На театър: "Отворена брачна двойка"

В петък, 22.10.2010 г. открих новия театрален сезон с представлението „Отворена брачна двойка” в Театър 199, режисьор Мариус Куркински. Билетът ми беше подарък за рождения ден и слава богу, че се получи така, тъй като ако зависеше от мен, навярно щях да пропусна това заглавие, или поне да го забавя доста във времето и със сигурност щях да изгубя. По принцип не съм фен на камерните представления и моноспектаклите (с малки, но пък удивителни изключения), авторът на пиесата Дарил Фо нищо не ми говореше, макар да е бил Нобелов лаурет за литература (но със сигурност това си е мой пропуск и проблем), а и честно казано не харесвам(х) особено Рени Врангова като актриса, така че малко или много бях малко скептично настроена към постановката, но като запалена почитателка на театралното изкуство, за мен беше като малък празник, че ще съм в салона. А той не само че беше пълен, а дори препълнен – бяха внесли допълнителни столове отвън за правостоящите. Началото за мен беше слабо, но това бяха първите 10-15 мин., докато спектакълът набере скорост и инерция - клиширано, дървено и скучно, монотонни диалози, Рени Врангова облечена в булченска рокля и ярко червен клин отдолу, партньорът й Веселин Анчев (за пръв път го гледам, но ще следя развитието му със сигурност), който освен много красив, е и също толкова талантлив. Откритие не само за мен, но явно и за Мариус, който безспорно го налага на сцената с тази главна роля. Следват неочаквани обрати в самата пиеса, няма да я преразказвам, но диалогът става много по-динамичен, действията също, а играта между двамата е магически завладяваща. Публиката се забавлявахме през цялото време до финала, като на моменти смехът заглушаваше репликите на актьорите. Не случайно явно е определението, че именно „Отворена брачна двойка” е комедията на сезона на българската театрална сцена. Това, което мен лично ме издразни малко, особено в началото в играта на Веселин Анчев беше, че веднага открих почерка на Мариус. За някои може това да е плюс, но тези резки движения, гротескни физиономии са нещо като запазена Мариус-марка и всеки, който по някакъв начин ги използва, изглежда нелепо. Но явно това е неминуемо за постановките, които Мариус поставя. Оставя своя почерк и отпечатък толкова силно и категорично, че нито за миг не можеш да забравиш, че именно той е режисьорът. Волно или не волно, актьорите, най-вече мъжете, използват неговите запазени черти и действия за ролите си – много е странно всъщност това – все едно гледаш Мариус на сцената, но в чуждо тяло. И това не е първият случай, който ми прави впечатление, а поредния такъв. Така беше с играта на Сашо Кадиев във „Великолепния рогоносец” (Малък градски театър Зад канала), така беше и с играта на Владо Карамазов в „Рибарят и неговата душа” (Театър 199). Сигурно е много обсебващо за актьорите Мириус да им е режисьор, но пък съм сигурна, че са извлекли максималното за себе си в професионално отношение от съвместната си работа с него.
Няма как да не спомена възхищението си от играта на Рени Врангова – просто беше великолепна! Не вярвах, че някога мога да го мисля това за нея, камо ли да го напиша, но наистина останах силно впечатлена от нея. Явно досега ролите, в които съм я гледала, не са й подхождали особено и (според мен) е била неубедителна. Но точно в тази, в ролята на Антония, в „Отворена брачна двойка”, беше разкошна! Няма да се изненадам, ако спечели награда за главна женска роля в някои от предстоящите театрални награждавания, или най-малкото заслужава да получи номинация.
Следваща театрална спирка: на 05.11.2010 г., голяма сцена на Народния театър, премиера за сезона на „Ангели в Америка”, реж. Деси Шпатова.

