената се появяват
последователно Мъжът /Дамян Тенев/, в чието съзнание се заражда сценария за
бъдещ кинохит, който ако е щял някога да се реализира, ще се казва „Конят,
който яздеше на кон”, за чиято невероятна съдба и успех ще се говори дълго и с
възхищение. Главният герой във филма – Актьорът /Леонид Йовчев/, живее в
собствен, нереален свят, изграден върху страстта му към наркотиците, алкохола,
похотта, за които споделя без притеснение в интервю пред Телевизионната водеща
/Карла Рахал/. Тя от своя страна е сдържана, прекалено вземаща се на сериозно,
с професионален и отегчен вид на „колко-много-неща-съм-видяла-в-живота”,
принудена с голяма доза досада да върши задълженията си, да задава неадекватни
въпроси към още по-неадекватния си събеседник, а отегчението й към работата й
се изразява и в това, че е забравила, или пък не изпитва потребност да скрие
или изреже етикетите от дрехите си, които явно се забелязват. Резултатът от
самото интервю е една от най-смешните сцени в пиесата, благодарение на свежия
диалог и творческото противопоставяне на образите – от една страна статичността
на героинята на Карла Рахал, а от друга хаотичната пластичност на Леонид
Йовчев, с която той изгражда образа на Актьора и е като едно тазманийско
дяволче на сцената, увличайки останалите във вихъра на енергията си. Теодора
Духовникова е в ролята на Едита – неуравновесена и объркана жена, която се лута
между двете крайности на домакинята и феминистката. Моника /Илиана Коджабашева/
е образ, който се съчинява на момента и играе на сцената от автора на пиесата
за „Коня”, партнира й Актьорът в съвместни сцени, като в началото тя е глуха,
няма и кривогледа, след това й писва да бъде такава, слага руса перука, мини
рокля, много грим и се превръща в жена-вамп, която води коренно различен начин
на живот, който не е ясно дали я удовлетворява. В последните сцени, всички
вкупом, с помощта на песни, танци, елементи от мюзикъл, тв шоу и кабаре, се
опитват да докажат на публиката, че „всичко ни е наред”. Но колкото и да го
повтарят, дори с най-приповдигнатия си тон и гримасите, които би трябвало да са
усмивки, съмнението за това остава, защото те самите не го вярват и го усещат
фалшиво.</span></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<span lang="BG">Сценографията е семпла, но със силни и точни
внушения – тясно, малко пространство, което може би е трябвало да представлява
дом, а всъщност е стая, без възможности за уединение и самостоятелност.
Зрителят, като невидим воайор има възможност да разглежда всичко, което се
случва между тези четири стени, които не оставят нищо скрито, благодарение на
своята нетърсена прозрачност. Вдясно се вижда табела, указваща местоположението
на унисекс тоалетна, модел „Давид Черни 2009”, а от другата страна е табела за
Изход, без да има такава за Вход. Сякаш никой от героите не е влизал по
собствено желание в този дом, а някой просто им е написал сценария отгоре,
решил е съдбата им и ги е пуснал там, в къщата, в страната, в рамката, в
живота, в статуквото, безпомощни да се оправят сами с проблемите на съвремието,
без компас и книга за упътване. Животът тече и преминава, смазвайки по пътя си „тихите,
невидими хора”, затворени в своето пространство, очакващи по-добрите дни.
Заобиколени са от телевизор „Юность”, еднокасетъчен касетофон „Респром”,
прахосмукачка „Ракета”, голям стенен часовник с кукувица </span>(<span lang="BG">класически подарък за
сватбата на всяко младо семейство</span>)<span lang="BG">, чайници, кухненска посуда, щайгите с празни буркани и кофички от
кефир. Ако имаше място на сцената и за пералня, сигурна съм, че тя щеше да бъде
„Перла 05”. Всеки, живял през времето на социализма, няма как да не разпознае
своя бит и части от живота си в тези знакови предмети-символи на цяла една
епоха. Полша, колкото и далечна на километри да е от България, носталгично
винаги ще остане свързана с нашата страна, посредством спомените за българското
черноморие, Варшавския договор, СИВ, Асамблея „Знаме на мира”... Лично аз,
колкото и да се опитвам да не изпадам в спомени към комунистическия режим, през
който мина детството ми, усетих този повей в пиесата на Дорота Масловска. Макар
самата тя, поради крехката си възраст, да не е живяла през тази епоха, епохата
е сложила отпечатък върху нея, творчеството й, а и сигурно и върху някаква част
от мирогледа и идентичността й. Не случайно тя и нейното поколение, трудно
намират своя смисъл, ориентация, принадлежност и значение в живота така, както
преди тяхното, по същия път са минавали поколенията </span>X, Y, Z<span lang="BG"> и т.н. Както и да
ги наричаме, всички те си остават изгубени и белязани от цяла една
противоречива епоха от десетилетия – тази на комунизма. И още доста поколения
трябва да се сменят, за да можем без сарказъм и ирония да кажем, че „Ние сме в
Европа! Ние сме европейци!”</span></div>
<br />
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<span lang="BG">На пръв поглед пиесата изглежда разпиляна и
несвързана, със странни герои, които до самия й край не се знае съществуват ли
изобщо, или обитават фантазията на някой бъдещ техен създател. Заслугата за
тяхното оживяване и разгръщането им в пълния им блясък, е в резултат на
прекрасната работа на режисьора Десислава Шпатова и нейния екип, точния подбор
на актьорите, умението й да адаптира текста по възможно най-точен начин, за да
превърне една толкова „полска” съвременна пиеса, в разбираема, силно докосваща
емоционално история, която би могла да се случи навсякъде, а българската
публика да я усети и като своя.</span></div>
sekamohttp://www.blogger.com/profile/13659077065155486021noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-8522936921360958366.post-19469367887625932822013-01-08T19:45:00.001+02:002013-05-17T12:27:13.688+03:00David Bowie: Where Are We Now? Full Video<iframe allowfullscreen="" frameborder="0" height="270" src="http://www.youtube.com/embed/FOyDTy9DtHQ" width="480"></iframe><br />
<br />
<div class="MsoNormal">
<div style="text-align: justify;">
<span lang="BG">Сякаш от нищото,
без предизвестия и догадки, още по-малко реклама, се появи клип и песен,
анонсиращи нов албум на Дейвид Боуи – като истински пич си прави подарък за днешната
си 66-годишнина. И през ум не ми е минавало, че след 10-годишна пауза, ще изкара нещо ново, когато
всички мислехме, че се е оттеглил заслужено в пенсионерски отдих след дълги и
бурни години в музиката, киното и въобще в културния живот, където несъмнено
той е безспорен фактор. Меланхолична, странна песен, придружена от
нестандартен клип, с черно-бели кадри от улиците на любимия Берлин и самият той
– видимо остарял, с тъжен и уморен поглед, но с все така същата величествена
осанка. Албумът ще излезе на 8-ми март, под името „</span>The Next Day<span lang="BG">”, продуцент е Тони Висконти и включва
песните:<o:p></o:p></span></div>
</div>
<div style="background: white;">
</div>
<div class="MsoNormal">
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
</div>
<div class="MsoNormal">
<div style="text-align: justify;">
<span lang="BG">1.</span><span style="text-indent: -18pt;">The Next Day – 3.51</span></div>
</div>
<div class="MsoNormal">
<div style="text-align: justify;">
<span style="text-indent: -18pt;">2. </span><span style="text-indent: -18pt;">Dirty Boys – 2.58</span></div>
</div>
<div class="MsoNormal">
<div style="text-align: justify;">
<span style="text-indent: -18pt;">3. </span><span style="text-indent: -18pt;">The Stars (Are Out Tonight) – 3.56</span></div>
</div>
<div class="MsoNormal">
<div style="text-align: justify;">
<span style="text-indent: -18pt;">4. </span><span style="text-indent: -18pt;">Love Is Lost – 3.57</span></div>
</div>
<div class="MsoNormal">
<div style="text-align: justify;">
<span style="text-indent: -18pt;">5. </span><span style="text-indent: -18pt;">Where Are We Now? – 4.08</span></div>
</div>
<div class="MsoNormal">
<div style="text-align: justify;">
<span style="text-indent: -18pt;">6. </span><span style="text-indent: -18pt;">Valentine’s Day – 3.01</span></div>
</div>
<div class="MsoNormal">
<div style="text-align: justify;">
<span style="text-indent: -18pt;">7. </span><span style="text-indent: -18pt;">If You Can See Me</span><span style="text-indent: -18pt;"> </span><span style="text-indent: -18pt;">- 3.16</span></div>
</div>
<div class="MsoNormal">
<div style="text-align: justify;">
<span style="text-indent: -18pt;">8. </span><span style="text-indent: -18pt;">I’d Rather Be High – 3.53</span></div>
</div>
<div class="MsoNormal">
<div style="text-align: justify;">
<span style="text-indent: -18pt;">9. </span><span style="text-indent: -18pt;">Boss Of Me – 4.09</span></div>
</div>
<div class="MsoListParagraphCxSpMiddle" style="mso-list: l0 level1 lfo1; text-indent: -18.0pt;">
<div style="text-align: justify;">
10.<span style="font-size: 7pt;"> </span><!--[endif]-->Dancing Out In Space – 3.24</div>
</div>
<div class="MsoListParagraphCxSpMiddle" style="mso-list: l0 level1 lfo1; text-indent: -18.0pt;">
<div style="text-align: justify;">
<span style="text-indent: -18pt;">11. </span><span style="text-indent: -18pt;">How Does The Grass Grow – 4.33 </span></div>
</div>
<div class="MsoListParagraphCxSpMiddle" style="mso-list: l0 level1 lfo1; text-indent: -18.0pt;">
<div style="text-align: justify;">
<span style="text-indent: -18pt;">12. </span><span style="text-indent: -18pt;">(You Will) Set The World On Fire – 3.30</span></div>
</div>
<div class="MsoListParagraphCxSpMiddle" style="mso-list: l0 level1 lfo1; text-indent: -18.0pt;">
<div style="text-align: justify;">
<span style="text-indent: -18pt;">13. </span><span style="text-indent: -18pt;">You Feel So Lonely You Could Die – 4.41</span></div>
</div>
<div class="MsoListParagraphCxSpMiddle" style="mso-list: l0 level1 lfo1; text-indent: -18.0pt;">
<div style="text-align: justify;">
<span style="text-indent: -18pt;">14. </span><span style="font-size: 7pt; text-indent: -18pt;"> </span><span style="text-indent: -18pt;">Heat – 4.25</span></div>
</div>
<div class="MsoListParagraphCxSpMiddle">
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
</div>
<div class="MsoListParagraphCxSpMiddle">
<div style="text-align: justify;">
<span lang="BG">Бонус тракове:</span></div>
</div>
<div class="MsoListParagraphCxSpMiddle">
<div style="text-align: justify;">
<span lang="BG">15. </span><span style="text-indent: -18pt;">So She – 2.31 </span></div>
</div>
<div class="MsoListParagraphCxSpMiddle">
<div style="text-align: justify;">
<span style="text-indent: -18pt;">16. </span><span lang="BG" style="text-indent: -18pt;"><span style="font-size: 7pt;"> </span></span><span style="text-indent: -18pt;">I’ll Take You There – 2.44</span></div>
</div>
<div class="MsoListParagraphCxSpMiddle">
<div style="text-align: justify;">
<span style="text-indent: -18pt;">17. </span><span lang="BG" style="text-indent: -18pt;"><span style="font-size: 7pt;"> </span></span><span style="text-indent: -18pt;">Plan – 2.34</span></div>
</div>
<div class="MsoListParagraphCxSpMiddle">
<div style="text-align: justify;">
<span style="text-indent: -18pt;"><br /></span></div>
</div>
<div class="MsoListParagraphCxSpMiddle">
<div style="text-align: justify;">
<span style="text-indent: -18pt;">Освен турне, с което да представи албума си и на поне един концерт от него да присъствам, друго не искам да си пожелавам за тази година в музикално отношение.</span></div>
</div>
<div class="MsoListParagraphCxSpMiddle">
<div style="text-align: justify;">
<span style="text-indent: -18pt;"><br /></span></div>
</div>
<div class="MsoListParagraphCxSpMiddle">
<div style="text-align: justify;">
<span style="text-indent: -18pt;">Happy Birthday, My Hero! </span><span style="color: #333333; font-family: Arial, sans-serif; font-size: 10pt; line-height: 115%;">♥</span></div>
</div>
<div class="MsoListParagraphCxSpLast" style="mso-list: l0 level1 lfo1; text-indent: -18.0pt;">
<br /></div>
<div class="MsoListParagraphCxSpLast" style="mso-list: l0 level1 lfo1; text-indent: -18.0pt;">
<br /></div>
<br />sekamohttp://www.blogger.com/profile/13659077065155486021noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-8522936921360958366.post-88990483466072016172012-11-28T08:23:00.000+02:002012-11-28T08:23:10.889+02:00На театър: "Хамлет"<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiXKs9aqGNqBV6iNji3eWk-ggli33GURIfS0aWAAYQmBgBvH7nxjRx6ocisRCcHbEJZNDpHAgcgp5D_lfYz2bEMYxcEw7040ihhLNbsN_7APz_ve5aQve0GwTkfo77_cb7ZR9V8awCobF4B/s1600/1.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="131" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiXKs9aqGNqBV6iNji3eWk-ggli33GURIfS0aWAAYQmBgBvH7nxjRx6ocisRCcHbEJZNDpHAgcgp5D_lfYz2bEMYxcEw7040ihhLNbsN_7APz_ve5aQve0GwTkfo77_cb7ZR9V8awCobF4B/s320/1.jpg" width="320" /></a></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<span lang="BG">Народен театър „Иван
Вазов”, главна сцена, режисьор: Явор Гърдев, сценография и костюми: Даниела
Олег Ляхова и Никола Тороманов, сценография и костюми на „Мишеловката”: Венелин
Шурелов, музика: Калин Николов, хореография: Виолета Витанова и Станислав
Генадиев, сценичен бой: Емил Видев. В ролите: Леонид Йовчев, Мариус Куркински,
Светлана Янчева, Валентин Ганев, Весела Бабинова, Иван Юруков, Христо Петков,
Константин Станчев, Павлин Петрунов, Ованес Торосян и др.<o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<span lang="BG">Началото, казват,
е най-трудно. За Явор Гърдев са били нужни 14 години, за да осъществи този си
проект, за Шекспир – нямам информация. Далеч съм от идеята да се сравнявам с
тях, или с който и да било друг, но и за мен е трудно да започна някак, след
като съм гледала нещо толкова вълнуващо, което ме е докоснало силно и да го
предам с думи, а и едва ли бих могла да кажа нещо ново от всичко написано досега. Похвална е смелостта на режисьора и екипа му да представят
съвременна визия, с неприсъщи на пръв поглед похвати, които за някои
по-консервативни зрители ще се сторят дори скандални на моменти. Преводът, който
е избрал режисьорът, за да постави спектакъла си, е този на проф. Шурбанов,
който хронологически е по-скорошен, като звучене е по-директен и по-изчистен, в
сравнение с популярния вариант на Валери Петров, с който сме свикнали. Съвсем
точен избор от страна на Гърдев, предвид неговия „Хамлет” в новия сезон на
Народния театър – различен, провокативен, създаващ крайни мнения, не оставящ
зрителя безразличен.<o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<span lang="BG">Спомням си, че при изучаването на „Хамлет” в
училище</span>,<span lang="BG"> може би като
повечето девойки в пубертета тогава, си бях изградила една романтична представа
за лирическия герой, като за един меланхоличен принц, на който силно
симпатизирах и за който болезнено страдах на финала. Години по-късно, на
театралната сцена, режисьорът Явор Гърдев разби на пух и прах тази моя
представа за пасивния човек в пиесата, олицетворяващ съзерцанието и
размишленията. Хамлет на Явор Гърдев е действен, енергичен, на моменти дори
хаотичен. Може би не съвсем практичен и целеустремен, знаещ точно какво иска и
имащ стратегия как да действа, но в него бушуват страсти и емоции, той е човек
на крайностите, поставил маската на шута, загърбил царската суета, отдаден на
каузата си, за която на моменти не е съвсем сигурен каква е и как да я
осъществи. Ако се е стремял към този образ, то Леонид Йовчев е съвсем точният
избор за ролята. Може би Явор Гърдев го е набелязал и изградил за ролята на
датския принц още от „Ръкомахане в Спокан”, където прави силно и запомнящо се представяне,
с което стана известен на масовата театрална публика и спечели награди. Част от останалите актьори, набелязани и доказали се от друг негов спектакъл, са Весела Бабинова </span>(<span lang="BG">Офелия</span>)<span lang="BG">, Христо Петков </span>(<span lang="BG">Лаерт</span>)<span lang="BG">, Йосиф Шамли и Сава Драгунчев </span>(<span lang="BG">част от трупата на пътуващите артисти</span>)<span lang="BG">, всички те минали школата му чрез хита на
отминалия сезон - „Нощна пеперуда”. Бих отличила още и Иван Юруков, в ролята му
на Хорацио, който прави много силна и въздействаща роля. Не случайно финалът е
„негов”, макар да е безмълвен, а зад гърба му да падат труповете на всички
главни действащи лица. Само с поглед, а след това и със затворени очи, на фона
на тематична музика, по лицето му се „прочита” цялата драма на случилото се в
двореца. <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<span lang="BG">В свят и
ежедневие, белязано по български от Вип Брадър и турски сериали, един
съвременен прочит на „Хамлет” идва в повече за някои хора може би. Свикнали с
традиционните порядки, класическите похвати, изтърканата до клише сцена с
черепа и размития от употреба стих „Да бъдеш или не – това е въпросът”, всичко
това, припознаващо до болка Шекспировата литературна класика, липсва в
постановката на Явор Гърдев. Вместо това, на сцената героите са с кубинки и
военни униформи, Гертруда е с готик визия, Офелия пее песни на </span>Adele<span lang="BG"> и </span>Flor<span lang="BG">е</span>nce+The Machine<span lang="BG">, духът на мъртвия крал е ангелоподобно същество </span>(<span lang="BG">много убедителен в тази роля е 14-годишният
син на Койна Русева - Константин</span>)<span lang="BG">, а сам Хамлет е с наколенки, лилави кубинки и едва чуто, спокойно и без излишни драматизми произнася „Да
бъдем или не – това се пита”. И ако някой не е достатъчно съсредоточен в
текста, може да подмине тези думи, да излезе разочарован от салона, че не е чул
единствената реплика, която знае от текста и е очаквал с трепет да я чуе през
цялата вечер. Спектакълът на Явор Гърдев е всичко друго, но не и клише.
Напротив, той се бори с клишетата в досегашната представа за продукта „Хамлет”,
но случайно или не, сам попада в тях при реализацията на пиесата. Лично аз, на
моменти усещах в някои случаи препратки и асоциации към други негови проекти с
подобен замисъл </span>(<span lang="BG">„Крал Лир”</span>,<span lang="BG"> „Калигула”</span>)<span lang="BG">. Ако някой отива с нагласата да гледа нещо
невиждано, по-добре да не тръгва с нея, или най-малкото да си смекчи
очакванията. Тази готик-пънк визия сме я виждали вече </span>(<span lang="BG"> „Крал Лир” </span>,<span lang="BG"> „Грозният”</span>)<span lang="BG">, в същите пиеси се загатна мащабността на сценографските идеи, силната,
въздействаща музика и смелите решения относно грима и сценичните костюми. Няма
как да са други, при положение, че екипът е същият. Но тези сравнения не
омаловажават качеството на постановката, те я надграждат. И докато аз не
харесах „Крал Лир”, именно заради тези нови похвати, които опитваха да наложат
преди години, според мен неуспешно, сега Явор Гърдев е много по-силен
отвсякога,</span><span lang="BG"> </span><span lang="BG">уверен в собствените си сили и възможности, отстоява идеите си и налага своята
концепция за съвременен театър. Техническият екип е синхронизиран с неговото
мислене и идеи, сценографията е мащабна, но не грандоманска, голям брой актьори
са на сцената, но всеки със своята тежест, високи конструкции, пресъздаващи
двореца Елсинор, метална пътека пресичаща салона от край до край, по която героите
стъпват, все едно над главите на зрителите, оръжия с лазерно насочване, лееща
се от тавана вода, пресъздаваща дъжд по невероятен начин на сцената и много
действия, сменящи се бързо според ситуацията, без нито за миг да остане
впечатление за скука и вялост.</span></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<span lang="BG">По много оригинален
начин е представен мини-спектакълът „Мишеловката” от трупата на пътуващите
актьори. Получава се един театър в театъра, с отделен живот и силен акцент
върху действието от самата пиеса. Мисля си, че едва ли друг режисьор би отделил
толкова време и енергия в тази сцена, но явно за Гърдев е било важно. За мен
беше зрелищно и емоционално, нещо като антракт от самата пиеса. За момент
забравяш, че гледаш „Хамлет” и виждаш образи, стъпили върху високи платформи,
облечени в дълги, черни пелерини, завършващи с черни пера, домино на очите и
разказващи страховити истории. Пред тях красиви тела, се преплитат едновременно
в страстен и смъртоносен танц, вана пълна с кръв и последващ удавник в нея.
Колкото злокобно и мистично, толкова красиво и въздействащо. Не по-малко силна
и запомняща се е сцената със смъртта на Офелия. Облечена в булчинска рокля, тя
прекосява бавно по рампата целия салон, с микрофон в ръка, пее песен на </span>Adele<span lang="BG"> и доброволно се оставя във властта на
водата, която я погубва безвъзвратно. Весела Бабинова е очарователна в ролята
си. В началото е незабележима, объркана тийнейджърка, с черни къси панталонки,
мрежеста туника отгоре, високи кубинки и нацупени устни. След мнимото й
отхвърляне от страна на Хамлет, полудяването й е ефектно като се появява с
дрънчащи празни кенчета, които подарява на близките си вместо цветя. Полоний </span>(<span lang="BG">Валентин Ганев</span>)<span lang="BG"> е с гъста червена брада, наивен и досадно
философстващ, синът му Лаерт е може би най-здраво стъпилият на земята от фамилията,
защитаващ семейната чест пламенно и принципно, а Христо Петков го прави по
много убедителен начин, поредна силна роля за него. Светлана Янчева като
Гертруда е разкъсана и изтерзана жена в ситуация на жесток избор - между обичта
към своя син и предаността към новия</span><span lang="BG"> </span><span lang="BG">си </span>(<span lang="BG">а и към мъртвия</span>)<span lang="BG"> съпруг.<o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<span lang="BG">Над всички тях е
един титаничен Мариус, в ролята на Клавдий. Той не играе, той гори на сцената.
Толкова ярко и отдадено е изградил ролята си, че не можеш докрай да приемеш
факта, че героят му е най-големия злодей. Мариус го прави уязвим, страхлив, човек със своите слабости и недостатъци, на
моменти каещ се за извършения грях. Монолозите му са най-силните в спектакъла,
а аз настръхнах на този, при който беше до рампата, защото бях буквално на
сантиметри от него и видях треперещите му ръце, изпъкналите вени, потта по
слепоочията, най-синьото в очите му и усещах ударите на сърцето му. Всеки път
го преоткривам с възхищение, радвам се, че съм му съвременник и мога да го
гледам на живо в най-силните му творчески години. А може би те тепърва
предстоят, знам ли.<o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<span lang="BG">Няма как да не
пиша за момчето/мъжът пресъздал Хамлет. Дългият период време, през което Явор
Гърдев е чакал да се появи неговият герой, не е напразно. Не се сещам да има на
този етап по-подходящ актьор за тази роля от Леонид Йовчев. Той дори физически
ми се вписва в представите за датския принц. Раздава се с душа и тяло в ролята,
властва на сцената, има хипнотичен контакт с публиката и тя му симпатизира, а
отделно с останалите актьори се сработва прекрасно в отделните сцени.
