събота, 29 май 2010 г.

100% удоволствие със З.К.


На 26-ти май присъствах на едно дългоочаквано от мен събитие. Видях наживо моят любим съвременен български автор - Захари Карабашлиев. Откакто миналото лято прочетох на един дъх романа му "18% сиво", вече открих новия си любимец сред младите творци на бг литературата ни. Всичко стана съвсем случайно. Никой познат или приятел не ми даде книгата, може да се каже, че тя ме намери в книжарницата - много стилна и грабваща корица, със страхотен дизайн. Разбира се бях чела отзиви за книгата от непознати читатели чрез интернет и в пресата. Това рядко ми влияе по принцип, но явно в моят случай се получи и имаше ефект. В интернет открих и блога му, който е дизайнерски изпипан, стилен, изчерпателен, любопитен и все пак ненатрапчив. Не вярвам, че някой, който е чел романа, е останал безразличен. Той грабва от първата, до последната страница. Трудно ми беше да осмисля факта, че това е дебютната му творба всъщност, а стилът му е като за написал поне 100 книги преди това! Рядко ми се е случвало да бъда увлечена толкова от някоя книга в последните години, при това от български автор. Не твърдя, че съм мерило или критерий за това, или съм прочела тонове книги, нищо подобно. Пиша това като средно статистически читател, като фен на новите неща, които се случват в измъчената ни откъм културни събития държава (книги, филми, театри) и винаги подкрепяща ги. След "18% сиво" си купих и другата книга на автора "Кратка история за самолета" - сборник с разкази, написани в същия увлекателен стил, който така ме впечатли и с предишната му книга. В интернет открих, че Захари има и собствен блог, в който публикува разни истории, мисли и въобще негови си хрумки. Открих и негови статии в някои от списанията, които четях, а преди това не бях обръщала внимание на името на автора, но самите статии харесвах и споделях написаното. Определено съм фен на стила му - грабващо увлекателен, лек, интелигентен, забавен, умерен и най-вече истински и искрен! Нещо, което рядко съм откривала досега за себе си. Възхитена съм, а това рядко ми се случва наистина. Друг автор, който съм открила преди доста години, за себе си, със собствен стил, който обожавам е Уилям Уортън. За съжаление не съм го чела в оригинал, така че до голяма степен заслуга за влиянието на неговото творчество върху мен, са изиграли и преводачите му за България. Имам и съм чела всичките му книги, които са издадени на български. Харесвам страшно много историите му, разсъжденията му и начина му на предаване на тези истории. Не искам да правя паралели между двамата автори (нямат нищо общо помежду си), просто отбелязвам с голямо задоволство, че вече освен любим не български автор, вече си имам такъв и български.
След това малко лирическо отклонение, искам да се върна отново върху темата за Захари и реалната ми среща с него. Съвсем случайно прочетох, че ще присъства от еди-колко-си-часа, на еди-кое-си-място и просто беше написал "ще поговорим". Аз естествено нямаше какво да говоря, исках той да говори, да го гледам и да го слушам, да наслагам за себе си образа му, който съм си изградила за него чрез публикациите му. Нямаше как да пропусна тази възможност, защото който е запознат с него знае, че от много години той живее със семейството си в Щатите. И това предопредели до голяма степен важността на събитието за мен, а и не само. Разбира се ужасно бях притеснена как ще мине самата среща, какъв ще е наживо, дали ще ми хареса, дали пък не съм го идеализирала за себе си по някакъв начин... Винаги го има това притеснение при мен, когато поемам риска да видя нещо любимо наживо - така се случи, когато в далечната вече 1998 г. пътувах до Прага специално за да гледам за пръв път любимата си група, след това, години по-късно, успях да гледам в Мюнхен друга много важна за мен група, преди няколко години