вторник, 31 май 2011 г.

На няколко театъра, част 2

„Кола Брьонон” – Младежки театър, Голяма сцена – Номинация за Аскеер „Най-добро представление” 2011.
По романа на Ромен Ролан, реж. Владимир Люцканов, музика: Кирил Дончев (номинация за Аскеер 2011), костюми: Петя Стойкова (Аскеер 2011), в ролите: Малин Кръстев, Станка Калчева, Силвия Лулчева, Николай Урумов, Стефан Мавродиев, Герасим Георгиев – Геро и др.



Пак се налага да се връщам към темата за безсмислено дългите и скучни спектакли, но за съжаление и този е такъв. Поне ще направя уточнението, че според мен е такъв, защото когато го гледах, салонът беше пълен, хората бурно аплодираха отделните сцени, а на финала поне 4-5 мин. преминаха под бурни ръкопляскания. За мен това беше пресилено, но напълно допускам варианта, че може би аз нещо съм се повредила и не съм го оценила подобаващо, още повече, че има номинация Аскеер за „Най-добро представление”. Няма как да не спомена прекрасната сценография, визуалните ефекти, костюмите, както и грима на актьорите – Станка Калчева беше неузнаваема като грозна, проклета и стара съпруга на главния герой, а на финала Малин Кръстев беше тотално дегизиран като 80-годишен старец. Но на мен това не ми беше достатъчно. Една съвсем обикновена история, за някакъв френски дърводелец от 17-ти век, да бъде разтеглена до близо 3 часа театрално време, без антракт – мерси. Според мен бате Влади се справя сравнително добре като директор на Младежки театър, но режисьорската работа като че ли по-трудно му се отдава.




„Кралицата Майка” – Театър 199.
Пиеса от Манлио Сантанели, режисьор: Валентин Ганев, в ролите: Невена Мандаджиева (Аскеер 2011 за водеща женска роля) и Владимир Пенев.


Ето нещо свежо в програмата на Театър 199. Винаги изпитвам удоволствие, когато имам възможност да гледам Владо Пенев на сцена. Жалко за хората, които го познават от тв екран и актуалния напоследък сериал „Под прикритие” по БНТ. Жалко и за мен, че едва сега видях за пръв път на сцена Невена Мандаджиева. Двамата правят невероятен дует, където „надиграването” им се състои в това единият да бъде равностоен сценичен партньор на другия, стимулират се взаимно и съответно вдигат високо летвата на цялото представление. Чудесен избор на актьори е направил Валентин Ганев, за който ми беше любопитно да видя в ролята на режисьор и със задоволство отбелязвам, че много добре се е справил. Имах късмета да гледам първата постановката след като Мандаджиева спечели Аскеер-а си, салонът беше пълен, много топло посрещнахме двамата актьори, които играха зверски и в края съответно аплодисментите бяха продължителни. Чест му прави на Владо Пенев, че веднага след края на представлението, падна на колене и заедно с публиката започна да аплодира колежката си, галантно целуна ръката й и показа своето уважение към труда и таланта й. А тя трогната жеста, й стана неудобно и постоянно му се „караше” да стане прав. Много мила картинка. Хубаво е да се виждат подобни жестове на уважение между актьорите и да личи удоволствието от съвместната им игра, а не да го правят като поредното задължение.




„Мъртвешки танц” – Театрална работилница „Сфумато”, Голяма сцена
Пиеса на Аугуст Стринберг, реж. Маргарита Младенова, в ролите: Светлана Янчева, Владимир Пенев и Цветан Алексиев.