Удоволствие е да се гледат тези младост, талант и себераздаване, съчетани в
една фигура. Сложно е да се научи такъв огромен и тежък текст, още по-сложно е
да се представи достойно на сцена по подходящия начин. Да не говорим за
физическото натоварване през близо трите часа и половина театрално време, през
които героят освен, че рецитира, се и дуелирва, бие се, бият го, скача, въобще
енергичен е до самия финал. Леонид Йовчев е всичко това и е прекрасен в ролята
на Хамлет, с всичките съмнения, лудости и ексцентричности на героя си. Може би
заради многото тренировки, репетиции , дългите и на често представления, той е
видимо отслабнал, но не с болнав вид, погледът му е трескав, отдаден е до болка
на ролята си и това явно го крепи и му дава сили. Имах късмета да го гледам в
деня, в който стана на 29 – Хамлетовска възраст и съм сигурна, че възможността
да играе тази роля е един от най-хубавите подаръци, които са му се случвали. <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<span lang="BG">Ако някой очаква
и аз да пиша за голия Хамлет, няма да стане. Не защото не го видях, не защото
нямаше какво да се види, а защото не това беше най-важното. В спектакъла има и
други впечатляващи, силни сцени. А тази е просто една от тях. Красива,
вълнуваща и емоционална, показваща по естетичен начин чистата и невинна любов на
Хамлет и Офелия. Тя му пее „</span>You’ve got the Love<span lang="BG">”, а той се облива буквално в тази любов, гол и
отдаден на чувствата си, а какво по-показателно от това да свалиш всички дрехи
и товари от тялото си, да се оголиш физически и душевно </span>(<span lang="BG">„</span>strippted to the bone<span lang="BG">”</span>)<span lang="BG"> пред Любовта? Много красив, вълнуващ и лиричен момент, загатващ за
началото на предстоящата лудост на Хамлет, която той ще играе до края </span>(<span lang="BG">си</span>)<span lang="BG">. <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<span lang="BG">А някой обърна ли
внимание на финалната сцена, когато главните действащи лица падат на сцената от
погълнатата отрова и за секунди се вижда разположението на тялото на мъртвия
Хамлет? Не съм сигурна дали е имало някакво значение, било е чисто съвпадение,
или пък е умишлен похват, но тялото на Хамлет беше в положението на „Обесения” </span>(<span lang="BG">или „Овесения”</span>)<span lang="BG"> от картите Таро – единият му крак беше присвит в
коляното и насочен към другия. Доколкото знам, без да съм много в час по темата,
този символ означава <i>спасение</i> и <i>обновление:</i> „Човек доброволно жертва
всичко, безсмъртие на духа и вътрешен мир. Ключовата дума за тази карта е
„обръщане” – като преобръща своето положение, човек може да види всичко от
съвършено различен ъгъл.” И ако приемем, че „обръщането” на Хамлет е неговата лудост,
то случайностите си идват на място. Видял нещата обективно, в истинската им
светлина, принцът вече не е същият, той е пораснал, узрял преждевременно след
преживяните сътресения в семейството му, безнадеждно разочарован от
заобикалящите го приятели, близки и среда. Дори още по-дълбока е неговата тъга,
защото разочарованието му стига крайности – светът и времето не са тези, в
които иска да живее, а той няма силите да промени това. Докато в началото се
усеща някакво желание за действие, нагласа за промяна и адаптация, воля за
мъст, то колкото повече се стига до финала, Хамлет изглежда като мъдрец, който
е прозрял идеята, че всъщност смисъл няма. И в това отчаяние и обреченост се
състои неговият трагизъм. В постановката на Явор Гърдев, в изпълнението на Леонид
Йовчев, ги усетих ясно тези моменти и ефектът беше наистина смразяващ. Сигурно
всеки един от нас носи в себе си един обречен Хамлет – някои избират лесния път
като го преодоляват с времето, другите, по-чувствителните и емоционалните, си
го носят цял живот. Предполагам пиесата ще докосне вторите. Точно те биха
припознали образа на Хамлет в себе си. И ако за мнозина финалът е
безнадеждност, то според Гърдев посланието е: „Не Хамлет – Отчаянието. Хамлет –
Спасението” и още: „Хамлет е въпросът, театърът – отговорът”. Мен лично успя да ме убеди.</span></div>
sekamohttp://www.blogger.com/profile/13659077065155486021noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-8522936921360958366.post-62606342329735230852012-09-05T08:12:00.000+03:002012-09-05T08:12:20.147+03:005 септември<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgAUsE4YeNLZR5fY9NE-Hk4eMKd2yljt9bRNk3zDYGOG01UxgcF8JHIuSD2ZelVRPQrBDNM2GqZLpzI0Dy_IKI3hmFPrmD3gmpCzUl92xpHyg7D3p0-gpIjRUl-AzkdLc-Yv8oeSNKISjTg/s1600/voev.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="225" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgAUsE4YeNLZR5fY9NE-Hk4eMKd2yljt9bRNk3zDYGOG01UxgcF8JHIuSD2ZelVRPQrBDNM2GqZLpzI0Dy_IKI3hmFPrmD3gmpCzUl92xpHyg7D3p0-gpIjRUl-AzkdLc-Yv8oeSNKISjTg/s320/voev.jpg" width="320" /></a></div>
<br />
<br />
<h6 class="uiStreamMessage userContentWrapper" data-ft="{"type":1,"tn":"K"}" style="background-color: white; margin: 0px 0px 5px; padding: 0px; word-break: break-word; word-wrap: break-word;">
<div style="font-family: 'lucida grande', tahoma, verdana, arial, sans-serif; font-size: 11px; font-weight: normal; line-height: 14px; text-align: center;">
<span style="color: #333333; font-size: 13px; line-height: 1.38;">"Карфиците бляскави бяха наши мечти,</span></div>
<span class="messageBody" data-ft="{"type":3}"><div style="color: #333333; font-family: 'lucida grande', tahoma, verdana, arial, sans-serif; font-size: 13px; font-weight: normal; line-height: 1.38; text-align: center;">
<span style="line-height: 1.38;">но само свободни от тях отново ще летим".</span></div>
<div style="text-align: center;">
<span style="color: #333333; font-family: 'lucida grande', tahoma, verdana, arial, sans-serif; font-size: 13px; font-weight: normal; line-height: 17px;"><br /></span></div>
<span style="color: #333333; font-family: 'lucida grande', tahoma, verdana, arial, sans-serif; font-size: 13px; font-weight: normal; line-height: 1.38;"><div style="text-align: center;">
<span style="line-height: 1.38;">20 години без Воев. В сърцата ни. Завинаги! ♥</span></div>
</span><span class="userContentSecondary" style="color: #333333; font-family: 'lucida grande', tahoma, verdana, arial, sans-serif; font-size: 13px; font-weight: normal; line-height: 1.38;"></span></span></h6>
<div class="mvm uiStreamAttachments fbMainStreamAttachment" data-ft="{"type":10,"tn":"H"}" style="background-color: white; color: #333333; font-family: 'lucida grande', tahoma, verdana, arial, sans-serif; font-size: 11px; line-height: 14px; margin-bottom: 10px; margin-top: 10px;">
<div class="clearfix photoRedesign" style="width: 398px; zoom: 1;">
<br class="Apple-interchange-newline" /></div>
</div>
sekamohttp://www.blogger.com/profile/13659077065155486021noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-8522936921360958366.post-56741607496070851982012-08-30T22:07:00.000+03:002012-08-30T23:28:29.938+03:00Моето усещане за липса (на Баба и Дядо)<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj2Z2yA-ypsuHtsb-qENPqefItVrSwcfnHw5m8MnVQgyq48tcl0Sfek5Tqqvqylgf6tES_xiolGctrLvA8jgJibnpkcsApZPh0r19gcb76o9l-9Kuqk-fbZcawol-RxLUjHGNKKVdCs7kvz/s1600/portrait_of_happy_elderly_couple.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="176" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj2Z2yA-ypsuHtsb-qENPqefItVrSwcfnHw5m8MnVQgyq48tcl0Sfek5Tqqvqylgf6tES_xiolGctrLvA8jgJibnpkcsApZPh0r19gcb76o9l-9Kuqk-fbZcawol-RxLUjHGNKKVdCs7kvz/s200/portrait_of_happy_elderly_couple.jpg" width="200" /></a></div>
<br />
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Мога само с едното затваряне на очи и да се пренеса в друг
свят, друго време, в спомените си за баба и дядо, които почти от две десетилетия не са между живите, но от живота ми с тях съм съхранила най-милите и топли спомени
от ранното ми детство. Те са родителите на баща ми. Тези на майка ми също ги
обичам и имам невероятни спомени - всички ваканции прекарвах при тях и милея за
всичко свързано с това понятие „на село“. Но тези, за които пиша сега, те са
тези, които ми липсват болезнено. <span lang="EN-US"><o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Баба и дядо бяха тези, които ме отгледаха, докато нашите
бяха на работа и строяха „живота нов“. До 6-тата ми годишнина живеехме при тях,
в къща, с двор, кучета, котки, зайци, кокошки<span lang="EN-US">. </span>Къщата беше на главна улица и като се пресече, се намираше
крайната спирка на градския автобус № 6 от времето, когато билетчето струваше 6
стотинки. Оставах при тях, когато се разболявах и не ходех на детска градина, а
това се случваше твърде често – настинки, стомашни болки, въшки, през какво ли
не минавах многократно в този период, а баба и дядо винаги бяха до мен и край
мен. След като се изнесохме в самостоятелен апартамент, вече като ученичка в
ранните класове, сработената тактика продължи по същия начин. Болест-бележка и
болничен от лекаря-пликчето с лекарствата и ме командироваха при баба и дядо. Имам
ярки спомени за парещо гърло, компрес с ракия, стегнат с шал около врата ми и
погледа ми, замъглен от високата температура, потъващ в безкрайната гора от
малки брези, съставляващи тапетите в стаята. Дядо слагаше върху печката на дърва
малкото бяло чайниче, с леката ръжда от многократна употреба и сваряваше
най-вкусния и ароматен ментов чай, който съм пила през живота си. Оттогава е и
слабостта ми към чая, а не към кафето. На малка скаричка слагаше филийки хляб и
ги запичаше от двете страни, намазваше ги старателно с краве масло и ги
посоляваше отгоре щедро със сол – перфектната закуска, особено за гладно и
болно дете. От всичките тези аромати на вкусни нещица, които се носеха из
къщата през цялото време, бях си внушила, че оздравявах по-бързо. </div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Каквито и
пакости да съм правила, не помня нито един случай, в който да съм яла шамарите
им, или да са ми се карали. Там, сред тях, съм изпитвала най-осезателно
чувството на безгрижност, свобода, сигурност и безвремие. Тогава беше времето,
когато мечтаех и фантазирах на пълни обороти, в съзнанието си откривах нови
светове и толкова се вдъхновявах, че си вярвах истински. Чувствах обичта им,
топлината, грижата и подкрепата, които днес толкова ми липсват. Отидоха си един
след друг, в една година, в разстояние на шест месеца. Дядо беше първи и повика
при себе си баба точно в навечерието на Нова година. Събраха се заедно в друг
свят, защото не можеха да бъдат разделени. И сега, по улицата щом срещам
възрастни хора, в които откривам прилики с моите баба и дядо, се опитвам да
отгатна как те биха изглеждали днес, ако бяха живи, почти 20 години по-късно. В
мислите ми са усмихнати и пак същите. Може би защото искам да ги запомня
такива.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Дядо ме научи да играя шах, още преди да тръгна на училище,
или поне основните ходове, обичах да подреждам фигурите на дъската, но така и не се запалих по нея. Пак той ми показа как се играе белот и имаше нервите да ми обяснява правилата. Тогава асото за мен беше „бирлик“, или „туз“, а дамата беше
„мома“. Той е човекът, който ме научи да карам колело на две гуми, докато бях
на 4, а по-късно се случи и първото ми самостоятелно ходене до магазина за хляб
и дребни продукти, само и само да съм с колелото. Постоянно бях с ожулени лакти
и окървъвени колене, а той ми казваше, че „юнак без рани не ходи“, а баба си
умираше от притеснение „какво ще кажат майка й и баща й“. Нямам страх от
гръмотевици и светкавици, бурите не ме плашат, мога с часове да стоя на сухо и
да наблюдавам природата в такива вълшебни моменти. Отново заслугата за това е
на дядо. Докато се изсипва пороен дъжд, ние стояхме на отворен прозорец,
вдишвахме аромата на летните бури, а той ми разказваше различни истории, или
пък решавахме заедно любимите му кръстословици. И до днес ми е останало
усещането, че съм му била незаменим и важен помощник в тази дейност, макар да бях
в началните класове в училище. Цял живот го помня, че беше абониран за „Лик“,
„Космос“ и „Поглед“ и обичаше да ми преразказва прочетеното там, поне нещата,
които мислеше, че ще разбера. С дядо ми бяха първите гледания на „Студио Х“ в
петък вечер, макар в повечето случаи да заспивах още на началните букви на
филма. Заради него пазех тишина, за да изгледа на спокойствие „Всяка неделя“, а
аз умирах от досада и скука, докато чаках моите пет минути за „Розовата
пантера“. Дядо ме научи да не се страхувам от кучета и аз минавах спокойно
покрай Лила – първото домашно куче въобще в спомените ми, което не беше от
дружелюбните и макар да ме гризваше злобно отвреме-навреме, аз продължавах да
си минавам спокойно покрай нея, напук на всякаква логика. Като умря плаках
много. Помня имената на всички котки, които са се раждали и отглеждали в
къщата. Най-първата беше Мурка, беше родена преди мен, израснахме заедно и от
нея се заформи дълго поколение, а аз знаех безпогрешно котешкото родословно дърво.
От дядо съм наследила слабостта си към Германия и всичко немско, той пръв ме
научи да викам „Само Левски“, да се катеря по дърветата в двора и да си бера
сама череши и круши и да ги ям отвисоко. Бях неговата слабост, въпреки че имаше
още 4 внуци освен мен. Но все пак само аз съм кръстена на него. Той беше
човекът, който ми измисли подпис по подобие на неговия, макар че тогава още не
можех да пиша. И до днес се подписвам с него. Той ме научи да изписвам цифрите.
Още помня упоритите ни спорове как се пише двойката и недоумението ми защо
всички предпочитаха стандартното й и скучно изписване, а не както на мен ми
харесваше – голяма и закръглена, наподобяваща половин патка, която аз
романтично смятах за лебед. Дядо много искаше да ме види студентка, но си отиде
месец преди да ме приемат. А баба мечтаеше да доживее сватбата ми. Беше
нагласила чеиз за всяка от трите си внучки – юрган. На мен, като най-малка, ми
даде да си избера моя – червен или жълт. Избрах „златния“, защото наистина го
мислех за такъв. Идея си нямам къде е сега. <o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Баба, моята баба, която толкова ми липсва. Баба, която
правеше най-хубавите, ароматни и пухкави бухти на света. Поръсени с пудра захар,
бяха самото съвършенство и ги нагъвах още от тавата, докато бяха горещи, с
идеята и намерението да ги изям всичките, все едно ще настъпи краят на света в
следващия половин час. После ме болеше стомахът, но на кой му пукаше, нали вече
бях сита и доволна. Баба правеше най-хубавата домашна баклава, а тиквеникът с
ръчно точени от нея кори. Откакто се помня, за всяка Коледа у дома имаше по
една огромна тава от тези две сладости, които тогава пренебрежително
подминавах, защото ги имах за даденост. Когато живеехме там, обичах да спя при
баба. Тя да ми чете приказки, на които сама се приспиваше уморена, а аз я будех
по детски егоистично за да продължи нататък. <span lang="EN-US"><o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Спомени, толкова спомени имам оттогава... Къщата, с двете
големи тополи отпред, посадени от детската ръка на баща ми и по някаква ирония
пак той отне живота им, защото корените им напукваха основата на къщата.
Зелената ограда отпред, която ми се струваше безумно висока за детския ми ръст
тогава и радостта от усещането, когато за пръв път успях да я прескоча сама
няколко години по-късно. Първото ми качване на покрива на къщата, седенето до
комина и правенето на балончета от разтвор вода+веро, които се рееха над
къщата. Смокинята до телената ограда, градината с плодовете, зеленчуците и
овошките, огромните червени и розови божури на баба, които тя откъсваше за да
ги подаря под формата на букет на учителките за 24-ти май в училище. Дядо,
нарамил косата, отива да набави храна на зайците, които отглежда, а ние с брат
ми събираме тревата в чували, а после ни позволяваше да подържим в себе си
малките зайчета и да ги галим. Първите ми драсканици с моливи, като за начало
по тапетите, а после до всичко хартиено, до което се докопам. Поощренията на
дядо, който пръв усети страстта ми да рисувам, във вид на блокчета № 4,
множество цветни моливи, а след това няколко комплекта флумастри и водни
боички, които безмилостно употребявах за нула време. Дълги години пазеше в
папки листовете ми с изрисувани принцеси, слънца, цветя, къщички и облаци.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Винаги, когато ми е най-трудно, предстои ми труден избор, или
съм в някаква безизходица, споменът за баба и дядо нахлува в мен, сякаш те
самите искат да ми <i>помогнат</i> по
някакъв начин. Или поне на мен така ми се иска. Спомням си неща, които са се
случили много години назад, без конкретен повод, във възраст, когато е нереално
да се формират такива ярки спомени. Понякога имам силно дежа-вю точно от тези
моменти, все едно съм живяла някакъв паралелен живот. Денят, в който се науча
да <i>разбирам</i> какво искат да ми <i>кажат</i> и какъв път ми <i>посочват</i>, ще бъде много специален за
мен, защото бремето от това, че не мога да ги <i>чувам</i>, ми тежи много. Баба и дядо напомнят за себе си в сънищата
ми. Те са най-често сънуваните от мен хора, особено баба и всичко е <i>толкова</i> истинско, чак <span lang="EN-US">(</span>не<span lang="EN-US">)</span>реално. Сънят ми винаги свършва с усещането за бабината топла
прегръдка и моята глава в скута й. Усещам топлия й аромат, мекотата на тялото
й, толкова силно съм я прегърнала, че
самата аз се задушавам и не искам да я пусна, макар вече да осъзнавам, че това
е просто сън, който сънувам за пореден път. Лицето ми е мокро от сълзи и
всъщност това е, което ме събужда. </div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Чувството е облекчение и тъга едновременно.<span lang="EN-US"><o:p></o:p></span></div>
sekamohttp://www.blogger.com/profile/13659077065155486021noreply@blogger.com9tag:blogger.com,1999:blog-8522936921360958366.post-65668210458362975202012-07-16T22:26:00.000+03:002012-07-16T22:26:39.407+03:00На (анти)театър: "Лов на диви патици"<table cellpadding="0" cellspacing="0" class="tr-caption-container" style="float: left; margin-right: 1em; text-align: left;"><tbody>
<tr><td style="text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiokBxkWVy6PwNd8vfqY1sjdlgzltGBoCDG_H_uoAdpMAQKAWjCL_jicQmGy-Yxb9DkmwChPZhb3noelhtaQpLLt3X_nTWlnvQd7S9M6du5W1_mjJ_kc_7kOWefmIqyG8Lu0pJpIKpeHLdr/s1600/lov-atanas+kynchev.JPG" imageanchor="1" style="clear: left; margin-bottom: 1em; margin-left: auto; margin-right: auto;"><img border="0" height="133" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiokBxkWVy6PwNd8vfqY1sjdlgzltGBoCDG_H_uoAdpMAQKAWjCL_jicQmGy-Yxb9DkmwChPZhb3noelhtaQpLLt3X_nTWlnvQd7S9M6du5W1_mjJ_kc_7kOWefmIqyG8Lu0pJpIKpeHLdr/s200/lov-atanas+kynchev.JPG" width="200" /></a></td></tr>
<tr><td class="tr-caption" style="text-align: center;"><span style="font-size: xx-small;"><i>снимка: Атанас Кънчев</i></span></td></tr>
</tbody></table>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<b>„Лов на диви патици“</b> – Главна сцена на НТ „Иван Вазов“,
автор: Александър Вампилов, постановка: Юрий Бутусов, сценография и костюми:
Александър Шишкин, композитор: Фаустас Латенас, в ролите: Иван Юруков, Николай Урумов,
Леонид Йовчев, Снежина Петрова, Александра Василева, Теодора Духовникова,
Ирмена Чичикова, Валери Йорданов, Дарин Ангелов.<span lang="EN-US"><o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Много се забавих с този текст, защото до последно се чудех
дали има смисъл да го пиша, да го публикувам ли и въобще да занимавам четящите
тук с нещо, което не смятам за театър. Още повече, че сред четящите тук има
човек, който ми е много близък и няма да хареса особено написаното, предвид
слабостта й към Иван Юруков<span lang="EN-US"> ;)</span><span lang="EN-US"> </span>Не обичам да пиша „хейтърски“, особено пък за театър, но когато
го правя, съм направо зла и безпощадна. <span lang="EN-US">(</span>вярвам ли си?<span lang="EN-US">)</span><span lang="EN-US"> </span><o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Не му вървеше на това представление от самото начало, а на
мен два пъти по отношение на него. Определеният за главна роля актьор Деян
Донков напусна актьорската трупа с нелепото оправдание за ангажименти към
телевизията <span lang="EN-US">(</span>тогава
беше водещ на „Кастинг“ по БНТ<span lang="EN-US">)</span>
точно седмица преди премиерата. А рекламната кампания за спектакъла беше вече
факт, неговият образ и име стояха на отпечатаните брошури с програмата, както и
върху големият плакат пред „Народен театър“. Аз самата бях сред първите, които
си купиха билет за постановката, почти веднага след пускането им в продажба,
привлечена именно от името на Деян Донков и поредната му главна роля.
Разочаровах се като разбрах, че той няма да участва, а Иван Юруков заема
неговото място, при това не като временен вариант, както в началото се предположи,
а за постоянно. Нищо против Юруков, напротив – актьорът е талантлив и заслужава
адмирации, че часове наред стои на сцената и изнася почти целия спектакъл сам.