избягах от работа за да видя наживо любимия си режисьор Вим Вендерс, когато беше в София и си взех автограф, та сега, същото ми се случваше и със Захари. Слава богу, притесненията ми не се оправдаха и останах очарована вече и от човека Захари Карабашлиев, не само от писателя. Много малко хора бяха там, барът беше барнат доста баровски, но атмосферата се разчупи от появяването на сцената на човека, заради когото се бяхме събрали - усмихнат, ведър, лъчезарен и есествен. Веднага ме спечели с държанието си, съвсем небрежарски и приятелски, говореше свежо, усмихваше се и не спря до финала да се оправдава, че е притеснен и затова говори много. Very sweet :) Доста интересни и забавни случки разказа за себе си, книгите си, постановките, които са написани от него и се играят в момента, за бъдещите такива, за живота си в Щатите... На финала успях да си взема автограф от него върху предварително носената от мен любима негова книга "18% сиво", като освен името си, и досега не успявам да разчета какво ми е написал за посвещение (сигурно в предишния си живот е бил доктор ;)
Толкова ми се искаше да му кажа много неща, но за разлика от него, аз като съм притеснена, не говоря, а губя ума и дума, както се получи и този път. Все пак успях да му кажа колко харесвам книгата и че благодарение на нея и на него, като неин автор, съм се запалила по книгите на младите български творци, които излизат на пазара и купувам техни книги (определено това му хареса). Успях да му споделя и че все още никой от тях не ме е "грабнал" толкова, колкото него. И това е факт. А ми се искаше, ако имах повече време да му кажа много други неща, да поговоря с него, макар и за 1/2 час, който за мен би бил безценен в неговата компания - че слушаме еднакви групи, че имаме доста любими общи филми, че благодарение на неговата препоръка в блога му, прочетох "Хищни нокти" и страхотно ми хареса! Книга, която по принцип едва ли бих си купила не само заради ужасната корица, заради тъпото заглавие, а и сръбския й автор нищо не ми "говореше". Че като дете също правех разлика между вафлите "Тракия" и "Осем" и недоумявах как повечето от другарчетата ми тогава не ги различаваха. А "Тракия" бяха супер яки вафли, за разлика от отвратителния крем на "Осем". Когато бях летните ваканции на село, Бог да го прости дядо ми, купуваше всяка седмица по една голяма кутия вафли "Тракия", вътре бяха по 50 броя и струваха 3лв. и нещо - много пари тогава. Голяма част от тях унищожавах тогава сама. Както и да е, не искам да се отклонявам от темата, а имам този недостатък...
След тази среща си тръгнах окрилена и одухотворена. Радвам се, че бях там, че го видях, че го слушах и най-вече образът, който си бях изградила за него, не беше различен с реалния му. Макар и на тази голяма възраст, на която съм аз, не ме притеснява фактът, че си имам "кумири". За някои, включително и майка ми, това е много наивно и детинско, но аз не смятам така. Доста хора, с творчеството си, са ми повлияли по някакъв начин, до определена степен за формирането ми като личност. Не се срамувам от това и не го крия. Мога само да им благодаря, макар и не лично, поради различни причини. Надявам се да имам още такива срещи с хора, които са ми повлияли положително и емоционално в живота. Захари е един от тях, вече със сигурност. Иска ми се това да не е последната ми среща с него и неговото творчество.

вторник, 25 май 2010 г.

Berlin - Faraway, So close…


Ето че измина цяла седмица откакто се върнах от Берлин, а все не намирах време и смелост, до сега, за да напиша за това. Дори сега се „застраховам” предварително, че няма да е пътепис и няма да е със сигурност изчерпателно, а ще е нещо като отбелязване на факта, защото нито думите ще ми стигнат, нито ще мога да си позволя толкова време да отделя да опиша всичко, а и със сигурност бих отегчила този, който чете това.
