сряда, 28 ноември 2012 г.

На театър: "Хамлет"


Народен театър „Иван Вазов”, главна сцена, режисьор: Явор Гърдев, сценография и костюми: Даниела Олег Ляхова и Никола Тороманов, сценография и костюми на „Мишеловката”: Венелин Шурелов, музика: Калин Николов, хореография: Виолета Витанова и Станислав Генадиев, сценичен бой: Емил Видев. В ролите: Леонид Йовчев, Мариус Куркински, Светлана Янчева, Валентин Ганев, Весела Бабинова, Иван Юруков, Христо Петков, Константин Станчев, Павлин Петрунов, Ованес Торосян и др.
Началото, казват, е най-трудно. За Явор Гърдев са били нужни 14 години, за да осъществи този си проект, за Шекспир – нямам информация. Далеч съм от идеята да се сравнявам с тях, или с който и да било друг, но и за мен е трудно да започна някак, след като съм гледала нещо толкова вълнуващо, което ме е докоснало силно и да го предам с думи, а и едва ли бих могла да кажа нещо ново от всичко написано досега. Похвална е смелостта на режисьора и екипа му да представят съвременна визия, с неприсъщи на пръв поглед похвати, които за някои по-консервативни зрители ще се сторят дори скандални на моменти. Преводът, който е избрал режисьорът, за да постави спектакъла си, е този на проф. Шурбанов, който хронологически е по-скорошен, като звучене е по-директен и по-изчистен, в сравнение с популярния вариант на Валери Петров, с който сме свикнали. Съвсем точен избор от страна на Гърдев, предвид неговия „Хамлет” в новия сезон на Народния театър – различен, провокативен, създаващ крайни мнения, не оставящ зрителя безразличен.
Спомням си, че при изучаването на „Хамлет” в училище, може би като повечето девойки в пубертета тогава, си бях изградила една романтична представа за лирическия герой, като за един меланхоличен принц, на който силно симпатизирах и за който болезнено страдах на финала. Години по-късно, на театралната сцена, режисьорът Явор Гърдев разби на пух и прах тази моя представа за пасивния човек в пиесата, олицетворяващ съзерцанието и размишленията. Хамлет на Явор Гърдев е действен, енергичен, на моменти дори хаотичен. Може би не съвсем практичен и целеустремен, знаещ точно какво иска и имащ стратегия как да действа, но в него бушуват страсти и емоции, той е човек на крайностите, поставил маската на шута, загърбил царската суета, отдаден на каузата си, за която на моменти не е съвсем сигурен каква е и как да я осъществи. Ако се е стремял към този образ, то Леонид Йовчев е съвсем точният избор за ролята. Може би Явор Гърдев го е набелязал и изградил за ролята на датския принц още от „Ръкомахане в Спокан”, където прави силно и запомнящо се представяне, с което стана известен на масовата театрална публика и спечели награди. Част от останалите актьори, набелязани и доказали се от друг негов спектакъл, са Весела Бабинова (Офелия), Христо Петков (Лаерт), Йосиф Шамли и Сава Драгунчев (част от трупата на пътуващите артисти), всички те минали школата му чрез хита на отминалия сезон - „Нощна пеперуда”. Бих отличила още и Иван Юруков, в ролята му на Хорацио, който прави много силна и въздействаща роля. Не случайно финалът е „негов”, макар да е безмълвен, а зад гърба му да падат труповете на всички главни действащи лица. Само с поглед, а след това и със затворени очи, на фона на тематична музика, по лицето му се „прочита” цялата драма на случилото се в двореца.
В свят и ежедневие, белязано по български от Вип Брадър и турски сериали, един съвременен прочит на „Хамлет” идва в повече за някои хора може би. Свикнали с традиционните порядки, класическите похвати, изтърканата до клише сцена с черепа и размития от употреба стих „Да бъдеш или не – това е въпросът”, всичко това, припознаващо до болка Шекспировата литературна класика, липсва в постановката на Явор Гърдев. Вместо това, на сцената героите са с кубинки и военни униформи, Гертруда е с готик визия, Офелия пее песни на Adele и Florеnce+The Machine, духът на мъртвия крал е ангелоподобно същество (много убедителен в тази роля е 14-годишният син на Койна Русева - Константин), а сам Хамлет е с наколенки, лилави кубинки и едва чуто, спокойно и без излишни драматизми произнася „Да бъдем или не – това се пита”. И ако някой не е достатъчно съсредоточен в текста, може да подмине тези думи, да излезе разочарован от салона, че не е чул единствената