Но нито той, нито който и да е друг на негово място не може да спаси
неспасяемото. Преди да гледам спектакъла, повярвах на оправданието на Донков,
но след това напълно го оправдавам за постъпката му, защото излезе, че освен
добър актьор, е и доста хитър като човек и буквално се е спасил от резила, в
който щеше да се забърка. Второто ми разочарование, още преди да е започнала
постановката беше, че на местата, където трябваше да бъдем, а именно средата на
първи ред, имаше поставена някаква маса и прожектор върху нея. „Компенсираха“
ни като ни изместиха в самия край на реда, откъдето видимостта никак не беше
добра. Но това не бе заради самите места, а заради некадърността на някои от
хората в екипа да си свършат работата и да осигурят еднакво виждане за всички
зрители. Защото моята видимост определено беше ограничена – в началото заради
една закачалка, в ъгъла, в който бях аз, после заради някакви кашони, които
бяха част от декора. Предвид създалото се неудобство, трябваше според
ситуацията да залягам по стола, да се повдигам, да се въртя и намествам, за да
имам някаква нормална видимост и поглед върху цялостната игра на актьорите. Единственият „плюс“ ми беше, че имах
възможност да гледам как Теодора Духовникова и Снежина Петрова се събличаха и
преобличаха на метър разстояние от мен. Но
не за това бях отишла. Отделно заради честата смяна на декорите, разчистване на
сцената, поставяне на нови елементи, се вдигаше през цялото време огромен прах,
който не само се виждаше, а и се усещаше и полепваше навсякъде в публиката от
първите редове. Сякаш правилото е било да се извадят най-прашните, най-мръсните,
най-овехтелите и ненужни вещи от мазето на театъра и да бъдат разхвърляни по
сцената в цялата им прашност. В резултат на това почти през цялото време
публиката кашля, киха и се увиваше в шалове и други налични дрехи, за да се
предпази от прахоляка, което беше доста изнервящо, тъй като самите актьори
почти не се чуваха от целия този шум.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Съзнавам, че пиша за неща около самата постановка, а не за
нея самата. Но... няма какво да се пише просто. Почти четири часа пълна
мистерия какво точно се случва на сцената – и това доживях. Не разбрах нито идеята,
нито посланието. Явно не съм част от „елитарната“ театрална публика, която
възприема слабото представление като „провокативно“, а некадърните режисьорски
напъни като „новаторски“. Късно ми е времето тепърва да ставам сноб, извините
меня пожалуйста. Останах си с едно огромно чувство на разочарование и яд на
самата мен, че не си тръгнах в антракта. Но съм търпелив човек, уважавам
театъра и все се надявах, че във втората част вече нещата ще са по-смислени и
най-накрая и аз ще схвана „великия“ смисъл. Но уви, това не стана. Трябваше
като се прибера вкъщи да прочета разни прес-листове за сюжета, че да навържа
горе-долу нещата, но пак не ми се получи съвсем. И не мисля, че вината е в мен,
задето не съм разбрала идеята, защото такава просто нямаше. За сметка на това
имаше един полугол почти през цялото време Николай Урумов, който е далеч от
добрата си физическа форма, чийто образ на плешив и разплут пияница по традиция
добре му се отдава, а изпълнението му на <span lang="EN-US">“Besame mucho”</span> го прави <i>само</i>
една идея по-симпатичен<span lang="EN-US">;</span>
Ирмена Чичикова в разни странни одежди върху кльощавото си тяло, с вечно
уплашения си поглед и няма как да не спомена една от финалните сцени, където тя
е гола, само по чарапогащник и близо пет минути стои по този нелеп начин на
сцената и се взира умолително в публиката, едва ли не с безмълвно извинение и
сигурно наум се моли да свършва по-бързо този кошмар. Кому е нужно това?
Мислех, че отдавна театърът, особено Народният, е спечелил доверието и
подкрепата на публиката си и тя съответно идва редовно и запълва местата. Беше
ли нужно да се използват такива евтини трикове с полу голи актьори, а
преобличането им през цялото време да става пред очите на зрителите? Да не
звуча като прекалена моралистка, но всичко това бих го оправдала, ако ставаше
дума за изкуство, за театър, а не за гавра с публиката. Актьорите не са
виновни, най-малко те би трябвало да бъдат съдени за този провал, защото точно
те изнасят на раменете си това бреме и те са лицето на постановката и именно заради
тях имаше на финала плахи аплодисменти, заради техния труд. Чак сега идва
времето да спомена и името на режисьора – Юрий Бутусов, според мен главният
виновник за това безумие. Похвална е идеята, че за руския сезон, ръководството
на Народния театър е поканило „голямо“ име от руските театрални среди, каквото
би трябвало да е Бутусов, но нещата за съжаление не са се получили. От разни
интервюта в пресата, някои от актьорите, които участват в постановката,
споделяха, че режисьорът ги е затварял с часове заедно и са репитирали здраво,
самите му методи били нетипични и създавал „театър в театъра“, искал да направи
от трупата едно семейство, искал ги единни и подкрепящи се. И действително, те
се подкрепяха един друг – още преди антракта, като започнаха да излизат хора от
публиката, актьорите спираха играта си, започваха да махат към излизащите и
казваха „Довиждане“ докато не се затворят вратите. Какво се цели с тази
демонстрация? Идея на актьорите ли е, или на режисьора? На мен лично доста
грозно ми подейства и тъй като това беше едва второ представление, все още се
водеше предпремиерно, моето обяснение е, че явно са очаквали такива реакции от
страна на публиката, за да реагират по този начин. Сигурно в „затворените“
сбирки, които са имали с режисьора, са отделили време да отрепетират такива
ситуации. Друг е въпросът, че доста пошло им се получи, публиката все пак си е
дала парите да ги гледа тях и представлението, а тези жестове са най-малкото
обидни и жалки от тяхна страна. На излизане от театъра, случайно се разминах с
Христо Мутафчиев, който на висок глас каза по повод представлението: „Това е
гавра за обществото!“ Човекът, въпреки състоянието си, с два бастуна и
придружител, беше дошъл да уважи колегите си и съм сигурна, че ако не беше
трудноподвижен, нямаше да остане до края, а щеше да се измъкне от салона, както
направиха част от зрителите, още преди антракта.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Както и да е, нямам намерение да пиша повече за това
представление. За мен е разочароващо и слабо, не бих го препоръчала. Ако мога
да обобщя с едно изречение мнението си: идва в България един прехвален руски
режисьор, подбира едни от най-актуалните и талантливи български актьори, експериментира
както му е кеф с тях, без никакви очаквания спрямо публиката, защото явно нейното
мнение и нагласа не го вълнуват особено, тъй като вече е гушнал тлъстия си
хонорар, след премиерата отлита доволен за Русия и оставя бакиите след себе си,
без да се ангажирва с нищо и по никакъв начин вече. Точно обратният случай
обаче гледах няколко месеца по-късно, на същата сцена – проекта „Грозният“,
където Явор Гърдев и български екип, създаващ сценографията, костюмите и
музиката, поставя за Държавния академичен театър в Саратов, но с руски актьори
на сцената. Примерът едва ли е съвсем уместен, но все пак е показателен за
успешен резултат при създаването на съвместен международен проект. Иска ми се
да вярвам, че „Лов на диви патици“ е изключението, а „Грозният“ е правилото. Но
не съм много сигурна предвид резултатите от опитите на другите гост-режисьори
от чужбина в Народния театър и <span lang="EN-US">(</span>не<span lang="EN-US">)</span>сработването им с
българските актьори. От постановките, които съм гледала в последните години, не
се сещам за нито едно, което да ми е харесало. Но признавам, че „Лов на диви
патици“ счупва всички рекорди по безумие и аз лично дълго ще го помня с
отрицателни емоции.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Сигурна съм, че има хора, които са на противоположното
мнение и са останали очаровани от постановката, защото четох и хвалебствени коментари
за него. Зачудих се дали сме гледали едно и също нещо. Възможно е, разбира се,
хубаво е, когато някоя постановка „разбуни“ духовете и се заформят два
противоположни лагера от мнения – на пълно отричане и истински възторзи. Това до
голяма степен провокира зрителите и ги тласка към театралния салон, за да
преценят сами. Ще се радвам, ако някой от четящите тук, сподели мнение, ако е
гледал постановката. Сещам се преди няколко години подобен ярък спор се заформи
около постановката на Деси Шпатова „Ангели в Америка“, също в Народен театър,
част от американския сезон тогава. Мащабен проект, известни актьори на сцената,
провокативен текст и противоположни мнения от страна на критика и публика.
Резултатът – много бързо бе свален от програмата на театъра и вече почти
забравен. По тази аналогия, мисля си, дали да очакваме същата съдба и за „Лов
на диви патици“? Аз лично съм „за“.<o:p></o:p></div>
sekamohttp://www.blogger.com/profile/13659077065155486021noreply@blogger.com7tag:blogger.com,1999:blog-8522936921360958366.post-37983282086951146642012-06-23T15:05:00.000+03:002012-06-23T15:05:42.371+03:00Мариус<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEieCO0I2n-wKowo3WUzhc2x9j8bkn5oqrZP99Ct13cHiRfpuJx98obT-ryeGiN0fcsAmCXdDHrcc4DfsTfxEfxhNlpUJb2MzHd6GM1UQiwTxNttudhruZRGa9vnUeCVFZcS3t3UNYzy6T-R/s1600/marius1.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="239" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEieCO0I2n-wKowo3WUzhc2x9j8bkn5oqrZP99Ct13cHiRfpuJx98obT-ryeGiN0fcsAmCXdDHrcc4DfsTfxEfxhNlpUJb2MzHd6GM1UQiwTxNttudhruZRGa9vnUeCVFZcS3t3UNYzy6T-R/s320/marius1.jpg" width="320" /></a></div>
<br />
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Нещо като увод: Този текст го написах за един информационен
интернет сайт преди година и нещо, без да е имало конкретен повод. Мисля, че
все още си е там, в архивите навярно. Тъкмо бях гледала „Български разкази“ в
Сатиричния театър и под негово въздействие го написах бързо и лесно. Може би прекалено
емоционално се получи, но пък е истинско. Мариус ми е слабост, може би и
отчасти, защото сме от една зодия, а и от години следя творчеството му, усещам
го емоционално близък. Най-много се затрудних какво заглавие да поставя, затова
го оставих просто с името му – достатъчно красноречиво е, мисля. Леко актуализирам и допълвам текста към
днешна дата.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
=================================================================</div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Него няма да го видим в „Стъклен дом“, <span lang="EN-US">“Love.net”</span> или друга нашумяла бг
продукция. Няма да го гледаме в риалити шоу от типа на „ВИП Брадър“ и
подобните. Той няма да присъства в някоя от въртящите се до втръсване реклами
на М-тел и сходните, наситени със „звезди“, позиращи с фалшиви усмивки срещу
тлъсти хонорари. Той не рекламира нищо, страни от славата, игнорира суетата,
дистанцира се от всички места, в които изкуството, наречено Театър, отстъства
като идея. И въпреки това всички го познават. Човекът, който в последните
петнадесетина години създаде ново измерение за думата Театър. Собствено, по
свой маниер, по който да се равняват останалите. Неговите моноспектакли пълнят
залите, билетите за които са разпродадени седмици преди това. Постановките,
които режисира не могат да се сбъркат с останалите, защото носят уникалния му
почерк. Неговият прочит и подход един ден ще се изучават като метод в НАТФИЗ,
убедена съм. Стилът Мариус Куркински. Невероятен талант, който е богатство за
българската култура. За него трудно може да се пише и говори смислено и
хронологически. Той и неговото изкуство се преживяват само със сърцето.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Смятам, че няма човек, който има макар и бегло наблюдение
върху творчеството на Мариус, да остане безразличен – или се влюбва в таланта
му, или го отрича, като го слага в графата „странен“. Хора и вкусове разни, а
предразсъдъците винаги ще ги има. С времето той доказа, че не е
звезда-еднодневка. Редките интервюта, които дава са пропити с мъдрост, говори
бавно и осъзнато, зарежда с положителност, от сцената и екрана, омагьосва с харизмата
си. Същият, който беше казал по повод днешното време: „Липсва ни не душата, а
нежността на душата“.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
За пръв път гледах Мариус преди много време по телевизията,
когато излъчиха моноспектакъла му „Дамата с кученцето“. Беше нещо много
различно от това, което бях гледала дотогава, нямаше как да не ме грабне и да
не поискам да гледам още неща с този човек. Първата ми среща наживо с него беше
през 1997 г., в спектакъла „Евангелие по Матея“. Не помня нещо съществено от
самото представление, но усещането, атмосферата, която остави след себе си и до
днес ме държат будна сетивно, както впрочем се случва с всяка следваща творба с
негово участие. Бях на първия ред в салона, усещах топлината и аромата на
свещите, с които беше обградена цялата сцена и придаваха усещането за нещо
сакрално и интимно. След представлението му подарих червена роза, а той се трогна
силно, беше не по-малко развълнуван от мен самата. Когато му поднесох плаката,
за да ми даде автограф, с флумастер ми нарисува голямо червено сърце, което „туптеше“
върху черно-белия му лик. Беше точно периодът, когато визуално го оприличавахме
на Малкия принц.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Имам и една комична случка, свързана с него. На една
Аполония, в Созопол, той игра моноспектакъла си „Самият човек“. Билетите
свършиха още с пускането им в продажба и аз не успях да се снабдя за да го
гледам. В деня, когато се игра спектакъла, ми беше много криво и по някаква
ирония, късно вечерта, на един ъгъл между Новия и Стария град, се разминавам с
него самия. Беше с качулка, леко прегърбен, свит и замислен. Извадих го от
унеса му като го поздравих и го помолих да се снимам с него. За моя радост той
откликна, а приятелката, с която бях, ни снима с една допотопна лентова „Скина“.
Може би от силното вълнение, или защото исках да го зарадвам по някакъв начин,
без да се усетя изстрелях лъжата: „Спектакълът тази вечер беше страхотен“.
Очите му светнаха, срамежливо се усмихна, благодари ми искрено и потъна в
тъмнината. След време успях да гледам представлението, впечатли ме, както и
очаквах, но дали заради изречената лъжа тогава, нямам снимка с него. И
причината е твърде прозаична – от самото начало лентата не е била сложена
правилно във фотоапарата и се оказа, че съм щракала празни пози. И досега като
се събираме компанията, с която бях тогава, със смях си припомняме тези моменти
и се шегуваме, че все едно сме участвали във филма „С деца на море“.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Но да се върна отново на Мариус. Следващите няколко
моноспектакъла са не по-малко успешни от предходните: „Самият човек“ <span lang="EN-US">(</span>1999<span lang="EN-US">)</span>, „Сънят“ <span lang="EN-US">(</span>2001<span lang="EN-US">)</span> и „Сътресение“ <span lang="EN-US">(</span>2006<span lang="EN-US">)</span>. Последният му засега
моноспектакъл е „Български разкази“ <span lang="EN-US">(</span>2010<span lang="EN-US">)</span>,
по приказки на Ангел Каралийчев. Постановката е реализирана от Пловдивския
театър, съвместно с продуцентска къща „Артишок“. Спектакълът е съставен от пет
части, в които според героите в тях, Мариус се превъплъщава успешно в различни
роли – старец, злобна свекърва, младеж, булка. Лекотата, с която го прави, е
поразителна, сливането с героите е пълно, а изграждането на отделните персонажи
е направено с много любов. Мариус дори няма грим и определени дрехи за
отделните роли, той просто влиза директно в кожата на следващия си герой или
героиня, с елегантност, без да му остане време да се „преоблече“ от предишната,
само със смяна на едната физиономия и добавяне на нещо характерно в новия герой
– интонация, походка, специфично движение и резултатът: все едно има нов човек
на сцената. Приказките от детството оживяват, сътворени само от един актьор – „Нероден
Петко“, „Тодьо, ле, сине, докторе“, „Ех, това сладко станимашко винце“, „Огън“
и „Росенския каменен мост“. Първите четири части са смешни с описания в тях
битовизъм. Образите са ярки, многопластови, изградени с много нежност и любов,
които пресъздават селския бит с умиление, без това да изглежда подигравателно и
обидно, въпреки комичния елемент. Последната част е най-дълга като времетраене,
но и най-вълнуваща, неслучайно оставена за финал. Мариус се превъплъщава в
образа на майстор Манол, който вгражда сянката на любимата си Милка в
творението на живота си – моста над река Росица, самият той очакващ смъртта си
и изповядвайки се пред своята майка. Едва ли ще се намери човек в салона, който
да гледа с безразличие тези сцени и диалози между майка и син <span lang="EN-US">(</span>разбира се изпълнени все от същия човек<span lang="EN-US">)</span>, да не се трогне от
разиграващата се на сцената трагедия.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Като миг са минали двата часа под влиянието на Мариус и само
топлата влага по лицето, издайнически може да те причисли към останалите
зрители в салона, с които си съпреживял съучастнически това вълшебство. Тази
невероятна магия, с която той сам и крехък, на тази огромна сцена, без декори,
без ефекти, само чрез силно премерен музикален фон, пресъздава истории с очи
като космос и душа-океан, в които е приютил цялата тази любов към театъра и
своята публика.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Последната му засега роля е на Градоначалника, в
представлението <a href="http://blogkatoblog.blogspot.com/2012/01/blog-post_25.html" target="_blank">„Ревизор“</a>, което самият той режисира на голямата сцена на
Народен театър. В следващия сезон, с нетърпение очаквам да го видя, пак на
същата сцена, в предстоящия спектакъл на Явор Гърдев – „Хамлет“, където ще е в
ролята на Клавдий.<o:p></o:p></div>sekamohttp://www.blogger.com/profile/13659077065155486021noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8522936921360958366.post-23286479039040779642012-06-14T15:39:00.000+03:002012-06-14T15:39:21.007+03:00На театър: "Дуети"<table cellpadding="0" cellspacing="0" class="tr-caption-container" style="float: left; margin-right: 1em; text-align: left;"><tbody>
<tr><td style="text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEin-IgEe_Vsg5eU-7js3dVEvK86xyCwsIcwbAuExxUo_hHN8WBLK4MfaAq7w4EjaLqyP-4y7Q2BIM0fMtXVXuVF-WY89dWLJx-GOeqKsp0q2fmj_Gv4Hsynlzticb8eHTmuN-g9JPYQT3Vt/s1600/dueti.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; margin-bottom: 1em; margin-left: auto; margin-right: auto;"><img border="0" height="211" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEin-IgEe_Vsg5eU-7js3dVEvK86xyCwsIcwbAuExxUo_hHN8WBLK4MfaAq7w4EjaLqyP-4y7Q2BIM0fMtXVXuVF-WY89dWLJx-GOeqKsp0q2fmj_Gv4Hsynlzticb8eHTmuN-g9JPYQT3Vt/s320/dueti.jpg" width="320" /></a></td></tr>
<tr><td class="tr-caption" style="text-align: center;"><h2>
<span style="font-size: xx-small;"><i>снимка: Театър 199</i></span></h2>
</td></tr>
</tbody></table>
<br />
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<b>„Дуети“</b> – Театър 199, автор: Питър Куилтър, превод:
Харалампи Аничкин, режисьор: Владимир Люцканов, сценография и костюми: Петя
Стойкова, в ролите: Силвия Лулчева и Владимир Пенев.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Юни месец е, финал на театралния сезон. С малки изключения,
театрите излизат в заслужен отдих, или пък се впускат в репетиции по нови
постановки за поредния сезон наесен. Който е пропуснал досега, или пък все още
му се ходи на театър, може да се пробва в 199, където представят нещата си и след
юни. „Дуети“ е точната постановка за тези, които са настроени за лятна вълна,
гледа им се нещо ново, свежо, незадълбочаващо и „смях да има“ <span lang="EN-US">(</span>особено важно условие в последно време
като критерий за добър театър<span lang="EN-US">)</span>.
<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Пиесата е написана от съвременния британски драматург Питър
Куилтър и се поставя за първи път в България. Представлява съвкупност от четири
случки, които се разиграват от двойка различни образи – мъж и жена, в различни
ситуации, като и самите герои са в различни отношения помежду си. Общото, което
ги свързва са вечните теми за любовта, секса и самотата. Владимир Люцканов се е
заел със задачата да режисира двама от най-популярните, утвърдени и любими актьори
в днешно време – Силвия Лулчева и Владимир Пенев и като видях резултата, си
мисля, че не му е било особено трудно, а безспорно много се е забавлявал. Лично аз
отидох заради актьорите, които участват, тъй като и двамата ги харесвам много,
а не ги бях гледала на една сцена. Всъщност не съм сигурна дали изобщо са
играли заедно досега. Много приятни и колоритни двойки пресъздадоха, въобще
Владо Пенев е цар на дуетите с дами в последно време, много му се получават
нещата. Така беше с „Гълъбът“, когато си партнираше със Снежина Петрова, след
това в „Кралицата майка“, където партньорка му беше Невена Мандаджиева, а сега
е със Силвия Лулчева. Сещам се, че първите му две партньорки получиха награди
за ролите си: Снежина Петрова – „Икар“
2010 за поддържаща женска роля, а Невена Мандаджиева – „Аскеер“ 2011 за главна
женска роля. Лулчева още няма награда, но Пенев явно е на късмет за дамите, на
които партнира, така че защо да не се надява и тя. <o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Четирите сцени, от които е съставена пиесата, трите са в
театрален вид, наживо, а едната е представлява нещо като кино-вариант, който се
прожектира върху завесата – с него започва, завършва, продължава между паузите
на останалите три, докато героите сменят костюмите и се прегрупира сцена за
следващото действие. Тъй като героите са възрастна двойка-чудаци, които се
намират след поредица несполучливи срещи от обяви за запознанства, филмовата
лента е черно-бяла, обстановката е ретро и специално за мен беше
най-интересната сцена. Актьорите бяха със силен грим, умишлено състарени,
изглеждаха комично, но това не скриваше забавлението им, което нямаше как да не
се придаде и на публиката. За повече колорит, на Владо Пенев бяха сложили
допълнителни големи и криви зъби, които той с гордост показваше при всяка
възможност, които съчетани с нелепата старческа перука, нямаше как да не буди
искрени усмивки и смях в салона.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Следващата сцена, т.е. вече първата, в която актьорите са
наживо пред зрителите, е дует между възрастен, неврозен гей, изпълнен с фобии и
сарказъм, и неговата вярна асистентка, с която празнуват 5000 ден, в който са заедно,
а тя до последно се надява и го пробва, дали случайно най-накрая няма да „обърне
резбата“ във вярната насока. Владо Пенев е неотразим в образа на гей, много
добре го докарва, не беше дразнещ и преиграващ, както се очаква обикновено за такива роли. Загатна за тези си способности
преди няколко години, на същата тази сцена и тази на Младежки театър, когато влезе
в шантавите образи от страхотните пиеси на Яна Борисова – „Приятнострашно“ <span lang="EN-US">(</span>реж. Галин Стоев<span lang="EN-US">)</span> и „Тихи, невидими хора“ <span lang="EN-US">(</span>реж. Деси Шпатова<span lang="EN-US">)</span>. Вярно, че повече за ролите
на Владо Пенев писах досега, но ще обърна внимание и на партньорката му Силвия
Лулчева, тъй като в следващите две сцени, тя заемаше по-централна роля. В
едната е на пияна половинка от семейна двойка, която е на почивка със съпруга
си за последно, преди развода им, а в другата сцена е на булка за трети път, в
ужасна бяла рокля, несигурна в себе си дали е поела правилната посока в живота
си. Търси подкрепата на брат си, който е най-близкият й човек и е с нея в
последните й мигове преди да стане госпожа за пореден път. Пенев, в ролята на
брата, на външност го докарва на съвременна мутра, но в елегантен вариант, ако
има въобще такъв. Доста комични ситуации се разиграват помежду им, а до тях се
стига и не без помощта <span lang="EN-US">(</span>по-скоро
вредата<span lang="EN-US">)</span> на
метерологичните условия.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
„Дуети“ ще се играе на сцената на 199 и през юли. Удобното
е, че в тези летни жеги, малкият и уютен салон е с приятен и безшумен климатик,
а самите представления започват от 20ч. Ако имате „късмет“ като мен, докато
чакате другарчето си пред театъра, може да попаднете на странна дама, с вид на
клошарка, но ако й дадете шанс за разговор, ще ви препоръча някои от пиесите,
които е гледала по няколко пъти и в които всичките актриси са „най-голЯмите“,
без да се уточняват имена, те просто са „най и толкоз“. А като бонус, при
споменаване на дата и година на раждане, ще ви направи кратък хороскоп,
включително ще определи бързо и безпогрешно символа ви според китайския. А за
финал ще препоръча с кои зодиакални знаци си пасвате и от кои трябва да се
пазите. И всичко това, напълно безплатно! Следващия път, когато посещавам 199,
ще си нося нещо за писане, че тези неща не са за изпускане<span lang="EN-US"> :)</span><span lang="EN-US"> </span><o:p></o:p></div>sekamohttp://www.blogger.com/profile/13659077065155486021noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-8522936921360958366.post-62562149058499858162012-06-11T22:31:00.000+03:002012-06-11T22:31:03.846+03:00Звуци от Омагьосаната гора<br />
<table cellpadding="0" cellspacing="0" class="tr-caption-container" style="float: left; margin-right: 1em; text-align: left;"><tbody>
<tr><td style="text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgmq89vUbOOhjYZJL9-SVbH8LsDtRWm6HoyvUe2OGusyLq9k3Et_LuaesL6Fe_UQdj-Eqa8vgK5Dv3GGusnRL3wBsgTFxj0DYLSb_smpyIQFViJ4Z4pTzCzlmIIhG4zpC6WgXLrmNwMbr3L/s1600/IMG_2753.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; margin-bottom: 1em; margin-left: auto; margin-right: auto;"><img border="0" height="240" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgmq89vUbOOhjYZJL9-SVbH8LsDtRWm6HoyvUe2OGusyLq9k3Et_LuaesL6Fe_UQdj-Eqa8vgK5Dv3GGusnRL3wBsgTFxj0DYLSb_smpyIQFViJ4Z4pTzCzlmIIhG4zpC6WgXLrmNwMbr3L/s320/IMG_2753.jpg" width="320" /></a></td></tr>
<tr><td class="tr-caption" style="text-align: center;"><i><span style="font-size: xx-small;">"Backpullver" в Страната на сенките. Снимка: личен архив</span></i></td></tr>
</tbody></table>
<br />
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
В събота вечер, 9-ти юни, за близо час и нещо попаднах в Омагьосаната
гора, в която Горският Цар беше свикал събрание, а свитата му удряше на „<span lang="EN-US">tihichineli</span>“. Бях сред малцината поканени на събитието, за което липсваше
всякакво инфо, а единственото условие към нас беше да нямаме никакви очаквания,
за да можем изцяло да се потопим в усещането от предстоящото. Така и направих,
а те не ме подведоха. Присъствах на един от най-яките концерти-пърформанси,
които съм гледала в последните години. По-скоро театър, отколкото концерт,
повече импровизирана забава, отколкото строга концептуалност. Формулата беше
точна, а чаят на Горската фея ароматен, подправен с щипка "Backpullver" за звук. Настанени на кожените пейки, в малкия
уютен кино-салон на Горската поляна <span lang="EN-US">(a.k.a. </span>Общински културен институт в Красно село<span lang="EN-US">)</span>, в тъмнината на белия екран, оживяваха
като в приказка Кум Вълчан <span lang="EN-US">(</span>с
микрофон в ръка<span lang="EN-US">)</span>, поклащащ се несръчно до него Сър Мечок и трета маска, каквато само фантазията може да роди.
