четвъртък, 16 декември 2010 г.

Полет над кукувиче гнездо & Фрида


Минала седмица бях на две театрални постановки, които доста ме впечатлиха. Доста трудно, но все пак успешно, се снабдих с билети за най-новата постановка на Александър Морфов – „Полет над кукувиче гнездо” в Народен театър. Интересът към пиесата е голям, тъй като се поставя за пръв път в България, а и от години Сашо Морфов не е работил на родна територия. Доста инфорамция бях прочела около проекта, още преди премиерата му и се впечатлих от това, че същият вече е поставян на сцена, но в Москва (където Морфов предпочита да работи през последните няколко години), а тук в София, според думите му, вижда реализация единствено и само с участието на Деян Донков в ролята на Рандъл Патрик Макмърфи, за да го „укроти”, както сам казва. Аз също съм на мнение, че едва ли има по-подходящ актьор за ролята на бунтаря от Деян Донков, който прави изключителни роли през последните няколко години, особено на театралната сцена. Много го харесвам като актьор, а Морфов ми е сред любимите български режисьори, но това не попречи да съм леко скептично настроена към постановката. Очакванията и сравненията с едноименния филм от 1975 г. на Милош Форман са неминуеми, а да влезеш в кожата на един така ярко изразен и емблематичен образ, какъвто прави Джак Никълсън (с награда Оскар за най-добра мъжка роля), определено си е голямо предизвикателство. Лично аз останах очарована от постановката, действително беше много силна, може би една от най-добрите, които се поставиха през тази година. Слава богу не се наложи да правя асоциации с американския филм, нито други аналогии, но определено имаше придържане към книгата на Кен Киси + задължителните малки, едва забележими, но твърдо на място, добавки от Сашо Морфов, в типичния за него балкански хумор.
Рени Врангова, в ролята на сестра Рачид е изключителна – ролята й е отрицателна, но тя е толкова убедителна в нея, че по някакъв начин се замисляш над поведението й и се опитваш да я разбереш. Спокойно изражение на лицето, мек и вежлив тон, плавни движения и се чудиш това ли е „чудовището”, което на практика диктува правилата в клиниката? А тя самата е толкова крехка и мъничка сред всичките мъже на сцената. Но именно в това противопоставяне, от една страна на външен образ, а от друга – характер и същност, идва създаването на силната роля, с която Врангова се справя чудесно. Другият актьор, който невероятно ме впечатли, е Иван Бърнев. Този човек не престава да ме изумява с таланта си. В каквато и роля да се превъплъти, винаги го прави толкова всеотдайно и по толкова убедителен начин, че просто те потапя в играта си и те отнася със себе си в света на героя си. Той е в ролята на Били – заекващ, асоциален, но невероятно добродушен младеж, попаднал в клиниката под въздействието на властната си майка. Движенията му, говора, безумния поглед на моменти, са толкова реалистични, че съвсем правдоподобно си изграждаш мнение, че самият той е такъв. Не знам защо, но докато го гледах от сцената се сетих за моето първо гледане на Леонардо ди Каприо в „Защо тъгува Гилбърт Грейп?” След филма, дълго време, аз си мислех, че това не е актьор, а си е човек с отклонения, който „играе” себе си. Останах като втрещена като го гледах години по-късно в следващата му роля и там си беше „нормален”... И разбира се няма как да не спомена за поредното силно превъплъщение на Деян Донков. Коментирах с приятели точно неговия образ, някои споменаха, че преиграва и е дразнещ на моменти, аз не открих подобно нещо, дори се забавлявах на моменти, макар образът да му е трагичен като цяло. Тази енерция, която е подел със силни роли последните няколко години, дано да продължи дълго време още. Много силен и талантлив актьор е, отдаден на театъра с цялото си съзнание и дано повече талантливи режисьори го ангажират, за да извадят от него най-доброто.

Другата постановка, която гледах с удоволствие, беше „Фрида”, в Младежки театър „Николой Бинев”. Режисьор е Веселин Димов, а пиесата е дело на Саня Домазет – сръбска авторка, която присъства и постановката, когато бях и аз – 10-ти декември. Играе се в камерната зала, на сцената е едно огромно легло, върху което се случват почти всички действия в пиесата. Станка Калчева е една властна и силна Фрида Кало, която напук на всички болести, през които минава тялото й, духът й остава несломим, а цялата енергия влага в таланта и изкуството си. По много интересен начин са преплетени случки и сюжети от живота й в Мексико и Америка, срещите й с баща й, сестра й Кристина (Искра Донова), приятелка от детството Мария (Койна Русева), американската й любовница (Елена Бърдарска), Антонен Арто (Вежен Велчовски), както и с революционера Лев Троцки (Малин Кръстев), с когото са имали бурна любов. Несъмнено и логично най-много време и внимание е отделено на отношенията й с любовта на живота й – Диего Ривера. Цветан Даскалов не ми влизаше в представата точно за тази роля, но именно той играе съпруга на Фрида. За мен най-ценното и красивото в цялата постановка бяха костюмите (заслугата е на Антоанета Костова) и бижутата на героините, особено тези на Станка Калчева, която през цялото време игра с венец от живи цветя на главата си. Забележителна сценография, ефектна мултимедията (дело на Евгения Сърбева), която се прожектирваше върху цялата сцена и върху самите актьори – картини на Фрида Кало, абстракни платна, фотографии, които внасяха много интимна атмосфера и колорит в целия спектакъл. Колкото и да харесвам Станка Калчева и да имах големи очаквания да я видя в тази роля, някак тя не ми се връзваше в образа на Фрида Кало. Нямам обяснение за това. Актрисата си свърши перфекно работата, но някакси ролята не беше подходяща за нея. Четох някъде интервю с режисьора на постановката, че идеята да постави този спектакъл е била много отдавна, отлежавала е с години. Първият му избор за актриса в образа на Фрида, е бил Диана Добрева, но тя отклонява поканата, тъй като в този период повече се е вълнувала от режисьорската работа, отколкото да е на сцена. Вторият вариант е бил за сцената на „Сълза и смях”, а в главната роля да е Бойка Велкова, но проектът се е разпаднал заради липса на достатъчно финанси. Само може да се гадае какъв щеше да е резултатът, ако някой от двата варианта се е бил осъществил. Лично за мен щеше да е любопитно да видя Диана Добрева в образа на мексиканската художничка, а и мисля, че визуално и витално тя най-много се доближава до образа. Подобни сравнения и догадки винаги ще ги има, още повече, че преди няколко години излезе един чудесен филм с едноименното заглавие, в което Салма Хайек беше в главната роля и беше изключителна. Но въпреки всичко това, постановката в Младежкия театър заслужава да се види от повече зрители, най-малко защото е един нов, модерен и ексцентричен на моменти, прочит на живота на Фрида Кало, който може само да допълва и надгражда образа й от всичките опити правени досега.

събота, 4 декември 2010 г.