реплика, която знае от текста и е очаквал с трепет да я чуе през цялата вечер. Спектакълът на Явор Гърдев е всичко друго, но не и клише. Напротив, той се бори с клишетата в досегашната представа за продукта „Хамлет”, но случайно или не, сам попада в тях при реализацията на пиесата. Лично аз, на моменти усещах в някои случаи препратки и асоциации към други негови проекти с подобен замисъл („Крал Лир”, „Калигула”). Ако някой отива с нагласата да гледа нещо невиждано, по-добре да не тръгва с нея, или най-малкото да си смекчи очакванията. Тази готик-пънк визия сме я виждали вече ( „Крал Лир” , „Грозният”), в същите пиеси се загатна мащабността на сценографските идеи, силната, въздействаща музика и смелите решения относно грима и сценичните костюми. Няма как да са други, при положение, че екипът е същият. Но тези сравнения не омаловажават качеството на постановката, те я надграждат. И докато аз не харесах „Крал Лир”, именно заради тези нови похвати, които опитваха да наложат преди години, според мен неуспешно, сега Явор Гърдев е много по-силен отвсякога, уверен в собствените си сили и възможности, отстоява идеите си и налага своята концепция за съвременен театър. Техническият екип е синхронизиран с неговото мислене и идеи, сценографията е мащабна, но не грандоманска, голям брой актьори са на сцената, но всеки със своята тежест, високи конструкции, пресъздаващи двореца Елсинор, метална пътека пресичаща салона от край до край, по която героите стъпват, все едно над главите на зрителите, оръжия с лазерно насочване, лееща се от тавана вода, пресъздаваща дъжд по невероятен начин на сцената и много действия, сменящи се бързо според ситуацията, без нито за миг да остане впечатление за скука и вялост.
По много оригинален начин е представен мини-спектакълът „Мишеловката” от трупата на пътуващите актьори. Получава се един театър в театъра, с отделен живот и силен акцент върху действието от самата пиеса. Мисля си, че едва ли друг режисьор би отделил толкова време и енергия в тази сцена, но явно за Гърдев е било важно. За мен беше зрелищно и емоционално, нещо като антракт от самата пиеса. За момент забравяш, че гледаш „Хамлет” и виждаш образи, стъпили върху високи платформи, облечени в дълги, черни пелерини, завършващи с черни пера, домино на очите и разказващи страховити истории. Пред тях красиви тела, се преплитат едновременно в страстен и смъртоносен танц, вана пълна с кръв и последващ удавник в нея. Колкото злокобно и мистично, толкова красиво и въздействащо. Не по-малко силна и запомняща се е сцената със смъртта на Офелия. Облечена в булчинска рокля, тя прекосява бавно по рампата целия салон, с микрофон в ръка, пее песен на Adele и доброволно се оставя във властта на водата, която я погубва безвъзвратно. Весела Бабинова е очарователна в ролята си. В началото е незабележима, объркана тийнейджърка, с черни къси панталонки, мрежеста туника отгоре, високи кубинки и нацупени устни. След мнимото й отхвърляне от страна на Хамлет, полудяването й е ефектно като се появява с дрънчащи празни кенчета, които подарява на близките си вместо цветя. Полоний (Валентин Ганев) е с гъста червена брада, наивен и досадно философстващ, синът му Лаерт е може би най-здраво стъпилият на земята от фамилията, защитаващ семейната чест пламенно и принципно, а Христо Петков го прави по много убедителен начин, поредна силна роля за него. Светлана Янчева като Гертруда е разкъсана и изтерзана жена в ситуация на жесток избор - между обичта към своя син и предаността към новия си (а и към мъртвия) съпруг.
Над всички тях е един титаничен Мариус, в ролята на Клавдий. Той не играе, той гори на сцената. Толкова ярко и отдадено е изградил ролята си, че не можеш докрай да приемеш факта, че героят му е най-големия злодей. Мариус го прави уязвим, страхлив,  човек със своите слабости и недостатъци, на моменти каещ се за извършения грях. Монолозите му са най-силните в спектакъла, а аз настръхнах на този, при който беше до рампата, защото бях буквално на сантиметри от него и видях треперещите му ръце, изпъкналите вени, потта по слепоочията, най-синьото в очите му и усещах ударите на сърцето му. Всеки път го преоткривам с възхищение, радвам се, че съм му съвременник и мога да го гледам на живо в най-силните му творчески години. А може би те тепърва предстоят, знам ли.