След многото перипети преди полета, най-сетне нашата малка и сплотена групичка от 4 човека (всъщност бяхме 5, но другият човек се присъедини към нас от Лондон) отлетя и се приземи успешно на летище Тегел в Берлин. Ще се наложи лирическо отклонение. Бях споменала преди това, че Берлин е жадувана и мечтана дестинация от мен откакто се помня. Никой град преди не съм мечтала да посетя толкова силно, както Берлин. Мислех си, че един ден, някога, когато ми се случи, че ще кацна там, едва ли не ще целуна земята на летището още, сърцето ми ще се пръсне от радост и направо ще получа удар на място. Нищо такова не се случи, слава богу. Кацнахме в една мрачна и студена берлинска утрин, някъде към 10ч. немско време. Всички освен мен бяха ходили вече в Берлин, дори го познаваха достатъчно, така че се оставих на тяхната интуиция да ми покажат най-същественото... но дори и несъщественото за мен имаше значение, тъй като все пак аз съм в Берлин, за Бога! Исках всичко да видя и обходя, а разполагах само с 4 дни. Още не самия терминал, докато чакахме за автобус към центъра, забелязах, че имаше едно микробусче до нас, около което с багажи и куфари се суетяха малка групичка хора. Бяха само на 3-4 метра от нас и съвсем случайно се загледах и разпознах сред тях Камен Донев. Сърцето ми се учести, направо не можех да повярвам, че го виждам насред Берлин! Явно сме пътували в един самолет, но не го видяхме вътре. Той забеляза, че го зяпаме съвсем недискретно, стори ми се, че малко се смути от тази наша нетактичност, но не мисля, че го притеснихме с нещо. Беше готино това - да ми започне пътешествието в Берлин с виждането на един от любимите ми бг актьори, които ужасно много харесвам и ценя като творец. Веднага пуснах смс на една моя много близка приятелка, която също като мен му е фенка и която също имаше вероятност по едно време да бъде с нас, но нещата се провалиха в последствие.
Няма да описвам подробности, макар и за 4 дни, видяхме толкова много неща, че всяка минута буквално беше изпълнена с нещо случващо се, с история. Още първия ден, веднага щом хвърлихме раниците в хостела, излязохме из града. Да отбележа, че през по-голямата си част бяхме в Източната част, т.е. тази, която е с повечето забележителности. За мен беше вълнуващо да стъпвам по тези улици и тротоари, да дишам въздуха, да усещам цялата тази атмосфера, която е наситена с толкова много история, съдби и настроения през годините. И всичко това се усещаше! Няма да описвам забележителностите, които видяхме. Всички тези сгради, които бях гледала на снимки, по филми, за които бях чела... да ги видя с очите си, да ги докосна с пръстите си – беше невероятно! Това е градът, който е вдъхновил велики и важни за мен хора, които мен съответно вдъхновяват с творчеството си – Wim Wenders; U2 записват именно в Берлин любимият ми техен албум Achtung Baby; Depeche mode за записали голяма част от албума си от 1993 г. – Songs of Faith and Devotion – все още мой любим техен; членовете на любимата ми бг група и до днес – Нова генерация, винаги са изказвали възхищението си от този град, неслучайно имат и парче, със заглавие „Берлин”, което започва с думите „Das Leben in Berlin ist wunderbar!”; IAMX от години напуска родния Лондон, за да твори именно в Берлин и т.н. Какво повече да кажа? Думите са излишни. Който е „на моята вълнА”, ще ме разбере напълно, вярвам...
Вечерта успяхме да усетим и нощния живот на града. Бяхме в един от най-големите и известни ъндърграунд клубове – К17, който е на пет нива и на всяко ниво имаше различен стил музика – от синт-поп, през рок, метъл и се стигне до готик. Ние бяхме на концерта на 6 млади и почти неизвестни групи, 3 немски и 2 шведски. Залата беше не много голяма, а вътре бяхме не повече от 50 човека, включително и с членовете на групите.