Концерт на De/Vision & 5-ти Рожден ден на depeche-mode.org

Събитието се състоя миналата събота, 16.10., в Sofia Live Club. Лично за мен това събиране беше специално, тъй като съм от самото създаване на най-големия форум в БГ на почитателите на Depeche mode и досега съм присъствала на всички рождени дни на сайта, така и на други по-малки и неофициални сбирки. Познавам се лично с организаторите, както и с по-голямата част от тези, които членуват във въпросния форум. С повечето се знаем повече от 10 години - от съвместни посещения на концерти на любимите ни групи, партита, събирания и т.н. Радвам се, че тези приятелства се запазиха и съумяхме да ги конвентираме в нещо смислено и креативно, именно каквато е идеята за depeche-mode.org. Сещам се за първото ни неофициално събиране, което направихме, съвсем аматьорски, без реклама, базирано само на идеята да се съберем и заедно да посрещнем една нова година, в едни несъществуващ вече клуб във Велико Търново. Как дойдоха хора, с които не се познавахме лично до този момент, но които бяха ентусиазирани от идеята и пропътуваха стотици километри до Велико Търново, в снега, навръх Нова година... И се получи страхотен купон! Точно оттам тръгна идеята и вдъхновението да създадем нещо наше си, един генератор за идеи, обмяна на мисли, нови запознанства с други хора, с които сме на "една вълнА". Дълго още ще помним последвалите партита в Пловдив, Варна, Бургас и най-често в София; (само)организираните екскурзии до различни държави с идеята да гледаме любимата си група заедно - едни малки и незабравими празници, оставащи за цял живот.
De/Vision са немска синт-поп група с около 25-годишна история. За втори път гостуват в София, по лична покана на екипа на dm.org, с които вече са приятели. Нощта, преди концерта с приятели бяхме в клуб "Три уши", където имаше брит-поп парти, на което по едно време пристигнаха и самите De/Vision, заедно с мениджъра и озвучителя им. Разбира се не беше случайно това, самите домакини ги бяха довели, а и те нямаха нищо против да се запознаят отблизо с нощния живот на София. След няколко напитки и приятни приказки, се озоваха дори и на дансинга.
На следващия ден, когато щеше да се състои DM-конвеншъна имах доста задачки за свършване преди вечерта. Бях канена на рожден ден, но трябваше да изляза същия ден, за да купя подарък, след това посрещах една приятелка от Русе, която щеше да идва на партито и след това да отседне при мен. Слава богу, с добра организация, всичко това мина без проблеми и точно в 21ч. бяхме вече в Sofia Live Club. Като изключа безбожните цени на напитките, които се предлагат там, самият клуб много ми харесва, тъй като е един от малкото в София, които имат прекрасно озвучаване и визия. Беше лъскаво и полутъмно, но отиваше на самата обстановка и повода за вечерта. На led-стената се прожектирваха създадени визии от един от модераторите на сайта, който е и художник. Творбите му бяха едно от най-приятните и красиви неща за вечерта. De/Vision излязоха точно в 22ч на сцената и свириха почти 2 часа с бисовете. Аз лично ги гледах за 3-ти пореден път - не съм от най-големите им фенове, но се забавлявах добре, както и почти всички в клуба. Доста радушно ги посрещнахме, песните се пееха от публиката, а самите музиканти останаха доволни и удовлетворени от участието си. Което по-късно си пролича на партито след това - не слязоха от дансинга, не отказаха на никого автограф или съвместна снимка и усмивките не слязоха от лицата им. След 12ч. започна самият купон, музиката, която ни беше събрала и ни сплотяваше заедно, звучеше в различни варианти - албумни версии, концертни, ремикси, с една дума 90% Depeche mode + останалите 10% - подобни по стил на тях групи. Всички пееха, танцуваха, забавляваха се - беше шумно, красиво и весело. Винаги ми е било хубаво да видя толкова усмихнати лица на едно място, доволни, че са заедно и споделят тези мигове, независимо от това, че същия ден са пропатували разстоянията от Варна, Бургас, Русе и къде ли още не, а същият път ги чака няколко часа по-късно. Изненадата за вечерта се оказа един от най-дейните членове на форума, който е бил на десетки, ако не и стотици концерти на DM из цяла Европа и който живее в Лондон - дойде в същия ден за партито, а обратния му полет беше в 10ч сутринта на другия ден. Коментарът е излишен, мисля.
За мен беше поредният празник, благодарение на който се видях с мои близки приятели и познати, запознах се с нови хора, забавлявах се до ранни зори на фона на любимата ми музика и се чувствах прекрасно и на място в тази сплотена и споделена общност. Честит Рожден Ден, depeche-mode.org и благодаря!