Няма как да не пиша за момчето/мъжът пресъздал Хамлет. Дългият период време, през което Явор Гърдев е чакал да се появи неговият герой, не е напразно. Не се сещам да има на този етап по-подходящ актьор за тази роля от Леонид Йовчев. Той дори физически ми се вписва в представите за датския принц. Раздава се с душа и тяло в ролята, властва на сцената, има хипнотичен контакт с публиката и тя му симпатизира, а отделно с останалите актьори се сработва прекрасно в отделните сцени. Удоволствие е да се гледат тези младост, талант и себераздаване, съчетани в една фигура. Сложно е да се научи такъв огромен и тежък текст, още по-сложно е да се представи достойно на сцена по подходящия начин. Да не говорим за физическото натоварване през близо трите часа и половина театрално време, през които героят освен, че рецитира, се и дуелирва, бие се, бият го, скача, въобще енергичен е до самия финал. Леонид Йовчев е всичко това и е прекрасен в ролята на Хамлет, с всичките съмнения, лудости и ексцентричности на героя си. Може би заради многото тренировки, репетиции , дългите и на често представления, той е видимо отслабнал, но не с болнав вид, погледът му е трескав, отдаден е до болка на ролята си и това явно го крепи и му дава сили. Имах късмета да го гледам в деня, в който стана на 29 – Хамлетовска възраст и съм сигурна, че възможността да играе тази роля е един от най-хубавите подаръци, които са му се случвали.
Ако някой очаква и аз да пиша за голия Хамлет, няма да стане. Не защото не го видях, не защото нямаше какво да се види, а защото не това беше най-важното. В спектакъла има и други впечатляващи, силни сцени. А тази е просто една от тях. Красива, вълнуваща и емоционална, показваща по естетичен начин чистата и невинна любов на Хамлет и Офелия. Тя му пее „You’ve got the Love”, а той се облива буквално в тази любов, гол и отдаден на чувствата си, а какво по-показателно от това да свалиш всички дрехи и товари от тялото си, да се оголиш физически и душевно (strippted to the bone) пред Любовта? Много красив, вълнуващ и лиричен момент, загатващ за началото на предстоящата лудост на Хамлет, която той ще играе до края (си).
А някой обърна ли внимание на финалната сцена, когато главните действащи лица падат на сцената от погълнатата отрова и за секунди се вижда разположението на тялото на мъртвия Хамлет? Не съм сигурна дали е имало някакво значение, било е чисто съвпадение, или пък е умишлен похват, но тялото на Хамлет беше в положението на „Обесения” (или „Овесения”) от картите Таро – единият му крак беше присвит в коляното и насочен към другия. Доколкото знам, без да съм много в час по темата, този символ означава спасение и обновление: „Човек доброволно жертва всичко, безсмъртие на духа и вътрешен мир. Ключовата дума за тази карта е „обръщане” – като преобръща своето положение, човек може да види всичко от съвършено различен ъгъл.” И ако приемем, че „обръщането” на Хамлет е неговата лудост, то случайностите си идват на място. Видял нещата обективно, в истинската им светлина, принцът вече не е същият, той е пораснал, узрял преждевременно след преживяните сътресения в семейството му, безнадеждно разочарован от заобикалящите го приятели, близки и среда. Дори още по-дълбока е неговата тъга, защото разочарованието му стига крайности – светът и времето не са тези, в които иска да живее, а той няма силите да промени това. Докато в началото се усеща някакво желание за действие, нагласа за промяна и адаптация, воля за мъст, то колкото повече се стига до финала, Хамлет изглежда като мъдрец, който е прозрял идеята, че всъщност смисъл няма. И в това отчаяние и обреченост се състои неговият трагизъм. В постановката на Явор Гърдев, в изпълнението на Леонид Йовчев, ги усетих ясно тези моменти и ефектът беше наистина смразяващ. Сигурно всеки един от нас носи в себе си един обречен Хамлет – някои избират лесния път като го преодоляват с времето, другите, по-чувствителните и емоционалните, си го носят цял живот. Предполагам пиесата ще докосне вторите. Точно те биха припознали образа на Хамлет в себе си. И ако за мнозина финалът е безнадеждност, то според Гърдев посланието е: „Не Хамлет – Отчаянието. Хамлет – Спасението” и още: „Хамлет е въпросът, театърът – отговорът”. Мен лично успя да ме убеди.