Обсебен@ от Стенли


Бях си внушила, че от известно време нещо не ми върви с концертите. Първо отмениха концерта на Hurts в Букурещ, за който имах билет и го отложиха с близо 6 месеца напред във времето. Второ, дългоочакваният от мен концерт на Camouflage, за който си купих билет на следващия ден от пускането им продажба, се премества от София, незнайно защо в Пловдив, в някаква дискотека на край града, с екзотичното име „Занзибар”(?!). Но може би като компенсация за всичко това, в четвъртък присъствах на нещо прекрасно, дълго очаквано, което се получи красиво – концерт на Станислав Сланев, или както си го знаем всички – Стенли. Като чух новината, че ще прави мини-турне в страната заедно с Жоро от Остава и Мишо Шишков, чак не посмях да се израдвам, че да не се прецакат работите и с това хубаво нещо. Досега го бях гледала наживо в Строежа, преди около 2 години, като гост на Остава. Бях там заради него, макар да изсвири само 4 парчета, две от които беше Обсебен, в различни аранжименти. Толкова се радвах да го видя и въпреки, че публиката го прие супер радушно, той пак потъна в своя си свят и не се показа до този месец. Гледах по Канал 1, в предаването „Нощни птици” на Искра Ангелова. Звучеше приповдигнато, изглеждаше доволен и зареден с енергия. Разказваше, че дълги години е живял умишлено в (само)отшелничество от света и е търсел единствено опора в семейството и най-близките си приятели. Мислел е, че хората са го забравили, считал се е за излишен, страхувал се е от днешния свят, отвратен от случващото се през последните години. „Виновникът” да го изведе на сцената отново е бил Жоро Георгиев, китаристът на Остава. Самият той, на свой ред признава, че му е било много трудно, но слава богу, че не се е отказал.
Концертът в София беше на 02 декември, в клуб „Строежа”, Студентски град. Според мен доста неподходящо място, предвид огромния брой желаещи да видят това славно завръщане и много хора останаха навън и въобще не успяха да влязат, тъй като поради големия интерес, клубът беше препълнен и билетите бяха свършили дни преди това. Единствено за София, Остава бяха част от това турне, като Стенли пя в първата част заедно с Жоро и Мишо Шишков, а след кратка пауза, на сцената застъпиха Остава. Стенли се появи отново на сцена, единствено за да изпеят съвместно невероятната „Поля от слънчогледи”, която се оказа, че е писана точно преди 10 години... Това ще ми е за Остава, връщам се към темата, а именно – Стенли!
С мои приятели отидохме малко преди обявения час и въпреки навалицата вътре, си пробихме път до сцената, при това неочаквано и за нас самите, най-отпред, точно до клавира на Мишо Шишков. До нас, на единия от баровете, стоеше и си пийваше питие самия Стенли, само на 2 метра от нас. Не пропуснахме шанса си да го издебнем и да се снимаме с него. Беше в настроение, веднага прие идеята радушно и дори си побъбрихме безгрижно, все едно се знаем от години. Едно от момчетата му каза, че е прелетял океана от Щатите, за да е тази вечер на концерта, заради него. Беше си сменил деня на полета за 4 дни по-рано от предварително закупения. Стенли се хвана за главата, направо ахна от изненада. Беше много мило да го наблюдаваш отстрани, излъчваше една такава детска радост, а очите му излъчваха благодарност. По-късно вечерта, на песента „Бъди какъвто си”, въпросното момче отнесе специален поздрав от Стенли за жеста си, след като го забеляза сред нашата агитка съвсем близо до него. Определено не бях подготвена за среща толкова отблизо и това пролича когато дойде моят ред да се снимам с него. Успях да му кажа, че от много, много години чакам този концерт и да му благодаря, че въобще това се случва. Не знам още какви неща дрънках, но явно доста ми е личало вълнението, той се усмихна, прегърна ме и ме целуна по двете бузи, от което съвсем си загубих логиката :) Беше със светло сини дънки, протрити от времето и оранжева тениска, съвсем неглиже и очила в същия цвят, които не свали цяла вечер. Сигурно го предпазват от сивотата навън и вижда нещата по-цветно.
Концертът започна с близо час закъснение. Клубът беше препълнен до краен предел, DJ-ят подгряваше с брит-музика, като отвреме-навреме пускаше и бг парчета – Остава, Стенли, Кале. Странно беше, че точно когато започна „Чичо”, забелязах до мен Мишо Пешев и Мони Воев, мила картинка беше.
Стенли откри с „Нощ с много любов”. В паузите между парчетата обявяваше всяко от коя година е и кратка история около написването му. Не спираше да благодари на публиката и да слага дясната си ръка върху сърцето, беше искрено, не поза. На няколко пъти каза, че вижда много красиви лица пред себе си и се гордееше, че има такава хубава публика. А ние наистина бяхме такива :) Не пропускаше да благодари за чудесните текстове, които му бяха написали през различните периоди от време Наталия Симеонова, Ваня Щерева, Ина Григорова и покойният вече Илиян Симеонов. Като че ли изпълни повече неща от последния си албум „Обсебен”, като едноименното парче 2 пъти, единият от които за финал, където даде възможност на публиката да пее вместо него. А тя не пестеше глас, напълно отдадена на емоцията. Беше красиво. Радвам се, че успях да чуя неща от периода му с Тангра - „Жулиета” и „Бъди какъвто си”. Имам на касетки „Пътят към храма” и „Как се казваш” - лентите им сигурно са изтъняли необратимо от стотиците връткания на касетофона. Може би поне от 15 години не съм ги слушала цялостно като албуми, но когато изпълни на сцената парчета от тях, се оказа, че помня всяка една дума от текстовете. Не вярвах, че някога ще чуя наживо „Сиво”, „Следи” и „Колко” – толкова любими и лични за мен парчета, че единственото, което можех да правя докато ги слушах, е да го гледам, на метър от мен, да попивам и съпреживявавм всяка една отронваща се думичка и въздишка от устата му.
Снощи бях в Sofia Live Club на концерта на Sofa Surfers. Направиха страхотен концерт. Макар да отидох от любопитство и заради компанията, с която бях, нямаше как да не оценя това, което се случи. Но мислите ми бяха другаде, на един друг концерт, ден по-рано, който беше по-интимен и скромен, но изпълнен с много топлина и любов. Мислех за Стенли и това, което означава той за мен като творец, повлиял ми с музиката си в началото на съзнателния ми живот, още като вокал на Тангра. Помня колко зашеметена бях като ги гледах по телевизията с тупираните им коси, обеци, дългите шлифери, белите ризи в комбинация с черни бричове, тирантите и тежките обувки с бомбета. Помня как се вълнувах като спечелиха Мелодия на годината в средата на 80-те с „Оловния войник” и аз по детски им стисках палци тогава, защото наистина си бях дете.
Знаех, че Стенли е прекалено чувствителен, скромен, идеалист, изстрадал като е претърпял разочарования и предателства от много близки до сърцето му хора, интровертен е... но вечерта, в Строежа, видях един друг Стенли: беше усмихнат, беше жив, беше зареден с енергия, дори мога да кажа, че беше щастлив от цялото това внимание и обич, което получаваше през цялата вечер от хората, които бяха там, заради него самия. Защото той заслужава точно това, защото е една жива легенда на българската музика, защото мястото му е на сцената, защото имаме нужда от него и неговата музика. Дано това мини-турне го извади от дълбокия сън, в който беше потънал толкова дълго време и да даде начален тласък на нова творческа вълна и концертна дейност. Дано!
Сет-лист от концерта на Стенли, 02.12.2010 г., клуб „Строежа”:
1. Нощ с много любов
2. Как се казваш
3. Следи
4. Дъвка балон
5. Сиво
6. Пътят към храма
7. Обсебен
8. Колко
9. Човекът от квартала
10. Бъди какъвто си
11. Стар парфюм
12. Да летим над града
13. Жулиета
14. Обсебен

сряда, 10 ноември 2010 г.

Васо Гюров: "Нещата трябва да са на живот и смърт!"

Позволявам си да копирам едно интервю дадено от Васо Гюров пред интернет сайта webcafe.bg, за ежеседмичната им рубрика "Positive". Авторите са Елица Николова и Ники Русиновски. Нищо в него няма да коригирам, съкращавам, нито да добавям. Дори не желая да коментирам. Просто няма смисъл. Всичко е казано в прав текст. Дано повече хора да го прочетат и дано повече хора имат същата позиция за нещата.
Снимка: © Цветелина Ангелова. Dnevnik.bg

Такива хора няма много наоколо. Ако преди се намираха, доста от тях сключиха бартер с чалгата, за да оцеляват охолно - докато Васо Гюров е в състояние на война. На ръба на "зеления тероризъм" или част от "Армията на смъртта", както определя хората, които не са претопени в жълтата VIP култура (обединени от принципа, че няма какво толкова да губят, понеже са опазили най-ценното - името си).

Статуквото е почти такова, че ако се обявиш за неин върл противник, рискуваш да бъдеш заклеймен за нетолерантен позьор. И ако понякога е ужасно самотно да отказваш да се сдобриш с тази "култура", хора като Васо Гюров - изключително приятен пример за контрапункт на чалга самодоволството - те връщат на фронта.

Чалгата сама по себе си не е достоен враг - тя самата се опитва да избяга от това си определение, казва един от създателите на класиките в българския ъндърграунд "Кале" и "Ревю", добавяйки, че аргументът, че от другата страна също може да има хубави хора не може да го накара да спре да се идентифицира като не-конформист. "Това е въпрос на отстояване на позиции - има хора, които се натискат за някое тв предаване, въпреки че осъзнават, че е тъпо, но нали трябва да се яде - докато някои са по-калени и не страдат, че не ги излъчват."

За 25 години басистът на "Ревю" Васо Гюров, и член на упрaвителния съвет на организациите „Музикаутор" и „Профон", не направи никакво рязко движение - компромис с музиката си в името на оцеляването: "Ако нещо съм постигнал, това е, че съм запазил името си. И колкото повече години минават, това нещо все повече добива нумизматична стойност."

Позволяваме си да споделим, че го харесваме достатъчно, за да добавим каквото и да било друго - освен че винаги имаме време и пари за live с големи като него. Те само да го направят.

Личностите
В повечето случаи под знакови личности се разбират такива, които са изкарани на преден план, а те за съжаление за мен са с отрицателен знак. Затова най-общо казано, личностите са тези които липсват в медиите. Наскоро гледах Рангел Вълчанов някъде, който както винаги говореше много хубави неща, но нямаше време да се доизкаже или пак оставаха пет минути... За такива хора обикновено все няма време, понеже гледаме Митьо Крика, Митьо Пищова, Христо „Стоте манекенки" или Митьо „Едната бабичка" не дай си Боже - „Божата кравичка"...

Няма значение дали тази жълта инерция, завзела медиите, се прави с цел или не - факт е, че народът, който не че е бил много възвисен до тоя момент, определено затъпява. Само като се сетим, че от бюджета за култура се дават 90 милиона, а за полицията 1 милиард - какво да коментираме...

Но понеже става дума за позитивно интервю, наистина смятам, че тази философия, как рейтингите се крепят на жълтото съдържание, няма да издържи още дълго. Тя се изразходва вече - ако нейният апогей беше преди няколко години, тя вече върви надолу. И ако има някой, който ще промени тази схема, това са точно тези хора, които не са направили компромис с "рейтинг" културата.

Твърдата им позиция е техният капитал: в момента усещам, че е назрял моментът тези будители да се върнат, хората се събуждат и усещат, че имат нужда от другото нещо, от стойностното.

А и комерсиалното няма тая мотивировка както много ценни български музиканти или хора от киното и литературата, които виждам напоследък и които доказаха, че първо се вълнуват от духовното и после от материалния израз на това, което правят. И рано или късно те със сигурност ще излязат на дневен ред.

Събитието
Много хора казват, че събитието е влизането в Европейския съюз и това определено е така, дотолкова доколкото човек може утре да отиде в Амстердам, а вдругиден на Бяло море - което определено е една свобода, която липсваше преди. Но казвайки, че мога да отида на Бяло море, в следващия момент се сещам, че Черно море вече не прилича на море а на един бетонен басейн, в който Бай Ганьо отдавна е скочил...

Големите събития се случват благодарение на много други малки. Събитието е това, че останаха достатъчно стойностни хора тук и че леко попремина този момент по-читавите да заминават навън. Защото допреди 10 години повечето от тях се махаха, но в момента виждам много ценни хора, които са решили да правят нещо тук и сега. И това ще спаси България.

Явлението
Гара Дембеле... (смее се) Сещам се, защото наскоро го видях в един магазин - излизаше съвсем скромен и сам, леко потиснат от равенството с Лил. Проблемът на спорта е, че там наистина няма достатъчно млади хора, които да искат да останат в България и се налага да се вкарват чужденци. В „Левски" винаги български футболисти са били двигателите на отбора, а в момента за пръв път откакто си спомням "Левски", той се крепи на чужденци. Което не е хубаво, защото една птичка пролет не прави, но това е отделна тема... Но е факт, че такъв добър футболист не е играл в България от много време. Друг е въпросът колко ще издържи тук.

Колкото до някакво по-общочовешко явление - обикалям често в парка и там виждам едни усмихнати хора, които ми напомнят за 94-а лятото, когато всички бяха приятели с всички. Никой никого не нагрубява, всички са позитивно настроени, почистват кестените от листата - даже имаше инициатива за осиновяване на кестени. Което е хубаво - казвам го като част от някакъв процес на култивиране на духа.

Откритието
За себе си съм открил, че съм във война. Допреди няколко години действах на принципа да не обръщам внимание на хората и нещата, които ме дразнят, но вече не е така. Защото ти седиш и си правиш нещо. Появяват се някакви хора, които хвърлят боклуци навсякъде, не ти харесват. Ти си казваш „Аз съм над тия неща"! Но те идват и сядат на масата ти. Добре! Ставаш и отиваш на друга, но те идват и там. Започват да те избутват от улицата ти, от града ти, от плажа ти, от тук, и от там - докато накрая стигаш на ръба на пропастта и няма повече накъде.