Постановката е част от трилогията по произведения на Стринберг, които са осъществени в ТР „Сфумато”. За съжаление не съм гледала все още първата част „Жюли, Жан и Кристин”, но успях да присъствам миналата година на същата тази част, която постави Лили Абаджиева в Народен театър, под заглавието „Госпожица Юлия”, с Деян Донков, Снежина Петрова и Карла Рахал в главните роли. Не знам защо едва няколко представления се изиграха от тази постановка и тя падна от афиша. Мен лично ми допадна, макар да имам особено мнение към шведския драматург.
Втората част от трилогията - „Мъртвешки танц” е с участието в него на Владимир Пенев и Светлана Янчева. Не пренебрегвам факта, че и двамата имат Аскеери за главни роли през 2007 г. Радвам се, че го гледах, макар след представлението ужасно да се потиснах, но може би това е от въздействието на самата пиеса – декорите са стари, прашни черни мебели, костюмите са строги, изцяло в черно, полу-мрак навсякъде, малкото светлина, която плъзваше по сцената беше колкото да освети гротескните физиономии на героите. Думите, написани от Стринберг са тежки и отровни, алогични за разменяне между съпрузи, които празнуват 25-годишен брак, живеещи в съвместна агония, объркани и лутащи се между любовта и омразата помежду си. Не знам какви усилия им коства на актьорите да играят толкова години вече тази постановка. Едва ли има по-потискащо и мрачно представление от „Мъртвешки танц”, самото заглавие дори го показва, но Владимир Пенев и Светлана Янчева играят зверски в него. Дори за не особено голям почитател на творчеството на Стринберг, като мен самата, заради тяхната всеотдайна игра, си заслужава да се гледа съвместната им работа.

понеделник, 30 май 2011 г.

На няколко театъра, част 1

Скоро не съм писала за театъра, но това не означава, че не съм ходила. Доста постановки ми се струпаха накуп, особено през месец май. Бях си набелязала да гледам някои на всяка цена до края на този сезон, а ако имам възможност – други, на които не държах чак толкова, а просто имам време за театър. Няма да пиша за всеки един поотделно и подробно, просто защото в последно време ужасно много ме мързи (не само да пиша, а по принцип), чак аз самата не мога да се понасям. Но това е друга тема. А насила нещата не се получават, трябва муза, спокойствие и желание най-вече. От няколко дни се опитвам да се сетя какво съм гледала и как да ги подредя нещата дотолкова, че да мога с най-малко думи, да кажа по-същественото за всяка една постановка и да предам лично мнение за нея, дали си заслужава, или не (в случай, че някой се интересува от мнението ми, разбира се). Едно време, като ученичка и студентка, си събирах билетчетата от концерти и театри за спомен, но в един момент ги посъбрах доста и ги изхвърлих като прецених, че са ненужни. Но сега като искам да си спомня какво съм гледала този и миналия месец, се хващам, че много трудно се срещам за хронологията. Или ще трябва да върна отново метода на събирането на билети, или да се снабдявам с гинко-билоба от аптеката.
Няма да скрия, че голяма част от нещата, които видях не ми допаднаха особено, други пък тотално ме разочароваха и съответно това директно се отрази на ентусиазма ми за писане. Но за малката част, които наистина си заслужават, мога да ги препоръчам. Ще ги разделя на няколко части, за да не стане прекалено дълго, че едва ли има хора, които обичат да четат прекалено дълги текстове, особено пък в блог. Чудех се как да ги групирам и на какъв принцип, затова реших да го дам по „Пилат-Понтийски”, че най-лесно, т.е. по азбучен ред.
*Снимките са от интернет страниците на съответните театри.



„Август в Оклахома” – Народен театър, Голяма сцена
Текст: Трейси Летс, реж. Ясен Пеянков, сценография и костюми: Васил Абаджиев, музика: Теодосий Спасов. В ролите: Бойка Велкова, Радена Вълканова, Стоян Алексиев, Валентин Ганев, Рени Врангова, Параскева Джукелова, Ана Пападопулу, Теодор Елмазов/Чочо Попйорданов, Валентин Танев, Марий Росен и др.