сряда, 5 септември 2012 г.

5 септември



"Карфиците бляскави бяха наши мечти,
но само свободни от тях отново ще летим".

20 години без Воев. В сърцата ни. Завинаги! ♥

четвъртък, 30 август 2012 г.

Моето усещане за липса (на Баба и Дядо)


Мога само с едното затваряне на очи и да се пренеса в друг свят, друго време, в спомените си за баба и дядо, които почти от две десетилетия не са между живите, но от живота ми с тях съм съхранила най-милите и топли спомени от ранното ми детство. Те са родителите на баща ми. Тези на майка ми също ги обичам и имам невероятни спомени - всички ваканции прекарвах при тях и милея за всичко свързано с това понятие „на село“. Но тези, за които пиша сега, те са тези, които ми липсват болезнено.
Баба и дядо бяха тези, които ме отгледаха, докато нашите бяха на работа и строяха „живота нов“. До 6-тата ми годишнина живеехме при тях, в къща, с двор, кучета, котки, зайци, кокошки. Къщата беше на главна улица и като се пресече, се намираше крайната спирка на градския автобус № 6 от времето, когато билетчето струваше 6 стотинки. Оставах при тях, когато се разболявах и не ходех на детска градина, а това се случваше твърде често – настинки, стомашни болки, въшки, през какво ли не минавах многократно в този период, а баба и дядо винаги бяха до мен и край мен. След като се изнесохме в самостоятелен апартамент, вече като ученичка в ранните класове, сработената тактика продължи по същия начин. Болест-бележка и болничен от лекаря-пликчето с лекарствата и ме командироваха при баба и дядо. Имам ярки спомени за парещо гърло, компрес с ракия, стегнат с шал около врата ми и погледа ми, замъглен от високата температура, потъващ в безкрайната гора от малки брези, съставляващи тапетите в стаята. Дядо слагаше върху печката на дърва малкото бяло чайниче, с леката ръжда от многократна употреба и сваряваше най-вкусния и ароматен ментов чай, който съм пила през живота си. Оттогава е и слабостта ми към чая, а не към кафето. На малка скаричка слагаше филийки хляб и ги запичаше от двете страни, намазваше ги старателно с краве масло и ги посоляваше отгоре щедро със сол – перфектната закуска, особено за гладно и болно дете. От всичките тези аромати на вкусни нещица, които се носеха из къщата през цялото време, бях си внушила, че оздравявах по-бързо. 
Каквито и пакости да съм правила, не помня нито един случай, в който да съм яла шамарите им, или да са ми се карали. Там, сред тях, съм изпитвала най-осезателно чувството на безгрижност, свобода, сигурност и безвремие. Тогава беше времето, когато мечтаех и фантазирах на пълни обороти, в съзнанието си откривах нови светове и толкова се вдъхновявах, че си вярвах истински. Чувствах обичта им, топлината, грижата и подкрепата, които днес толкова ми липсват. Отидоха си един след друг, в една година, в разстояние на шест месеца. Дядо беше първи и повика при себе си баба точно в навечерието на Нова година. Събраха се заедно в друг свят, защото не можеха да бъдат разделени. И сега, по улицата щом срещам възрастни хора, в които откривам прилики с моите баба и дядо, се опитвам да отгатна как те биха изглеждали днес, ако бяха живи, почти 20 години по-късно. В мислите ми са усмихнати и пак същите. Може би защото искам да ги запомня такива.
Дядо ме научи да играя шах, още преди да тръгна на училище, или поне основните ходове, обичах да подреждам фигурите на дъската, но така и не се запалих по нея. Пак той ми показа как се играе белот и имаше нервите да ми обяснява правилата. Тогава асото за мен беше „бирлик“, или „туз“, а дамата беше „мома“. Той е човекът, който ме научи да карам колело на две гуми, докато бях на 4, а по-късно се случи и първото ми самостоятелно ходене до магазина за хляб и дребни продукти, само и само да съм с колелото. Постоянно бях с ожулени лакти и окървъвени колене, а той ми казваше, че „юнак без рани не ходи“, а баба си умираше от притеснение „какво ще кажат майка й и баща й“. Нямам страх от гръмотевици и светкавици, бурите не ме плашат, мога с часове да стоя на сухо и да наблюдавам природата в такива вълшебни моменти. Отново заслугата за това е на дядо. Докато се изсипва пороен дъжд, ние стояхме на отворен прозорец, вдишвахме аромата на летните бури, а той ми разказваше различни истории, или пък решавахме заедно любимите му кръстословици. И до днес ми е останало усещането, че съм му била незаменим и важен помощник в тази дейност, макар да бях в началните класове в училище. Цял живот го помня, че беше абониран за „Лик“, „Космос“ и „Поглед“ и обичаше да ми преразказва прочетеното там, поне нещата, които мислеше, че ще разбера. С дядо ми бяха първите гледания на „Студио Х“ в петък вечер, макар в повечето случаи да заспивах още на началните букви на филма. Заради него пазех тишина, за да изгледа на спокойствие „Всяка неделя“, а аз умирах от досада и скука, докато чаках моите пет минути за „Розовата пантера“. Дядо ме научи да не се