Трябва да почнеш войната - да си върнеш улицата, града, да се съюзиш с други като теб. Това е въпрос на отстояване на позиции - чалгата е нещо, което е от другата страна, без значение, че там могат да стоят и читави хора. Всеки, който отива на война, знае, че отсреща има и невинни, добри хора. Но това не означава, че не трябва да воюваш с тях. Нямям нищо против цигани,турци и прочее герои (вж. мъжкия антураж) на този така наречен поп фолк. Даже от турците имам само добри впечатления като хора. Но азиатските похвати, с които борави тази музика имат общо с фолклора колкото поповете с „омиротворения" ПОП.

Не мога да разбера защо отвсякъде - вестници, телевизии, радиа - ме убеждават, че аз също съм такъв човек (късокрак, трътлест и с мустаци) и ми вменяват, че харесвам тази музика. Че казвам, че не я понасям, ама всъщност тайничко си я слушам и умирам да танцувам на нея?!

Когато не се идентифицираш какъв си, можеш да бъдеш и от едната, и от другата страна - да пееш поп и да си редактор на книгата на Азис... Но когато става въпрос за българска музика, не мога да бъда неутрален, и не разбирам подобно поведение. Защото едно от оръжията в тази война е именно примера на хора, които не правят компромис от типа „на мен ми е тъпо да правя това, но нали дават пари". Армията набира сила, като вижда, че има повече принципни и достойни войни.

Колкото до тактиката на тази война - нашата армия е като „Армията на смъртта" във "Властелинът на пръстените": Няма какво да губят и точно в това е силата им. Разбира се, тук говорим и за идеен потенциал, не ни е толкова изпушила и изтрещяла войската...

Творбата
Миналата година направихме един концерт с „Контрол" и „Хиподил", който ме въодушеви с това, че имаше 6 000 души, отвън останаха още хиляда - и това ми даде надежда, че определено има глад за авторска българска музика. И че има кой да те чуе - ако правиш нещо истинско, дори не казвам качествено, - а истинско.

Мисля, че и сега това е възможно, както беше с „Нова генерация". Както направиха и „Ъпсурт". Някаква група да се появи без никакви протекции и да накара системата да се съобразява с нея, а не обратното. В началото тe чуват 100 души, след това 200 и постепенно започват да те викат навсякъде.Така трябва да стават нещата. А не да се умилкваш около разни селски PR-и, да си купиш бомбе или каскет, да се ослушваш за VIP партита, да се усукваш на някакво"комично" предаване да те излъчи - и накрая пак нищо...

Творбата се прави от твореца. Когато голяма част от българските творци се превръщат в занаятчии, свирейки и пишейки за някакви „риалити формати" - те получават „висок рейтинг" и добро заплащане. За съжаление това няма нищо общо с творбата. Тогава тя става торба! Пълна или празна (като на Сърдитко Петко) - това няма значение. Но й липсва една буква, на която аз държа....

Това го казвам, не защото омаловажавам мисията на занаятчиите. Но представете си ако Рембрандт беше станал бояджия, а Фидий - грънчар.

Повратната точка
За мен повратната точка си е запетайка откакто се помня - защото в музиката и в това, на което най-много държа, не съм имал залитания... Така че повратната точка може би ще настъпи, ако се откажа от участието си в т.нар. гражданско общество и стана някакъв зелен терорист, още по-радикален.

Но се надявам повратна точка да е точно обратното - да разберем, че без нашето участие в нещата те няма как да се случат. Ние трябва да се борим за стойностното, а не само да разправяме как въпреки всичко се забавляваме и сме над нещата.

Забавлението си е забавление, но когато става дума за сериозни неща, не понасям някой да се разграничава, обявявайки хората, които се опитват нещо да променят, за смешници. Не мога да разбера доводи като този, че било важно човек да не гледа сериозно на себе си. Ако не гледаш сериозно на себе си, как очакваш другите да погледнат сериозно на теб. Тая поза нa "Купонджиите" - отива някой на интервю по някаква сериозна тема и започва да пуска "лафовe" и вицове, за да се направи на духовит - може да е била актуална преди години, но вече не я изповядвам.

Нещата трябва да са на живот и смърт - независимо дали продаваш картофи, или се занимаваш с ядрена физика. И когато повече хора започнат да възприемат това, ще настъпи повратната точка. Fight for your right („Бори се за правата си"), както пеят Beastie Boys, една от любимите ми групи.

Незабравимото
Сещам се за нещо, което е от последните три дни, а не от последните 10 години, което обаче може би няма да забравя скоро - едни наши съмишленици (ние нямаме фенове) ми разказаха как преди време са си дали последните пари за батерии, за да слушат „Ревю".

Иначе незабравими неща са фестивалът в Пхенян - за 20 дена не си легнахме нито един път "по светло"...

Една чиста победа на Форт Боаяр...

Първият концерт на „Кале" през 1987 г. на рок фестивала, организиран от Комсомола. Тогава с Димитър Воев и Кирил Манчев бяхме направили само една репетиция и излязохме на косъм. Когато ни смъкнаха от сцената обаче цялата публика от 4000 души викаше „Кале...

...и разбира се Хелоуин!... Никога няма да забравя, че Ботев и Левски не са празнували Хелоуин.

неделя, 7 ноември 2010 г.

Нова генерация 04.11.2010 г., Sofia Live Club


Как да пишеш обективно за нещо, което ти е толкова любимо, не близко до сърцето, а направо вътре в него? Трудно е... Нова генерация е любимата ми българска група. Завинаги. Чувството е като онази любов, с главно Л, не към човек, а към нещо, което приемаш с цялото си сърце, без предразсъдъци, напълно осъзнато, без да задаваш въпроси, а просто приютяваш под кожата си, дълбоко и истински. Болезнено. („татуиран с теб ще умра”), което знаеш, че винаги ще искаш и ще го носиш в себе си. Вечно. („Във вечната любов аз не вярвам, вярвам или не, за нея проповядвам”). Отъждествявам се с поколението, за което името Нова генерация не беше просто име на група, а цяла една идея, (само)осъзнаване, начин на мислене, живот и възприемане на света около нас – „Цветя от края на 80-те”. За съжаление така и не успях да отида на техен концерт в състава им, когато в него беше Митко Воев (вечна му памет!), но и до днес нося в сърцето си текстовете и музиката му, знам наизуст песните и макар да съм ги слушала хиляди пъти, всеки път откривам по нещо ново и различно за себе си. Противно на много хора, които смятат, че музиката им действа депресиращо и потискащо, при мен не е така, напротив – зарежда ме с настроение и се усещам по-добра. Гледала съм ги няколко пъти досега, дори съм ходила до Варна преди години, за да ги гледам специално, когато съм имала тази възможност. Най-често зад микрофона беше Васо Гюров, който ми е голяма слабост, също от време оно и ако въобще може да се говори за някаква бегла заменяемост на Воев като вокал, то точно Васо е човекът за това, тъй като той носи същото „световъртене”.
Концертът на 4-ти ноември беше анонсиран, че ще има гост музиканти, разбира се и с Васо Гюров сред тях. Останалите бяха обичайните заподозрени от последните няколко концерта на групата – Деси от Phuture Shock и Тери от Alien Industry, хората, които отдадоха гласа си за да се запише последния засега издаден албум на Генерацията – Via. Изненадата беше появата на Бичето. В типичния си „селски” вид взе участие към парчето „Да, да, да”. Беше по-скоро за атракция появята му, отколкото за нещо друго. А и самото парче се състои от повтаряне на едноименните срички от заглавието, така че всеки на неговото място би се справил със задачата.
Но да започна от начало. Концертът беше обявен за 22.30 ч. Бях там малко по-рано и се изненадах приятно, че беше пълно. Наистина не очаквах да има толкова хора. Успях да седна централно на дългия кожен диван, който е срещу сцената и да поогледам хората около мен, като трудно виждах и различавах силуети предвид прекалено заглушената светлина. Тогава вече забелязах, че повечето от посетителите просто си стояха на масите, пийваха си пиенето, смееха се шумно, пушеха тежки пури и съм сигурна, че изобщо не бяха там заради групата. Музиката, която озвучаваше всичко това, беше меко казано странна за „подгряване” на Генерацията – някакъв прогресив рок, който не беше лош всъщност, но със сигурност крайно неподходящ за вечерта. Разбира се имаше и фенове, които знаеха защо са там, личаха си отдалеч – dressed in black, тениски с логото New generation, кларковете, размъкнатите пуловери и ризи, въобще моята порода :) Концертът започна с голямо закъснение, може би около час, не знайно поради каква причина, но не и заради липса на достатъчно хора. През цялото време докато бях в очакване се чудех с какво ще започнат – с новите парчета, или със старите и утвърдени класики, какво ще бъде съотношението между тях. Няма да си кривя душата, че бях там заради старите неща. Макар и без Воев, винаги съм обичала да ги слушам и да ги съпреживявам наживо. Излязоха в пълен състав (без Алина, разбира се) – Мони, Катето, Мишо и Кристиян. Даката беше на барабаните, а на Тери се падна честта да открие концерта като първият гост-вокал за вечерта.
Началото беше повече от ударно и супер любимо мое. Само като чух първите акорди на „Ледове”, веднага с вик се изстрелях отпред и така си останах права цялата вечер до края. Последва „Черно танго”, а след това „Арлина” – обожавам тази песен и неведнъж съм се отъждествявала с нея, като текст и настроение. Публиката вече беше във възторг, бурни ръкопляскания, възгласи и най-вече здраво пеене. Както и се очакваше веднага си проличахме кои бяхме там специално за концерта, окупирахме пространството пред групата и се раздадохме откъм пеене, всички в един глас, всички обединени от една любов към тези парчета, които всеки чувства със сърцето си. А останалите просто продължаваха да си пийват незаинтересовано по масите и да се забавляват на техните си неща. Дано не са се заслушвали дори за малко в текстовете на песните, че сигурно щеше да им приседне глътката и думите в устата да загорчат...
След Тери, зад микрофона застана Деси – малка и ефирна, с кадифен глас и мила усмивка. Изпълни няколко парчета от Via, някои съвместно с Тери. Бяха доста приятни всъщност, мелодичен трип-хоп, звучаха съвсем актуално. След 12ч. Деси отправи поздрав за рождения ден на дъщеричката на Мони – Марта, която беше в клуба. Колкото и добре обаче да бяха поднесени, колкото и радушно да бяха посрещнати, публиката си чакаше старите неща, както и Васо Гюров, който явно пазеха за десерт. След няколко парчета от старите, с вокалите на Тери, най-после и Васо излезе на сцената. Беше посрещнат със скандирания и бурни овации от публиката. Слабост ни е, обичаме си го :) Нагласи си белия бас, отправи поздрав за рожден ден към Кирил Манчев (който не беше в клуба, но е човек, дълбоко свързан с Ревю и НГ), спусна къдриците над лицето си и започна със „Страх”. Последва „100 години” и тъкмо се разпяхме и се настроихме да чуем още неща с него, той свали китарата и се оттегли за да даде място отново на Тери. Честно казано очаквах повече парчета да изсвирят заедно, но уви, не било писано да е този път. Минаваше вече 1ч., когато обявиха, че това е бил краят на концерта, ние си изпросихме и бис за последно, но се оказа, че ги сварваме неподготвени явно и затова изсвириха за втори път „Бездействие”. Да спомена още, че през цялото време на led-стената се прожектирваха различни абстрактни картини за всяко от парчетата, а в паузите между тях, в едър план „залепяха” триъгълното лого New generation. Визията на „100 години” беше с части от клипа към парчето, прожектирваха черно-бели кадри с образа на Воев, което беше доста носталгично и красиво...Освен споменатите песни, ще спомена и други, които си спомням, че свириха, но не в същия ред: „Само двама”, „Изповед”, „Ловец на сърца”, „Суета” и др. Не мога да спомена имената на песните от последния албум, защото не ги знам, признавам си. Уважавам решението и ентусизма на групата, че иска да се развива в нова насока, без да разчита на старите лаври. Музиката, която правят с Деси и Тери е доста приятна и слушаема, но колкото и да ги обичам, аз лично свързвам името Нова генерация с песните от старите им албуми и с текстовете на Воев. И докато продължават да ги свирят по концертите си, аз ще съм там.