Правеха им компания Танцуващото дърво, което vessело помахва, освен с клони, и с
ръчички. А като се присети подрънква на детска мандолинка. До него обикаля
жизнерадостна Сърничка, която се заиграва с останалите герои. Летящ чайник
сипва чай в чаени чашки, които се реят във въздуха. Отнейде появява се Палавата лейка, която полива кръжащи наоколо горски цветя. <a href="https://vimeo.com/43839337">https://vimeo.com/43839337</a></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
От Театъра на сенките изскачат
причудливи фигури, абстрактни предмети и животни, несъвместими на пръв поглед <span lang="EN-US">(</span>идеята и осъществяването на
този <span lang="EN-US">live performance</span> е
дело на Иглика<span lang="EN-US">)</span>, но в
тъмнината нямаш избор - сам се луташ, докато не откриеш правилната пътека към
истинското. Едниственият ориентир е да се довериш на сетивата си като ги
отвориш до пределност, за да допуснеш красотата. А тя е под формата на звуци,
които идват зад импровизирания екран – бели чаршафи <span lang="EN-US">(</span>скриващи черни лесове<span lang="EN-US">)</span>. Три момчета, с лаптопи, техника,
микрофон, много идеи, фантазия, голямо желание да се забавляват, с това, което
правят и обичат. И го постигнаха. С цената на много труд, постоянство и талант.
Разкриха лицата си едва на последната композиция, когато завесата падна и
разказвачите на тази приказка излязоха от Царството на сенките, за да се слеят
с нас – Емил, Цветомир и Герман,
обединени под името „<span lang="EN-US">Backpullver”</span>.
В началото, преди години, бяха дуо, последната им изява, преди тази, беше през
април 2006 г., в Червената къща. Днес вече са трио, израстването и спойката
помежду им са налице и тепърва ще очаквам още концерти и техни изяви на
ъндърграунд сцената. Стилът? Електро-индъстриъл, със силно изнесена бас-линия...
или нещо такова. Как да определя звуци, толкова разнообразни и
експериментални? Голяма заслуга за цялостната работа имат и <span lang="EN-US">VJ</span> проектите на <span lang="EN-US">Stoyo</span>. Който е чувал едно време за
проекта <span lang="EN-US">z-dimension.com</span>,
ще навърже нещата и ще разбере за какво говоря. За всички останали – следете за
предстоящите изяви на проекта, обещавам, че ще бъде интересно.</div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<a href="https://vimeo.com/43844757" target="_blank">https://vimeo.com/43844757</a><o:p></o:p></div>sekamohttp://www.blogger.com/profile/13659077065155486021noreply@blogger.com8tag:blogger.com,1999:blog-8522936921360958366.post-1094030569800836132012-06-10T18:01:00.000+03:002012-06-10T18:01:18.437+03:00На театър: "Идиот 2012"<table cellpadding="0" cellspacing="0" class="tr-caption-container" style="float: left; margin-right: 1em; text-align: left;"><tbody>
<tr><td style="text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjxuxzzwVhEmczjVdWl6wv_APLHcLQ2_RaPTsh0uy_fQ1HNx3tSnMq2lYqX1v1B1415V-L5Okt3Kuvxjc3Ui8DkiCE1xSaCTTNRNDoNYqEATj3KDD4BeucJ0sJhB3BHml5y__O-ykyjtDDl/s1600/Idiot+-+Ivan+Donchev.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; margin-bottom: 1em; margin-left: auto; margin-right: auto;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjxuxzzwVhEmczjVdWl6wv_APLHcLQ2_RaPTsh0uy_fQ1HNx3tSnMq2lYqX1v1B1415V-L5Okt3Kuvxjc3Ui8DkiCE1xSaCTTNRNDoNYqEATj3KDD4BeucJ0sJhB3BHml5y__O-ykyjtDDl/s320/Idiot+-+Ivan+Donchev.jpg" width="215" /></a></td></tr>
<tr><td class="tr-caption" style="text-align: center;"><span style="font-size: xx-small;"><i>снимка: Иван Дончев</i></span></td></tr>
</tbody></table>
<br />
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<b>„Идиот 2012“</b> – Камерна сцена на Народен театър „Иван Вазов“,
по романа на Ф.М.Достоевски, сценична версия: Снежина Петрова и Десислава
Шпатова, режисьор: Десислава Шпатова, сценография и костюми: Юлиян Табаков, в
ролите: Снежина Петрова, Ованес Торосян, Деян Ангелов, Веселина Конакчийска,
Вяра Табакова, Владимир Пенев.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Последната по ред на представяне постановка в Народния
театър от цикъла „руски сезон“ – класическо произведение, интересен на пръв
поглед кастинг, провокативен режисьор и всичко това поставено в малката и уютна
камерна сцена.<span lang="EN-US"><o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<span lang="EN-US">“</span>Студено,
а?<span lang="EN-US">”.</span> Лайтмотивът, който
се повтаря в началото, края и в някои от ключовите моменти в представлението,
всъщност са думи на Рогожин. А с тях той едва ли констатира метерологичните
условия. Студено е на сцената, макар героите да са облечени в тежки кожуси, кожени яки, макар да се палят печки-кюмбета, в
които горят рубли, студено е в душите, макар телата да изгарят от страсти. Няма
как голям и многопластов класически роман, да бъде разгънат в рамките на близо два
часа театрално време, затова е адаптирана част от сюжета, обхващаща развитието
на отношенията между четиримата главни герои <span lang="EN-US">(</span>Настася Филиповна, Княз Мишкин, Парфьон Рогожин и Аглая Епанчина<span lang="EN-US">)</span>, криминална история и
финална сцена, завършваща с убийство. Не се наемам еднозначно да определя дали
се е справила с тази нелека задача Деси Шпатова, най-малкото защото не съм чела
романа и мога да си правя изводи върху това, което видях на сцената и
посланието, което остави в мен нейната версия на „Идиот“. Това, което мен ме
грабна на първо място, са костюмите. Много красиви, стилни, засягащи
едновременно съвременни елементи в модата, така и ретро рокли за дамите, и
класически костюми за господата. Единствено изключение прави героят на Ованес
Торосян, който почти през цялото време играе в захабени от петна кафяви дрипи. <o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Всъщност точно кастингът от актьори ми е малко странен. На
пръв поглед са събрани утвърдени и известни имена, а към тяхната компания са
добавени млади, току-що навлизащи в публичното пространство актьори, които
тепърва ще се реализират. Но някак спойката между тях ми се губи, прекалено
индивидуални ми „стояха“ през по-голямата част от времето и „пасването“
липсваше. Безспорно звездата в екипа е неповторимата и прекрасна Снежина
Петрова, в ролята на Настася Филиповна. Една от главните роли в спектакъла,
централен персонаж, силно изразен характер, противоречива фигура, около която
се заплитат и разплитат съдбите на останалите герои. За нея това не е първо
потапяне в ролята. Още преди около десетина години, отново в сътрудничество с
Деси Шпатова, за Младежки театър, бяха поставили „Идиот“, но с други актьори и
с друг акцент върху действието. Не съм го гледала, но доколкото знам, отзивите
не са били особено ласкави и представлението не се е играло дълго.
Снежина Петрова споделя, че тогава не е била готова за ролята, както е сега.
Според мен е права, защото единствено тя се оказва на нужната висота, а
останалите просто гравитират около нея. А присъствието й е толкова ярко и
осезателно, че засенчва всички останали и макар ролите им да се водят също
главни, на фона на нейното излъчване, са направо спомагателни. Не съм обаче
убедена, че това е била целта на постановката и поради това смятам, че
останалите актьори не са на нужното ниво. Може би най-успешно от останалите
трима се представя Деян Ангелов. Неговият Рогожин е обладан от бесове, ревнува
до безумие, иска Настася само за себе си. Този му буен характер и тъмни
страсти, някак не отиват много на миловидното лице и крехкото тяло на Деян, но
поне се старае да придаде някаква достоверност и тежест на героя си. Много се
затруднявам да дам мнение на Ованес Торосян за ролята му на Княз Мишкин. Личи
липсата му на опит в театъра, макар да е полулярно лице от няколкото успешни
филми, в които участва в последните години. Откакто гледах
представлението, а то беше преди повече от месец, та досега, се опитвам да си
отговоря на въпроса защо Деси Шпатова е предпочела именно Ованес за ролята?
Какво е видяла в него, което е подходящо за ролята на един от главните герои,
на които е кръстен и романът? Знае се, че Княз Мишкин е бил млад, слаб, болнав
младеж, страдащ от епилепсия, наивен и по детски чист. Всичко това го има в
излъчването на Ованес Торосян и все пак като застане той до някой от останалите
герои, някак стои като дете, не като техен равноправен партньор. Физиката му е
детска, толкова е слаб, че буди по-скоро умиление и желание да го предпазваш и
закриляш, да се грижиш за него, а на практика ролята на героя му е именно той
да обгрижва любимите жени. Застанал до Снежина Петрова, на чиято героиня трябва
да се възхищава като мъж на жена, съответно пък тя се влюбва в него, аз лично
мисловно се опитвах да го приема този процес, но зрително нямаше как да ми се
получи. Той стоеше като нейно дете, а не като неин любим. Тази несъразмерност и
този контраст ми бяха толкова осезаеми, че и до финала не успях да ги приема
като евентуална двойка. Но безспорно най-голямото недоразумение и разочарование
за мен беше Веселина Конакчийска, в ролята й на Аглая. Толкова буйна, хаотична
и екстремна, гръмогласна, че чак стряскаща на моменти. Беше като контрапункт на
всички останали с бурното си присъствие и не се вписваше в колектива. Не знам
защо бяха тези истерии по сцената, тръшкания и неадекватни жестикулации. Като
роля трябваше да изгради образ на мило, възпитано, нежно същество, символ на
невинност и чистота, което да очарова с тези си качества героя на Ованес
Торосян. Но при съвместните им сцени, тя беше по-скоро груба и имах чувството,
че всеки момент ще го нападне, дори усещах на моменти леко подигравателен и
високомерен тон, който изобщо не се вписваше в сцените. Така или иначе,
спойката помежду им е провал. Нямам идея и защо е измислена ролята на Владо
Пенев, чийто герой/и липсва в романа. От това, което съм чела, причината била
за разведряване на атмосферата и нещо като музикален антракт между отделните
сцени. Колкото и да го харесвам, смятам, че героят му е напълно излишен в този
спектакъл. Буди по-скоро недоразумение, отколкото симпатия, па макар и да
изглеждаше абсурдно-сладко в костюма на циганка – сутиен, дълга фуста, пайети,
дайре, червило и забрадка на главата. Може би е искал да върне жеста към
Снежина Петрова от страхотната им съвместна постановка „Гълъбът“ <span lang="EN-US">(</span>по Патрик Зюскинд, отново
под режисурата на Деси Шпатова<span lang="EN-US">)</span>,
когато тя му партнираше съвсем равностойно, макар и дума да не каза през цялото
представление. Е, тук Владо Пенев също не говори, но пее за сметка на това с
тембъра на Висоцки. Ама няма нужда. Бих споменала и Вяра Табакова, която е в
малка роля, тази на майката на Аглая – Лизавета Епанчина. Много стегната и на
място, придава строгост и компетентност, макар че на моменти, особено в общи
сцени с Княз Мишкин, имаше някакъв странен и необясним флирт от нейна страна, или
поне на мен така ми се стори, което доста объркващо ми дойде.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Интересно, като ме питат познати и приятели за мнението ми
за „Идиот 2012“, без да се замислям, казвам, че ми харесва и го препоръчвам.
Сега, като пиша този текст, ми изникнаха предимно негативни моменти и
впечатления. И все пак постановката наистина ми хареса, защото има много особен
и силен заряд в нея. Има сцени, които си заслужават да се видят и които ще
останат дълго в съзнанието. За мен, те всичките са свързани с ролята на Снежина
Петрова, която изгражда образа на жена без възраст, с поглед на момиче и душата
на старица. Безкрайно удоволствие е да се види в една от сцените, на рождения
ден на героинята й, когато излиза бавно и величествено на сцената, носеща
торта, с цигара в уста, облечена в ярко червена сатенена рокля, с дълъг шлейф
след нея, мрежести чорапи, ултра тънък висок ток, а отпред – малка бяла престилчица...
и Погледът... <i>този</i> поглед, <i>това</i> излъчване, <i>тази</i> походка, които оставят без дъх, наелектризирващи до огън,
макар че без тези компоненти,
цялото по-горно описание на облеклото на <span lang="EN-US">la femme fatale</span>, нямаше да означава нищо. На фона на буйствата,
крясъците и неуравновесеното поведение на Аглая, Настася Филиповна внася едно
спокойствие със своята мъдрост и достолепие, които е постигнала през годините на своето израстване, защото животът я е научил да бъде такава и да се
приспособява към него. Друг е въпросът, че единствено Княз Мишкин разбира
нейната душевност и вътрешни терзания, защото той самият се чувства самотен и
неразбран, а себеподобните се усещат един друг. Единствен той прониква в
същността й и я вижда като човек, а не единствено като красива обвивка, за
разлика от останалите нейни обожатели. Любовта й към Княза е нещастна и не
споделена, тя се влюбва в него, а той я обича „от състрадание“. Осъзнала
трагизма си, сама пожелава смъртта си.
По много красив начин е пресъздадено убийството й – след пробождането от
Рогожин, с бавни стъпки се оттегля от сцената като сваля постепенно бели поли
от себе си, все едно се освобождава от досегашните си терзания и остава чиста в
смъртта си. И всичко това пред огромния декор, който заема почти цялата задна
част на сцената – част от картината на Холбайн „Мъртвият Христос“, сякаш за да
напомня максимата, че всички сме смъртни и няма ненаказано добро, само
времената и поколенията се сменят.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
„<i>Студено, а</i>?“<o:p></o:p></div>sekamohttp://www.blogger.com/profile/13659077065155486021noreply@blogger.com7tag:blogger.com,1999:blog-8522936921360958366.post-65277448369507413832012-05-28T15:29:00.000+03:002012-05-28T15:31:28.545+03:00На театър: "Евгений Онегин"<br />
<table align="center" cellpadding="0" cellspacing="0" class="tr-caption-container" style="margin-left: auto; margin-right: auto; text-align: center;"><tbody>
<tr><td style="text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEivy3yyHG__h9IvpCHEJ30vyc2lMQUEc2zpFWu-bFfvbbpTocoGvIZDFDSNhoUq9uWkDa6TzYfMId2ninGFJzJF2KF8t7G3hqdxFM6D8AeJwq78I2y0yBj5FYlLdpp4fSLzF9IG-4620fJL/s1600/Onegin.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: auto; margin-right: auto;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEivy3yyHG__h9IvpCHEJ30vyc2lMQUEc2zpFWu-bFfvbbpTocoGvIZDFDSNhoUq9uWkDa6TzYfMId2ninGFJzJF2KF8t7G3hqdxFM6D8AeJwq78I2y0yBj5FYlLdpp4fSLzF9IG-4620fJL/s320/Onegin.jpg" width="229" /></a></td></tr>
<tr><td class="tr-caption" style="text-align: center;"><span style="font-size: xx-small;"><i>снимка: Театър на Българската Армия</i></span></td></tr>
</tbody></table>
<br />
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<b>„Евгений Онегин“</b> – Театър на Българската армия, по романа на
Александър Сергеевич Пушкин, режисьор: Стайко Мурджев, драматизация: Юрий
Дачев, сценография и костюми: Нина Пашова, музика: Петър Дундаков, в ролите:
Иван Радоев, Анастасия Лютова, Анастасия Ингилизова, Явор Бахаров, Мирослав
Косев, Пламена Гетова, Мимоза Базова, Георги Новаков и др.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Не знам дали все още се изучава романът „Евгений Онегин“ в
училище, но по мое време беше едно от задължителните произведения за четене,
дори до колкото си спомням, правехме и класно върху него. Сега си давам сметка
за полезността от тези задължителни програми, които имахме тогава, иначе едва
ли аз самата щях да съм чувала дори за тези класически романи.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Любопитно ми беше да видя тази постановка по няколко причини
– текст, който ми беше любим в училище, но „прашасал“ оттогава в съзнанието ми<span lang="EN-US">;</span> поставен от млад и все
по-уверено доказващ се режисьор<span lang="EN-US">;</span>
нещо ново и значимо на сцената на позападналия в последно време ТБА<span lang="EN-US">;</span> както и симпатията ми към
Анастасия Лютова, която открих наскоро чрез <a href="http://blogkatoblog.blogspot.com/2012/02/blog-post.html">„<i>Паякът</i>“</a>. <o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Още като прочетох новината, че Иван Радоев ще е в главната
роля, усетих лек негативизъм, но се опитах да го потуша и слава богу успях, а
по този начин и се насладих на самата постановка, която в крайна сметка ми
хареса, макар да имаше леко разочароващи елементи, за които ще спомена. Разбира
се, за добро или лошо, зависи от гледната точка на зрителя, режисьорът не се е
придържал плътно към класическия текст, следвал е схемата на романа, но за
времето, с което разполага, е поставил акцент върху теми, които за него са
важни и е сметнал, че може да доразвие. Без излишно описание на руското село,
руската зима, руската душа и т.н., както е по роман, действието е насочено към
драматичната и несподелена любов между главните герои – Евгений Онегин и Татяна
Ларина. На втори план остават взаимоотношенията между другата двойка – поета
Ленски <span lang="EN-US">(</span>Явор Бахаров<span lang="EN-US">)</span> и сестрата на Татяна – Олга
<span lang="EN-US">(</span>Анастасия Ингилизова<span lang="EN-US">)</span>, които също изграждат
успешно образи, но далеч не с този интензитет, а са по-скоро като помощно
средство за съпоставка с главната двойка. С изключение на прекрасната роля,
която прави Мимоза Базова, в ролята на дойката, останалите герои ми бяха от
безлични до откровено дразнещи. Към последните мога да причисля Мирослав Косев,
в ролята му на слугата на Онегин – мосю Трике, който нямаше как да бъде
по-пискливо-гръмогласен, да замята <span lang="EN-US">(</span>меки<span lang="EN-US">)</span>китки
почти до счупване на ръка, да натъррртва френското си „р“ и вместо да е
дискретен и незабележим като придворен, на моменти засенчваше с постоянното си
досадно дърдорене и неподходящо появяване на сцена, своя господар. Пламена
Гетова, в ролята й на майката на сестрите Ларини, прави едно вяло, почти
безсловесно присъствие, сменящо няколко пищни рокли по сцената и наливащо се с
вино, с повод и без повод. Като изключа всичко това, останалите герои бяха
умело изградени, диалозите достъпни, впечатлиха ме много костюмите, съобразени
с епохата, изчистената и ненатрапваща се сценография, музиката, която беше в
тон с цялата идея на постановката. Бих добавила страхотната игра със светлината
и полусенките, особено в частта, когато отразява мрачните състояния на Евгений
Онегин, който жадува за свят без светлина и вечен мрак, които да са в синхрон с
неспокойната му душа. Самият Иван Радоев е много достоверен в образа на Онегин.
Лично аз, като бях ученичка и четях романа, си представях, че Онегин е всъщност
Пушкин, или поне визуално прилича на него. На сцената Радоев е по-жив
отвсякога, аз не го бях гледала толкова отдаден и живеещ в ролята си. Очите му
блестят в полу-мрака, на измъченото му лице ясно е изразена досадата и
отегчението, които са резултат от разгулния му живот в големия град, както и
ироничната насмешка, с която се отнася към живота в провинциалната губерня и
хората, с които общува там. На фона на развиващото се действие в дома на
семейство Ларини, ясно изпъква различността на Онегин – той, градският плейбой,
свикнал с охолството, обноските, баловете и постоянното женско внимание, които
в един момент го отегчават и търси спасение от тях, далеч от града. От другата
страна са неговите домакини, които всячески се опитват да спечелят неговото
внимание и одобрение, леко досадни, повече наивни и простодушни и все пак
повече истински, отколкото Онегин някога е бил и отдавна е забравил за това.
