вторник, 24 април 2012 г.

На театър: "Спанак с картофи"

сн. Симон Варсано

„Спанак с картофи“ – в София се играе на сцената на Сатиричен театър, автор: Золтан Егреши, режисьор: Борис Петканин, сценография: Петьо Начев, в ролите: Юлиан Вергов, Владимир Карамазов, Захари Бахаров. Съвместна продукция с Продуцентска къща „Артишок“.

Без да съм някаква кулинарка, смело мога да отбележа, че тази творба е много хитро „сготвена“: Вземаме един забавен и разтоварващ текст, със съвременна тематика, много хумор и свежи лафове, добавяме трима от най-актуалните в момента актьори на Народния театър, в добавка „секссимволи“, щипка „мръсни думички“, колкото на плаката да се изпише числото 12 в червена точка, забъркваме сместа и получаваме краен резултат, от който са доволни всички. Така хем публиката се радва и забавлява на любимите си актьори, а те хем не се чувстват гузно, че с елементарен и комерсиален текст, са успели да напълнят салона, при все, че цената на билета е 16 лв. за София, а например за Варна – 30. Май всички трябва да са доволни от сделката, поне ако съдя по бурните аплодисменти в края на спектакъла. И аз им ръкоплясках, и аз се забавлявах, но едновременно с това нещо като червейче, ми човъркаше в главата и не ми даваше спокойствие и не успях съвсем да се насладя на постановката. Аз ли съм станала прекалено взискателна, или подобни проекти съвсем  принизяват нивото и вкуса на българската театрална публика? Едва ли ще си отговоря скоро на този въпрос, или може би той има повече от един отговор.
Факт е, че в последните години на театралните сцени се поставят неща, с единствена цел да привличат публика в салоните на всяка цена, които да се играят възможно повече сезони напред. Дотук всичко е наред и напълно в реда на нещата, все пак това е смисълът и целта на театрите. Но както винаги се случва, има едно „но“, което да помрачи леко самодоволното прозрение и то е дали целият този благороден на вид замисъл, трябва да е с цената на лесносмилаем, елементарен и комерсиален текст, предварително заложен да бъде хитов и добре приет от масовия зрител? Текст, от който същият този зрител нищо ново няма да научи, няма върху какво да се замисли след финала, но за сметка на това ще е видял червените боксерки на Вергов, белите слипове на Карамазов и не-помня-вече-бельото на Бахаров, на финала ще ръкопляска бурно, ще си тръгне доволен и в добро настроение, а на следващия ден ще се похвали пред колеги и приятели, че е бил на театър и задължително ще го препоръча, с думите „иди, защото ще умреш от смях“. В този ред на мисли, се сещам за едно интервю с Галин Стоев, който отдавна вече живее и поставя основно във Франция и Белгия, дадено преди няколко години за „Капитал Лайт“, в което той говореше за този проблем: „Българският театър започна да се държи угоднически спрямо статуквото, спрямо по-лесното, спрямо бързо продаваемото, спрямо лустросаното, пък празното отвътре, т.е. българският театър спря да търси, в резултат на което се появиха неща, които са много лесни за продаване и смилане, голяма част от тях са с много лош вкус. И публиката естествено ги купува. Но публиката е жадна и купува това, което й предложим. Ние обаче започнахме да й предлагаме много лоша стока, стока с минал гаранционен срок. Това по някакъв начин ни кара да гледаме на зрителя като на консуматор, а не като на партньор“.
Няма как да се отрече, че се поставят качествени, силни и задълбочени постановки на театралната ни сцена. Има прекрасни режисьори, талантливи актьори, силни автори и останалите професионалисти, които допринасят за случването на дадена постановка. Техният труд не трябва да бъде подценяван, а винаги поощряван, защото влагат сърце, ум, креативност и талант в създаването на нещо красиво, което усещат с душата си. Ако на преден план излезе водещата мисъл дали продуктът ще се хареса на всяка цена на масовата публика и дали ще се напълни салонът, нещата отиват към бизнес, а не към изкуство. А не това е смисълът на театъра.
Отклоних се леко от темата, но пък точно тези мисли ми минаха през главата, докато започнах да пиша за „Спанак с картофи“. Може малко „манджа с грозде“ да го докарам накрая, но наистина не смятам, че въпросната постановка е някакво велико събитие от театралния афиш, на която трябва да се обръща значимо внимание. Сигурна съм, че много хора ще отидат и ще я гледат, привлечени от имената на актьорите и в това няма нищо лошо. Винаги съм била „за“ да има публика в салона и хората да посещават и подкрепят театралната сцена. Въпросът, който повече ме вълнува е какво самата сцена предлага на публиката в салона, с какво я възпитава, на какво я учи и с какво ще я привлече следващия път. Все пак смятам, че талантът, чарът и популярността на тези трима актьори, можеше да се „впрегнат“ в създаването на нещо по-зряло и идейно, с което да се обогати кръгозора на публиката, да я провокира към размисъл и на финала да остави някакво послание. Друг е въпросът каква част от същата тази публика е готова да „понесе“ всичко това, защо е дошла всъщност в салона – заради шоуто или в името на изкуството?  
Рецептата на „Спанак с картофи“ се оказва успешна. Хитър ход е да се привлече женската аудитория като ролите се изпълняват от едни от секссимволите на родния театър, а темата на пиесата се върти около футбола, като по този начин, господата в салона ще са напълно удовлетворени и със сигурност няма да скучаят. Очаквам следваща постановка, с примерно заглавие „Красиви жени отиват на СПА“ – като хем мъжете ще си купят билет за да гледат красивите жени, а пък жените ще очакват да научат за някоя нова спа-процедура. Дано само някои не се подведат и да отидат, защото са си помислили, че действието ще се развива в Белгия, или пък въпросните жени ще карат болиди от Ф1. Въпрос на предпочитания и асоциации.
На мен лично ми се гледат нови постановки от Галин Стоев, тук в България.