сряда, 27 октомври 2010 г.

На театър: "Отворена брачна двойка"


В петък, 22.10.2010 г. открих новия театрален сезон с представлението „Отворена брачна двойка” в Театър 199, режисьор Мариус Куркински. Билетът ми беше подарък за рождения ден и слава богу, че се получи така, тъй като ако зависеше от мен, навярно щях да пропусна това заглавие, или поне да го забавя доста във времето и със сигурност щях да изгубя. По принцип не съм фен на камерните представления и моноспектаклите (с малки, но пък удивителни изключения), авторът на пиесата Дарил Фо нищо не ми говореше, макар да е бил Нобелов лаурет за литература (но със сигурност това си е мой пропуск и проблем), а и честно казано не харесвам(х) особено Рени Врангова като актриса, така че малко или много бях малко скептично настроена към постановката, но като запалена почитателка на театралното изкуство, за мен беше като малък празник, че ще съм в салона. А той не само че беше пълен, а дори препълнен – бяха внесли допълнителни столове отвън за правостоящите. Началото за мен беше слабо, но това бяха първите 10-15 мин., докато спектакълът набере скорост и инерция - клиширано, дървено и скучно, монотонни диалози, Рени Врангова облечена в булченска рокля и ярко червен клин отдолу, партньорът й Веселин Анчев (за пръв път го гледам, но ще следя развитието му със сигурност), който освен много красив, е и също толкова талантлив. Откритие не само за мен, но явно и за Мариус, който безспорно го налага на сцената с тази главна роля. Следват неочаквани обрати в самата пиеса, няма да я преразказвам, но диалогът става много по-динамичен, действията също, а играта между двамата е магически завладяваща. Публиката се забавлявахме през цялото време до финала, като на моменти смехът заглушаваше репликите на актьорите. Не случайно явно е определението, че именно „Отворена брачна двойка” е комедията на сезона на българската театрална сцена. Това, което мен лично ме издразни малко, особено в началото в играта на Веселин Анчев беше, че веднага открих почерка на Мариус. За някои може това да е плюс, но тези резки движения, гротескни физиономии са нещо като запазена Мариус-марка и всеки, който по някакъв начин ги използва, изглежда нелепо. Но явно това е неминуемо за постановките, които Мариус поставя. Оставя своя почерк и отпечатък толкова силно и категорично, че нито за миг не можеш да забравиш, че именно той е режисьорът. Волно или не волно, актьорите, най-вече мъжете, използват неговите запазени черти и действия за ролите си – много е странно всъщност това – все едно гледаш Мариус на сцената, но в чуждо тяло. И това не е първият случай, който ми прави впечатление, а поредния такъв. Така беше с играта на Сашо Кадиев във „Великолепния рогоносец” (Малък градски театър Зад канала), така беше и с играта на Владо Карамазов в „Рибарят и неговата душа” (Театър 199). Сигурно е много обсебващо за актьорите Мириус да им е режисьор, но пък съм сигурна, че са извлекли максималното за себе си в професионално отношение от съвместната си работа с него.
Няма как да не спомена възхищението си от играта на Рени Врангова – просто беше великолепна! Не вярвах, че някога мога да го мисля това за нея, камо ли да го напиша, но наистина останах силно впечатлена от нея. Явно досега ролите, в които съм я гледала, не са й подхождали особено и (според мен) е била неубедителна. Но точно в тази, в ролята на Антония, в „Отворена брачна двойка”, беше разкошна! Няма да се изненадам, ако спечели награда за главна женска роля в някои от предстоящите театрални награждавания, или най-малкото заслужава да получи номинация.
Следваща театрална спирка: на 05.11.2010 г., голяма сцена на Народния театър, премиера за сезона на „Ангели в Америка”, реж. Деси Шпатова.

неделя, 24 октомври 2010 г.

Концерт на De/Vision & 5-ти Рожден ден на depeche-mode.org


Събитието се състоя миналата събота, 16.10., в Sofia Live Club. Лично за мен това събиране беше специално, тъй като съм от самото създаване на най-големия форум в БГ на почитателите на Depeche mode и досега съм присъствала на всички рождени дни на сайта, така и на други по-малки и неофициални сбирки. Познавам се лично с организаторите, както и с по-голямата част от тези, които членуват във въпросния форум. С повечето се знаем повече от 10 години - от съвместни посещения на концерти на любимите ни групи, партита, събирания и т.н. Радвам се, че тези приятелства се запазиха и съумяхме да ги конвентираме в нещо смислено и креативно, именно каквато е идеята за depeche-mode.org. Сещам се за първото ни неофициално събиране, което направихме, съвсем аматьорски, без реклама, базирано само на идеята да се съберем и заедно да посрещнем една нова година, в едни несъществуващ вече клуб във Велико Търново. Как дойдоха хора, с които не се познавахме лично до този момент, но които бяха ентусиазирани от идеята и пропътуваха стотици километри до Велико Търново, в снега, навръх Нова година... И се получи страхотен купон! Точно оттам тръгна идеята и вдъхновението да създадем нещо наше си, един генератор за идеи, обмяна на мисли, нови запознанства с други хора, с които сме на "една вълнА". Дълго още ще помним последвалите партита в Пловдив, Варна, Бургас и най-често в София; (само)организираните екскурзии до различни държави с идеята да гледаме любимата си група заедно - едни малки и незабравими празници, оставащи за цял живот.
De/Vision са немска синт-поп група с около 25-годишна история. За втори път гостуват в София, по лична покана на екипа на dm.org, с които вече са приятели. Нощта, преди концерта с приятели бяхме в клуб "Три уши", където имаше брит-поп парти, на което по едно време пристигнаха и самите De/Vision, заедно с мениджъра и озвучителя им. Разбира се не беше случайно това, самите домакини ги бяха довели, а и те нямаха нищо против да се запознаят отблизо с нощния живот на София. След няколко напитки и приятни приказки, се озоваха дори и на дансинга.
На следващия ден, когато щеше да се състои DM-конвеншъна имах доста задачки за свършване преди вечерта. Бях канена на рожден ден, но трябваше да изляза същия ден, за да купя подарък, след това посрещах една приятелка от Русе, която щеше да идва на партито и след това да отседне при мен. Слава богу, с добра организация, всичко това мина без проблеми и точно в 21ч. бяхме вече в Sofia Live Club. Като изключа безбожните цени на напитките, които се предлагат там, самият клуб много ми харесва, тъй като е един от малкото в София, които имат прекрасно озвучаване и визия. Беше лъскаво и полутъмно, но отиваше на самата обстановка и повода за вечерта. На led-стената се прожектирваха създадени визии от един от модераторите на сайта, който е и художник. Творбите му бяха едно от най-приятните и красиви неща за вечерта. De/Vision излязоха точно в 22ч на сцената и свириха почти 2 часа с бисовете. Аз лично ги гледах за 3-ти пореден път - не съм от най-големите им фенове, но се забавлявах добре, както и почти всички в клуба. Доста радушно ги посрещнахме, песните се пееха от публиката, а самите музиканти останаха доволни и удовлетворени от участието си. Което по-късно си пролича на партито след това - не слязоха от дансинга, не отказаха на никого автограф или съвместна снимка и усмивките не слязоха от лицата им. След 12ч. започна самият купон, музиката, която ни беше събрала и ни сплотяваше заедно, звучеше в различни варианти - албумни версии, концертни, ремикси, с една дума 90% Depeche mode + останалите 10% - подобни по стил на тях групи. Всички пееха, танцуваха, забавляваха се - беше шумно, красиво и весело. Винаги ми е било хубаво да видя толкова усмихнати лица на едно място, доволни, че са заедно и споделят тези мигове, независимо от това, че същия ден са пропатували разстоянията от Варна, Бургас, Русе и къде ли още не, а същият път ги чака няколко часа по-късно. Изненадата за вечерта се оказа един от най-дейните членове на форума, който е бил на десетки, ако не и стотици концерти на DM из цяла Европа и който живее в Лондон - дойде в същия ден за партито, а обратния му полет беше в 10ч сутринта на другия ден. Коментарът е излишен, мисля.
За мен беше поредният празник, благодарение на който се видях с мои близки приятели и познати, запознах се с нови хора, забавлявах се до ранни зори на фона на любимата ми музика и се чувствах прекрасно и на място в тази сплотена и споделена общност. Честит Рожден Ден, depeche-mode.org и благодаря!