Едновременно мечтаещ да се слее с тях, да се вмъкне в спокойствието, характеризиращо
живота им, а в същото време отегчаващ се от еднообразието на битовизма им. Явор
Бахаров, в ролята на младия поет Ленски, е всичко онова, което Онегин би искал
да притежава – младост, ентусиазъм, идеализъм, дух и жажда за живот, но в
същото време осъзнава, че заради апатията и нихилизма си, обрича мечтата си на
провал. Съдбата му поднася случайната и буквална възможност да застреля тази
мечта, от което трагизмът му става още по-дълбок.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Женските образи също имат своето противопоставяне, макар то
да е базирано на роднинска основа. Двете сестри Ларини са различни не само като
характер, интереси и душевност, но и по външност. Всяка устремила се да подреди
живота си, готова или не да направи компромиси в името на бъдещето си и каква е
цената за това. Интересна е съпоставката и на двата централни образа – Евгений
и Татяна. Иван Радоев и Анастасия Лютова са много красива и елегантна двойка на
сцената. Удоволствие е да се наблюдават сцените, в които са заедно и синхрона
между тях е явен. Изящните костюми, особено в последната част, където
действието се развива в големия град, допълнително подчертават стила на епохата
и характера на героите.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Лично аз очаквах повече от тази постановка, защото тя
предразполага към една по-смела и по-дълбока гледна точка и щеше да ми е
любопитно да видя такава от режисьора и за която всъщност да пиша, а не да
правя размишления върху самия сюжет. Може би различното, което си е
позволил Стайко Мурджев в своята версия е да подмени съпруга на Татяна Ларина –
вместо да я омъжи за възрастен и безпомощен генерал, както е в романа на
Пушкин, режисьорът я е врекъл на младия и красив братовчед на Онегин, сякаш за
да засили още повече ревността и отчаянието на главния герой, който е негово
копие на външност <span lang="EN-US">(</span>в
ролята е Веселин Анчев<span lang="EN-US">)</span>.
Застанали един до друг, борещи се за вниманието на любимата жена, за единия
каузата е обречена отдавна, а другият среща равнодушието й.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Една красива, истинска и тъжна история за трънливият път,
който изминават, за да срещнат душите и трагизмът, последвал от несрещането.
Сигурно всеки човек има в живота си поне една такава несбъдната любов,
провалена от копнежи, несигурност и неслучване. Затова и самият сюжет докосва
душата по толкова интимен начин. Финалът е драматичен и трагичен, тъжно е да
гледаш в какво се е превърнала една неосъществена на време любов, когато ролите
са разменени и нараненият преди, наранява сега - още по-брутално, още
по-жестоко, осъзнавайки или не, че болката е еднаква не е само за любимия
някога, а и за него самия.<o:p></o:p></div>sekamohttp://www.blogger.com/profile/13659077065155486021noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8522936921360958366.post-83970836948158029362012-05-09T12:49:00.000+03:002012-05-09T12:49:27.325+03:0050<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhXaRv5xiF9O2A094BuGTq8LsXiB4Bv0N9_NsRX6-Ojf176ZGCkTUmEezViVHhdUvrTiv9FtYmskC7xpl8W8EeQlOoY9j946YTS8H-D-T8BChXqLYtKNhAzxFmzyuHaMBLAIXC_zzC9AiDD/s1600/dave.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="256" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhXaRv5xiF9O2A094BuGTq8LsXiB4Bv0N9_NsRX6-Ojf176ZGCkTUmEezViVHhdUvrTiv9FtYmskC7xpl8W8EeQlOoY9j946YTS8H-D-T8BChXqLYtKNhAzxFmzyuHaMBLAIXC_zzC9AiDD/s320/dave.jpg" width="320" /></a></div>
<div style="text-align: center;">
В Деня на Европа, един от най-великите фронтмени в историята на музиката, безподобен вокал, уникално секси и красив мъж, става на 50! </div>
<div style="text-align: center;">
Честит Рожден Ден, Дейв!</div>
<div style="text-align: center;">
Благодаря за вдъхновението, музиката, красотата и мирогледа!</div>
<br />sekamohttp://www.blogger.com/profile/13659077065155486021noreply@blogger.com5tag:blogger.com,1999:blog-8522936921360958366.post-9563632746747023672012-04-24T12:17:00.001+03:002012-04-25T00:20:11.017+03:00На театър: "Спанак с картофи"<table cellpadding="0" cellspacing="0" class="tr-caption-container" style="float: left; margin-right: 1em; text-align: left;"><tbody>
<tr><td style="text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhREtwundH-Ge4FX1NNnzv7ge6KDsiC7sG0-3RCjqMER7GXYyTta40Ychp7Kz-y3DxFZsnjjmKtYj_yVDLt18fDJnb1ZR3YjaeqKyK6szFnPB5vqT5C6_x_w9ZKfCn-xxQ06jupkcmo1PMg/s1600/simon+varsano-spanak.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; margin-bottom: 1em; margin-left: auto; margin-right: auto;"><img border="0" height="313" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhREtwundH-Ge4FX1NNnzv7ge6KDsiC7sG0-3RCjqMER7GXYyTta40Ychp7Kz-y3DxFZsnjjmKtYj_yVDLt18fDJnb1ZR3YjaeqKyK6szFnPB5vqT5C6_x_w9ZKfCn-xxQ06jupkcmo1PMg/s320/simon+varsano-spanak.jpg" width="320" /></a></td></tr>
<tr><td class="tr-caption" style="text-align: center;"><span style="font-size: xx-small;"><i>сн. Симон Варсано</i></span></td></tr>
</tbody></table>
<br />
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<b>„Спанак с картофи“</b> – в София се играе на сцената на
Сатиричен театър, автор: Золтан Егреши, режисьор: Борис Петканин, сценография:
Петьо Начев, в ролите: Юлиан Вергов, Владимир Карамазов, Захари Бахаров.
Съвместна продукция с Продуцентска къща „Артишок“.</div>
<div class="MsoNormal">
<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Без да съм някаква кулинарка, смело мога да отбележа, че
тази творба е много хитро „сготвена“: Вземаме един забавен и разтоварващ текст,
със съвременна тематика, много хумор и свежи лафове, добавяме трима от
най-актуалните в момента актьори на Народния театър, в добавка „секссимволи“,
щипка „мръсни думички“, колкото на плаката да се изпише числото 12 в червена
точка, забъркваме сместа и получаваме краен резултат, от който са доволни
всички. Така хем публиката се радва и забавлява на любимите си актьори, а те
хем не се чувстват гузно, че с елементарен и комерсиален текст, са успели да
напълнят салона, при все, че цената на билета е 16 лв. за София, а например за
Варна – 30. Май всички трябва да са доволни от сделката, поне ако съдя по
бурните аплодисменти в края на спектакъла. И аз им ръкоплясках, и аз се
забавлявах, но едновременно с това нещо като червейче, ми човъркаше в главата и
не ми даваше спокойствие и не успях съвсем да се насладя на постановката. Аз ли
съм станала прекалено взискателна, или подобни проекти съвсем принизяват нивото и вкуса на българската
театрална публика? Едва ли ще си отговоря скоро на този въпрос, или може би той
има повече от един отговор.</div>
<div class="MsoNormal">
<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Факт е, че в последните години на театралните сцени се
поставят неща, с единствена цел да привличат публика в салоните на всяка цена,
които да се играят възможно повече сезони напред. Дотук всичко е наред и
напълно в реда на нещата, все пак това е смисълът и целта на театрите. Но както
винаги се случва, има едно „но“, което да помрачи леко самодоволното прозрение
и то е дали целият този благороден на вид замисъл, трябва да е с цената на
лесносмилаем, елементарен и комерсиален текст, предварително заложен да бъде
хитов и добре приет от масовия зрител? Текст, от който същият този зрител нищо
ново няма да научи, няма върху какво да се замисли след финала, но за сметка на
това ще е видял червените боксерки на Вергов, белите слипове на Карамазов и
не-помня-вече-бельото на Бахаров, на финала ще ръкопляска бурно, ще си тръгне
доволен и в добро настроение, а на следващия ден ще се похвали пред колеги и
приятели, че е бил на театър и задължително ще го препоръча, с думите „иди,
защото ще умреш от смях“. В този ред на мисли, се сещам за едно интервю с Галин
Стоев, който отдавна вече живее и поставя основно във Франция и Белгия, дадено преди
няколко години за „Капитал Лайт“, в което той говореше за този проблем:
„Българският театър започна да се държи угоднически спрямо статуквото, спрямо
по-лесното, спрямо бързо продаваемото, спрямо лустросаното, пък празното
отвътре, т.е. българският театър спря да търси, в резултат на което се появиха
неща, които са много лесни за продаване и смилане, голяма част от тях са с
много лош вкус. И публиката естествено ги купува. Но публиката е жадна и купува
това, което й предложим. Ние обаче започнахме да й предлагаме много лоша стока,
стока с минал гаранционен срок. Това по някакъв начин ни кара да гледаме на
зрителя като на консуматор, а не като на партньор“.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Няма как да се отрече, че се поставят качествени, силни и
задълбочени постановки на театралната ни сцена. Има прекрасни режисьори,
талантливи актьори, силни автори и останалите професионалисти, които допринасят
за случването на дадена постановка. Техният труд не трябва да бъде подценяван,
а винаги поощряван, защото влагат сърце, ум, креативност и талант в създаването
на нещо красиво, което усещат с душата си. Ако на преден план излезе водещата
мисъл дали продуктът ще се хареса на всяка цена на масовата публика и дали ще
се напълни салонът, нещата отиват към бизнес, а не към изкуство. А не това е
смисълът на театъра. <o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Отклоних се леко от темата, но пък точно тези мисли ми
минаха през главата, докато започнах да пиша за „Спанак с картофи“. Може малко
„манджа с грозде“ да го докарам накрая, но наистина не смятам, че въпросната
постановка е някакво велико събитие от театралния афиш, на която трябва да се
обръща значимо внимание. Сигурна съм, че много хора ще отидат и ще я гледат,
привлечени от имената на актьорите и в това няма нищо лошо. Винаги съм била
„за“ да има публика в салона и хората да посещават и подкрепят театралната
сцена. Въпросът, който повече ме вълнува е какво самата сцена предлага на
публиката в салона, с какво я възпитава, на какво я учи и с какво ще я привлече
следващия път. Все пак смятам, че талантът, чарът и популярността на тези трима
актьори, можеше да се „впрегнат“ в създаването на нещо по-зряло и идейно, с
което да се обогати кръгозора на публиката, да я провокира към размисъл и на
финала да остави някакво послание. Друг е въпросът каква част от същата тази
публика е готова да „понесе“ всичко това, защо е дошла всъщност в салона – заради
шоуто или в името на изкуството? <o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Рецептата на „Спанак с картофи“ се оказва успешна. Хитър ход
е да се привлече женската аудитория като ролите се изпълняват от едни от
секссимволите на родния театър, а темата на пиесата се върти около футбола,
като по този начин, господата в салона ще са напълно удовлетворени и със
сигурност няма да скучаят. Очаквам следваща постановка, с примерно заглавие
„Красиви жени отиват на СПА“ – като хем мъжете ще си купят билет за да гледат
красивите жени, а пък жените ще очакват да научат за някоя нова спа-процедура.
Дано само някои не се подведат и да отидат, защото са си помислили, че действието
ще се развива в Белгия, или пък въпросните жени ще карат болиди от Ф1. Въпрос
на предпочитания и асоциации.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
На мен лично ми се гледат нови постановки от Галин Стоев,
тук в България.<o:p></o:p></div>sekamohttp://www.blogger.com/profile/13659077065155486021noreply@blogger.com5tag:blogger.com,1999:blog-8522936921360958366.post-84151016623897845872012-04-21T15:43:00.001+03:002012-04-21T15:43:03.721+03:00Happy Birthday, mr. Smith. & thank you.<iframe allowfullscreen="" frameborder="0" height="344" src="http://www.youtube.com/embed/Gtw6U0wTGgg?fs=1" width="459"></iframe>sekamohttp://www.blogger.com/profile/13659077065155486021noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-8522936921360958366.post-79588148373165761922012-04-18T18:34:00.001+03:002012-04-18T18:34:54.724+03:00На театър: "Животът е прекрасен"<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhrC9weSw5lGU4c2dKaS0sPDgnfMUKnBb5Jv58knwmCDkmMOqf4wz2EGnnyd7NHr9r-EbccmMJaSsOdSKxMXsZ_SJutElCxbMTCs0KDfZeEdwSJCd_DZOX39jH6cQlfrn2DVFonHEyV-ZlP/s1600/kamen1.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="214" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhrC9weSw5lGU4c2dKaS0sPDgnfMUKnBb5Jv58knwmCDkmMOqf4wz2EGnnyd7NHr9r-EbccmMJaSsOdSKxMXsZ_SJutElCxbMTCs0KDfZeEdwSJCd_DZOX39jH6cQlfrn2DVFonHEyV-ZlP/s320/kamen1.jpg" width="320" /></a></div>
<br />
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<b>„Животът е прекрасен“</b> – главна сцена на НТ „Иван Вазов“, по
„Самоубиецът“ и други произведения на Николай Ердман, режисьор: Александър
Морфов, сценография: Никола Тороманов, художник на костюмите: Марина Додова,
музика: Асен Аврамов, хореограф: Ивайло Иванов, в ролите: Камен Донев, Рени
Врангова, Светлана Янчева, Руси Чанев, Пламен Пеев, Албена Колева, Стефания
Колева, Валентин Танев, Теодор Елмазов, Биляна Петринска, Дарин и Деян Ангелови и др. <o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Това е едно от дългоочакваните заглавия на театралната сцена
за този сезон. Все пак става дума за постановка на Сашо Морфов, а като добавим
към това, че в главната роля се вихри Камен Донев, няма как да не звучи
интригуващо. Гледах резултата миналия месец и с облекчение мога да кажа смело,
че си заслужава цялото тричасово стоене в салона. Така прочетено изглежда, че
съм си гледала отегчено часовника кога ще свърши, че да си тръгна, но всъщност,
колкото и да не харесвам дългите по времетраене постановки, тази е една от
малкото изключения и това е слабо казано. Много силна, смела и дълбока
постановка, съобразена с вкуса на масовия зрител, без да е еднообразна, или пък
скучно комерсиална. Все пак говорим за Морфов – пънкарят сред бг режисьорите,
провокаторът, който с еднаква лекота и очарование привлича вниманието върху
себе си, както с работата си, така и гражданската си позиция. Винаги съм се
възхищавала на смелостта му да казва и отстоява идеите си, винаги е
аргументиран и ерудиран, независимо от темата, по която взема отношение, а
постановките, които преминават под негово ръководство, са едни от
най-провокативните и социалните на българската театрална сцена. <o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Точно такава е и „Животът е прекрасен“ от руския писател и
драматург Николай Ердман, чието оригинално заглавие е „Самоубиецът“ – пиеса, написана
през 1928 г., забранявана в Съветския съюз от комунистическата цензура в
продължение на 60 години и не е чудно, че първо се поставя в Швеция, Англия и
САЩ, преди за пръв път да падне ветото й за руската сцена, което се случва едва
през 1987 г. В защита и подкрепа на Ердман се обявява голяма част от руската
интелигенция по онова време – Булгаков, Станиславски, Горки и Майерхолд, но
това не променя режима на забрана, независимо от факта, че авторът е написал
пиесата, когато е бил на 28 години и до края на живота си не пише друга. Не
само заради социално ангажирания текст, тънко иронизиращ комунистическия режим,
но и самото заглавие „Самоубиецът“ прави лоша услуга на автора. В годината,
когато се появява на бял свят пиесата, в Съветския съюз се самоубиват поетите
Маяковски и Есенин, а управляващият по това време Сталин казва: „Още един
самоубиец не ни трябва“, повлиян и от личната си драма по самоубилата се негова
съпруга.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
След цялата тази увертюра, която смятам, че е интересна и
полезна като интро към самата постановка, искам да препоръчам на онези, които
имат намерение да я гледат, да влязат в салона поне 10 мин. преди началото,
защото тя всъщност тогава започва, за да се влеят по-осезателно в атмосферата
от онова време и произтичащите действия. А зрителят е едновременно свидетел и
участник в събитията, които се случват на сцената. Ако имате късмет да сте на
първите редове, ще можете спокойно да си общувате с Рени Врангова, която глади
овехтели тениски с парна ютия, Деян Ангелов ще ви помоли за парче бинт или
лейкопласт, с който да покрие раната си на окървавеното си лице, някой търси
избягалия си котарак Вася, от двата най-близки балкона до сцената висят изпрани
чаршафи и бельо, а стопанките им клюкарят шумно, простирайки. Сцената на
Народния театър е неузнаваема – пренася ни в дома на обикновено съветско
семейство - Потсекалникови, което споделя обикновения си живот с обикновените
си съседи. Кухнята се състои от обикновени котлони и обикновени прибори и
сервизи за храна, четирите перални „Рига“ въртят пране в еднакъв ритъм, а
черно-белият телевизор завършва програмата си за деня с песничката на Крокодила
Гена и Чебурашка, на която обикновеното семейство, с обикновените им съседи,
припяват умилително <span lang="EN-US">(</span>а
публиката и носталгично<span lang="EN-US">)</span>,
а след финала й, бавно и уморено се
прибират по домовете си, където лягат и заспиват в обикновените си легла, а на
следващия ден целият този цикъл се
повтаря. Такъв общо взето е животът на главния герой - обикновения съветски
гражданин Семьон Семьонович Потсекалников <span lang="EN-US">(</span>Камен Донев<span lang="EN-US">)</span>,
който живее със съпругата си Мария Лукяновна <span lang="EN-US">(</span>Рени Врангова<span lang="EN-US">)</span>и
тъщата Серафима Илинчина <span lang="EN-US">(</span>Светлана
Янчева - номинация за "Аскеер" 2012 за главна женска роля<span lang="EN-US">)</span>. Безработен от
години, размятащ се цял ден в овехтял халат, вечно мърморещ и недоволен от
живота си, намиращ утеха в парче наденица, което да хапне преди лягане. <o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Зад многото комични ситуации, в стил битов хумор, се
разкрива основната теза на спектакъла – как един обикновен руски гражданин,
обрулен от живота, изтормозен от
заобикалящия го битовизъм, отрекъл се от мечтите си, стига до идеята за
самоубийство. Не случайно многократно повтарям „обикновен“, защото смисълът е,
че главният герой е средностатистически човек, съвсем с нищо отличаващ се от
масата, а припокриващ се с нея. Внушението е, че всеки човек може да се
преоткрие в героя, или пък познава свой близък, приятел или съсед, който му
напомня на семейство Подсекалникови. Героите са изградени с много любов от
страна на режсиьора и самите актьори, това се усеща и от публиката, която силно
им симпатизира. На сцената се развиват хем комични, хем трагични ситуации, но
всички те, няма как да те оставят равнодушен към случващото се. Има прекрасни
заигравания с публиката, най-вече от страна на Камен Донев, които са забавни и
в никакъв случай досадни. Образът, който изгражда като Подсекалников съвсем
точно му приляга и макар за ролята да се спрягаше името на Деян Донков в
началото, смятам, че Камен Донев е неотразим и не случайно получи номинация за "Аскеер" 2012 за това си участие. Пиесата, въпреки че е от руски автор, отнасяща
се за руския битовизъм и проблеми, съвсем спокойно може да се разглежда и от
по-глобална гледна точка, особено от страните и хората, живели по времето на
комунизма. На мен ми се стори много повече балкански хумора, отколкото типично
руски. Морфов е изчистил до минимум досадните препратки към омразния му режим и
е насочил вниманието основно към битовизма на ежедневието, мечтите на малкия
човек, странните семейни взаимоотношения и всичките произтичащи от това човешки
драми. На сцената това е показано чрез костюмите, диалога, пищната сценография,
големия брой актьори <span lang="EN-US">(</span>над
50<span lang="EN-US">)</span>, всички са като
едно голямо задружно семейство, приобщава публиката, която е съучастна във
всяко едно от действията. Аз лично имах чувството, че гледам една друга версия
на „Ъндърграунд“, защото за мен постановката е много повече ала Костурица,
отколкото руски сюжет. В същото време има един велик момент, в който наяве е
показана мечтата на главния герой да свири на боен бас и това е осъществено
посредством елемнти от черно-бялото кино, пантомимата и прекрасния дует на
Камен Донев и Пламен Пеев. В тази сцена балканското е заменено от препратки на
ранното европейско кино, в частност италианските класици от миналия век + елементи
от филмите на Чарли Чаплин. И тези сравнения не са в ущърб на пиесата, още
по-малко пък пошла имитация, а напротив – отдава се почит по най-добрия начин
към тези филмови класики, а самата сцена е една от най-силните и запомнящи се в
спектакъла.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Ако започна да преразказвам и разсъждавам върху отделните
сцени, ще направя лоша услуга на самата постановка, защото само с лично
присъствие в салона, може да се усети нейното очарование. Мащабността на
действията е смайваща на моменти – има цял един мюзикхол оркестър, със звучното
име „Разкърши се“, сред членовете му се открояват имената на Веселин
Веселинов-Еко и Мишо Шишков. Във втората част, след антракта, на сцената е
разположена цяла една каравана-стрелбище, която изпълнява ролята си точно по
предразначение, имаме скара-барбекю, а кебапчетата се пекат съвсем пред очите и
носа на зрителите от първите редове. Е, не предлагат за дегустация от готовите
продукти, но и това се преживява. А щом на сцената има оркестър, логично е да
си помислим, че има танци от страна на Камен Донев и това е факт – Камен е във
вихъра си, играе върху маса, върху легло, играе казачок, танци с елементи на
ръченица, въобще забавата е пълна. Заобиколен е от красиви жени, които го
съблазняват, има разбира се и много алкохол за весели и тъжни ситуации, който
типично по руски и балкански манталитет, е един от главните катализатори за
постъпките на героите. Съзнавам, че доста кръчмарски го описах, но уверявам, че
не е кичозно и селско. Все пак става дума за постановка на Морфов, а точно той
знае къде да постави границата между естетското и пошлото.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
На финала, след края на постановката излязох не само
заредена с добро настроение и с болки в стомаха от многото смях, но нямаше как
да не усетя загнездилите се в главата ми мисли от посланието на пиесата.
Хуморът и забавата са чудесен параван за прокарване на сериозни теми, не само
от битовизма в ежедневието ни, но и на цяла една идеология, начин на живот на
едно поколение, в една страна, които усещаш близки по своя характер и разбираш,
че посланието не е на локална основа, а много по-мащабно. А от това не ти става
по-добре, защото осъзнаваш, че същите тези идеи не се отнасят само за Съветския
съюз от 20-те години на 20-ти век, а са актуални и към днешна дата. Колкото и
да се развива човечеството в техническо и научно отношение, има непреходни
догми, които са в съзнанието, мисленето и манталитета на хората и без тяхната
промяна, няма как да се осъществи цялостния напредък на обществото. Затова
винаги ще има класически произведения, които ще се четат и реализират на сцена,
ще се съпоставяме с герои и ситуации отпреди векове, за да разберем в крайна
сметка, че много малко неща на практика са се променили оттогава. <o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Ако една творба, с гръмкото име „Самоубиецът“ звучи
мелодраматично и отчайващо, то съвсем не такова е самото й съдържание. Пиесата,
пресъздадена от Морфов, е Ода за малкия човек, за неговия вътрешен свят,
проблеми, нищета, в които той се е заринал и в един момент не може да види нищо
друго освен черните краски в живота си. Стигнал веднъж дъното, мисълта за самоубийство
не е далеч. Тя покълнва и съзрява в мозъка, съзнанието се грее върху нея и в
един момент светът вече не е толкова враждебен, а приливът на сила, че може да
се надмогне нищетата, е опияняваща. Не случайно в пиесата акцент се поставя
върху идеята, че последните 30 минути преди смъртта са най-хубавите и най-сладките.