събота, 21 април 2012 г.

сряда, 18 април 2012 г.

На театър: "Животът е прекрасен"


„Животът е прекрасен“ – главна сцена на НТ „Иван Вазов“, по „Самоубиецът“ и други произведения на Николай Ердман, режисьор: Александър Морфов, сценография: Никола Тороманов, художник на костюмите: Марина Додова, музика: Асен Аврамов, хореограф: Ивайло Иванов, в ролите: Камен Донев, Рени Врангова, Светлана Янчева, Руси Чанев, Пламен Пеев, Албена Колева, Стефания Колева, Валентин Танев, Теодор Елмазов, Биляна Петринска,  Дарин и Деян Ангелови и др.
Това е едно от дългоочакваните заглавия на театралната сцена за този сезон. Все пак става дума за постановка на Сашо Морфов, а като добавим към това, че в главната роля се вихри Камен Донев, няма как да не звучи интригуващо. Гледах резултата миналия месец и с облекчение мога да кажа смело, че си заслужава цялото тричасово стоене в салона. Така прочетено изглежда, че съм си гледала отегчено часовника кога ще свърши, че да си тръгна, но всъщност, колкото и да не харесвам дългите по времетраене постановки, тази е една от малкото изключения и това е слабо казано. Много силна, смела и дълбока постановка, съобразена с вкуса на масовия зрител, без да е еднообразна, или пък скучно комерсиална. Все пак говорим за Морфов – пънкарят сред бг режисьорите, провокаторът, който с еднаква лекота и очарование привлича вниманието върху себе си, както с работата си, така и гражданската си позиция. Винаги съм се възхищавала на смелостта му да казва и отстоява идеите си, винаги е аргументиран и ерудиран, независимо от темата, по която взема отношение, а постановките, които преминават под негово ръководство, са едни от най-провокативните и социалните на българската театрална сцена.
Точно такава е и „Животът е прекрасен“ от руския писател и драматург Николай Ердман, чието оригинално заглавие е „Самоубиецът“ – пиеса, написана през 1928 г., забранявана в Съветския съюз от комунистическата цензура в продължение на 60 години и не е чудно, че първо се поставя в Швеция, Англия и САЩ, преди за пръв път да падне ветото й за руската сцена, което се случва едва през 1987 г. В защита и подкрепа на Ердман се обявява голяма част от руската интелигенция по онова време – Булгаков, Станиславски, Горки и Майерхолд, но това не променя режима на забрана, независимо от факта, че авторът е написал пиесата, когато е бил на 28 години и до края на живота си не пише друга. Не само заради социално ангажирания текст, тънко иронизиращ комунистическия режим, но и самото заглавие „Самоубиецът“ прави лоша услуга на автора. В годината, когато се появява на бял свят пиесата, в Съветския съюз се самоубиват поетите Маяковски и Есенин, а управляващият по това време Сталин казва: „Още един самоубиец не ни трябва“, повлиян и от личната си драма по самоубилата се негова съпруга.
След цялата тази увертюра, която смятам, че е интересна и полезна като интро към самата постановка, искам да препоръчам на онези, които имат намерение да я гледат, да влязат в салона поне 10 мин. преди началото, защото тя всъщност тогава започва, за да се влеят по-осезателно в атмосферата от онова време и произтичащите действия. А зрителят е едновременно свидетел и участник в събитията, които се случват на сцената. Ако имате късмет да сте на първите редове, ще можете спокойно да си общувате с Рени Врангова, която глади овехтели тениски с парна ютия, Деян Ангелов ще ви помоли за парче бинт или лейкопласт, с който да покрие раната си на окървавеното си лице, някой търси избягалия си котарак Вася, от двата най-близки балкона до сцената висят изпрани чаршафи и бельо, а стопанките им клюкарят шумно, простирайки. Сцената на Народния театър е неузнаваема – пренася ни в дома на