Ето и сетлистът от концерта на De/Vision в София, 16.10.2010 г.:
01. Until The End of Time
02. Mandroids
03. What You Deserve
04. Flash of Life
05. A New Dawn
06. Strange Affection
07. What It Feels Like
08. Love Will Find A Way
09. Try To Forget
10. Deep Blue
11. Plastic Heart
12. What's Love All About
13. Ready To Die
14. I Regret
15. Your Hands On My Skin
16. Twisted Story

Encore:
17. Rage
18. Time To Be Alive
19. Be a Light to Yourself
20. Flavour of The Week

вторник, 12 октомври 2010 г.

Me & U2 @ Istanbul


Твърде дълго отлагах следващия си пост тук по ред причини, главната от които е мързелът ми, признавам си направо. Иначе ми харесва да влизам в блога си за да чета чужди публикации. Имах и доста работа по разни месечни и 9-месечни приключвания, умора, апатия, лека следлятна депресийка, неминуема в последните няколко години, поредното остаряване в неделя...
Но днес ми се пише и ще пиша. Ще пиша за концерта на U2, който гледах в Истанбул на 6-ти септември тази година. Искам отново да си припомня и да съпреживея тези вълшебни 3 дни, през които бях там и дано успея да предам от части поне емоцията, която ме тресе все още. Сигурно някои хора, които четат това, са били там, или най-малкото познават такива, които са били, може и в Атина (3 дни, преди този в Турция), тъй като бяхме много българи – хиляди!
U2 са ми любима група, много специална за мен, свързана с много преживявания, случили се през досегашния съзнателен живот. За себе си ги открих за пръв път, когато бях в първите години на студентството ми – в едно малко кино, годината беше 1994, филмът: „Blown Away” с Джеф Бриджис и Томи Лий Джоунс, а в част от саундтрака бяха включени вечните "With or Without You" и "I Still Haven't Found What I'm Looking For". Сещам се, че излязох от киното зашеметена, все едно ударена с чук, музиката кънтеше в главата ми и не мирясах докато не изкупих всичките им излезли до момента техни албуми, тогава още на касетки. Вярно е, че бях слушала доста от техните неща, но никога не им бях обръщала по-специално внимание като група. Последно беше излязъл албумът им “Achtung baby”, брат ми го слушаше денонощно и въпреки това аз продължавах да си слушам моите си неща. Доста по-късно, именно “Achtung baby”, ще стане и остане и до днес любимият ми албум не само техен, но и като цяло. За мен е завършен и съвършен във всяко едно отношение. Албум, който мога да слушам нон-стоп и по всяко време, без да прескачам нарочно една или друга песен и всеки път да откривам нови и нови неща в него – като поезия, музика и настроения.
За пръв път ги гледах наживо през 2006 г. в Мюнхен. Имам много добра приятелка, която живее там, тя успя да купи билети за мен и още 4 приятели и се организирахме на една екскурзия до Германия, на гости на Г., като заветната цел беше концерта на Olympiastadion, част от Vertigo-tour. Няма да описвам как беше там, доникъде няма да ми стигне времето и мястото. Но все пак видях нещо много любимо мое наживо, макар и от много далечно разстояние...
Четири години по-късно отново ги видях. Те не идват в България, но аз когато имам възможност, ходя тях да видя, още повече, че бяха съвсем наблизо, в съседна държава. Билетите ги пуснаха в онлайн-продажба на 01.11.2009 г. Сигурно съм била сред първите „луди”, които си резервираха билет за концерт, който ще е почти една година по-късно, без да се знае дали ще се състои изобщо, дали ще сме живи и здрави до тогава, дали въобще Светът ще съществува! Още помня вълнението, с което направихме тази покупка с един приятел, който имаше кредитна карта, а аз имах домашен и-нет – перфектната комбинация, която беше нужна за целта, плюс голям ентусиазъм, кафета и енергийни напитки, здрави нерви и търпение докато „отворят” сайта за продажба точно в 0.00 ч. Очаквах билетите бързо да свършат (все пак това е първи концерт на U2 в Турция), интересът да е голям и онлайн-системата да блокирва, но изобщо не се случи това, напротив – в 0.15ч ние вече имахме заеветните билети, както за нас, така и за някои наши приятели! Помня, че от вълнение не успях да заспя дълго нея нощ, а бях на работа сутринта... Трябваше да чакам близо година време докато същата тази мисия се осъществи, а билетите бяха само едно начало.
Още от началото на лятото започна подготовка за предстоящото пътуване. В крайна сметка момчето, с което купувахме билетите се отказа, но причината бе лична и хубава за него. Сигурна съм, че един ден ще посети ако не концерт на групата, то поне Истанбул, както той много искаше. Още пазя кутия с локум за него и все още той не е намерил време да си я вземе :)
Няма да пиша за приключенията ми в Истанбул – град, от който останах очарована, без да съм го искала, случи се спонтанно и неочаквано, но не се противих изобщо, отдадох се на магията на Ориента. Бях ходила там преди 9 години, също за един концерт, но тогава не се впечатлих особено. Сега беше различно – беше хубаво, беше красиво, беше екзотично, беше различно. Със сигурност искам да се върна отново там някой ден и да се разхождам из този древен град, в който всяка частица от него е част от Историята.
Успяхме да влезем на стадиона близо 4 часа преди подгряващата група, в случая „Snow Patrol”. Имаше само един вход за хората, които имахме билети за терен, чакаше се на огромна опашка, буквално километрична, минаваше се през няколко охрани, но в крайна сметка екшъна с това приключи благополучно, като се прередихме най-безсрамно и си спестихме няколкочасово висене. Не се гордея с това, не ми допадат подобни евтини изцепки, но заради тази тъпа организация и каузата, за която бях там, не съжалявам.

Като влязох във вътрешността на стадиона, като видях огромното съоръжение на сцената, която преди това само по снимки и клипове бях виждала, такава еуфория ме изпълни, че скачах като малко дете. Успяхме да се придвижим доста напред за места, точно в средата и вече спокойни, започнахме да се оглеждаме за познати, да правим снимки наред по стадиона и на нас самите насред него, да разглеждаме в детайли мащабната конструкция на сцената, каквато само грандомани от ранга на U2 могат да си позволят. Докато чакахме, успях да отида до палатката с мърчандайзинг, където продаваха тениски, плакати и значки на групата и с последните заделени турски лири да си купя тениска за спомен от това турне. Близо час чаках и се оставих да ме мачкат и пререждат несправедливо разни турци и грамадни руснаци, но си заслужаваше!
Заваля дъжд, както и се очакваше. Не силен, но все пак се наложи да вадим дъждобраните. Покриха и сцената, стана студено и гадно, но със скъсяването на часа до концерта, трепетите се увеличаваха. Точно в 20ч излязоха „Snow Patrol”, дъждът беше поспрял, вяло посрещане, стадионът беше полу-празен, да не говорим, че по трибуните почти нямаше хора, освен няколко под главната козирка. Честно казано очаквах повече от британските момчета, но ми се сториха доста еднообразни и скучни. Отделиха повече внимание и отправяха повече благодарности към Crew-то на турнето, защото им беше последна спирка от съпорта на U2, отколкото да се вълнуват от публиката пред тях. Crew-то съответно им върна жеста, като бяха налягали по сцената и ги аплодираха по-бурно от самата публика и по екраните на видео-стената даваха повече техническия екип, отколкото публиката или самите музиканти. Последното парче, най-известното за мен “Chasing Cars” беше изпято съвместно от вокала на групата и шефа на Крю-то, но и това не успя да ентусиазира публиката, която беше през повечето време безразлична към тях. Гадно ми е да призная, че и за U2 беше нещо подобно, може би една идея по-радушно посрещане имаше, но като цяло турските фенове не са сред най-емоционалните публики, що се отнася до концерти на НЕ-турски изпълнители.
След „Snow Patrol” бяхме принудени да чакаме почти 2 часа за да се появят звездите на вечерта. Изобщо не се съмнявах, че ще се забавят, знаех, че са големи гъзари, особено Боно и са над времето и нещата, но толкова време да ни оставят на студа и остатъците от дъжда, беше доста прекалено от тяхна страна. Аз бях ужасно изнервена вече, както и останалите около мен (в по-голямата си част българи, разбира се), но в шеги и закачки, не крайно злобни по адрес закъснението на Боно и Ко., мина и този остатък от време.
И часът настъпи... Светлините угаснаха, зазвучаха началните акорди на „Space Oddity” на вечния и супер любим Боуи, цялата настръхнах, започнах да крещя, тълпата подде викове и стана доста шумно, а на екрана прожектирваха директно музикантите, които крачеха от гримьорните до сцената, като с приближаването и качването им по стълбите, шумът се засилваше... Качиха се на сцената, започна светлинното шоу, музиката, парчетата едно след друго, кое от кое по-любими и чакани... Скачах и пеех с цяло гърло, точно пред Боно, на някакви си 15-ина метра от мостчето, което свързваше сцената с публиката. Не успяхме да чуем новите парчета от предстоящия албум, които са свирили на предходните концерти, но аз лично се радвам за това, защото исках да чуя старите и тези от последния албум, които знаех наизуст и обичах до болка. Няма да описвам мощното и грандиозно осветление, видео-прожекциите, тематично подготвени за всяко едно парче, звукът... Всичко това, не може да се описва, трябва да се изживее, на живо, на стадиона, един спектакъл, който трае около 2 часа, но остава за цял живот, една емоция, която те държи до край.
Единствено публиката дето си остана вяла, а Олимпийският стадион „Ататюрк”, огромен и красив, така и не се напълни поне на половина – доста срамно всъщност. Естествено българите бяхме най-живи, раздаващи се, пеещи и скачащи на всяко парче пред изумените погледи на турците, но колкото и много да бяхме, все пак масата си беше местна публика и за съжаление не успяхме да ги заразим с нашия шумен ентусиазъм. Единственото парче, на което турците пяха и живнаха, не беше на U2. Боно изкара на сцената възрастен турски изпълнител - Зюлфю Ливанели, който явно беше местна звезда и в знак на приемственост, за добре дошли, поздрави групата с негова песен, на турски. Целият стадион пееше! За пръв и последен път си разменихме ролите – ние, българите и останалите чужденци, кротко гледахме и слушахме, а всички турци, буквално до един, пееха с пълно гърло и с дясна ръка на сърцето. Направо да се разплачеш от умиление... С очите си видях как след това изпълнение, много от хората по трибуната си тръгнаха масово, а беше едва разгарът на концерта. Не обичам да съм крайна, но след това, което видях и като се абстрахирах донякъде от това, което се случваше на сцената, мога смело да заявя, че Истанбул не заслужава U2!
Когато имах възможност правех снимки, но определено предпочитах да се радвам на концерта и да изживявам всяка секунда и частичка от него. Когато започна „In A little While” – супер любимо парче, което не очаквах да изпълнят, защото със сигурност не е сред хитовете им, направо пощурях и реших да го заснема на клипче. Радостта ми беше огромна, когато Боно изкара на сцената една турска девойка, която не знаеше на кой свят се намира милата (напълно я разбирам, макар да не съм го изживявала този момент ЗАСЕГА хихи) и си казах ето, нацелих момента кога да снимам... Оказа се, че тъй като досега не съм правила клипчета, нищо не се е получило. Не съм добра в техниката, явно не съм направила нещо, както трябва, но така или иначе, нямам видео от концерта. Мацката, до колкото съдех по поведението и изражението й, не беше от феновете на групата, май по-скоро случайно беше на концерта. Радваше се, че е на сцена и й се обръща такова внимание, но със сигурност не знаеше песента. Но всъщност като се замисля и мен да ме изкара Боно на сцената (‘де тоз късмет), не знам дали ще мога да се задържа на краката си от вълнение, камо ли да пея нещо... Но със сигурност си беше голяма емоция и хубав жест от страна на Боно, който все по-рядко прилага този номер по концерти (преди години правеше това на “With or Without you”) да кани девойки на сцената, да им пее на ушенце и да танцува с тях под прожекторите, ех...