Когато обратното броене започва, какво си готов да направиш през тези оставащи
минути, докъде се разпростира куражът, къде започват мечтите? Само човек, достигнал
ада в мислите си, осмислил и преживял всичко това, може да оцени истинския
живот и да се завърне триумфално към него. Точно в това е и смисълът и посланието
на постановката – за силата на духа, жаждата да посрещаш всеки нов ден и <span lang="EN-US">(</span>пре<span lang="EN-US">)</span>откриването на смисъла пълноценно да
живееш Живот.<o:p></o:p></div>sekamohttp://www.blogger.com/profile/13659077065155486021noreply@blogger.com5tag:blogger.com,1999:blog-8522936921360958366.post-36835850968062163302012-04-04T17:47:00.000+03:002014-12-21T21:15:36.733+02:00На театър: "Нощна пеперуда"<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiWQ7eoYOoV6rdSUGZijmWIDFWmc0FOD0Ob84m1zkpg3QiYBQTAu-h8cJ7sKp214nPM-knlGkVsVCZgIx0hVM4j8KxYKi4D78itYztAyF2Bvwf6BlB-Mr5OkJZ0GVee3zAO0A_zse0-IUeD/s1600/simon+varsano.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiWQ7eoYOoV6rdSUGZijmWIDFWmc0FOD0Ob84m1zkpg3QiYBQTAu-h8cJ7sKp214nPM-knlGkVsVCZgIx0hVM4j8KxYKi4D78itYztAyF2Bvwf6BlB-Mr5OkJZ0GVee3zAO0A_zse0-IUeD/s320/simon+varsano.jpg" height="212" width="320" /></a></div>
<div style="text-align: left;">
</div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<b>„Нощна пеперуда“</b> – Камерна зала НТ „Иван Вазов“, автор:
Пьотър Гладилин, превод: Иван Тотоманов, режисьор и сценична редакция: Явор
Гърдев, сценография и костюми: Даниела Олег Ляхова, музика: Калин Николов,
хореография: Виолета Витанова и Станислав Генадиев, в ролите: Михаил Билалов,
Весела Бабинова, Христо Петков, Йосиф Шамли, Сава Драгунчев.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Поредното творение от поредицата „руски сезон“ в Народния
театър и до момента спектакълът, който лично мен най-много ме е трогнал
емоционално <span lang="EN-US">(</span>остава ми
да гледам единствено „Идиот“ на реж. Деси Шпатова<span lang="EN-US">)</span> сред останалите заглавия от руски
автори. Постановката започва при пълен мрак със запис на текст, пресъздаден от
неповторимия глас на Наум Шопов. На все още тъмната сцена излиза Михаил Билалов,
с фенер в ръката, който е единствената светлина в салона и така почти десет минути от самото действие. Всичко е толкова вълнуващо, тихо и мистериозно, че едва се
сещаш да си поемеш дъх, за да не развалиш магията. А тя остава до самия финал
на представлението и макар сцената вече да е окъпана от светлините на прожекторите, имаш
чувството, че всичко се е върнало в изходна позиция и всеки момент нещата ще
започнат отначало. За твое съжаление обаче, спектакълът е свършил и трябва да си
тръгваш. Поне при мен беше така, трябваше ми доста време да осмисля видяното и
то не се измерваше в минути и часове, а с цели дни. И с желанието да го гледам поне още веднъж, за да се потопя отново в тази съвременна приказка. <o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Всеки, който се е интересувал поне малко от въпросното
представление е прочел, че става дума за невероятната история, която се случва
в едно затънтено руско военно поделение, в далечния Север, където редник
Николай Лебедушкин си ляга като момче, а сутринта се събужда като момиче и
назовава себе си Наталия Сергеевна. Пиесата не изследва как се е случила тази
метаморфоза, нито клони към мистерията на случилото се, а е представен фактът,
с всички последствия и реакции от това странно събитие. Автор на този
любопитен сюжет е съвременният руски драматург Пьотър Гладилин, който има собствена театрална
трупа, но освен с театър, се занимава още с поезия, режисура, изобразително
изкуство, философия и психология. А сам себе си определя като „ироник, мистик и
метафорист“. Няма как от такъв интересен артист да не се получи нещо странно и
нетрадиционно. Въпросът е под какъв ъгъл ще погледне зрителят на всичко това,
което му се представя, пречупено от режисьорската интерпретация на Явор Гърдев. Дали ще приемеш поднесената още в самото начало мистерия, без до
самия финал да разбереш как и защо се е случила, ще се отдадеш ли на емоциите,
които ще те заливат през цялото представление, или до края ще се питаш „какви
са тези глупости и щуротии?“ Защото театърът не е само форма за забавление и
възможност да „убиеш“ някой друг час в салона, не само възпитава и ти дава възможност да
мислиш и чувстваш, но той И провокира. Това е постановка от този тип. Самото
споменаване името на режисьора е достатъчно, за да си направиш извода, че няма
да гледаш нещо стандартно. Явор Гърдев се стреми с всеки следващ свой спектакъл
да надгражда вече постигнатото, умерено и постепенно, без това да е за сметка
на качеството на продукцията като краен вариант. А това не го постига чрез
големи декори и пищни сценографии, а точно обратното – изчистена сцена, с много
силни акценти на някои от елементите в нея, провокативен текст, наситен със
силно чувство за хумор и ирония, дълбок поглед и любов върху изграждането на
героите, последното от което е може би най-ценното в самото представление – точен
кастинг и много образни персонажи. <o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
След „Козата или коя е Силвия?“, Гърдев отново е поверил
една от водещите роли на Михаил Билалов, който е блестящ и след постановката вече
не можеш да си помислиш, че друг би изиграл ролята на строгия полковник Кинчин.
Много ми се иска да пиша по-накратко и сбито, но няма как само с едно изречение,
да не обърна внимание на другата централна роля в пиесата, тази на редник
Лебедушкин, който се превръща в Наталия, изиграна от дебютантка на
професионалната сцена - Весела Бабинова. Не знам как това 20-годишно момиче,
което е трети курс в НАТФИЗ, се е чувствала на една сцена до такива утвърдени
актьори, при това в главна роля, но се справя чудесно. И това не е заради
уменията й да се движи на пръсти, като балерина почти през цялото време и да
разглобява и сглобавя „Калашник“ за 6 секунди. Момичето е отдадено на ролята
си, грабнала е шанса, който й е бил предоставен от режисьора и се е възползвала
максимално от него. Естествено заслугата за това, освен безспорния й талант, е
и на самите актьори, които на сцената й помагат с професионализма си, от което
неравнопоставеното положение откъм опит, изчезва. Остава безкрайното
удоволствие за зрителя да гледа този прекрасен състав, сплотен от общата идея и
даващ най-доброто от себе си, в името на изкуството. </div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
А темата за изкуството и
въздействието му върху хората, е самата идея на постановката. Как едно момиче,
случайно или не, попаднало в мразовития Сибир, далеч от цивилизация, обкръжено
изцяло от мъже, при това военни, иска да наложи волята си да се занимава с театър
и на всичкото отгоре да привлече вниманието и интереса им към това изкуство?
Звучи направо абсурдно, като се има предвид къде се развива действието и
народопсихологията на руските военни. В пиесата на Гладилин обаче, това става
възможно - макар и за миг от вечността, макар с условности, макар и като част от
сън, но се случва. На финала се плаща и цената за цялата тази красота, който е
трагичен, но и логичен предвид обстоятелствата. Остава внушението, че в свят на
порядки и закони, идеята за красиво, чисто и добро, е <i>почти</i> невъзможна за осъществяване. А ако това се случи някога,
някъде, остава усещането за обреченост. Но въпреки трагизма, оптимизмът идва с
идеята, че все пак не е невъзможно да се пребориш с „матрицата“, победата може
да е далечен мираж, но началото е поставено. Аналогията между ролята на Весела
Бабинова и заглавието на пиесата, не е случайна. Това е приказка за едно младо, красиво и крехко момиче, което с
пеперуден финес докосва и разрушава вековно градени правила и догми, оставя следи
и непоправими последствия след себе си. Съвременна приказка за една малка фея,
танцуваща ефирно балет, с преметнат през раменете автомат, мечтаеща да създава
изкуство, като пише свои сценарии, а от наличните пердета и завеси в поделението,
шие костюми за бъдещи постановки. И въпреки, че на фона на мрачната казарма, тя
изпълва пространството с цялата си
женственост и прелест, военните продължават да я наричат редник Лебедушкин, отказвайки
да приемат истината, макар и нереално-необяснима, че пред тях в крайна сметка
не стои момче, а момиче, с всичките си женски дадености. Трагедията им се
състои в това, че са тайно влюбени в това нежно същество, докоснало ги по
начин, който е бил немислим дотогава, показал им красотата на изкуството и че
има друг един свят, който съществува отвъд военните порядки и за който трябва <i>само</i> да отвориш душата си, за да го
допуснеш. А страхът от мисълта за това, е по-голям от самото действие. Точно както
се наблюдава метаморфозата при пеперудата – невзрачният пашкул дава живот на нещо
красиво и изящно, то живее кратко и пълноценно, но идва краят и магията
приключва. Остават последствията, с които останалите трябва да се справят,
„заразени“ завинаги от чара и магията на това краткотрайно съществуване,
променени безвъзвратно и непосилни да останат същите, за да продължат по стария
си път.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
Вечните философски и екзистенциални въпроси за смисъла на
съществуването, за Пътя, за хората, които срещаме по него, за <span lang="EN-US">(</span>само<span lang="EN-US">)</span>познанието, за <span lang="EN-US">(</span>самоо<span lang="EN-US">)</span>ограниченията, за доверието,
любовта и смъртта – всичко това събрано и обобщено под формата на спектакъла
„Нощна пеперуда“. Цял един <span lang="EN-US">(</span>микро<span lang="EN-US">)</span>свят, побран на една малка
театрална сцена, в рамките само на един час и половина. Да, възможно е.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="text-align: justify;">
<span style="font-size: xx-small;"><i>снимка: Симон Варсано</i></span></div>
sekamohttp://www.blogger.com/profile/13659077065155486021noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-8522936921360958366.post-34852481739417941682012-04-02T12:14:00.001+03:002012-04-02T12:14:19.840+03:00Seabound - Castaway<iframe allowfullscreen="" frameborder="0" height="344" src="http://www.youtube.com/embed/NGcZpIkG4KI?fs=1" width="459"></iframe><br />
Вече е официално потвърдено - Seabound ще направят първия си концерт в България!<br />
По покана на екипа на българския Depeche mode форум и с подкрепата на Tuborg, германското синт-поп дуо ще свири на 28 юли 2012 г. в Пловдив, клуб "Stage 51". Поводът е поредния Depeche-mode.org Convention. Концертът в България е част от европейското им турне в подкрепа на предстоящия албум на групата. Скоро ще бъдат обявени цените и местата, откъдето ще могат да се закупят билети за проявата. Ще се видим там!sekamohttp://www.blogger.com/profile/13659077065155486021noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8522936921360958366.post-55815020720013803332012-03-27T11:50:00.002+03:002012-03-27T11:55:42.436+03:0027 март – Световен ден на Театъра<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgic3iNDHBicVJOOM7Fs4prtTX-X7X9jsmru0jRpY9UIzEbIo8wWEsPVnPe7oy5YpnnawG5kyFOz5Gqew2zSxPnS4QYzvAZTPbcNHf5roNFD957wH8L6EfNYUMkbb4w_V3bQJghvWdCeiws/s1600/theater-big+%25281%2529.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 200px; height: 142px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgic3iNDHBicVJOOM7Fs4prtTX-X7X9jsmru0jRpY9UIzEbIo8wWEsPVnPe7oy5YpnnawG5kyFOz5Gqew2zSxPnS4QYzvAZTPbcNHf5roNFD957wH8L6EfNYUMkbb4w_V3bQJghvWdCeiws/s200/theater-big+%25281%2529.jpg" border="0" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5724496866386748946" /></a><p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Не помня кога е бил първият път, в който съм стъпала в театъра, нито коя постановка съм гледала. Може би е било някакво детско куклено представление, на което са ни завели под строй от училище. Нямам спомен родителите ми, или пък някой друг да ме е водил на театър, с което мога да кажа, че съм се запалила. Мисля, че сама открих това изкуство за себе си, не помня коя е била постановката-катализатор за този процес, но факт е, че от доста години насам съм редовен зрител, тотално спечелен за каузата „Театър“. Слава богу, имам приятели и познати, с които споделям тази си страст, мога да говоря с часове на тази тема – за нова, или не чак толкова нова постановка, за актьорите, участващи в нея, за режисьора, за отделни ключови реплики, които са ни впечатлили, за емоцията, която ни остава след края и за кои спектакли вече имаме билети и ни предстои да гледаме. Винаги се вълнувам, когато прекрачвам прага на театъра, все едно влизам в храм, а тази емоция през годините се запази и до днес. Признавам, че не всичко, което съм изгледала досега ми е харесвало, имало е опити за представления, след които съм оставала в потрес и съжаление, че съм си изгубила времето. Но дори и след тях, нито за миг не съм се разколебавала, че следващото, на което ще отида, ще ме зареди по онзи неповторим начин, по който може да ме докосне само нещо любимо.<o:p></o:p></p> <p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Днес, 27 март, е Световният ден на Театъра. Искам да честитя празника на всички хора, свързани по единн или друг начин с това велико изкуство – актьори, режисьори, постановчици, художници, осветители, драматурзи, музиканти и т.н., благодарение на които я има тази магия, наречена Театър! А всичко това нямаше да го има, ако не беше на лице другият компонент за случване – Публиката, приятелите и почитателите на това изкуство, към които се причислявам и аз самата. И днес, когато се говори за световна криза, икономически проблеми, страх и несигурност, точно в тези времена, салоните в театрите са пълни, поставят се качествени постановки, разнообразни по своя характер, насоченост и колоритност. Хората имат нужда от духовна храна, търсят своето спасение, смисъл и вдъхновение. Някои го намираме именно в Театъра. Аз лично смятам да отразя това събитие довечера, като присъствам на връчването на наградите Икар 2012 в Народен театър „Иван Вазов“. <o:p></o:p></p> <p class="MsoNormal" style="text-align: justify;">Честит Празник на всички, които усещат днешния ден като такъв!<o:p></o:p></p>sekamohttp://www.blogger.com/profile/13659077065155486021noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-8522936921360958366.post-47061571454657652572012-03-21T13:02:00.003+02:002012-04-12T23:12:39.324+03:00На театър: "McBeth"<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjns6a3p6ZAMxv__5_j_w42P7ePuQfc1e8iKGXe2rWjdm1cZGGIn0FSMr0q6_F5GWLreV1Bs7B1dDUuWWEj8LSygB5fa1zi2Eg6DbqQS-hdVPaKmnGyNiLvb5cZA2ySkElj1kueLjpAfMjo/s1600/makb1.jpg" style="font-size: 100%; font-style: normal; font-weight: normal;"><img alt="" border="0" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5722304186728826578" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjns6a3p6ZAMxv__5_j_w42P7ePuQfc1e8iKGXe2rWjdm1cZGGIn0FSMr0q6_F5GWLreV1Bs7B1dDUuWWEj8LSygB5fa1zi2Eg6DbqQS-hdVPaKmnGyNiLvb5cZA2ySkElj1kueLjpAfMjo/s200/makb1.jpg" style="cursor: hand; cursor: pointer; float: left; height: 200px; margin: 0 10px 10px 0; width: 132px;" /></a><br />
<div class="MsoNormal" style="font-size: 100%; font-style: normal; text-align: justify;">
<b>„М<span lang="EN-US">cBeth</span>“</b> – Младежки театър „Николай Бинев“, пиеса от У.Шекспир, реж. Теди Москов, сценография: Владимир Шишков, костюми: Свила Величкова, музика: Антони Дончев, в ролите: Малин Кръстев, Станка Калчева, Герасим Георгиев – Геро, Вежен Велчовски, Ярослава Павлова, Лилия Гелева, Красимир Недев.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="font-size: 100%; font-style: normal; font-weight: normal; text-align: justify;">
Ако някой ми беше завързал очите и ме беше завел на представление, без да знам кое е, с кого е, на кого е, действието започне и превръзката от очите ми падне, до петата минута аз ще знам, че гледам постановка на Теди Москов. Но сигурно ще ми трябват поне тройно повече на тези минути, за да отгатна, че става дума за текст на Шекспир, при това класиката „Макбет“. И това не е толкова предсказуемо, защото на сцената няма надпис от рода „Теди Москов представя...“, а защото и този път не е изневерил на стила си и зрителите, които гледат негови постановки, веднага ще открият неподражаемия му почерк и интерпретация на поставяне. Като влизах в театъра, направи ми приятно впечатление, че голяма част от публиката се състоеше от млади хора, дори и деца. По-късно, вече като бях заела мястото си, видях, че на редовете пред мен действително беше цял един клас ученици, организирани от две учителки, които бяха пред очите ми. Децата бяха може би 6-7 клас, навярно някои от тях за пръв път стъпваха в театъра, сигурно в училище изучават класическите произведения на Шекспир и учителките са решили да извършат едно благородно дело като заведат тези ученици на театър, с надеждата да привлекат вниманието им към това изкуство, а от друга страна, поне да обърнат вниманието им към литературното произведение. Но ако са очаквали класически текст, поднесен консервативно, то едва ли точно интерпретацията на Теди Москов е най-удачният вариант. В самото начало излизат трите дами, които Шекспир е описал като трите вещици, а Теди Москов е добавил към това определението кикимори. Та вещиците-кикимори изглеждат секси <span lang="EN-US">(</span>носят провокативни сутиени, черни дантелени чорапи с жартиери, прозрачни воали, вместо поли<span lang="EN-US">)</span>, говорят директно и скандално, при това в един глас и наричат себе си трио „Хинелоза“ <span lang="EN-US">(</span>игра на думи с паразитите трихенолоза<span lang="EN-US">)</span>. И естествено още в началото, реакцията от учениците не закъсня: бурен смях, подвиквания и подсвирквания за ужас и неудобство на учителките пред мен, които шоково се спогледаха и със сигурност вече са съжалявали за избора си на театрално представление. Но, както се казва, това не е всичко: Шекспир е дал името на главния си едноимен герой като Макбет, а при Теди Москов той е Мухльо, който ходи на пазар и в крайна сметка се връща с покупка от няколко портокала в мрежичка, в други ситуации, предвид региона, Макбет вече е Мехмед, а самият Шекспир прави луп-луп-луп <span lang="EN-US">(</span>пак според текста в пиесата<span lang="EN-US">)</span> в гроба. Борбата за власт в царския дворец е пресъздадена успешно от героите на Вежен Велчовски, Герасим Георгиев и Малин Кръстев, които са едновременно вОйни, придворни, царе и кандидати за короната, постоянно сменящи ролите си и пресъздават няколко поколения престолонаследници, съответно и техните убийци. Едновременно с това, и тоалетите са различни – класически костюми, шотландски карирани полички, картонени бутафорни рицарски доспехи, а героят на Красимир Недев почти през цялото време е в бебешко розово костюмче, с шапчица на главата и биберон в устата, когото през цялото време ту се опитват да убият, ту му се кълнат във вечна вярност и признателност. Освен смешните и бутафорни мечове, с които се извършват кръвопролитията, роля в спектакъла има и една кукла-бебе, което изпълнява ролята на бъдещ престолонаследник и има нелеката задача да го премятат, подхвърлят, удрят в пода и стената съвсем безжалостно и се чудя как остана цяло накрая, без да му изхвърчи я главата, я някой крайник. Силно впечатление прави и самата сцена – асиметричен куб, облян в ярко червена светлина <span lang="EN-US">(</span>може би асоциация с многото кръв, пролята през този исторически период<span lang="EN-US">)</span>, отворен от едната страна, за да може публиката да наблюдава какво се случва в това затворено пространство на непрестанни интриги и войни. Малин Кръстев и Станка Калчева, освен герои от масовката, изпълняват в същото време и семейство Макбет. Малин Кръстев, в ролята на крал Макбет, с нарицателната вече торбичка с портокали, увесен нос, нямащ никаква царска осанка, нито необходимия за целта характер, наричан от собствената си властолюбива съпруга Лейди Макбет, с типичното балканско определение за такъв тип мъж – мухльо. Интересно пресъздаден е и самият подбор за крал на Шотландия, организиран от трите Кикимори. Няколко кандидати се явяват за този пост чрез кастинг, като трите дами, в ролята на жури, разглеждат техните <span lang="EN-US">CV</span>-та, оценяват качествата, или по-точно липсата им, задават им практични за дадения пост въпроси от рода на: „готов ли сте да убиете баща си?“, „или <i>поне </i>майка си?“, „в краен случай чичо си?“ <o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="font-size: 100%; font-style: normal; font-weight: normal; text-align: justify;">
Пиесата е наситена с множество пародия, ирония и типичния за Теди Москов хумор. Осмиването на героите и епохата става по един тънък и закачлив начин, без злоба, а със симпатия. Ако някой предварително се е настроил да гледа класическо произведение, по-добре да прескочи това, защото то е по-скоро интерпретация, много повече комедия, без никаква трагедия, много повече Балканите, отколкото Острова, много повече Теди Москов, отколкото Шекспир, много повече <span lang="EN-US">“McBeth”</span>, отколкото „Макбет“. Заигравката с Макдоналд<span lang="EN-US">’</span>с е явна не само в изписването на заглавието, а и в самия начин на представяне на пиеса за събития, случили се през 11-ти век, на сцена в 21-ви век – бързо, динамично, актуално. Самото представление е с времетраене около час, за някои може да е скандално кратко, но разточителство откъм продължителност, би било излишно. В днешно време, когато животът тече с бесни темпове, времето е пари, а лесната печалба е издигната в култ и смисъл на живот, осъзнаваш, гледайки пиесата, че почти нищо не се е променило оттогава, темата за борбата за власт е все още актуална, само дето животът е станал по-динамичен, хората по-обременени, храната е „<span lang="EN-US">fast food</span>“, а качеството „<span lang="EN-US">made in China</span>“. Или както самият Теди Москов описва творението си в типичния си стил: „Животът ни е прекалено <span lang="EN-US">Fast</span>, за да движим, който и да било сюжет в друга скорост! Заглавието <span lang="EN-US">McBeth</span> е провокирано от „Макбет“ на Шекспир и е някакъв театрален <span lang="EN-US">Fast food</span>. Няма да загубите време да го смелите, сдъвчете и познаете начина на приготвяне –ароматите са известни. Иначе сюжетът ни предлага „кръв, пот и сълзи“, с една дума – ежедневие! Към властта се пълзи, ходи, тича, скача и хвърчи – артистите смъкват по някой килограм всяка вечер“.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="font-size: 100%; font-style: normal; font-weight: normal; text-align: justify;">