Не се заблуждавайте от големите имена в афиша – и те не могат да спасят скучната постановка. По-точно именно тези големи актьори правят нещата съвсем да не изглежда постановката тотален провал. Няколко минути свежи моменти, диалози, крейзи-физиономии, останалото време – тотална скука и безидейност. Повечето свежи моменти логично идват от прекрасната както винаги Бойка Велкова (номинация за водеща женска роля на тазгодишните Аскеери), която е умишлено състарена за ролята, изгражда силен образ на пристрастена към медикаменти властна майка и съпруга. Приятни включвания от Радена Вълканова (номинация за поддържаща женска роля Аскеер 2011) и един много симпатично мил и непохватен Марий Росен. Лично на мен ми се искаше да видя на сцената обявените в афиша Яна Титова и Чочо Попйорданов, но не знам поради какви причини бяха заменени от други актьори. Ако не бях запалена по театъра, спокойно можех да пропусна тази постановка, но любопитството ми към такъв отбор класни актьори на една сцена, нямаше как да не привлекат вниманието ми, както и номинациите, но за мен това си беше разочарование като цяло.
Не обичам да сравнявам особено отделните постановки, но по някакъв начин като липса на настроение и свежест, се сещам за „Ангели в Америка”. Темата е съвсем друга като тематика и актьорски състав, но е поредното доказателство, че имена на известни и обичани актьори, събрани на една сцена, не е еквивалент непременно на добра и качествена постановка. Наясно съм, че вече намесих и друга една постановка, която гледах миналата година и за която не съм писала. Много шум се вдигна около „Ангелите” в Народния, мненията бяха разнородни и на двата полюса. Колкото и да харесвам като цяло нещата на Деси Шпатова, колкото и Снежина Петрова да ми е любима актриса, да не споменавам и останалите известни актьори, така и не успях да преброя повече положителни точки от отрицателните такива, с които да спомена с добро тази постановка. За мен беше едно от най-скучните неща, които съм гледала, темата не е актуална и отново тази ненужно дълга времетраеност... Въпросът дали такива постановки, с много на брой актьори на сцената, трябва на всяка цена да е с такава голяма продължителност откъм време? Ако няма какво толкова да кажеш и да предадеш като послание към публиката, защо трябва да задържаш хората в салона да гледат безумия, а в останалото време – скука? Не съм от хората, които си тръгват по време на представление, но предполагам, че както аз, така и други са имали такова желание, но просто са оставали докрая с тихата надежда, че всеки момент нещо ще се случи, но за съжаление, надеждите в повечето случаи остават неоправдани.



„Вълшебна нощ” – Народен театър, Камерна сцена на 4-ти етаж.
Авторски спектакъл на Александър Морфов, по произведения на Бекет, Мрожек и Йонеско. С участието на: Теодор Елмазов, Пламен Пеев, Рени Врангова, Веселин Анчев и Красимир Недев.


С голямо нетърпение очаквах завръщането на тази постановка в афиша на Народен театър след дългогодишно отсъствие, защото не я бях гледала. Харесвам Морфов, харесвам напоследък изявите на Рени Врангова, очаквах и появата на новото попълнение в състава – Веселин Анчев, но последните двама присъстват за не повече от 15 мин. от спектакъла, през останалото време гледаме скечовете на Тео Елмазов и Пламен Пеев. Има доста добри моменти и остроумия, но така и не успях да се настроя за театър, защото имах усещането, че съм повече в цирка и гледам представлението на клоуните. Не знам дали тук е моментът да го напиша, но на тази постановка до мен се настани двойка, при това на възраст по-голяма и от моята, която през цялото време се натискаше, целуваше и опипваше. Такова нещо не бях срещала в театъра, направо се потресох! В кино, ако бях, сигурно нямаше да ми направи такова впечатление, но на театър да си правиш такива срещи и да допуснеш такова поведение, трябва наистина много да си западнал. Ако има някаква петиция цените на мотелите за няколкочасова „почивка” да са по-евтини от билетите за театър, ще се подпиша с две ръце!


„Канкун” – Малък градски театър „Зад Канала”, Главна сцена
Автор: Жорди Галсеран, реж. Бина Харалампиева, с участието на: Ирини Жамбонас, Филип Аврамов (заместващ титуляра Христо Мутафчиев), Искра Донова и Ивайло Христов (актьор от Пловдивския театър).