Друг велик момент за мен от концерта беше вторият бис от концерта, когато започна „Ultraviolet” – обожавам го това парче и се молех този път да го чуя и доживях накрая! Направо пощурях от радост като започнаха първите акорди от песента, а Боно излезе облечен в сако, обсипано от пришити към него рубинено червени лампички, а ретро-микрофон в същите такива светлинки се спусна отвисоко към него и той го хвана (към края на парчето се оказа, че е мултифункционален, като имаше закачалка към него, на която Боно закачи блещукащото си сако, а накрая самият той увисна него и се полюля на сцената), а цялата сцена беше обляна от същия този цвят... беше вълшебство! Толкова години жадувах да го чуя това парче, разплаках се докато пеех с Боно.
Продължих сълзливата серия със следващата ми любимост - “With or Without You”. Боно се закова на сцената, сам с микрофона, черните очила и с почти никакви движения, само Глас. Стоеше точно пред мен, на някакви си 15-20 м., фронтално, гледах го реално пред себе си, виждах изражението на лицето му, как си поема дъх, всички дребни мимики и жестове, пеех с него и съприживявах всяка една частица от текста, а сълзите се стичаха по лицето ми, без да ги крия, бяха от радост и емоция... Не можех да отлепя очи от него, беше много интимен момент, все едно се сливах с него, беше толкова близо и все пак не чак толкова... Far away, So Close…
Всичко мина толкова бързо, колкото и клиширано да звучи. Не споменах останалите музиканти, не защото не са значими, напротив – велики са, всеки си тежи на място, но безспорно Боно е лидерът и този, който приковава вниманието и погледите върху себе си. Слава богу, на този концерт беше по-смирен и не се впусна в разни политически изявления и пропаганди, беше умерен (в Мюнхен беше дразнещ на моменти да промъква между песните си политически речи), може би защото се съобразяваше с мястото, на което беше, при това за пръв път.

Грандоман, егоцентрик, ексцентрик, гъзар – както и да го наричат журналисти и (анти)фенове, отива му, по дяволите! Един от малкото хора, у които тези качества не ме дразнят. Защото притежава десетки други, заради които да го обичам и уважавам. Не само като артист, а и като човек, ангажиран с десетки каузи, в които неминуемо вярва и е отдаден.
Не знам как да го завърша този пост, имам чувството, че нищо съществено и полезно не написах в крайна сметка,а в същото време се получи много дълго, а не ми се искаше да е такова. Емоцията остава, държи ме още и ще е така дълго време. Искам още такива моменти да преживея, зареждат ме по неповторим начин, държат ме жива.
И все пак, за финал, няма да е зле да добавя и сетлиста от вечерта:
0. Intro: David Bowie's Space Oddity
1. Return Of The Stingray Guitar
2. Beautiful Day / Always Forever Now (snippet)
3. New Year's Day
4. Get On Your Boots
5. Magnificent
6. Mysterious Ways / My Sweet Lord (snippet)
7. Elevation
8. Until The End Of The World
9. I Still Haven't Found What I'm Looking For
10. Pride (In The Name Of Love)
11. In A Little While
12. Miss Sarajevo
13. City Of Blinding Lights
14. Vertigo
15. Crazy Tonight / Discothèque (snippet) / John I'm Only Dancing (snippet)
16. Sunday Bloody Sunday / Get Up Stand Up (snippet)
17. Mothers Of The Disappeared
18. Yiğidim Aslanım Burda Yatıyor
19. Walk On / You'll Never Walk Alone (snippet)

Encore(1):
One
Amazing Grace (snippet) / Where The Streets Have No Name

Encore(2):
Ultra Violet (Light My Way)
With Or Without You
Moment of Surrender

сряда, 8 септември 2010 г.

Созопол 2010


Пристигнах в Созопол в ранната утрин на 28-ми август. Пътуването беше уморително. За пръв път от доста време имах проблем със спането в автобус при нощен преход. Седалките бяха неудобни, автобусът беше пълен, без свободни места и аз пътувах до един доста възрастен господин, който недочуваше много, но пък беше любезен и мил с мен. Тъкмо започнах да се унасям в съня си (вече излизахме от София, часът беше към 1 a.m.) и шофьорът, не знам поради какви причини, реши да пусне филм. ОК, явно има хора, които не могат да спят в автобус и за тях това е добре дошло, но филмът се оказа български и трябваше да се усили звукът максимално, за да се чува и отзад. Доста неприятно се оказа това за мен, тъй като бях втори ред зад шофьора и гласовете от монитора кънтяха в главата ми. Филмът съм го гледала много пъти, сигурна съм, че нямаше човек не само в автобуса, а и като цяло, който да не е – „С деца на море”, но въпреки това, недоволни освен мен нямаше и хората се забавляваха здраво на приключенията на героя на Георги Парцалев като се смееха и коментираха шумно. Добре, че следващият филм беше някакъв американски екшън със субтитри и шофьорът почти спря звука и чак след 3ч успях да заспя. Събудих се към Бургас, когато започнаха да слизат първите пътници и тъкмо се разведеляваше навън. Наблюдавах изгрева през прозореца, беше красиво. Следващата спирка беше моята и се приготвях за слизане. Влязохме в Созопол, наченатите строежи в началото на града отново ме вкиснаха, както всяка година – къде намират място вече за хотели?! Всичко е пълно като площ за застрояване, а построените хотелите стоят полу-празни. Няма да изпадам в подробности на тази тема, само ще спомена с прискърбие, че любимата ми Златна рибка вече почти я няма...
Слязох в 6 без 15. Въпреки ранния час, веднага бях нападната от бойни созополски бабички, които ми предлагаха квартира. Тези същества не спят ли? Или си имат походни легла на автогарата и така причакват „жертвите” си и ги нападат от засада? Опитах се да бъда любезна, въпреки че едвам си държах очите отворени и да им обясня, че вече имам запазена квартира, но все пак трудно успях да се измъкна от поканите им да видя и те какво предлагат. Ами не успяха да ме навият. Замъкнах се с раницата си до скалите на плаж Хармани, взех си капучино от един автомат на улицата и гледах как слънцето изгрява над морето. Изненадах се като видях, че в 7 и нещо вече имаше хора по плажа, при това никак не бяха малко. По-смелите дори влизаха в морето. Тези моменти винаги съм ги пропускала, тъй като не съм от ранобудниците и няма как да ходя на плаж толкова рано, освен ако не съм си лягала изобщо предната вечер.
Бях първа в квартирата, останалите дойдоха към обяд. Събрахме се всички до вечерта. Ходихме на плаж, после на вечеря. Нямаше как да не забележа, че цените по ресторантите и баровете бяха доста завишени, в сравнение с миналата година, а грамажът намален. Но въпреки това имаше страшно много хора в града, направо си беше пренаселено. Не съм виждала Созопол така от доста години, което ми беше странно. Определено не бяха дошли заради фестивала Аполония, обяснявам си го, че може би е донякъде заради големия шум около откритите мощи на Св. Йоан Кръстител, понеже винаги има голяма опашка от посетители пред църквата "Св. Георги" в Стария град, където са поставени за оглед към момента. Мислех, че тъй като е събота, в неделя повечето туристи ще си тръгнат и ще е спокойно в делничните дни, но уви не ми се осъществи желанието. На следващия ден празнувахме рожден ден на едно от момичетата в компанията – беше весело и се забавлявахме добре.