Признавам, че съм фен на творчеството на Теди Москов още от времето на култувото предаване „Улицата“. През годините запази този хумор, стил и смела импровизация във всички постановки, които се играят и до момента в ТБА, МГТ „Зад Канала“, „199“ и стигнем до получилия съвсем заслужено няколко награди спектакъл „Сирано дьо Бержерак“, който се играе в Народен театър и до днес пълни салона. Тези, които харесват нещата на Теди Москов, ще останат доволни и от последната му изява в Младежки театър, ще се забавляват до самия финал и ще си тръгнат от салона заредени с положителни емоции, а тези, за които явлението Теди Москов не е никакво явление, а просто един шут, който се прави на режисьор, едва ли изобщо ще отидат да гледат постановката, защото са предубедени и ще си кажат „да, това вече сме го гледали“. Но в крайна сметка точно те губят, именно заради същата тази предубеденост. Всеки сам решава за себе си и ако сме още на вълна Шекспир, бих интерпретирала думите от друга пиеса „Да <span lang="EN-US">(</span>го<span lang="EN-US">)</span> гледам, или не?“ – това не е фундаменталният въпрос, но е въпрос на избор, как би изкарал един свободен час – дали като си купиш билет за театър и гледаш „<span lang="EN-US">McBeth”</span><span lang="EN-US"> </span><span lang="EN-US">(</span>или което и да е друго театрално заглавие<span lang="EN-US">)</span>, или да се забиеш в „<span lang="EN-US">McDonald’s”</span><span lang="EN-US"> </span>и да си поръчаш пълно „<span lang="EN-US">Big Mac</span>“ меню? Цената, която ще платиш и в двата случая е приблизително една и съща, но принципът е различен. И важен.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal" style="font-weight: normal; text-align: justify;">
<i>снимка: Младежки театър "Николай Бинев"</i></div>sekamohttp://www.blogger.com/profile/13659077065155486021noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8522936921360958366.post-28965056443498457142012-03-17T11:30:00.006+02:002012-03-17T18:10:17.749+02:00На няколко театъра, част 8<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiZNVMEOEEPlqHiVMUZBgruPsgvx8NNT8Bcu1mbivF-mAWLJSOtgT8e36t_VMkZljUJDk4yyZ-zIymM7gmzbHSbiQe7AQnJ_obB-x4W0tqs6tAHIlZTBaT6rttrp0xmvPPQMLKw-scGNmNS/s1600/poseshtenie.jpg" style="font-size: 100%; font-style: normal; "><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 200px; height: 133px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiZNVMEOEEPlqHiVMUZBgruPsgvx8NNT8Bcu1mbivF-mAWLJSOtgT8e36t_VMkZljUJDk4yyZ-zIymM7gmzbHSbiQe7AQnJ_obB-x4W0tqs6tAHIlZTBaT6rttrp0xmvPPQMLKw-scGNmNS/s200/poseshtenie.jpg" border="0" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5720796464595384898" /></a><p class="MsoNormal" style="font-size: 100%; font-style: normal; text-align: justify; "><b>„Посещение при бащата“</b> – ТР „Сфумато“, автор: Ролънд Шимелпфениг, превод: Владко Мурдаров, реж. Крис Шарков, музика: Асен Аврамов, сценография: Огняна Серафимова, в ролите: Стоян Алексиев, Ирмена Чичикова, Елена Димитрова, Васил Читанов, Деляна Хаджиянкова, Гергана Христова, Дария Симеонова. <o:p></o:p></p> <p class="MsoNormal" style="font-size: 100%; font-style: normal; font-weight: normal; text-align: justify; ">Трудно се пише за нещо, за което предварително си се настроил, че ще ти хареса, имаш положителни очаквания, настроение и добра компания, а накрая всичко се сри<span style="font-size: 100%; ">не и ти се иска да не си ходил и по-скоро да забравиш разочарованието. Тази постановка е показателен пример за това, който ми се случи преди близо месец. Режисьорът Крис Шарков е млад талант, който въпреки възрастта си, е поставял вече няколко спектакъла във Варна и Пловдив. Не бях гледала нищо от него до този момент, но знаех предварително, че е асистирал на Явор Гърдев в някои от постановките му за Варненския театър, между които и „Калигула“, а </span><span style="font-size: 100%; ">това все пак си е голяма школа. Знаех, че има размаха и смелостта да поставя съвременна немска драматургия, при това с цялата й ексцентричност, рискувайки много, предвид това, че за тези начинания няма добра приемственост на българската театрална сцена. Добре, че е била финансовата подкрепа на Гьоте Институт и </span><span lang="EN-US" style="font-size: 100%; ">LIDL</span><span style="font-size: 100%; ">, иначе не виждам шанс това начинание да се осъществи. Дори да искам, не мога да преразкажа какво точно се случва на сцената – имаме дом, семейство, деца от различни бракове и един син, който се завръща на място, в което никога не е живял и всява раздор с появата си в скучното ежедневие на тази фамилия. Както всеки </span><span style="font-size: 100%; ">герой има свой собствен свят, така и самата къща е представена по доста необичаен начин, а това е постигнато с добрата сценография – въртяща се къща-беседка, без стени, а всеки кът от нея, подсказва в коя част от дома се развива действието: всекидневната е с множество черно-бели сн</span><span style="font-size: 100%; ">имки, спалнята – възглавници, кухнята – чинии, библиотеката – тежки книги, които в последствие се оказват руска класика. През повечето време се водят отнесени и безумни монолози, диалози, семейни разговори, пие се червено вино, стреля се с ловна пушка отвреме-навреме </span><span lang="EN-US" style="font-size: 100%; ">(</span><span style="font-size: 100%; ">колкото да се събудят спящите в публиката</span><span lang="EN-US" style="font-size: 100%; ">)</span><span style="font-size: 100%; ">, скубе се и се разфасова препарирана патица, изхвърлят се книги през прозореца, имитира се уриниране на сцената, за да се направи тест за бременност, самоизмъчване с въжета и горе-долу това е, което помня от пиесата, като си признавам, че не я разбрах съвсем. Съзнавам, че така, извадени от контекста, тези действия стоят объркващо, но точно това ми беше на мен усещането за пиесата като цяло. Ако някой е имал щастието да свърже нещата и да си ги обясни за себе си, моля да сподели, но аз все пак не бих отишла да я гледам втори път и да си причиня отново този смут и недоумение. И все пак имаше нещо хубаво в нея – симпатичната роля и по-скоро доброто й изпълнение на Елена Димитрова </span><span lang="EN-US" style="font-size: 100%; ">(</span><span style="font-size: 100%; ">номинация за Икар 2012 за поддържаща женска роля</span><span lang="EN-US" style="font-size: 100%; ">)</span><span style="font-size: 100%; ">, облечена в бяло, нацупена и отегче</span><span style="font-size: 100%; ">на почти през цялото време, героинята й беше с най-свежите лафове и внасяше малко разно</span><span style="font-size: 100%; ">образие с появата си в скучната иначе пиеса. А точно на финала пуснаха </span><span lang="EN-US" style="font-size: 100%; ">“Love Will Tear us Apart” </span><span style="font-size: 100%; ">на </span><span lang="EN-US" style="font-size: 100%; ">Joy Division</span><span style="font-size: 100%; "> и Ирмена Чичикова скача с цялата си енергия на нея. Това поне си заслужава</span><span style="font-size: 100%; ">ше да се види.</span></p><p class="MsoNormal" style="font-size: 100%; font-style: normal; font-weight: normal; text-align: justify; "><span style="font-size: 100%; "><i><span>снимка: ТР "Сфумато"</span></i> </span></p><p class="MsoNormal" style="font-size: 100%; font-style: normal; font-weight: normal; text-align: justify; "><o:p></o:p></p> <p class="MsoNormal" style="font-size: 100%; font-style: normal; font-weight: normal; text-align: justify; "><o:p> </o:p></p> <p class="MsoNormal" style="font-size: 100%; font-style: normal; text-align: justify; "><img src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiJW4967TS7zU6weQXdKQtXtXb55MbNBLKB40Q40GEa6Qa8i9QsPxeF-wnT0F_caNqRthJo1QD7BnbjIpdxi0AfKtJ7EaVIMN4nXLNA2_6mLS7ZgJ_zMuGLihcvbaIs5HiRuvFfDQXSheE5/s200/pigmalion.jpg" border="0" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5720796696781515826" style="text-align: left; color: rgb(0, 0, 238); text-decoration: underline; float: left; margin-top: 0px; margin-right: 10px; margin-bottom: 10px; margin-left: 0px; cursor: pointer; width: 200px; height: 133px; " /></p><p class="MsoNormal" style="font-size: 100%; font-style: normal; text-align: justify; "><b>"Пигмалион“</b><span style="font-weight: normal; "> – голяма сцена на Народен театър „Иван Вазов“, автор: Бърнард Шоу, постанов</span><span style="font-size: 100%; ">ка: Л</span><span style="font-size: 100%; ">еон Даниел, сценография и костюми: Елена Иванова, музика: </span><span style="font-size: 100%; ">Кирил Дончев, </span><span style="font-size: 100%; ">в ролите: Рени Врангова, Валентин Ганев, Мариус Донкин, Стефан Данаилов, Жоржета Чакърова, Йорданка Кузманова и др.</span></p> <p class="MsoNormal" style="font-size: 100%; font-style: normal; font-weight: normal; text-align: justify; ">Нямах големи очаквания за този спектакъл, те така и не се оправдаха. Отидох най-вече защото е единственото, доколкото знам играещо се все още представление на Леон Даниел и единственото, в което участва Стефан Дан<span style="font-size: 100%; ">аилов като действащ театрален актьор. Учудващо за мен беше, макар постановката да се играе почти 15 сезона вече, салонът беше пълен. Спектакълът е замислен като комедия и сигурно е точно такъв, защото публиката се заливаше от смях, но мен не ми беше смешно, може би не съм привърженик на този тип масов хумор. Ако мога да дам някаква препоръка, то тя ще е „Забранено за лица под 50 години!“ – едно че средната възраст на актьорите е горе-долу тази, друго, че темите се отнасят за такива като тях и естествено и хуморът насочен за такава публика. Но това не пречеше на няколко реда от мен Ирен Онтева + компания роднини и приятелки да се заливат от смях и шумно да коментират действията на героите. Спектакълът беше дълъг и протяжен, безкрайно скучен за мен, цели два часа и половина. Ако бях си тръгнала на антракта, щях да изпусна на финала бурните аплодисменти от страна на публиката, които откровено ме смаяха. Замислих се, че може би в мен е проблемът, или по-скоро не съм подбрала правилната постановка. И все пак не съжалявам, защото отдавна не бях гледала накуп старата генерация актьори от трупата на Народния театър </span><span lang="EN-US" style="font-size: 100%; ">(</span><span style="font-size: 100%; ">не че нещо съществено щях да изпусна, промяна там няма</span><span lang="EN-US" style="font-size: 100%; ">)</span><span style="font-size: 100%; ">, а и самата постановка едва ли ще се играе още дълго време, поне да не се чудя след това дали си е заслужавала. Е, не си.</span></p><p class="MsoNormal" style="font-size: 100%; font-style: normal; font-weight: normal; text-align: justify; "><o:p></o:p></p><p class="MsoNormal" style="font-weight: normal; text-align: justify; "><i><span>снимка: НТ "Иван Вазов"</span></i></p><img src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgssA3JcZ0PTOobnLVs9ahtthnjC8aLbN4hOR_ZyYRDZIreGLKSjT76ce1ZsgOz_YLqJ6aHGDiUUOU1F2ZGA9nFlyj6hE6T9q9qG4zCJiM7sy_OnIVdjgioZakIvIvu7CgIyI6vB2nB4CIJ/s200/gogol.jpg" border="0" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5720797431237608210" style="float: left; margin-top: 0px; margin-right: 10px; margin-bottom: 10px; margin-left: 0px; cursor: pointer; width: 200px; height: 135px; " /><div><p class="MsoNormal" style="font-size: 100%; font-style: normal; text-align: justify; "><b>„Оооо - Сънят на Гогол“</b><span style="font-weight: normal; "> – ТР „Сфумато“, автор: Н.В.Гогол, реж. Маргарита Младенова и Иван Добчев, сценография и костюми: Даниела Олег Ляхова, музика: Асен Аврамов, в ролите: Снежина Петрова, Елена Димитрова, Албена Георгиева, Мирослава Гоговска, Христо Петков, Цветан Алексиев, Огнян Голев, Антонио Димитриевски.<span lang="EN-US"><o:p></o:p></span></span></p> <p class="MsoNormal" style="font-size: 100%; font-style: normal; font-weight: normal; text-align: justify; ">Поне третото заглавие ще е с положителен коментар от моя страна, а и няма как – все пак става дума за „Сфумато“, тежка руска класика, тандемът Младенова-Добчев и прекрасен екип от актьори. Самата постановка стана скандално известна с няколкото си номинации за Аскеер, плюс две спечелени през 2009 г. и най-вече с прословутото изказване на Иван Ласкин от сцената на ТБА при провеждането на церемонията, с „любезности“ към режисьорите на постановката и в частност Иван Добчев. Конфликтът придоби широк отзвук сред иначе спокойните на пръв поглед театрални среди, а бунтарят Ласкин напомни за съществуването си, макар че донякъде имаше логика в изказването му. <o:p></o:p></p> <p class="MsoNormal" style="font-size: 100%; font-style: normal; font-weight: normal; text-align: justify; ">„Оооо – Сънят на Гогол“ е съвкупност от няколко повести на Гогол, както си личи в заглавието, макар че нямам обяснение за четирите О-та, или четирите нули в началото. А в „Сънят“ се включват части от „Невски проспект“, „Иван Фьодорович Шпонка“, „Женитба“ и „Записки на лудия“. Всеки един от актьорите пресъздава по няколко образа, всички те обединени от странните и луди на моменти руски литературни герои, пресъздадени от перото на Гогол. Четири мъже и четири жени, равностойни в ролите си, без главни и без второстепенни, всички сляти и обединени в общата цел да представят необятната руска душа, на моменти близка по славянска линия до нашата, а в същото време нямаща нищо общо с никоя друга. За целта голяма помощ оказва прекрасната сценография на Даниела Олег Ляхова, идейните костюми за всеки един от етапите в пиесата, умело подчертаващи характера и действията на героите. Признавам си, че отидох до голяма степен да се насладя на чара и играта на Снежина Петрова, а открих за себе си друг един актьор, който не бях забелязвала специално дотогава, защото съм го гледала предимно в поддържащи и малки роли. Неговото име е Христо Петков. Финалната сцена „Записки на лудия“, е негова. Блестящ монолог, силен, магнетичен, оставящ без дъх и всъщност най-силният момент за мен в цялата постановка. Умелата игра със светлините, по-точно полумрака и изчистената сценография, спомагат силно да се разкрие целия талант на актьора в последната част - тихата лудост в погледа, която на финала вече е всичко друго, но не и тиха, буди смях, недоумение, а накрая разтърсва с шизофренична откровеност. Макар да гледах спектакъла миналата година, още настръхвам като си спомня Христо Петков в този образ, наистина е невероятен!<o:p></o:p></p><p class="MsoNormal" style="font-weight: normal; text-align: justify; "><i><span>снимка: ТР "Сфумато"</span></i></p> <p class="MsoNormal" style="font-size: 100%; font-style: normal; font-weight: normal; text-align: justify; ">Тези три постановки съм ги гледала преди доста време, а и не само тях, но от мързел, или просто липса на време, не съм ги споменавала. Имах нужда да ги представя тук, докато не съм ги забравила съвсем, за да освободя място от съзнанието си за следващите, които гледах съвсем наскоро и ще гледам тепърва други, за които имам билети. Дано музата ме навестява по-често, особено сега, с настъпващата пролет и слънцето навън, а леността ми, ако няма как да изчезне, то поне да ме забрави за известно време. Стана като самопожелание, остава и да проработи само, макар че без моя помощ, знам, няма как да мине.<o:p></o:p></p></div>sekamohttp://www.blogger.com/profile/13659077065155486021noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8522936921360958366.post-15784308616433992072012-03-07T20:04:00.002+02:002012-03-07T20:08:33.922+02:00На театър: "Ричард III"<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgmzPn43Yeo1CJDFLNdHFwMLXS_yhV7fVT4aUwLmMYDXYLtYFa3Ry2M-lACZW-lSpeLSj3Bwq9fguv1EG3dnVeBPOl7FOVfkj1yPo9VH1JOnYfbU2GE_cwGWQ5O4Ns0vXlV2anW44baO8Bx/s1600/richard+3.jpg" style="font-size: 100%; font-style: normal; font-weight: normal; "><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 200px; height: 93px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgmzPn43Yeo1CJDFLNdHFwMLXS_yhV7fVT4aUwLmMYDXYLtYFa3Ry2M-lACZW-lSpeLSj3Bwq9fguv1EG3dnVeBPOl7FOVfkj1yPo9VH1JOnYfbU2GE_cwGWQ5O4Ns0vXlV2anW44baO8Bx/s200/richard+3.jpg" border="0" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5717217874606568002" /></a><p class="MsoNormal" style="font-size: 100%; font-style: normal; text-align: justify; "><b style="font-size: 100%; ">„Ричард <span lang="EN-US">III</span>“ </b><span style="font-size: 100%; ">– продукция на Драматичен театър „Стоян </span><span style="font-size: 100%; ">Бъчваров“ – Варна, по едноименната пиеса на У. Шекспир, сценичен вариант и режисура: Пламен Марков, сценография и костюми: Мира Каланова, музика: Калин Николов, в ролите: Стоян Радев, Михаил Мутафов, Александър Александров, Пламен Димитров, Владислав Виолинов, Благой Бойчев, Мария Гинкова, Веселина Михалкова, Гергана Плетньова и др.</span></p><p class="MsoNormal" style="font-size: 100%; font-style: normal; "><o:p></o:p></p> <p class="MsoNormal" style="font-size: 100%; font-style: normal; text-align: justify; font-weight: normal; ">Гледах спектакъла през януари месец, на единственото му засега представяне на софийска сцена, при това на най-голямата – в Народен театър. Предвид мащабността на продукцията, стойността й и самото й великолепно представяне, не виждам друг вариант за сцена в столицата. Малко имам страх от класически произведения, както и респект към такива от Шекспир, защото не съм много сигурна, че мога максимало да ги разбера, или поне да усетя интерпретацията на режисьора, но с облекчение мога да кажа, че тази постановка ме увлече и очарова по класически и елегантен начин, с щипка аристократично внимание и дискретен английски чар. Още във фоайето на Народния театър се носеше празнична и еуфорична атмосфера, за пръв път виждах накуп толкова актьори и лица, свързани с театъра и изкуството, на едно място, за да присъстват на някоя родна постановка: Татяна Лолова, Валентин Ганев, Владо Карамазов, Марин Янев, Ованес Торосян, Явор Гърдев, Вълчо Камарашев, Снежана Макавеева, със сигурност е имало и други, но вече не се сещам за тях, а и няма как да съм огледала целия салон, който всъщност беше пълен, а самото представление беше разпродадено седмици по-рано. Очакванията бяха големи, предвид оповестените по-рано номинации за Икар, четири, от които са точно за тази постановка: за главна мъжка роля <span lang="EN-US">(</span>Стоян Радев<span lang="EN-US">)</span>, сценография и костюми <span lang="EN-US">(</span>Мира Каланова<span lang="EN-US">)</span>, авторска музика <span lang="EN-US">(</span>Калин Николов<span lang="EN-US">)</span> и Пламен Марков – за майсторско техническо осъществяване. След „Ревизор“ не бях гледала подобна мащабна продукция, в която цялата сцена да бъде запълнена по най-добрия начин, без да е натрупено и неестетично, а предвид и факта, че почти цялата трупа на Варненския театър се изявява в това произведение, барабар и с включени детски роли, сцената не е пренаселена и балансът е спазен по най-добрия начин. Освен, че като цяло съм силно впечатлена от постановката, точно три са нещата, които веднага ми изникват в съзнанието при споменаването на „Ричард <span lang="EN-US">III”</span>. Първо – това е невероятната сценография и костюмите, дело на Мира Каланова. През цялото време сцената е заета от нещо като огромен подвижен макет на мост, който по време на представлението заема различни позиции в зависимост как точно е завъртян и изпълнява различни функции – като мост, като широка улица или като средство, върху което се случват отделни епизоди. Обстановката е приказно-призрачна, светлините са тихо приглушени, създава се илюзията, че всеки момент ще се види, или поне чуе звънът от Биг Бен, макар че все още не е съществувал исторически през тази епоха. Второто нещо, което тотално ме плени в постановката, това са костюмите. Признавам си, че не си падам по мода, не разбирам от шеф и кройки, единствено и само интуицията и чувството ми за личен вкус ме е водило през годините по отношение на облеклото, но като видях тази феерия от цветове, материя и симбиозата между тях, нямаше как да не почувствам авторката на тази красота <span lang="EN-US">(</span>отново браво за Мира Каланова<span lang="EN-US">)</span> за човек от „моята порода“ и поне за миг да не поискам да се видя облечена в такъв тоалет. Повече ме впечатлиха мъжките костюми – дълги до земята поли, широки и разкроени, които падат тежко и величествено, тесни до лакътя ръкави, дискретни орнаменти, много кожа, много дантела, кадифе и всичко това в пълните оттенъци на черното, кърваво червеното, тъмно синьото. Една невероятна готик визия, съчетаваща в себе си едновременно еротичност и еретичност, похот, страст и декаденство, символизиращи епохата на упадъчност, грях и нравствена деградация, визия, която напълно отива на самата постановка и подсилва движенията на героите, а речта им става по-убедителна. Дамските костюми на главните героини бяха в искрящи цветове – жълто, червено, бяло и синьо, но всеки тон си стоеше и подчертаваше характера на отделната героиня. Може би е субективно мнението ми, но за мен Мила Каланова е създала невероятна красота за този спектакъл и номинацията й за наградата Икар е напълно заслужена, дори ми се иска тя да я спечели, защото вложеният труд и голямата фантазия, любов и изпипване към детайла, няма как да не се забележат и трябва да се оценят подобаващо. <o:p></o:p></p> <p class="MsoNormal" style="font-size: 100%; font-style: normal; text-align: justify; font-weight: normal; ">Третото впечатляващо нещо, което споменавам последно, но то далеч не е такова, а ми се иска да е като акцент, е ролята на Стоян Радев в ролята на Ричард <span lang="EN-US">III</span>. Тук той е във вихъра си, той е н-е-в-е-р-о-я-т-е-н! Огромно удоволствие е да се наблюдава такъв талант, който тотално се е слял в ролята си да вършее на сцената и да ускорява пулса ти с играта си. Шекспир го е създал като урудлив, безскрупулен, манипулативен и наситен с крайно отрицателни качества образ, докато Радев го представя в цяла палитра от различни нюанси, които на моменти будят очарование и симпатия у зрителя, дори когато показва лошите черти в характера на героя си. Истинска наслада за зрителя е да се проследи изграждането на ролята от самото начало, когато той е скромен и невзрачен персонаж, на фона на цялата пищност в царския двор, как узрява идеята му да се възкачи на трона и какви методи използва за да постигне целта си. И когато тя е факт, постигната с цената на кървави убийства, предателства и манипулации, виждаш на лицето му цялата мъка, която го срива, защото той не чувства удовлетворението, което е очаквал и това се вижда по всяка една лицева точка, всеки един жест и в този цял син океан от чувства и емоции, събрани в погледа му. Усещането е за трагизъм - че цялата пиеса мимоходом е следвала пътя към финала, за да покаже по най-драматичния начин, че самотата и обезкуражеността, когато си на върха, след дълго преследвана битка, когато нямаш вече опората и подкрепата на хората, с които си я следвал, когато отчаяно и искрено крещиш „Кон! Кон ми дайте! Заменям кралство за кон!