събота, 25 февруари 2012 г.

На театър: "Любов и пари"

„Любов и пари“ – Младежки театър, камерна сцена, автор: Денис Кели, реж. Петър Кауков, в ролите: Бойко Кръстанов, Искра Донова, Койна Русева, Стефан Мавродиев, Мая Бабурска, Николай Луканов.

Преди да гледам представлението, чувах противоречиви мнения за него, след като го гледах, разбрах защо. Това е една съвременна британска пиеса, която по своя замисъл би трябвало да е модерна, актуална, скандална и да държи интереса на зрителите буден през цялото времетраене. На практика, в моя случай, се оказа, че постигнах голямо геройство като не заспах. Не съм чела пиесата, но съм чела за автора й – Денис Кели, роден е през 1970 г., написал е пиесата „Любов и пари“ през 2006 г., сравняват го с Мартин Макдона, както и че носи духа от филмите на Тарантино и Гай Ричи. Пиесата би трябвало да е наситена с черен хумор и безумни ситуации, но някъде се бяха изгубили по трасето от т.А - идеите в главата на режисьора, през т.В – играта на актьорите до т. С - зрителите. Според мен те си бяха останали „на трупчета“ още на т. А. Не съм гледала досега неща на Петър Кауков, дори не бях чувала името му, но проверих, че е поставял „Островът на съкровищата“ и „Младият принц и Истината“. Ако съдя по имената на тези две постановки и ако са били сполучливи, според мен г-н Кауков трябва да продължи да поставя спектакли насочени към детската аудитория. Сигурна съм, че „Любов и пари“ е интересна пиеса, темите в нея са актуални и оригинални, жалко само дето режисьорът не успя да ги предаде в най-добрата светлина. Беше ми скучно, бях отегчена и колкото пъти да се крещяха вулгарни думи от сцената, пак ми остана усета за вялост, а с него дойде усета за пошлост, защото тези цинични думи (спектакълът е забранен за лица под 16 г.), според мен бяха отчаян опит да се внесе някаква смешна скандалност, която да съживи поне малко речта на актьорите, но когато не са на място, изглеждат пресилени и неуместни. Пиесата се състои от 7 отделни части, които са свързани помежду си и имат пряка връзка с главните герои в различен етап от съвместния им живот. Темите, около които се върти сюжетът на пиесата са в самото й заглавие, може би за да помогнат на зрителя и да му подскажат в пряк текст за какво в крайна сметка е отделил два часа от времето си, след като режисьорът не се е справил с тази задача.

Все пак не мога да не спомена, въпреки всички негативи, актьорската игра, която в случая беше най-хубавото в целия спектакъл. Най-силни и убедителни бяха монолозите в началото и края, съответно на Бойко Кръстанов и Искра Донова. Койна Русева също - традиционно красива и успешна и в тази пиеса, макар ролите й да бяха второстепенни. За мен лично удоволствието от вечерта се казваше Искра Донова – толкова чар, талант и красота събрани на едно място и истинска наслада да я гледаш на сцената, просто е родена за нея. Харесах я още в „Нордост“, когато беше в ролята на терористка и почти през цялото време игра с маска на лицето, от която се виждаха само очите и устните й, но дори и това нямаше как да скрие таланта й, само го подчертаха още повече. В „Любов и пари“ финалната част беше нейна – сама на сцената, в ярко червена сатенена рокля, много плам в очите, прекрасна усмивка и в един момент се усещаш, че трудно се концентрираш върху монолога й от цялата тази красота и ефирност, която излъчва на сцената. Началото на пиесата пък е за Бойко Кръстанов, със силен монолог, от който се разбира завръзката в пиесата. Ако човек се абстрахира от сладникавия му образ на Дани, от „Стъклен дом“, може да оцени чара и таланта на това момче. Имаше много брит-излъчване, не само като облекло и визия, но се усещаше и в начина му на говорене и маниерите, които показваше на сцената, личеше си, че е гледал доста английски филми. След театъра бях на едно парти, на което се пускаше британска музика и за мой късмет няколко часа по-късно дойде и Бойко Кръстанов. Престраших се да го заговоря и го поздравих за добрата роля, която направи няколко часа по-рано, но спестих разочарованието си от пиесата като цяло. В разговора стана дума за „сърдито и лошо гледане“ от сцената и аз повече на шега, но и съвсем директно му казах, че не го бива да гледа лошо, защото самите му очи излъчват топлина и доброта, той се засмя и се съгласи с мен, макар и с неохота. Дано не съм го засегнала с искреността си, но пък той е твърде млад, ще има тепърва много роли пред него и с времето ще се научи дори и на умението да гледа лошо.

Както пееха „Остава“ в едно свое парче: „Парите движат любовта, парите ще спасят света“. Всеки сам ще избере дали да гледа постановката или не, всеки сам ще направи избора си „любов“ или „пари“, може би и двете, може (ли) без двете? За себе си, ако трябва да приравня тези думи към постановката, то ще се получи – любов (към театъра) и пари (на вятъра).

четвъртък, 9 февруари 2012 г.

На театър: "Паякът"

„Паякът“ – ТР „Сфумато“, сценаристи и режисьори: Димитър Димитров и Йордан Славейков, сценография: Искра Петкова, музика: Александър Каланов, в ролите: Анастасия Лютова и Пенко Господинов.