обикновено съветско семейство - Потсекалникови, което споделя обикновения си живот с обикновените си съседи. Кухнята се състои от обикновени котлони и обикновени прибори и сервизи за храна, четирите перални „Рига“ въртят пране в еднакъв ритъм, а черно-белият телевизор завършва програмата си за деня с песничката на Крокодила Гена и Чебурашка, на която обикновеното семейство, с обикновените им съседи, припяват умилително (а публиката и носталгично),  а след финала й, бавно и уморено се прибират по домовете си, където лягат и заспиват в обикновените си легла, а на следващия ден целият този цикъл се повтаря. Такъв общо взето е животът на главния герой - обикновения съветски гражданин Семьон Семьонович Потсекалников (Камен Донев), който живее със съпругата си Мария Лукяновна (Рени Врангова)и тъщата Серафима Илинчина (Светлана Янчева - номинация за "Аскеер" 2012 за главна женска роля). Безработен от години, размятащ се цял ден в овехтял халат, вечно мърморещ и недоволен от живота си, намиращ утеха в парче наденица, което да хапне преди лягане.
Зад многото комични ситуации, в стил битов хумор, се разкрива основната теза на спектакъла – как един обикновен руски гражданин, обрулен от  живота, изтормозен от заобикалящия го битовизъм, отрекъл се от мечтите си, стига до идеята за самоубийство. Не случайно многократно повтарям „обикновен“, защото смисълът е, че главният герой е средностатистически човек, съвсем с нищо отличаващ се от масата, а припокриващ се с нея. Внушението е, че всеки човек може да се преоткрие в героя, или пък познава свой близък, приятел или съсед, който му напомня на семейство Подсекалникови. Героите са изградени с много любов от страна на режсиьора и самите актьори, това се усеща и от публиката, която силно им симпатизира. На сцената се развиват хем комични, хем трагични ситуации, но всички те, няма как да те оставят равнодушен към случващото се. Има прекрасни заигравания с публиката, най-вече от страна на Камен Донев, които са забавни и в никакъв случай досадни. Образът, който изгражда като Подсекалников съвсем точно му приляга и макар за ролята да се спрягаше името на Деян Донков в началото, смятам, че Камен Донев е неотразим и не случайно получи номинация за "Аскеер" 2012 за това си участие. Пиесата, въпреки че е от руски автор, отнасяща се за руския битовизъм и проблеми, съвсем спокойно може да се разглежда и от по-глобална гледна точка, особено от страните и хората, живели по времето на комунизма. На мен ми се стори много повече балкански хумора, отколкото типично руски. Морфов е изчистил до минимум досадните препратки към омразния му режим и е насочил вниманието основно към битовизма на ежедневието, мечтите на малкия човек, странните семейни взаимоотношения и всичките произтичащи от това човешки драми. На сцената това е показано чрез костюмите, диалога, пищната сценография, големия брой актьори (над 50), всички са като едно голямо задружно семейство, приобщава публиката, която е съучастна във всяко едно от действията. Аз лично имах чувството, че гледам една друга версия на „Ъндърграунд“, защото за мен постановката е много повече ала Костурица, отколкото руски сюжет. В същото време има един велик момент, в който наяве е показана мечтата на главния герой да свири на боен бас и това е осъществено посредством елемнти от черно-бялото кино, пантомимата и прекрасния дует на Камен Донев и Пламен Пеев. В тази сцена балканското е заменено от препратки на ранното европейско кино, в частност италианските класици от миналия век + елементи от филмите на Чарли Чаплин. И тези сравнения не са в ущърб на пиесата, още по-малко пък пошла имитация, а напротив – отдава се почит по най-добрия начин към тези филмови класики, а самата сцена е една от най-силните и запомнящи се в спектакъла.