“ – думи станали нарицателни за провалените надежди. След представлението, мислейки върху героя, се опитвах да се сетя на кого ми напомня и открих, че по някаква линия мога да го доближа като усещане до героя на Кевин Спейси от „Обичайните заподозрени“ – когато от невзрачния Дърдорко, се превръща в митичния Кайзер Созе.<o:p></o:p></p> <p class="MsoNormal" style="font-size: 100%; font-style: normal; text-align: justify; font-weight: normal; ">Друг актьор, който лично мен „мега“ ме впечатли <span lang="EN-US">(</span>закачка с тв рекламата, която върви с негово участие в момента<span lang="EN-US">)</span>, е Владислав Виолинов , в ролята му на Тиръл – млад актьор от трупата на Варненския театър, който стоеше съвсем равностойно до утвърдените си колеги Стоян Радев и Михаил Мутафов.<o:p></o:p></p> <p class="MsoNormal" style="font-size: 100%; font-style: normal; text-align: justify; font-weight: normal; ">Май доста помпозно и въодушевено се получи този текст, иска ми се да напиша нещо, което ме е подразнило, но не откривам такова, може би защото в хода на времето <span lang="EN-US">(</span>все пак са минали почти два месеца<span lang="EN-US">)</span>, съм изчистила дребните слабости, ако ги е имало изобщо и съм си оставила в запаса само от хубавите емоции. Надявам се отново да има гостувания в София, а и по други театри в страната, на тази постановка, защото заслужава да бъде видяна от повече зрители. Наистина си заслужава.<o:p></o:p></p><p class="MsoNormal" style="text-align: justify; font-weight: normal; "><i><span >снимка: Симеон Лютаков</span></i></p>sekamohttp://www.blogger.com/profile/13659077065155486021noreply@blogger.com11tag:blogger.com,1999:blog-8522936921360958366.post-79650363039827272602012-03-02T18:42:00.002+02:002012-03-02T18:50:54.119+02:00На театър: "Пет жени в еднакви рокли"<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhfufSlFFVpsT8ryIZ86zX5EYuFqp5An7WdE5VFbhS6OrXunr-ORDZn-qq2sColXtcfpYYU9lBP8_MJq7AD_5OqUKBdYqZIXBPOXpeHD2fJAm_bKocyVMq1Z9VuROhB1esw-LvO-bY07-iA/s1600/5-jeni.jpg" style="font-weight: normal; font-size: 100%; font-style: normal; "><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 320px; height: 220px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhfufSlFFVpsT8ryIZ86zX5EYuFqp5An7WdE5VFbhS6OrXunr-ORDZn-qq2sColXtcfpYYU9lBP8_MJq7AD_5OqUKBdYqZIXBPOXpeHD2fJAm_bKocyVMq1Z9VuROhB1esw-LvO-bY07-iA/s320/5-jeni.jpg" border="0" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5715341321255356498" /></a><p class="MsoNormal" style="text-align: justify;font-size: 100%; font-style: normal; "><b>„Пет жени в еднакви рокли“</b> – сцена „Сълза и смях“, автор: Алън Бол, реж. Боил Банов, костюми: Марина Додова, сценография: Вячеслав Парапанов, в ролите: Параскева Джукелова <span lang="EN-US" style="font-weight: normal; ">(</span>която е и преводач на пиесата<span lang="EN-US" style="font-weight: normal; ">)</span>, Койна Русева, Ева Тепавичарова, София Бобчева, Симона Халачева, Петър Попйорданов.<o:p></o:p></p> <p class="MsoNormal" style="text-align: justify;font-weight: normal; font-size: 100%; font-style: normal; ">Не вярвах, че ще ми се случи да пиша възторжени отзиви от нашумяла комедия, която има всички шансове да се превърне в един от хитовете на театралния сезон, при положение, че дори не ходя на такива представления, но всяко нещо си има първи път. Признавам си, че подходих с голям скептицизъм към постановката и нямах особени очаквания, но се оставих още в началото на свежият хумор да ме завладее, а той не ме пусна до финала. И аз не знам как стана, но е факт. Може би трябва за увод да кажа, че авторът на тази пиеса не е случайно име. За тези, които името Алън Бол не им говори нищо, ще поясня, че точно това е човекът, който стои начело на сценарния екип в продукциите, излъчвани по НВО „Истинска кръв“ и „Два метра под земята“. Вярно е, че тези заглавия сами по себе си не загатват за бурен и заразителен смях, но като спомена, че именно г-н Бол е написал сценария на „Американски прелести“, нещата вече си идват на място. Мен лично ми е много любим филм, не само заради килограмите му „Оскар“-и“, не само заради Кевин Спейси и Анет Бенинг, но и заради свежата реч във филма. Тук вече трябва да отдадем заслуженото и на една от главните актриси в пиесата – Параскева Джукелова, която се е наела с превода на тази пиеса, за да е достъпна тя на българска сцена.<o:p></o:p></p> <p class="MsoNormal" style="text-align: justify;font-weight: normal; font-size: 100%; font-style: normal; ">Цялото действие се развива в стаята на една от героините, а те са пет на брой, а са в еднакви рокли, защото са шаферки на сватбата на своя приятелка или роднина, както им се пада. Така или иначе булката присъства само с името си, без да се появява на сцената. От разговорите им става ясно, че някои се познават добре, други по-слабо, но като цяло не са се виждали от известно време, през което са се случили различни неща в живота им. Именно тези теми на разговор за миналото им, настоящето и мечтите им за бъдещето, се оказват сюжета на пиесата. Някои могат да направят асоциация със „Сексът и градът“, но лично за мен не са в една и съща категория. На сцената са пет красиви жени, нагласени за сватба, с красиви и фееерични рокли (дело на Марина Додова, която впечатли преди това с костюмите и сценографията в "Казанова", на Диана Добрева), бухнали прически и грим, а за две от тях дори виждаме нагледно и бельото им, в последващи етапи от пиесата. Всяка една от жените носи своята история в себе си и нещо характерно за образа си. Всички те са различни като характери и си приличат само по това, че са жени и нищо женско не им е чуждо – мъжемелачката Триш, която не вярва в любовта <span lang="EN-US">(</span>Параскева Джукелова<span lang="EN-US">)</span>, лесбийката Манди, сестра на младоженеца, със страхотно чувство за хумор и може би най-земната от всички <span lang="EN-US">(</span>Койна Русева<span lang="EN-US">)</span>, нещастната и незадоволена съпруга Джорджи, която отчаяно копнее за секс с тийнеджърската си любов <span lang="EN-US">(</span>Ева Тепавичарова<span lang="EN-US">)</span> и младите попълнения към трупата – София Бобчева, в ролята на примерната и религиозна Франсис, която мечтае да се омъжи девствена, и Симона Халачева – като бунтарката Мередит, сестра на булката, чиято тайна се оказва шокираща в хода на действието. Ролята на Чочо Попйорданов е съвсем малка и той се появява на финала, един вид като „за цвят“ и се опитва да забие една от героините, диалогът помежду им е много естествен и хармоничен, точно както двама души се надушват сред тълпата и се усещат феромоните на флирта и взаимната симпатия. А иначе ролята на Чочо идеално му пасва - влиза със стъпки и походка на стар коцкар, вади от рафта погледа на прелъстител, изтупан като за сватба <span lang="EN-US">(</span>буквално<span lang="EN-US">)</span>, с небрежно разхлабена червена папийонка около врата, черен сатенен пояс, добавка чаровната и крива усмивка, с леко дрезгав глас и която и от петте да си беше харесал, щяха да й омекнат коленете при вида на този образ. Е, аз лично, преди да омекнат моите, прихнах от смях при вида на прическата, щом се появи – имах чувството, че влезе Емил Димитров, от периода на 80-те <span lang="EN-US">(</span>светла му памет<span lang="EN-US">)</span>, когато беше с онази нелепа перука, та в първия момент точно това си помислих, после всичко си дойде на мястото и на сцената си беше само Чочо, който омайваше успешно героинята на Параскева Джукелова и я увещаваше, че не иска просто една нощ с нея, а много, много повече и за доказателство извади от вътрешния си джоб десетина презерватива. Как да не се разтопи човек на такова романтично умиление... а и от смях?<o:p></o:p></p> <p class="MsoNormal" style="text-align: justify;font-weight: normal; font-size: 100%; font-style: normal; ">Няма да преразказвам всичко, кълна се, че останаха много още неща и много още хумор и нелепи ситуации. Много непосредствена и чаровна игра на всички актьори на сцената, нарочно не искам да споменавам имена, защото всеки си беше в ролята и му се получаваше, както и спойката помежду им. Усеща се, когато представлението е ново, актьорите се забавляват не само заради публиката, а най-вече за себе си. Свежа и ненатоварваща комедия, от която имаме нужда в напрегнатите делници, особено през зимата. За мен ще остане и споменът, че след края на представлението, при аплаузите, Чочо в изблик на въодушевление и емоция, метна един от шаферските букети в публиката, точно към мен (едно от предимствата да си на първи ред) и дори ми намигна палаво като го хванах. Трябваше да си го отнеса за спомен, но го върнах на сцената. Може би защото точно там му е мястото.<o:p></o:p></p><p class="MsoNormal" style="font-weight: normal; "><i><span >снимка: Атанас Кънчев</span></i></p>sekamohttp://www.blogger.com/profile/13659077065155486021noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-8522936921360958366.post-6152652969475679242012-02-25T11:13:00.003+02:002012-02-25T11:32:40.957+02:00На театър: "Любов и пари"<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjcEFpOWKUBZt-w3XOcQJ6B1OM_GTjh_W-mhvPUuhGhV3k09V4v6RYxPH6_PKMXj5HmdzGweMFt9exXoGVrOIUubmmpLTyg93__pI3fsBeLKUi6sxFR7M2T4gH-liDV_z_Lva0ErfrxQLsC/s1600/love.jpg" style="font-weight: normal; "><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 293px; height: 320px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjcEFpOWKUBZt-w3XOcQJ6B1OM_GTjh_W-mhvPUuhGhV3k09V4v6RYxPH6_PKMXj5HmdzGweMFt9exXoGVrOIUubmmpLTyg93__pI3fsBeLKUi6sxFR7M2T4gH-liDV_z_Lva0ErfrxQLsC/s320/love.jpg" border="0" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5713003546824213650" /></a><p class="MsoNormal" style="text-align: justify; "><b>„Любов и пари“</b> – Младежки театър, камерна сцена, автор: Денис Кели, реж. Петър Кауков, в ролите: Бойко Кръстанов, Искра Донова, Койна Русева, Стефан Мавродиев, Мая Бабурска, Николай Луканов.<o:p></o:p></p> <p class="MsoNormal" style="font-weight: normal; text-align: justify; ">Преди да гледам представлението, чувах противоречиви мнения за него, след като го гледах, разбрах защо. Това е една съвременна британска пиеса, която по своя замисъл би трябвало да е модерна, актуална, скандална и да държи интереса на зрителите буден през цялото времетраене. На практика, в моя случай, се оказа, че постигнах голямо геройство като не заспах. Не съм чела пиесата, но съм чела за автора й – Денис Кели, роден е през 1970 г., написал е пиесата „Любов и пари“ през 2006 г., сравняват го с Мартин Макдона, както и че носи духа от филмите на Тарантино и Гай Ричи. Пиесата би трябвало да е наситена с черен хумор и безумни ситуации, но някъде се бяха изгубили по трасето от т.А - идеите в главата на режисьора, през т.В – играта на актьорите до т. С - зрителите. Според мен те си бяха останали „на трупчета“ още на т. А. Не съм гледала досега неща на Петър Кауков, дори не бях чувала името му, но проверих, че е поставял „Островът на съкровищата“ и „Младият принц и Истината“. Ако съдя по имената на тези две постановки и ако са били сполучливи, според мен г-н Кауков трябва да продължи да поставя спектакли насочени към детската аудитория. Сигурна съм, че „Любов и пари“ е интересна пиеса, темите в нея са актуални и оригинални, жалко само дето режисьорът не успя да ги предаде в най-добрата светлина. Беше ми скучно, бях отегчена и колкото пъти да се крещяха вулгарни думи от сцената, пак ми остана усета за вялост, а с него дойде усета за пошлост, защото тези цинични думи <span lang="EN-US">(</span>спектакълът е забранен за лица под 16 г.<span lang="EN-US">)</span>, според мен бяха отчаян опит да се внесе някаква смешна скандалност, която да съживи поне малко речта на актьорите, но когато не са на място, изглеждат пресилени и неуместни. Пиесата се състои от 7 отделни части, които са свързани помежду си и имат пряка връзка с главните герои в различен етап от съвместния им живот. Темите, около които се върти сюжетът на пиесата са в самото й заглавие, може би за да помогнат на зрителя и да му подскажат в пряк текст за какво в крайна сметка е отделил два часа от времето си, след като режисьорът не се е справил с тази задача.<o:p></o:p></p> <p class="MsoNormal" style="font-weight: normal; text-align: justify; ">Все пак не мога да не спомена, въпреки всички негативи, актьорската игра, която в случая беше най-хубавото в целия спектакъл. Най-силни и убедителни бяха монолозите в началото и края, съответно на Бойко Кръстанов и Искра Донова. Койна Русева също - традиционно красива и успешна и в тази пиеса, макар ролите й да бяха второстепенни. За мен лично удоволствието от вечерта се казваше Искра Донова – толкова чар, талант и красота събрани на едно място и истинска наслада да я гледаш на сцената, просто е родена за нея. Харесах я още в „Нордост“, когато беше в ролята на терористка и почти през цялото време игра с маска на лицето, от която се виждаха само очите и устните й, но дори и това нямаше как да скрие таланта й, само го подчертаха още повече. В „Любов и пари“ финалната част беше нейна – сама на сцената, в ярко червена сатенена рокля, много плам в очите, прекрасна усмивка и в един момент се усещаш, че трудно се концентрираш върху монолога й от цялата тази красота и ефирност, която излъчва на сцената. Началото на пиесата пък е за Бойко Кръстанов, със силен монолог, от който се разбира завръзката в пиесата. Ако човек се абстрахира от сладникавия му образ на Дани, от „Стъклен дом“, може да оцени чара и таланта на това момче. Имаше много брит-излъчване, не само като облекло и визия, но се усещаше и в начина му на говорене и маниерите, които показваше на сцената, личеше си, че е гледал доста английски филми. След театъра бях на едно парти, на което се пускаше британска музика и за мой късмет няколко часа по-късно дойде и Бойко Кръстанов. Престраших се да го заговоря и го поздравих за добрата роля, която направи няколко часа по-рано, но спестих разочарованието си от пиесата като цяло. В разговора стана дума за „сърдито и лошо гледане“ от сцената и аз повече на шега, но и съвсем директно му казах, че не го бива да гледа лошо, защото самите му очи излъчват топлина и доброта, той се засмя и се съгласи с мен, макар и с неохота. Дано не съм го засегнала с искреността си, но пък той е твърде млад, ще има тепърва много роли пред него и с времето ще се научи дори и на умението да гледа лошо.<o:p></o:p></p> <p class="MsoNormal" style="font-weight: normal; text-align: justify; ">Както пееха „Остава“ в едно свое парче: „Парите движат любовта, парите ще спасят света“. Всеки сам ще избере дали да гледа постановката или не, всеки сам ще направи избора си „любов“ или „пари“, може би и двете, може <span lang="EN-US">(</span>ли<span lang="EN-US">)</span> без двете? За себе си, ако трябва да приравня тези думи към постановката, то ще се получи – любов <span lang="EN-US">(</span>към театъра<span lang="EN-US">)</span> и пари <span lang="EN-US">(</span>на вятъра<span lang="EN-US">)</span>. <o:p></o:p></p>sekamohttp://www.blogger.com/profile/13659077065155486021noreply@blogger.com9tag:blogger.com,1999:blog-8522936921360958366.post-85429960142563878532012-02-09T12:59:00.002+02:002012-02-09T13:03:35.034+02:00На театър: "Паякът"<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgAKoP3uzCT0Yqia-6cmIf_FE-LTGQZmaLTaQk5k84VPvDxEhgHYjfYjmjF8Qr9IL3c7IOPveFmQKggO8r1k9PyjU5gPUjpgfrA-hNMWYoWrkNFHISKjrL_AUCxVROnD2BJvw6-BThSq-h2/s1600/paqka.jpg"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 320px; height: 240px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgAKoP3uzCT0Yqia-6cmIf_FE-LTGQZmaLTaQk5k84VPvDxEhgHYjfYjmjF8Qr9IL3c7IOPveFmQKggO8r1k9PyjU5gPUjpgfrA-hNMWYoWrkNFHISKjrL_AUCxVROnD2BJvw6-BThSq-h2/s320/paqka.jpg" border="0" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5707089049118101698" /></a><p class="MsoNormal"><b>„Паякът“</b> – ТР „Сфумато“, сценаристи и режисьори: Димитър Димитров и Йордан Славейков, сценография: Искра Петкова, музика: Александър Каланов, в ролите: Анастасия Лютова и Пенко Господинов.<o:p></o:p></p> <p class="MsoNormal">С много малки изключения, не харесвам моноспектакли и камерни изпълнения от 2-3 актьори. Някак скучни и еднообразни са ми били. И ако не е някаква вълнуваща история, която да се пресъздаде, трудно може да ми се задържи вниманието повече от час и половина само от един актьор или двама или трима да са. „Паякът“ е представление точно от този тип – от изключенията. Той е изключение и отрицание на всичко, което се играе в момента в театрите ни, най-малкото защото няма аналог – нито като тематика, нито като изпълнение, нито като идейна концепция. За съжаление този спектакъл не е популярен още, няма голяма реклама за него, но както обикновено става, оценен е не тук, а в чужбина и то не къде да е, а в една от меките на театралното изкуство – Русия. На проведения преди няколко месеца театрален фестивал „АртОкраина“ в Санкт Петербург, „Паякът“ спечели две престижни награди – за най-добро представление и за най-добра женска роля <span lang="EN-US">(</span>за Анастасия Лютова<span lang="EN-US">)</span>.<o:p></o:p></p> <p class="MsoNormal">Историята е колкото съвсем банална на пръв поглед, толкова и нетипична и може да се разглежда като представяне на проблем в един частен случай. Цялото действие се развива в една вана, която споделят съвместно брат и сестра, сиамски близнаци, за които тази вечер е последната, която празнуват заедно навечерието на рождения си ден, поне по начина, в който се намират – залепени един за друг, в буквалния смисъл на думата. За 27-ия си рожден ден си подаряват хирургическа операция, която да ги раздели и да се превърнат от едно същество, с два организма, в два различни индивида. Вече няма кой да попречи в това им начинание, тъй като властната им майка не е сред живите и те започват да кроят планове за живота си самостоятелно. В хода на разговора им се оказва, че те съвсем не са подготвени за него, имат своите противоречия, страхове, съмнения, дълбоки тайни и съкровени копнежи. Споделената вана, по своята интимна същност предразполага братът и сестрата към откровен разговор, който ще разкрие неподозирани истини и неочаквани обрати на финала. Темите, които обсъждат са такива, които всички ние <span lang="EN-US">(</span>които не сме били в двойка със сиамски близнак, разбира се<span lang="EN-US">)</span><span lang="EN-US"> </span>, като обикновени хора, не сме се замисляли и които няма как да разберем и да почувстваме какво вълнува героите – какво е да си нон-стоп с някой човек, ежедневно, ежечастно и ежесекундно дори, да чуваш всяка нощ ударите на сърцето му, да се събуждаш всяка сутрин на милиметри от лицето му, да усещаш кожата му постоянно до твоята и в един момент да не знаеш коя е твоята и коя е неговата, да се слееш буквално и да се чувствате едно цяло с този човек. При това ти не правиш този избор да си с него, а Природата е била тази, която ти го е отредила, без да иска твоето мнение. Може ли този човек да ти е най-близкият на света? Или пък с времето да ти стане най-омразният, след всичко изживяно от самото ти начало, от първия ти поет дъх въздух, още при раждането? А какво ще се получи, ако единият смята другия за неговата съдба и не желае да разбере бъдещето си, отделно от него? Че не иска живот, който да е различен от досегашния, че му е добре и се чувства комфортно в този изграден им до момента техен си микро-свят. Докъде е готов да стигне за да провокира другия и да му внуши, че нищо добро не ги чака разделени и че лично той не вижда смисъл да живее сам, като отделен индивид и да гради живота си самостоятелно? Точно на противоположното мнение е другият близнак, който отчаяно и през целия си живот е искал и търсел това отделяне. За него, в случая нея - Марта, това е шанс да започне живота си наново, самостоятелно, с всичките му предизвикателства, да посети различни места, да се среща с нови хора, да общува и да създава контакти, да гледат на нея като на жена, а не като на „урод с две глави“ – все неща, които са й липсвали до този момент и за които тя жадува – да бъде обикновена, като всички останали хора, да бъде човек, да бъде себе си, копнее да прави секс, да създаде семейство, да има деца. Все нормални неща, които на стандартния човек по презумция са му отредени в живота и само негов е изборът дали ще ги осъществи или не, неща, над които дори не се замисляме, защото ги приемаме за даденост, а не че трябва да се борим за тях. А ако прибавим към целия този заплетен пъзел от емоции, проблемът, че единият е влюбен в другия? Че не го приема като сестра и роднина, а като любима жена и я желае сексуално? Можем ли с лека ръка и без да се замисляме да го отъждествим като психо, при положение, че този човек цял живот е бил заедно с другия, открил е сродната си душа и иска да бъде винаги с нея? За него няма значение, че тя е негова сестра, за него тя е най-близкият му, единственият човек, с който иска да бъде.<o:p></o:p></p> <p class="MsoNormal">Всички тези въпроси и проблеми са представени много директно, много истински и точно с думи, които за някои може и да са вулгарни със своята прямота, но са точно реалните, които би следвало да са изразните средства между героите. Спектакълът е тежък, макар да има и някои комични елементи в диалога. Силата му е в динамичния и стегнат диалог, действие няма, само чрез думите се пренасяш в този тайнствен свят, в дълбините на подсъзнанието и ти се прави нагледна дисекция на най-интимните и страховити кътчета на човешкото съзнание. Самият спектакъл бих го сравнила с психо-трилър, или нещо близко като усещане до „Тъмната половина“ на Стивън Кинг. Любопитна подробност е, че двойка в живота, каквито на практика са актьорите Анастасия Лютова и Пенко Господинов, които играят брат и сестра и може би точно заради това успяват да пресъздадат толкова успешно и убедително цялия този свят от емоции на сцената.<o:p></o:p></p> <p class="MsoNormal">И още една причина, поради която апелирам да се гледа „Паякът“: 10% от приходите от всички закупени билети на представлението, екипът дарява на Дом за деца и юноши с физически и умствени увреждания в с. Видраре. А веднъж на театрален сезон, се представят 100% от приходите на един цял спектакъл, за същия този дом. Мисля, че няма какво повече да добавя, освен – идете в „Сфумато“ и го гледайте!<o:p></o:p></p><p class="MsoNormal"><i><span >сн. Бплюс</span></i></p>sekamohttp://www.blogger.com/profile/13659077065155486021noreply@blogger.com2