Ето и сетлистът от концерта на De/Vision в София, 16.10.2010 г.:
01. Until The End of Time
02. Mandroids
03. What You Deserve
04. Flash of Life
05. A New Dawn
06. Strange Affection
07. What It Feels Like
08. Love Will Find A Way
09. Try To Forget
10. Deep Blue
11. Plastic Heart
12. What's Love All About
13. Ready To Die
14. I Regret
15. Your Hands On My Skin
16. Twisted Story

Encore:
17. Rage
18. Time To Be Alive
19. Be a Light to Yourself
20. Flavour of The Week

Me & U2 @ Istanbul

Твърде дълго отлагах следващия си пост тук по ред причини, главната от които е мързелът ми, признавам си направо. Иначе ми харесва да влизам в блога си за да чета чужди публикации. Имах и доста работа по разни месечни и 9-месечни приключвания, умора, апатия, лека следлятна депресийка, неминуема в последните няколко години, поредното остаряване в неделя...

Но днес ми се пише и ще пиша. Ще пиша за концерта на U2, който гледах в Истанбул на 6-ти септември тази година. Искам отново да си припомня и да съпреживея тези вълшебни 3 дни, през които бях там и дано успея да предам от части поне емоцията, която ме тресе все още. Сигурно някои хора, които четат това, са били там, или най-малкото познават такива, които са били, може и в Атина (3 дни, преди този в Турция), тъй като бяхме много българи – хиляди!

U2 са ми любима група, много специална за мен, свързана с много преживявания, случили се през досегашния съзнателен живот. За себе си ги открих за пръв път, когато бях в първите години на студентството ми – в едно малко кино, годината беше 1994, филмът: „Blown Away” с Джеф Бриджис и Томи Лий Джоунс, а в част от саундтрака бяха включени вечните "With or Without You" и "I Still Haven't Found What I'm Looking For". Сещам се, че излязох от киното зашеметена, все едно ударена с чук, музиката кънтеше в главата ми и не мирясах докато не изкупих всичките им излезли до момента техни албуми, тогава още на касетки. Вярно е, че бях слушала доста от техните неща, но никога не им бях обръщала по-специално внимание като група. Последно беше излязъл албумът им “Achtung baby”, брат ми го слушаше денонощно и въпреки това аз продължавах да си слушам моите си неща. Доста по-късно, именно “Achtung baby”, ще стане и остане и до днес любимият ми албум не само техен, но и като цяло. За мен е завършен и съвършен във всяко едно отношение. Албум, който мога да слушам нон-стоп и по всяко време, без да прескачам нарочно една или друга песен и всеки път да откривам нови и нови неща в него – като поезия, музика и настроения.

За пръв път ги гледах наживо през 2006 г. в Мюнхен. Имам много добра приятелка, която живее там, тя успя да купи билети за мен и още 4 приятели и се организирахме на една екскурзия до Германия, на гости на Г., като заветната цел беше концерта на Olympiastadion, част от Vertigo-tour. Няма да описвам как беше там, доникъде няма да ми стигне времето и мястото. Но все пак видях нещо много любимо мое наживо, макар и от много далечно разстояние...