страхувам от кучета и аз минавах спокойно покрай Лила – първото домашно куче въобще в спомените ми, което не беше от дружелюбните и макар да ме гризваше злобно отвреме-навреме, аз продължавах да си минавам спокойно покрай нея, напук на всякаква логика. Като умря плаках много. Помня имената на всички котки, които са се раждали и отглеждали в къщата. Най-първата беше Мурка, беше родена преди мен, израснахме заедно и от нея се заформи дълго поколение, а аз знаех безпогрешно котешкото родословно дърво. От дядо съм наследила слабостта си към Германия и всичко немско, той пръв ме научи да викам „Само Левски“, да се катеря по дърветата в двора и да си бера сама череши и круши и да ги ям отвисоко. Бях неговата слабост, въпреки че имаше още 4 внуци освен мен. Но все пак само аз съм кръстена на него. Той беше човекът, който ми измисли подпис по подобие на неговия, макар че тогава още не можех да пиша. И до днес се подписвам с него. Той ме научи да изписвам цифрите. Още помня упоритите ни спорове как се пише двойката и недоумението ми защо всички предпочитаха стандартното й и скучно изписване, а не както на мен ми харесваше – голяма и закръглена, наподобяваща половин патка, която аз романтично смятах за лебед. Дядо много искаше да ме види студентка, но си отиде месец преди да ме приемат. А баба мечтаеше да доживее сватбата ми. Беше нагласила чеиз за всяка от трите си внучки – юрган. На мен, като най-малка, ми даде да си избера моя – червен или жълт. Избрах „златния“, защото наистина го мислех за такъв. Идея си нямам къде е сега.
Баба, моята баба, която толкова ми липсва. Баба, която правеше най-хубавите, ароматни и пухкави бухти на света. Поръсени с пудра захар, бяха самото съвършенство и ги нагъвах още от тавата, докато бяха горещи, с идеята и намерението да ги изям всичките, все едно ще настъпи краят на света в следващия половин час. После ме болеше стомахът, но на кой му пукаше, нали вече бях сита и доволна. Баба правеше най-хубавата домашна баклава, а тиквеникът с ръчно точени от нея кори. Откакто се помня, за всяка Коледа у дома имаше по една огромна тава от тези две сладости, които тогава пренебрежително подминавах, защото ги имах за даденост. Когато живеехме там, обичах да спя при баба. Тя да ми чете приказки, на които сама се приспиваше уморена, а аз я будех по детски егоистично за да продължи нататък.
Спомени, толкова спомени имам оттогава... Къщата, с двете големи тополи отпред, посадени от детската ръка на баща ми и по някаква ирония пак той отне живота им, защото корените им напукваха основата на къщата. Зелената ограда отпред, която ми се струваше безумно висока за детския ми ръст тогава и радостта от усещането, когато за пръв път успях да я прескоча сама няколко години по-късно. Първото ми качване на покрива на къщата, седенето до комина и правенето на балончета от разтвор вода+веро, които се рееха над къщата. Смокинята до телената ограда, градината с плодовете, зеленчуците и овошките, огромните червени и розови божури на баба, които тя откъсваше за да ги подаря под формата на букет на учителките за 24-ти май в училище. Дядо, нарамил косата, отива да набави храна на зайците, които отглежда, а ние с брат ми събираме тревата в чували, а после ни позволяваше да подържим в себе си малките зайчета и да ги галим. Първите ми драсканици с моливи, като за начало по тапетите, а после до всичко хартиено, до което се докопам. Поощренията на дядо, който пръв усети страстта ми да рисувам, във вид на блокчета № 4, множество цветни моливи, а след това няколко комплекта флумастри и водни боички, които безмилостно употребявах за нула време. Дълги години пазеше в папки листовете ми с изрисувани принцеси, слънца, цветя, къщички и облаци.
Винаги, когато ми е най-трудно, предстои ми труден избор, или съм в някаква безизходица, споменът за баба и дядо нахлува в мен, сякаш те самите искат да ми помогнат по някакъв начин. Или поне на мен така ми се иска. Спомням си неща, които са се случили много години назад, без конкретен повод, във възраст, когато е нереално да се формират такива ярки спомени. Понякога имам силно дежа-вю точно от тези моменти, все едно съм живяла някакъв паралелен живот. Денят, в който се науча да разбирам какво искат да ми кажат и какъв път ми посочват, ще бъде много специален за мен, защото бремето от това, че не мога да ги чувам, ми тежи много. Баба и дядо напомнят за себе си в сънищата ми. Те са най-често сънуваните от мен хора, особено баба и всичко е толкова истинско, чак (не)реално. Сънят ми винаги свършва с усещането за бабината топла прегръдка и моята глава в скута й. Усещам топлия й аромат, мекотата на тялото й, толкова силно съм я прегърнала,  че самата аз се задушавам и не искам да я пусна, макар вече да осъзнавам, че това е просто сън, който сънувам за пореден път. Лицето ми е мокро от сълзи и всъщност това е, което ме събужда. 
Чувството е облекчение и тъга едновременно.