Ако започна да преразказвам и разсъждавам върху отделните сцени, ще направя лоша услуга на самата постановка, защото само с лично присъствие в салона, може да се усети нейното очарование. Мащабността на действията е смайваща на моменти – има цял един мюзикхол оркестър, със звучното име „Разкърши се“, сред членовете му се открояват имената на Веселин Веселинов-Еко и Мишо Шишков. Във втората част, след антракта, на сцената е разположена цяла една каравана-стрелбище, която изпълнява ролята си точно по предразначение, имаме скара-барбекю, а кебапчетата се пекат съвсем пред очите и носа на зрителите от първите редове. Е, не предлагат за дегустация от готовите продукти, но и това се преживява. А щом на сцената има оркестър, логично е да си помислим, че има танци от страна на Камен Донев и това е факт – Камен е във вихъра си, играе върху маса, върху легло, играе казачок, танци с елементи на ръченица, въобще забавата е пълна. Заобиколен е от красиви жени, които го съблазняват, има разбира се и много алкохол за весели и тъжни ситуации, който типично по руски и балкански манталитет, е един от главните катализатори за постъпките на героите. Съзнавам, че доста кръчмарски го описах, но уверявам, че не е кичозно и селско. Все пак става дума за постановка на Морфов, а точно той знае къде да постави границата между естетското и пошлото.
На финала, след края на постановката излязох не само заредена с добро настроение и с болки в стомаха от многото смях, но нямаше как да не усетя загнездилите се в главата ми мисли от посланието на пиесата. Хуморът и забавата са чудесен параван за прокарване на сериозни теми, не само от битовизма в ежедневието ни, но и на цяла една идеология, начин на живот на едно поколение, в една страна, които усещаш близки по своя характер и разбираш, че посланието не е на локална основа, а много по-мащабно. А от това не ти става по-добре, защото осъзнаваш, че същите тези идеи не се отнасят само за Съветския съюз от 20-те години на 20-ти век, а са актуални и към днешна дата. Колкото и да се развива човечеството в техническо и научно отношение, има непреходни догми, които са в съзнанието, мисленето и манталитета на хората и без тяхната промяна, няма как да се осъществи цялостния напредък на обществото. Затова винаги ще има класически произведения, които ще се четат и реализират на сцена, ще се съпоставяме с герои и ситуации отпреди векове, за да разберем в крайна сметка, че много малко неща на практика са се променили оттогава.
Ако една творба, с гръмкото име „Самоубиецът“ звучи мелодраматично и отчайващо, то съвсем не такова е самото й съдържание. Пиесата, пресъздадена от Морфов, е Ода за малкия човек, за неговия вътрешен свят, проблеми, нищета, в които той се е заринал и в един момент не може да види нищо друго освен черните краски в живота си. Стигнал веднъж дъното, мисълта за самоубийство не е далеч. Тя покълнва и съзрява в мозъка, съзнанието се грее върху нея и в един момент светът вече не е толкова враждебен, а приливът на сила, че може да се надмогне нищетата, е опияняваща. Не случайно в пиесата акцент се поставя върху идеята, че последните 30 минути преди смъртта са най-хубавите и най-сладките. Когато обратното броене започва, какво си готов да направиш през тези оставащи минути, докъде се разпростира куражът, къде започват мечтите? Само човек, достигнал ада в мислите си, осмислил и преживял всичко това, може да оцени истинския живот и да се завърне триумфално към него. Точно в това е и смисълът и посланието на постановката – за силата на духа, жаждата да посрещаш всеки нов ден и (пре)откриването на смисъла пълноценно да живееш Живот.