Четири години по-късно отново ги видях. Те не идват в България, но аз когато имам възможност, ходя тях да видя, още повече, че бяха съвсем наблизо, в съседна държава. Билетите ги пуснаха в онлайн-продажба на 01.11.2009 г. Сигурно съм била сред първите „луди”, които си резервираха билет за концерт, който ще е почти една година по-късно, без да се знае дали ще се състои изобщо, дали ще сме живи и здрави до тогава, дали въобще Светът ще съществува! Още помня вълнението, с което направихме тази покупка с един приятел, който имаше кредитна карта, а аз имах домашен и-нет – перфектната комбинация, която беше нужна за целта, плюс голям ентусиазъм, кафета и енергийни напитки, здрави нерви и търпение докато „отворят” сайта за продажба точно в 0.00 ч. Очаквах билетите бързо да свършат (все пак това е първи концерт на U2 в Турция), интересът да е голям и онлайн-системата да блокирва, но изобщо не се случи това, напротив – в 0.15ч ние вече имахме заеветните билети, както за нас, така и за някои наши приятели! Помня, че от вълнение не успях да заспя дълго нея нощ, а бях на работа сутринта... Трябваше да чакам близо година време докато същата тази мисия се осъществи, а билетите бяха само едно начало.

Още от началото на лятото започна подготовка за предстоящото пътуване. В крайна сметка момчето, с което купувахме билетите се отказа, но причината бе лична и хубава за него. Сигурна съм, че един ден ще посети ако не концерт на групата, то поне Истанбул, както той много искаше. Още пазя кутия с локум за него и все още той не е намерил време да си я вземе :)

Няма да пиша за приключенията ми в Истанбул – град, от който останах очарована, без да съм го искала, случи се спонтанно и неочаквано, но не се противих изобщо, отдадох се на магията на Ориента. Бях ходила там преди 9 години, също за един концерт, но тогава не се впечатлих особено. Сега беше различно – беше хубаво, беше красиво, беше екзотично, беше различно. Със сигурност искам да се върна отново там някой ден и да се разхождам из този древен град, в който всяка частица от него е част от Историята.

Успяхме да влезем на стадиона близо 4 часа преди подгряващата група, в случая „Snow Patrol”. Имаше само един вход за хората, които имахме билети за терен, чакаше се на огромна опашка, буквално километрична, минаваше се през няколко охрани, но в крайна сметка екшъна с това приключи благополучно, като се прередихме най-безсрамно и си спестихме няколкочасово висене. Не се гордея с това, не ми допадат подобни евтини изцепки, но заради тази тъпа организация и каузата, за която бях там, не съжалявам.

Като влязох във вътрешността на стадиона, като видях огромното съоръжение на сцената, която преди това само по снимки и клипове бях виждала, такава еуфория ме изпълни, че скачах като малко дете. Успяхме да се придвижим доста напред за места, точно в средата и вече спокойни, започнахме да се оглеждаме за познати, да правим снимки наред по стадиона и на нас самите насред него, да разглеждаме в детайли мащабната конструкция на сцената, каквато само грандомани от ранга на U2 могат да си позволят. Докато чакахме, успях да отида до палатката с мърчандайзинг, където продаваха тениски, плакати и значки на групата и с последните заделени турски лири да си купя тениска за спомен от това турне. Близо час чаках и се оставих да ме мачкат и пререждат несправедливо разни турци и грамадни руснаци, но си заслужаваше!

Заваля дъжд, както и се очакваше. Не силен, но все пак се наложи да вадим дъждобраните. Покриха и сцената, стана студено и гадно, но със скъсяването на часа до концерта, трепетите се увеличаваха. Точно в 20ч излязоха „Snow Patrol”, дъждът беше поспрял, вяло посрещане, стадионът беше полу-празен, да не говорим, че по трибуните почти нямаше хора, освен няколко под главната козирка. Честно казано очаквах повече от британските момчета, но ми се сториха доста еднообразни и скучни. Отделиха повече внимание и отправяха повече благодарности към Crew-то на турнето, защото им беше последна спирка от съпорта на U2, отколкото да се вълнуват от публиката пред тях. Crew-то съответно им върна жеста, като бяха налягали по сцената и ги аплодираха по-бурно от самата публика и по екраните на видео-стената даваха повече техническия екип, отколкото публиката или самите музиканти. Последното парче, най-известното за мен “Chasing Cars” беше изпято съвместно от вокала на групата и шефа на Крю-то, но и това не успя да ентусиазира публиката, която беше през повечето време безразлична към тях. Гадно ми е да призная, че и за U2 беше нещо подобно, може би една идея по-радушно посрещане имаше, но като цяло турските фенове не са сред най-емоционалните публики, що се отнася до концерти на НЕ-турски изпълнители.