Програмата на Аполония тази година не беше зле като цяло, но все пак бледнееше откъм силни прояви. За разлика от миналогодишните програми, когато театрите бяха представени от най-хитовите постановки, тази година такива (почти)липсваха. За сметка на това донякъде се компенсира със силните изяви в джаз-клуба, където имаше много стойностни концерти. Аз лично посетих постановката „Nordost”, която се играе в Младежкия театър. Режисьор е Василена Радева, участват Койна Русева, Ангелина Славова, Искра Донова. Потискаща пиеса, изчистена до минимум от декори сцена и много силна актьорска игра. Жалко, че салонът беше наполовина пълен. Но не мога да виня хората – дори да е имало интерес, цената от 20 лв. за билет е непосилна за повечето. Ако билетът беше наполовина на сегашната цена, сигурна съм, че салонът щеше да е пълен и ще има правостоящи, както е било преди години и билетите за театралните постановки щяха да бъдат изцяло изкупени още в първия ден от пускането им в продажба. Повечето постановки ги бях гледала, а тези, които не съм, предпочетох да ги гледам в София, на по-ниски цени.
Вторият спектакъл, на който отидох беше постановка на Русенския театър – „Конструкция на освободеното въображение” на Деси Шпатова – много харесвам нещата, които тя прави, затова имах големи очаквания към поредната й режисьорска изява. За съжалиние си останах само с очакванията – много слаба постановка, нищо добро не мога да кажа или нещо за което да се хвана, поне с нещо да компенсирам това, което гледах – беше отчайващо безидейно, слаби актьорски напъни и скучно, скучно... Ще запомня тази постановка с това, че 10 мин след началото й, спря токът в салона и явно нямаше агрегатор в театъра и се наложи повече от половин час да чакаме докато го пуснат, което допълнително изнерви хората, да не говорим за актьорите, които трябваше да започнат наново. Заваля много силен дъжд, който започна да се лее и в салона в дясната му част, явно имаха проблем с покрива. По стените на дървената ламперия в салона се стичаше вода, хората, които бяха в края на редовете се местеха на сухо място постоянно по време на представлението, а някои от тях си тръгнаха, понеже им дойде в повече този натурализъм, освен скучната постановка. Бях в средата на първия ред и водата от дъжда се стичаше толкова силно по наклона, че започна да идва към сцената, после най-невъзмутимо си проправи път към разстоянието между първи ред и сцената и започна да приижда в краката ни. Споглеждахме се доста притеснително, защото в другия край беше техниката с озвучаването и кабелите бяха навсякъде. Меко казано беше странно, че никой от организаторите не дойде да обясни какво става и защо въобще това се случва, нито поне да изместят техниката но по-безопасно място. Ние, хората от първия ред, започнахме да вдигаме кабелите на самата сцена, а озвучителката беше много притеснена в другия край. Слава богу дъждът понамаля и водата стигна до средата на първия ред, където до края на представлението почти се беше попила в мокета. Ако не беше толкова безумно всичко това, щеше да е смешно. Къде отиват всичките тези пари от спонсорите, от високите цени на билетите, щом един покрив не могат да закърпят и се получават такива гафове?!
Следващата режисьорска изява на Деси Шпатова от програмата на Аполония вече ми хареса много. Посетихме изява от т.нар. Театър на маса, които се провеждат в Художествената галерия в града. Постановката се казва „Малага”, а актьорите, които я представиха бяха Владо Пенев, Снежина Петрова и Вежен Велчовски. Обожавам Владо Пенев и Снежина, както отделно като актьори, така и в съвместните им изяви. А откакто ги гледах заедно, като дует в „Гълъбът”, (отново постановка на Деси Шпатова в Камерната зала на Народния театър), се превръщат в мои тотални фаворити! Тримата бяха в бели потници и черни очила, не знам чия е била идеята да си сложат навсякъде по тялото изкуствени лепенки като татуировки, но определено имаше готин ефект от това. Текстът не беше лесен, но актьорите доста спомогнаха да го представят по увлекателен начин. Финалът остана някак отворен и незавършен и „вина” за това имаше малкият сладур на Снежина Петрова, който внезапно влетя в салона с пластмасов автомат и „застреля” майка си и Владо Пенев, което определено не беше в сценария, но след това смешно появяване, за всеобщо учудване, пиесата не се поднови. Явно е била към самия си край и затова така прецениха, пък и беше забавно с този „терористичен” детски финал :)

Не успях да гледам други неща от програмата, тъй като на 2.09. трябваше да се прибирам в София. През деня ходихме на плаж, в резултат на което направих доста приличен тен за краткия си престой. Обикновено досега винаги съм била от откриването до закриването на Аполония в Созопол. Ако не ми се налагаше да се връщам по-рано, щях да остана повече. Беше много хубаво, както всяка година, с малки забележки, но без тях пък щеше да е скучно ;) Определено не ми стигна като време – тъкмо влязох в ритъм и трябваше да си стягам багажа. Но пък ако предполагах какво ми предстои два дни след това, нямаше да мрънкам толкова ;)
Обичам Созопол, надявам се догодина, живот и здраве, пак да го посетя по същото време. Тогава ще ми е фаталното 13-то поред ежегодно ходене там, трябва да се отбележи подобаващо и дано да имам възможност да остана до края на Аполония този път.

петък, 27 август 2010 г.

Ваканция

От днес съм отпуск. Най-сетне и моето време дойде :) Ще стягам багаж и тази нощ ще пътувам към морето. Утре, живот и здраве, трябва да посрещна изгрева в Созопол, после плаж, а вечерта се включвам активно в културната програма на Аполония и така близо седмица. Няма да имам достъп до и-нет през това време, но няма как да изключа мобилния. Ще се отдам на пълен и заслужен релакс и ще съм сред верни приятели.
Снощи бях на мача Левски - АИК (2:1), сега съм без глас, но заредена с положителни емоции! На отиване към Герена, в тролея пътувахме до непозната мацка, явно синя фенка, която нямаше как да не снимам, макар и в гръб по разбираеми причини ;)
Само Левски, оле!




петък, 20 август 2010 г.

The Final Countdown


От май месец не съм излизала отпуск и малко още ми остава до моята лятна почивка. Обичам да ходя на море през септември. Когато повечето хора са се върнали от почивка и се настройват за влизане в релси на работата си; когато въздухът не е така задушен, а приятно топъл; слънцето е галещо, а не неприятно щипещо; когато морето е топло, а не горещо; когато го няма досадния и шумен наплив от туристи, с които трудно се разминаваш по плажа и по улиците, а разходката вечер, се обезмисля сама по себе си.
Искам отново да съм в любимия Созопол, на любимата Аполония, сред любимите си приятели. Искам да съм на плажа и да усещам меките слънчеви лъчи, да усещам пясъка по тялото си, а кожата ми да чувства солените ласки на морето. Искам вечер да се разхождам из романтичните улички на Стария град, да слушам уличните музиканти, да гледам шоуто на уличните танцьори, жонгльори и артисти, да зяпам безцелно сувенирите, макар да са едни и същи всяка година, да вляза в любимите си художествени галерии. Да се разхождам по кея и ресторантчетата около Стената, та чак до Скалите, където вятърът е необичайно силен и дори студен, но пък ти дава цялата свобода и безгрижност на света. Вечер, след поредната доза театър, да се слея с тълпата и да чакам концертите от Амфитеатъра пред Билетната каса. Да си купя сладолед или пица на парче и да седна отпред на пейките, или направо на бордюра, ако няма места и да чакам да започне концерта. Да го слушам в приятната компания на приятели и да виждам други такива, които са в града и се засичаме по улиците, да се уговорим за по-късен час да се видим за по едно-две в някой от символите на нощния живот в града – Малката и Голямата Текила. Да се прибера накрая в квартирата приятно уморена и зашеметена от приключенията през деня и веднага да заспя с мисълта за очакване на изненади още на следващия ден. Да се събудя от слънчевите лъчи на утрото, да изляза на терасата с усмивка на лице, по тениска, невчесана и боса, докато пия ароматно кафе или капучино, отвътре да ми иде да изкрещя добро утро на целия свят. И този цикъл да се повтаря, без да ми омръзне, за всичките дни на почивката, които отсега знам, че ще свършат неусетно бързо и само тенът на кожата ми, емоциите от преживяното, пясъкът по хавлиите и снимките ще са доказателство, че съм била там.
Остава точно една седмица до тръгването ми.

петък, 13 август 2010 г.

No Spirit, No Burgas

След дълго и уморително умуване да ходя или да не ходя, в крайна сметка прецених, че тази година ще пропусна бургаския фест. Имаше много „за”: голяма част от приятелите ми ще са там, лято, море, плаж, купон, спомена от миналогодишния концерт на FNM и не на последно място, разбира се, самите групи, които ще са там, и само три „против”: дългото изморително пътуване само за 1-2 дни иху-аху, спомена от миналогодишната (липса на)организация на входа в първия ден на фестивала и най-главното – финансовия проблем. В крайна сметка три само „против”, но натежаха достатъчно колкото да взема крайното решение. Точно след две седмици излизам в летен годишен отпуск, ще отида на море за няколко дни, а веднага след това ще съм за няколко дни в чужбина за посещението на един дълго жадуван от мен концерт. Та тези мои набелязани събития, са свързани с пари и трябва да заделям и пестя. Те бяха планувани много отдавна, така че Spirit-a не беше предвиден като вариант, особено в такъв кратък интервал от време, в който се струпват мероприятия в рамките на около месец. Нямаше как да избирам, тъй като първите две неща бяха предопределени вече. Мразя, когато се получи така, обикновено все успявам да нагодя нещата в моя полза, но този път не ми се получи. Яд ме е, че изпускам Unkle, още повече ме е яд, че пропускам бг-групите на сцените „На тъмно” и “Jack Daniel’s” – Ревю, Ерекция, Нови цветя, Аборт и др., евентуално Кокоша глава и Психобагажник. Все любими пънк и уейв групи от едно славно време, от което пазя мили спомени. Не знам дали някога пак тези групи отново ще свирят на една сцена и могат да се видят накуп, определено ще си заслужават вниманието, мисля, че ще се получи здрав купон и тези концерти се помнят дълго. Sorry, next time :)

сряда, 11 август 2010 г.

De/Vision отново в БГ по покана на depeche-mode.org

Радвам се, че официално вече мога да съобщя анонса: По случай 5 години от създаването на най-големия форум на българските почитатели на Depeche mode, същият, съвместно със спонсора Tuborg Bulgaria, е поканил немската синт-поп група De/Vision като специални гости на събитието. Концертът ще се състои на 16.10.2010 г. в столичния Sofia Live Club.
Сценарият се повтаря от близката 2008 г., когато същата група гостува на Convention 2008 на depeche-mode.org. Тогава концертът се състоя в парти-център „4 км” и които са присъствали там, знаят че се получи много добро представяне. С нетърпение очаквам предстоящото събиране, тъй организаторите на събитието са ми приятели и знам, че го правят не за лични облаги, а заради фенската идея и досега не е имало издънки на досегашните сбирки.
Лично за мен това ще бъде трето посещение на концерт на De/Vision. Тази година през м. май ги гледах в Берлин, на тяхна територия, като спирка от актуалния им тур, сега ми предстои и на родна. Немското Дуо ще представи актуалния си 11-ти албум със заглавие "Popgefahr" (видео към първия сингъл от албума). След края на концерта, нощта ще премине в Depeche Mode вечер, с DJ-те от форума, които по традиция пускат на тези партита.