Жорди Галсеран е млад испански драматург, който стана известен и в България, след като няколко негови текста бяха преведени, а някои от пиесите му поставени на сцените на родни театри. Най-известната от тях е „Шведска защита” (оригинално заглавие „Методът Грьонхолм“), поставена също в Театъра „Зад канала”. Актуално е новото заглавие, което се поставя в Младежки театър „Карнавал.com”, с реж. нашумялата в момента Василена Радева, за който ще пиша след като го гледам.
След разочарованията, за които писах по-горе, ред е и за нещо хубаво, което мога да препоръчам, а именно „Канкун”. Странното заглавие идва от мястото, където се развива действието, а това е името на мексикански курорт, където две семейни двойки, които се познават от дълги години, прекарват съвместно почивката си. Няма да преразказвам какво и как се случва, но пиесата претърпява сериозни обрати, които в никакъв случай не мога да определя като клиширани, а финалът е провокативен и неочакван. Ирини Жамбонас (награда Икар и номинация за Аскеер 2011 за водеща женска роля) е невероятна в образа на Ремей. Бях на първи ред и успях да я гледам съвсем отблизо с каква страст изгражда героинята си, която й е лепнала точно по мярка. Много красива, елегантна и със самочувствие, което не дразни, а възхищава. Текстът (прекрасен превод на Нева Мичева) и действието са стегнати, пиесата е съвременна, истинско удоволствие да се откъснеш от своя си свят и да се потопиш за два часа в друг.






понеделник, 16 май 2011 г.

36 часа


Този уикенд беше наситен с доста културни събития в София. В събота се проведе поредната Нощ на музеите и галериите. Приятно впечатление ми направи факта, че с всяка поредна година участието на музеи и галерии се увеличава като брой и самите те, като обекти, правят реклама на събитията, които ще провеждат. PR-ът им е ненатрапчив, скромен дори, но идеен, не разчитат единствено и само на държавна и общинска подкрепа, а се включват самостоятелно и самоорганизирано. Забелязваха се и съвместни изяви с други жанрове на изкуството – литературни четения и концерти. Всичко това с цел привличане на повече публика. А такава, за щастие, наистина имаше, при това в голямо количество и разнообразие. Дали защото беше безплатно, или пък защото времето беше топло и напълно подходящо за нощни разходки и гуляи, дали защото нямаха какво друго да правят в събота вечер, но маса хора щъкаха денонощно из центъра на София. Отделно от това се провежда за първи път и Хартиен фест от 3-ти до 25-ти май, като специално в съботата, ул. „Гурко” беше затворена за посещения и наречена само за този ден „Хартиената улица”. На нея можеше да се видят мебели от хартия, млади хора показваха на деца и възрастни изкуството оригами, имаше дори хартиен автобус.