На другата сутрин като се събудихме, валеше дъжд. Облякохме се за студено време, а то беше ледено студено, защото имаше ужасно силен и противен вятър. Температурата беше около нулата сигурно. А точно за него ден бяхме планирали да отидем на най-мечтаното от мен място – Бранденбургската врата. Направо настръхнах като я видях отдалеч още. Беше величествена, но по-малка по размер, както съм си я представяла. Снимах я отвсякъде, а дъждът валеше ли, цял порой се изля... Имаше доста футболни фенове по улиците и в метрото, които бяха дошли в Берлин специално за финала за Купата на Германия между Байерн Мюнхен и Вердер Бремен. Движеха се на групички, по-смелите пееха химни на любимите си отбори, но повечето се бяха покрири от дъжда по бирарийки. После се наредихме на една голяма опашка от хора, чакаща да влезе и да разгледа отвътре сградата на действащия немски Парламент – така познатата ни от ученическите години още като Райхстаг или както сега се казва Бундестаг. Беше написано, че се чака не повече от ½ час, въпреки опашката, но ние сварихме обедната почивка и така отиде едно двучасово чакане под дъжда и вятъра, което едва ли скоро ще забравя. Бях подгизнала от студ и мраз, краката ми бяха вкочанени, но издържах стоически. Вътре архитектурата е забележителна – ултра съвременна и модерна. Вечерта бяхме на концерт на една любима на всички ни група, останалите дори бяха дошли заради концерта – De/Vision. Идвали са в София преди няколко години и направиха доста приятен концерт тогава. Но пред немската публика, в родния им град, просто се раздадоха, а и откликът от страна на феновете, също беше много приятен. Свириха над 2 часа, а аз си харесах доста подгряващата английска група – Tenek, които свирят горе-долу в същия стил. Моите приятели издействаха чрез мениджъра на De/Vision vip-pass и бяхме сред поканените на автър-партито, което беше в едни подземия на самия клуб. Беше интересно да съм там, макар да не съм такъв голям фен като моите приятели, които определено се чувстваха като у дома си, сред свои приятели. Имаше бира и безалкохолни, както и сладки приказки с най-близките приятели на групата, семейства и фенове. Запознахме се с Алексей от Волгоград, който е нещо като организатор на такива концерти в родния си град и който е водил групата там. Определено беше много интересен и сладкодумен събеседник. Говорихме си на български, руски и английски, дори по едно време запяхме руски песнички от детството ни, той беше много приятно изненадан, а немците около нас ни гледаха с недоумяващ поглед.
На следващия ден с метрото отидохме до Потсдам. Много красиво, чисто и подредено градче, което се слави най-вече, че на територията му се намира „веригата” от дворци Sanssouci. Обиколихме ги всичките, макар и на бързо, защото не разполагахме с много време. Бяхме останали без крака направо, над 20 км извървяхме докато видим всичко и то на бързи обороти, почти без почивка. Беше неделя и не успяхме да влизаме вътре в самите дворци-музеи, понеже беше затворено за посещения, но и това, което беше отвън беше невероятно впечатляващо...
Последният ден го завършихме като се разходихме из Берлин, на едно от туристическите корабчета по р. Шпрее и където се виждат най-големите забележителности на града. Вечерта благополучно излетяхме отново от Тегел. Не искам да споменавам за кошмарната голяма бг група дистрибутори-на-нещо-си, които окупираха почти целия самолет и вдигнаха врява (в случая) над небето, в резултат на което екипажът на самолета абдикира и се покри. През цялото време имах чувството, че ни снимат със скрита камера, до последно не можех да повярвам, че има такива хора, които не се подчиняват на никакви правила в самолет, а налагат своите. Няма да коментирам повече, защото нито са единствените, нито е гаранция, че това няма да се повтори, за съжаление.
Та това беше пътуването ми до Берлин, само в най-обща рамка описано. Беше красиво, беше истинско, беше жадувано и осъществено в крайна сметка. И както каза една моя приятелка – една мечта по-малко... Част от сърцето ми остана в Берлин, но знам, че един ден, рано или късно, ще се върна там и отново ще е цяло...