неделя, 8 август 2010 г.

easy like sunday morning

Хубаво е да се събудиш с това парче в главата, именно в неделя, след прилично поспиване и усмивка на лице. Хубаво е да си го пуснеш няколко поредни пъти един след друг, да си попееш тихично заедно с Майк, докато отпиваш от сутрешното си ароматно капучино... и да споделиш удоволствието и с други, с пожелание за приятен и лежерен ден :)

четвъртък, 5 август 2010 г.

Ryanair в BG


Още една нискотарифна авиокомпания „каца” на родна земя. Ирландската Ryanair е една от най-големите в този бранш, с традиции от дълги години. Редовната линия Лондон – Пловдив ще се открие на 2 ноември, а полетите ще бъдат два пъти седмично, с тенденция в бъдеще да се увеличат многократно при по-голям интерес и рентабилност. Полетите ще се осъществяват от летище Пловдив до лондонското летище „Станстед”, а цената е 33 евро. "Райънер" ще отпразнува откриването на новата си линия чрез предлагане на билети от 8 евро за цялата си мрежа за пътувания от септември до ноември. Те могат да се резервират до полунощ на 5 август. Билетите по новата дестинация Пловдив-Лондон са в продажба от днес (05.08.2010 г.) и по интернет. Като проверявах в официалната им страница, в падащото меню за резервации на полети, Пловдив вече е вмъкнат като дестинация отиване-връщане. Очакванията са за в бъдеще полетите от британската столица да бъдат увеличени. Планира се отварянето на линии до Испания и Италия, където живеят едни от най-големите групи български имигранти. В следващите месеци летище Пловдив ще се подготви да обслужва полетите на нискотарифния превозвач. Линията ще осигури 30 работни места за България.
"Райънер" има едни и същи изисквания към всички 135 европейски летища, с които работи. За да поддържа ниските си цени, компанията работи с портове със слаб трафик. Компанията има и изискване за скоростно и опростено обслужване на пътниците, да не преминават през пътнически ръкави и т.н. Целият цикъл от слизане на пътниците от един полет, качването на следващите и отпътуването на самолета трябва да е 25 минути.
Миналата година имах възможността да летя с "Райънер" и съм с много добри впечатления от качеството и бързината на обслужване. Радвам се, че България е следващата държава, в която откриват представителство и дано да имат и повече обслужващи линии в бъдеще. Време е да вадим кецовете, да стегнем раничката, паспорта и газ към Лондон :)

вторник, 3 август 2010 г.

The Disintegration of the Persistence of Memory


Това е новата ми придобивка на стената - малка репродукция на Салвадор Дали, купена от Бриколаж. Най-отдолу, с дребни, ситни букви е изписано The Disintegration, но цялото заглавие на картината иначе е "The Disintegration of the Persistence of Memory". Нямам идея защо авторите са спестили цялото заглавие, добре поне, че картината е в цялостен вид (не и като размер, разбира се). Веднага си я сложих на видно място, гледам я... и не, не ме потиска, честно :)
Случайно (по-скоро) или не, Disintegration е името на един от любимите ми албуми на The Cure. Няма как да не го свържа и с този факт, от което картината ми става още по-любима.

неделя, 1 август 2010 г.

A Single Man


Пак ще пиша за кино, но просто така се случи.
Започвам, спирам и трия. Трудно е началото, но знам, че веднъж тръгне ли ми, мога да пиша с часове. Разбира се ще се огранича, защото искам този текст да се получи максимално изчистен. Точно какъвто е "A Single Man" - режисьорският дебют в киното на гуруто в модния бизнес Том Форд. Освен режисьор, той е и копродуцент и съавтор на сценария. Написан е по едноименния роман на Кристофър Ишъруд. Не съм го чела, но вече ще го търся, сигурна съм, че ще е не по-малко вълнуващ.
Иска ми се този филм да достигне до повече хора, включително и до онези, които са чели ревю за филма и предварително са го зачеркнали като "педалски", без да са го гледали. Защото заради глупавите си предразсъдъци, биха пропуснали един шедьовър.
Каквото и да кажа за ролята на Колин Фърт във филма, ще е малко. Той е просто брилянтен в главната роля. А и фактите говорят - номиниран е за Оскар, има спечелена награда за главна мъжка роля на фестивала във Венеция. Отдавна исках да го гледам в такава сериозна роля, каквато всъщност много му отива, защото в последните години беше зациклил в разни романтични и сладникави комедийки. Присъствието му във филма е толкова силно, че не можеш да отлепиш поглед от екрана. Няма много реплики във филма, но за сметка на това е наситена "играта" му с поглед, мимики, плавни движения и разбира се онова дълбоко депресивно излъчване, с която не се разделя през почти цялото екранно време. Джулиън Мур е във второстепенна роля, но няма как да не се забележи - ужасно стилна, красива и неповторима в ролята си на самотна и пристисната от времето жена. Много силно допълнение към филма е музиката. В голяма част от сцените, именно тя се явява като главен герой. Класическа, нежна и на място подбрана, която пасва чудесно на времето, през което се развива действието - 60-те години на миналия век. По отношение на декорите и стайлинга, филмът е изпипан до най-малката подробност. Но не дразнещо и "по конец", а с усет и изчистено до минимум. И как иначе - дело е все пак на един от титаните в съвременния моден свят.
Не знам дали Том Форд ще има повече изяви в киното, но ако е така, аз със сигурност ще ги следя. "A Single Man" не е филм създаден от хомосексуалист и насочен към гей-аудиторията. Твъде наивно и ограничено би било, ако се приеме по този начин. Това е един човечен, топъл и нежен филм, за човешките отношения, за една голяма любов и самотата след нея. Един филм без послания, но наситен с много емоции и тиха меланхолия, която взривява. Филм, който след гледането му, ти оставя след себе си щедро, огромна вътрешна празнота и едновременно с това, те изпълва с любов.

четвъртък, 29 юли 2010 г.

На кино


По принцип смятам лятото за „мъртъв” сезон откъм качествени и смислени филми и почти не съм гледала нови неща на голям екран от близо 2-3 месеца насам. Забелязала съм, че по традиция, сега точно е времето да се пускат на екран всички онези сладникави еднотипни бози, на които слагат щампата "романтичен филм" и са като магнит за привличане в киносалоните на ученици(чки)те и студент(к)ите във ваканция, почиващите по морето, или заблудените и объркани други, които нямат какво да правят и решават да отидат на кино точно на такива филми, защото им се гледа нещо "леко" и "разтоварващо". Другият вариант са екшъните, към които интересът е целогодишен. А ако в каста с актьори е привлечена "звезда" от калибъра на Вин Дизъл и другите подобни, интересът става горещ (лято е все пак). Аз лично, през този сезон, предпочитам да наваксам с гледането на стари филми, които са минали на голям екран, или такива, които дори не са стигнали до такъв и които поради една или друга причина съм ги пропуснала. Тези филми са направени не с голям бюджет и мисъл за касови удари, а с душа и мисъл в тях. Филми, които оставят дири и въпроси след себе си, а отговорите трябва сам да откриеш.
Като цяло не харесвам екшъни, но снощи ме навиха и гледах Inception, или както е преведен за България – „Генезис”. Хареса ми и то доста, макар да нямах никакви очаквания от този филм. Признавам, че на моменти не разбирах какво точно се случва, но и в това имаше доза чар и мистичност. Финалът беше малко претупан за сметка на излишни обяснения между героите в средата на филма. Важното бе, че след излизането от салона, освен добрата емоция, ти остава желанието да мислиш върху филма, което е важно, поне за мен.
Не е случайна аналогията, която се прави с „Матрицата”. Имат някои общи неща като идея, но само до там. Няма да коментирам самия филм, смятам, че е излишно и трябва да се гледа, особено от почитателите на този жанр. Лично аз отидох защото е пореден филм на Кристофър Нолън, когото харесвам като режисьор от предишните му неща. Приятно се изненадах като прочетох, че той е автор и на сценария на „Генезис” и е обмислял с години идеята. Уважавам безкрайно режисьори, които сами правят сценариите си, или поне са негови съавтори. По този начин се усеща съпричастността към идеята, „влагането на душата” в заниманието, а не просто наемането за свършване на някаква работа, зарадите парите. Харесвам атмосферата във филмите на Нолън - много дарк, пипнат детайл, фантазия и собствен стил. Забелязах го още от „Мементо”, това продължи и в следващите му филми, особено в „Батман в началото” и „Черният рицар”, където просто се е развихрил. Не случайно се определят тези две части като най-мрачните от поредицата за Човекът-прилеп.
Освен страхотните ефекти, като голяма заслуга за филма искам да посоча и добрия кастинг от актьори. Няма как да не спомена и прекрасната игра на Леонардо ди Каприо в главната роля. Колкото и да не го харесвам като физиономия и тип мъж, не мога да отрека, че е невероятен актьор! Всеки път се възхищавам и наслаждавам на играта му. Определено му отиват подобни роли – в The Departed, Blood Diamond, Shutter Island, а не онези лигавите, с които пробиваше преди години и от които трудно се измъкна от това сладникаво ампоа, в което сам се беше вкарал.
За „Генезис” Нолън е ползвал услугите на двама свои любимци от „Батман в началото” – Сълиън Мърфи и Кен Уатанабе. Многобройните екшън сцени са значително „омекотени” с ефирното и нежно присъствие на Марион Котияр, която играе съпругата на героя на Ди Каприо, кратко, но "тежко" включване има Майкъл Кейн, в ролята на баща му. За малко се появява в малка роля и Том Беринджър - доста поостарял, но все така истински и убедителен. Искам да спомена и още едно име, което мен ме впечатли във филма – Том Харди. Харесвам нахаканата му физиономия (още от RocknRolla), определено вкарва доста свежест (и лафове) във филма и без неговото участие, диалогът щеше да е доста дървен на места.
Мен лично много приятно ми подейства музиката във филма. Доста на място беше, макар да е само инструментали, без вокали.
За финал мога да обобщя, че не съжалявам, че дадох пари за да гледам този филм на голям екран. Може да е поредният холивудски sci-fi екшън, но режисьорът и голяма част от актьорите са европейци, което до голяма степен ме провокира лично аз да гледам този филм. Слава богу краят не беше с отворен финал, но няма да ме изненада фактът, ако след някоя друга година се появи втора и т.н., част...