За мен лично най-интересното в този уикенд беше 36-часовият театрален и кино фестивал, който се проведе в НАТФИЗ. Не успях да гледам всичко, но малкото неща, които успях да видя, ми харесаха и вдъхновиха. Не можах да стана рано, както си бях намислила и затова се добрах в късния следобяд и първото представление, което успях да гледам беше „Хамлет” – спектакъл на 4-токурсници от класа на проф. Красимир Спасов. Искам да спомена, че публика за тези изяви имаше страшно много, вярно, че е безплатно, но там бяха предимно млади хора, които с програми в ръце се редяха по опашки пред различните зали и сцени, ентусиазирано чертаеха схеми на кое представление кога да отидат. Успях да посетя и прожекция на късометражно кино, която представляваше дипломни работи на студенти предимно 3-ти и 4-ти курс. Повечето бяха доста свежи и забавни. Все пак не е лесно да се вместиш в 5-10 мин. и да пресъздадеш цяла една идея с послание. На голяма сцена гледах и танцовия спектакъл „Ерос и Психея” - по мотиви от древногръцки митове, дело на четвртокурсници от Театър на движението, ръководител доц. Петя Цветкова. Беше нещо много красиво и неочаквано за мен, тъй като изкуството на балета и танца никога не са ме вълнували и не разбирам от това. Но когато нещо е красиво и те отнася в друг свят от емоции, защо трябва да разбираш? Достатъчно е само да имаш сетивата, да ги отвориш и да се наслаждаваш.
Не можах да остана за нощните представления, но съм сигурна, че е било страшно вълнуващо и тогава. Забелязах, че на следващия ден имаше по-малко хора, но това не означава, че е нямало интерес. Все така залите бяха пълни и нямаше места за всички. Атмосферата беше невероятна, празнична, самите студенти си я направиха такава. Пред входа винаги беше пълно с млади и красиви хора, шарени, пъстри, усмихнати, лъчезарни – радост за окото. Вечерта някой беше донесъл китара и купонът си течеше не само в залите, а и извън тях. В сравнение с миналата година, нещата, които се представиха този уикенд, бяха повече, публиката също. Дано тази тенденция се запази и за следващите прояви. Но тогава със сигурност ще трябват повече зали, с по-голям капацитет, защото интересът съответно ще е по-голям. Не видях голяма част от нещата, които си бях набелязала предварително, просто защото не успях да вляза в залите – всичко беше пълно, дори правостоящите места бяха заети и това се случваше 20-30 мин. преди самите представления. Хората си чакаха ред доста преди проявите, но всичко ставаше търпеливо, без блъсканици и излишни нерви, поне аз не станах свидетел на такива.От нещата, които видях, мога да кажа, че съм обнадеждена от новата смяна бъдещи актьори, режисьори и драматурзи, които ще застъпят в младото българско кино и театрална сцена. Трябва им повече самочувствие и поле за изява. Този 36-часов маратон, който се проведе тази събота и неделя, определено е едно от нещата за показване на подкрепа и съпричастност в тази насока.

вторник, 10 май 2011 г.

u2- live - with or without you


Това е едно парче, на което винаги настръхвам, когато го слушам. Толкова емоции и спомени ме свързват с него, че ще ми остане любимо, не само защото е на U2, а защото Е. Обичам Боно, поезията му, хъса му, кожените панталони, mephisto-очилата, зад които крие небесносините си очи, енергията да се занимава с много други неща, освен музиката. Колко ли мацки досега е изкарвал на сцената и им е пял на ушенце? Едва ли има такава статистика, но съм сигурна, че хиляди още желаят да са на тяхно място, между които и аз :)
Честит Рожден Ден, Боно!

понеделник, 9 май 2011 г.

Dave Gahan (Depeche Mode) Love Will Tear Us Apart - Joy Division Cover @...


Видеото, макар и с кофти качество, е само отпреди три дни. Дейв изпълнява едно любимо парче на Joy Division - личи му, че го вдъхновява. Мини-концертът е по повод получаването му на награда от благотворителната организация MusiCares, която ежегодно награждава известни музиканти, преборили се със своята зависимост към алкохола и/или наркотиците. Дейв е с няколко килца отгоре, но все така в отлична форма. Изглежда прекрасно, дори по-добре, откакто го видях за пръв път по телевизията преди около 25 години и си беше „любов” от пръв поглед. Момичешки трепети, които и до днес ме държат като го гледам май. За пръв път го видях наживо преди близо 13 години, беше почти нереално, останало ми е най-вече усещането от този концерт, защото почти нищо да не си спомням от него. Усещането да видиш любимата си група наживо за пръв път и мъжът, който дълги години е „висял” на плакати над леглото в детската ти стая, е невероятно. Спомен за цял живот. Усещането се е повтаряло със същата сила и в следващите концерти, на които съм била. Покрай страстта си към Depeche mode съм създала здрави приятелства през годините, които са трайни и валидни към днешна дата, за които съм благодарна, че ги имам и поддържам. Идеята DM сплотява и облагородява.
Честит Рожден Ден, Дейв!
49 не му личат изобщо, нали?