След „Snow Patrol” бяхме принудени да чакаме почти 2 часа за да се появят звездите на вечерта. Изобщо не се съмнявах, че ще се забавят, знаех, че са големи гъзари, особено Боно и са над времето и нещата, но толкова време да ни оставят на студа и остатъците от дъжда, беше доста прекалено от тяхна страна. Аз бях ужасно изнервена вече, както и останалите около мен (в по-голямата си част българи, разбира се), но в шеги и закачки, не крайно злобни по адрес закъснението на Боно и Ко., мина и този остатък от време.

И часът настъпи... Светлините угаснаха, зазвучаха началните акорди на „Space Oddity” на вечния и супер любим Боуи, цялата настръхнах, започнах да крещя, тълпата подде викове и стана доста шумно, а на екрана прожектирваха директно музикантите, които крачеха от гримьорните до сцената, като с приближаването и качването им по стълбите, шумът се засилваше... Качиха се на сцената, започна светлинното шоу, музиката, парчетата едно след друго, кое от кое по-любими и чакани... Скачах и пеех с цяло гърло, точно пред Боно, на някакви си 15-ина метра от мостчето, което свързваше сцената с публиката. Не успяхме да чуем новите парчета от предстоящия албум, които са свирили на предходните концерти, но аз лично се радвам за това, защото исках да чуя старите и тези от последния албум, които знаех наизуст и обичах до болка. Няма да описвам мощното и грандиозно осветление, видео-прожекциите, тематично подготвени за всяко едно парче, звукът... Всичко това, не може да се описва, трябва да се изживее, на живо, на стадиона, един спектакъл, който трае около 2 часа, но остава за цял живот, една емоция, която те държи до край.

Единствено публиката дето си остана вяла, а Олимпийският стадион „Ататюрк”, огромен и красив, така и не се напълни поне на половина – доста срамно всъщност. Естествено българите бяхме най-живи, раздаващи се, пеещи и скачащи на всяко парче пред изумените погледи на турците, но колкото и много да бяхме, все пак масата си беше местна публика и за съжаление не успяхме да ги заразим с нашия шумен ентусиазъм. Единственото парче, на което турците пяха и живнаха, не беше на U2. Боно изкара на сцената възрастен турски изпълнител - Зюлфю Ливанели, който явно беше местна звезда и в знак на приемственост, за добре дошли, поздрави групата с негова песен, на турски. Целият стадион пееше! За пръв и последен път си разменихме ролите – ние, българите и останалите чужденци, кротко гледахме и слушахме, а всички турци, буквално до един, пееха с пълно гърло и с дясна ръка на сърцето. Направо да се разплачеш от умиление... С очите си видях как след това изпълнение, много от хората по трибуната си тръгнаха масово, а беше едва разгарът на концерта. Не обичам да съм крайна, но след това, което видях и като се абстрахирах донякъде от това, което се случваше на сцената, мога смело да заявя, че Истанбул не заслужава U2!

Когато имах възможност правех снимки, но определено предпочитах да се радвам на концерта и да изживявам всяка секунда и частичка от него. Когато започна „In A little While” – супер любимо парче, което не очаквах да изпълнят, защото със сигурност не е сред хитовете им, направо пощурях и реших да го заснема на клипче. Радостта ми беше огромна, когато Боно изкара на сцената една турска девойка, която не знаеше на кой свят се намира милата (напълно я разбирам, макар да не съм го изживявала този момент ЗАСЕГА хихи) и си казах ето, нацелих момента кога да снимам... Оказа се, че тъй като досега не съм правила клипчета, нищо не се е получило. Не съм добра в техниката, явно не съм направила нещо, както трябва, но така или иначе, нямам видео от концерта. Мацката, до колкото съдех по поведението и изражението й, не беше от феновете на групата, май по-скоро случайно беше на концерта. Радваше се, че е на сцена и й се обръща такова внимание, но със сигурност не знаеше песента. Но всъщност като се замисля и мен да ме изкара Боно на сцената (‘де тоз късмет), не знам дали ще мога да се задържа на краката си от вълнение, камо ли да пея нещо... Но със сигурност си беше голяма емоция и хубав жест от страна на Боно, който все по-рядко прилага този номер по концерти (преди години правеше това на “With or Without you”) да кани девойки на сцената, да им пее на ушенце и да танцува с тях под прожекторите, ех...