сряда, 4 април 2012 г.

На театър: "Нощна пеперуда"

„Нощна пеперуда“ – Камерна зала НТ „Иван Вазов“, автор: Пьотър Гладилин, превод: Иван Тотоманов, режисьор и сценична редакция: Явор Гърдев, сценография и костюми: Даниела Олег Ляхова, музика: Калин Николов, хореография: Виолета Витанова и Станислав Генадиев, в ролите: Михаил Билалов, Весела Бабинова, Христо Петков, Йосиф Шамли, Сава Драгунчев.
Поредното творение от поредицата „руски сезон“ в Народния театър и до момента спектакълът, който лично мен най-много ме е трогнал емоционално (остава ми да гледам единствено „Идиот“ на реж. Деси Шпатова) сред останалите заглавия от руски автори. Постановката започва при пълен мрак със запис на текст, пресъздаден от неповторимия глас на Наум Шопов. На все още тъмната сцена излиза Михаил Билалов, с фенер в ръката, който е единствената светлина в салона и така почти десет минути от самото действие. Всичко е толкова вълнуващо, тихо и мистериозно, че едва се сещаш да си поемеш дъх, за да не развалиш магията. А тя остава до самия финал на представлението и макар сцената вече да е окъпана от светлините на прожекторите, имаш чувството, че всичко се е върнало в изходна позиция и всеки момент нещата ще започнат отначало. За твое съжаление обаче, спектакълът е свършил и трябва да си тръгваш. Поне при мен беше така, трябваше ми доста време да осмисля видяното и то не се измерваше в минути и часове, а с цели дни. И с желанието да го гледам поне още веднъж, за да се потопя отново в тази съвременна приказка.
Всеки, който се е интересувал поне малко от въпросното представление е прочел, че става дума за невероятната история, която се случва в едно затънтено руско военно поделение, в далечния Север, където редник Николай Лебедушкин си ляга като момче, а сутринта се събужда като момиче и назовава себе си Наталия Сергеевна. Пиесата не изследва как се е случила тази метаморфоза, нито клони към мистерията на случилото се, а е представен фактът, с всички последствия и реакции от това странно събитие. Автор на този любопитен сюжет е съвременният руски драматург Пьотър Гладилин, който има собствена театрална трупа, но освен с театър, се занимава още с поезия, режисура, изобразително изкуство, философия и психология. А сам себе си определя като „ироник, мистик и метафорист“. Няма как от такъв интересен артист да не се получи нещо странно и нетрадиционно. Въпросът е под какъв ъгъл ще погледне зрителят на всичко това, което му се представя, пречупено от режисьорската интерпретация на Явор Гърдев. Дали ще приемеш поднесената още в самото начало мистерия, без до самия финал да разбереш как и защо се е случила, ще се отдадеш ли на емоциите, които ще те заливат през цялото представление, или до края ще се питаш „какви са тези глупости и щуротии?“ Защото театърът не е само форма за забавление и възможност да „убиеш“ някой друг час в салона, не само възпитава и ти дава възможност да мислиш и чувстваш, но той И провокира. Това е постановка от този тип. Самото споменаване името на режисьора е достатъчно, за да си направиш извода, че няма да гледаш нещо стандартно. Явор Гърдев се стреми с всеки следващ свой спектакъл да надгражда вече постигнатото, умерено и постепенно, без това да е за сметка на качеството на продукцията като краен вариант. А това не го постига чрез големи декори и пищни сценографии, а точно обратното – изчистена сцена, с много силни акценти на някои от елементите в нея, провокативен текст, наситен със силно чувство за хумор и ирония, дълбок поглед и любов върху изграждането на героите, последното от което е може би най-ценното в самото представление – точен кастинг и много образни персонажи.