С много малки изключения, не харесвам моноспектакли и камерни изпълнения от 2-3 актьори. Някак скучни и еднообразни са ми били. И ако не е някаква вълнуваща история, която да се пресъздаде, трудно може да ми се задържи вниманието повече от час и половина само от един актьор или двама или трима да са. „Паякът“ е представление точно от този тип – от изключенията. Той е изключение и отрицание на всичко, което се играе в момента в театрите ни, най-малкото защото няма аналог – нито като тематика, нито като изпълнение, нито като идейна концепция. За съжаление този спектакъл не е популярен още, няма голяма реклама за него, но както обикновено става, оценен е не тук, а в чужбина и то не къде да е, а в една от меките на театралното изкуство – Русия. На проведения преди няколко месеца театрален фестивал „АртОкраина“ в Санкт Петербург, „Паякът“ спечели две престижни награди – за най-добро представление и за най-добра женска роля (за Анастасия Лютова).

Историята е колкото съвсем банална на пръв поглед, толкова и нетипична и може да се разглежда като представяне на проблем в един частен случай. Цялото действие се развива в една вана, която споделят съвместно брат и сестра, сиамски близнаци, за които тази вечер е последната, която празнуват заедно навечерието на рождения си ден, поне по начина, в който се намират – залепени един за друг, в буквалния смисъл на думата. За 27-ия си рожден ден си подаряват хирургическа операция, която да ги раздели и да се превърнат от едно същество, с два организма, в два различни индивида. Вече няма кой да попречи в това им начинание, тъй като властната им майка не е сред живите и те започват да кроят планове за живота си самостоятелно. В хода на разговора им се оказва, че те съвсем не са подготвени за него, имат своите противоречия, страхове, съмнения, дълбоки тайни и съкровени копнежи. Споделената вана, по своята интимна същност предразполага братът и сестрата към откровен разговор, който ще разкрие неподозирани истини и неочаквани обрати на финала. Темите, които обсъждат са такива, които всички ние (които не сме били в двойка със сиамски близнак, разбира се) , като обикновени хора, не сме се замисляли и които няма как да разберем и да почувстваме какво вълнува героите – какво е да си нон-стоп с някой човек, ежедневно, ежечастно и ежесекундно дори, да чуваш всяка нощ ударите на сърцето му, да се събуждаш всяка сутрин на милиметри от лицето му, да усещаш кожата му постоянно до твоята и в един момент да не знаеш коя е твоята и коя е неговата, да се слееш буквално и да се чувствате едно цяло с този човек. При това ти не правиш този избор да си с него, а Природата е била тази, която ти го е отредила, без да иска твоето мнение. Може ли този човек да ти е най-близкият на света? Или пък с времето да ти стане най-омразният, след всичко изживяно от самото ти начало, от първия ти поет дъх въздух, още при раждането? А какво ще се получи, ако единият смята другия за неговата съдба и не желае да разбере бъдещето си, отделно от него? Че не иска живот, който да е различен от досегашния, че му е добре и се чувства комфортно в този изграден им до момента техен си микро-свят. Докъде е готов да стигне за да провокира другия и да му внуши, че нищо добро не ги чака разделени и че лично той не вижда смисъл да живее сам, като отделен индивид и да гради живота си самостоятелно? Точно на противоположното мнение е другият близнак, който отчаяно и през целия си живот е искал и търсел това отделяне. За него, в случая нея - Марта, това е шанс да започне живота си наново, самостоятелно, с всичките му предизвикателства, да посети различни места, да се среща с нови хора, да общува и да създава контакти, да гледат на нея като на жена, а не като на „урод с две глави“ – все неща, които са й липсвали до този момент и за които тя жадува – да бъде обикновена, като всички останали хора, да бъде човек, да бъде себе си, копнее да прави секс, да създаде семейство, да има деца. Все нормални неща, които на стандартния човек по презумция са му отредени в живота и само негов е изборът дали ще ги осъществи или не, неща, над които дори не се замисляме, защото ги приемаме за даденост, а не че трябва да се борим за тях. А ако прибавим към целия този заплетен пъзел от емоции, проблемът, че единият е влюбен в другия? Че не го приема като сестра и роднина, а като любима жена и я желае сексуално? Можем ли с лека ръка и без да се замисляме да го отъждествим като психо, при положение, че този човек цял живот е бил заедно с другия, открил е сродната си душа и иска да бъде винаги с нея? За него няма значение, че тя е негова сестра, за него тя е най-близкият му, единственият човек, с който иска да бъде.

Всички тези въпроси и проблеми са представени много директно, много истински и точно с думи, които за някои може и да са вулгарни със своята прямота, но са точно реалните, които би следвало да са изразните средства между героите. Спектакълът е тежък, макар да има и някои комични елементи в диалога. Силата му е в динамичния и стегнат диалог, действие няма, само чрез думите се пренасяш в този тайнствен свят, в дълбините на подсъзнанието и ти се прави нагледна дисекция на най-интимните и страховити кътчета на човешкото съзнание. Самият спектакъл бих го сравнила с психо-трилър, или нещо близко като усещане до „Тъмната половина“ на Стивън Кинг. Любопитна подробност е, че двойка в живота, каквито на практика са актьорите Анастасия Лютова и Пенко Господинов, които играят брат и сестра и може би точно заради това успяват да пресъздадат толкова успешно и убедително цялия този свят от емоции на сцената.

И още една причина, поради която апелирам да се гледа „Паякът“: 10% от приходите от всички закупени билети на представлението, екипът дарява на Дом за деца и юноши с физически и умствени увреждания в с. Видраре. А веднъж на театрален сезон, се представят 100% от приходите на един цял спектакъл, за същия този дом. Мисля, че няма какво повече да добавя, освен – идете в „Сфумато“ и го гледайте!

сн. Бплюс