Друг велик момент за мен от концерта беше вторият бис от концерта, когато започна „Ultraviolet” – обожавам го това парче и се молех този път да го чуя и доживях накрая! Направо пощурях от радост като започнаха първите акорди от песента, а Боно излезе облечен в сако, обсипано от пришити към него рубинено червени лампички, а ретро-микрофон в същите такива светлинки се спусна отвисоко към него и той го хвана (към края на парчето се оказа, че е мултифункционален, като имаше закачалка към него, на която Боно закачи блещукащото си сако, а накрая самият той увисна него и се полюля на сцената), а цялата сцена беше обляна от същия този цвят... беше вълшебство! Толкова години жадувах да го чуя това парче, разплаках се докато пеех с Боно.

Продължих сълзливата серия със следващата ми любимост - “With or Without You”. Боно се закова на сцената, сам с микрофона, черните очила и с почти никакви движения, само Глас. Стоеше точно пред мен, на някакви си 15-20 м., фронтално, гледах го реално пред себе си, виждах изражението на лицето му, как си поема дъх, всички дребни мимики и жестове, пеех с него и съприживявах всяка една частица от текста, а сълзите се стичаха по лицето ми, без да ги крия, бяха от радост и емоция... Не можех да отлепя очи от него, беше много интимен момент, все едно се сливах с него, беше толкова близо и все пак не чак толкова... Far away, So Close…

Всичко мина толкова бързо, колкото и клиширано да звучи. Не споменах останалите музиканти, не защото не са значими, напротив – велики са, всеки си тежи на място, но безспорно Боно е лидерът и този, който приковава вниманието и погледите върху себе си. Слава богу, на този концерт беше по-смирен и не се впусна в разни политически изявления и пропаганди, беше умерен (в Мюнхен беше дразнещ на моменти да промъква между песните си политически речи), може би защото се съобразяваше с мястото, на което беше, при това за пръв път.

Грандоман, егоцентрик, ексцентрик, гъзар – както и да го наричат журналисти и (анти)фенове, отива му, по дяволите! Един от малкото хора, у които тези качества не ме дразнят. Защото притежава десетки други, заради които да го обичам и уважавам. Не само като артист, а и като човек, ангажиран с десетки каузи, в които неминуемо вярва и е отдаден.

Не знам как да го завърша този пост, имам чувството, че нищо съществено и полезно не написах в крайна сметка,а в същото време се получи много дълго, а не ми се искаше да е такова. Емоцията остава, държи ме още и ще е така дълго време. Искам още такива моменти да преживея, зареждат ме по неповторим начин, държат ме жива.

И все пак, за финал, няма да е зле да добавя и сетлиста от вечерта:

0. Intro: David Bowie's Space Oddity

1. Return Of The Stingray Guitar

2. Beautiful Day / Always Forever Now (snippet)

3. New Year's Day

4. Get On Your Boots

5. Magnificent

6. Mysterious Ways / My Sweet Lord (snippet)

7. Elevation

8. Until The End Of The World

9. I Still Haven't Found What I'm Looking For

10. Pride (In The Name Of Love)

11. In A Little While

12. Miss Sarajevo

13. City Of Blinding Lights

14. Vertigo

15. Crazy Tonight / Discothèque (snippet) / John I'm Only Dancing (snippet)

16. Sunday Bloody Sunday / Get Up Stand Up (snippet)

17. Mothers Of The Disappeared

18. Yiğidim Aslanım Burda Yatıyor

19. Walk On / You'll Never Walk Alone (snippet)

Encore(1):

One

Amazing Grace (snippet) / Where The Streets Have No Name

Encore(2):
Ultra Violet (Light My Way)
With Or Without You
Moment of Surrender