След „Козата или коя е Силвия?“, Гърдев отново е поверил една от водещите роли на Михаил Билалов, който е блестящ и след постановката вече не можеш да си помислиш, че друг би изиграл ролята на строгия полковник Кинчин. Много ми се иска да пиша по-накратко и сбито, но няма как само с едно изречение, да не обърна внимание на другата централна роля в пиесата, тази на редник Лебедушкин, който се превръща в Наталия, изиграна от дебютантка на професионалната сцена - Весела Бабинова. Не знам как това 20-годишно момиче, което е трети курс в НАТФИЗ, се е чувствала на една сцена до такива утвърдени актьори, при това в главна роля, но се справя чудесно. И това не е заради уменията й да се движи на пръсти, като балерина почти през цялото време и да разглобява и сглобавя „Калашник“ за 6 секунди. Момичето е отдадено на ролята си, грабнала е шанса, който й е бил предоставен от режисьора и се е възползвала максимално от него. Естествено заслугата за това, освен безспорния й талант, е и на самите актьори, които на сцената й помагат с професионализма си, от което неравнопоставеното положение откъм опит, изчезва. Остава безкрайното удоволствие за зрителя да гледа този прекрасен състав, сплотен от общата идея и даващ най-доброто от себе си, в името на изкуството. 
А темата за изкуството и въздействието му върху хората, е самата идея на постановката. Как едно момиче, случайно или не, попаднало в мразовития Сибир, далеч от цивилизация, обкръжено изцяло от мъже, при това военни, иска да наложи волята си да се занимава с театър и на всичкото отгоре да привлече вниманието и интереса им към това изкуство? Звучи направо абсурдно, като се има предвид къде се развива действието и народопсихологията на руските военни. В пиесата на Гладилин обаче, това става възможно - макар и за миг от вечността, макар с условности, макар и като част от сън, но се случва. На финала се плаща и цената за цялата тази красота, който е трагичен, но и логичен предвид обстоятелствата. Остава внушението, че в свят на порядки и закони, идеята за красиво, чисто и добро, е почти невъзможна за осъществяване. А ако това се случи някога, някъде, остава усещането за обреченост. Но въпреки трагизма, оптимизмът идва с идеята, че все пак не е невъзможно да се пребориш с „матрицата“, победата може да е далечен мираж, но началото е поставено. Аналогията между ролята на Весела Бабинова и заглавието на пиесата, не е случайна. Това е приказка за едно младо, красиво и крехко момиче, което с пеперуден финес докосва и разрушава вековно градени правила и догми, оставя следи и непоправими последствия след себе си. Съвременна приказка за една малка фея, танцуваща ефирно балет, с преметнат през раменете автомат, мечтаеща да създава изкуство, като пише свои сценарии, а от наличните пердета и завеси в поделението, шие костюми за бъдещи постановки. И въпреки, че на фона на мрачната казарма, тя  изпълва пространството с цялата си женственост и прелест, военните продължават да я наричат редник Лебедушкин, отказвайки да приемат истината, макар и нереално-необяснима, че пред тях в крайна сметка не стои момче, а момиче, с всичките си женски дадености. Трагедията им се състои в това, че са тайно влюбени в това нежно същество, докоснало ги по начин, който е бил немислим дотогава, показал им красотата на изкуството и че има друг един свят, който съществува отвъд военните порядки и за който трябва само да отвориш душата си, за да го допуснеш. А страхът от мисълта за това, е по-голям от самото действие. Точно както се наблюдава метаморфозата при пеперудата – невзрачният пашкул дава живот на нещо красиво и изящно, то живее кратко и пълноценно, но идва краят и магията приключва. Остават последствията, с които останалите трябва да се справят, „заразени“ завинаги от чара и магията на това краткотрайно съществуване, променени безвъзвратно и непосилни да останат същите, за да продължат по стария си път.
Вечните философски и екзистенциални въпроси за смисъла на съществуването, за Пътя, за хората, които срещаме по него, за (само)познанието, за (самоо)ограниченията, за доверието, любовта и смъртта – всичко това събрано и обобщено под формата на спектакъла „Нощна пеперуда“. Цял един (микро)свят, побран на една малка театрална сцена, в рамките само на един час и половина. Да, възможно е.
снимка: Симон Варсано

понеделник, 2 април 2012 г.

Seabound - Castaway


Вече е официално потвърдено - Seabound ще направят първия си концерт в България!
По покана на екипа на българския Depeche mode форум и с подкрепата на Tuborg, германското синт-поп дуо ще свири на 28 юли 2012 г. в Пловдив, клуб "Stage 51". Поводът е поредния Depeche-mode.org Convention. Концертът в България е част от европейското им турне в подкрепа на предстоящия албум на групата. Скоро ще бъдат обявени цените и местата, откъдето ще могат да се закупят билети за проявата. Ще се видим там!