понеделник, 16 юли 2012 г.

На (анти)театър: "Лов на диви патици"

снимка: Атанас Кънчев
„Лов на диви патици“ – Главна сцена на НТ „Иван Вазов“, автор: Александър Вампилов, постановка: Юрий Бутусов, сценография и костюми: Александър Шишкин, композитор: Фаустас Латенас, в ролите: Иван Юруков, Николай Урумов, Леонид Йовчев, Снежина Петрова, Александра Василева, Теодора Духовникова, Ирмена Чичикова, Валери Йорданов, Дарин Ангелов.
Много се забавих с този текст, защото до последно се чудех дали има смисъл да го пиша, да го публикувам ли и въобще да занимавам четящите тук с нещо, което не смятам за театър. Още повече, че сред четящите тук има човек, който ми е много близък и няма да хареса особено написаното, предвид слабостта й към Иван Юруков ;) Не обичам да пиша „хейтърски“, особено пък за театър, но когато го правя, съм направо зла и безпощадна. (вярвам ли си?)
Не му вървеше на това представление от самото начало, а на мен два пъти по отношение на него. Определеният за главна роля актьор Деян Донков напусна актьорската трупа с нелепото оправдание за ангажименти към телевизията (тогава беше водещ на „Кастинг“ по БНТ) точно седмица преди премиерата. А рекламната кампания за спектакъла беше вече факт, неговият образ и име стояха на отпечатаните брошури с програмата, както и върху големият плакат пред „Народен театър“. Аз самата бях сред първите, които си купиха билет за постановката, почти веднага след пускането им в продажба, привлечена именно от името на Деян Донков и поредната му главна роля. Разочаровах се като разбрах, че той няма да участва, а Иван Юруков заема неговото място, при това не като временен вариант, както в началото се предположи, а за постоянно. Нищо против Юруков, напротив – актьорът е талантлив и заслужава адмирации, че часове наред стои на сцената и изнася почти целия спектакъл сам. Но нито той, нито който и да е друг на негово място не може да спаси неспасяемото. Преди да гледам спектакъла, повярвах на оправданието на Донков, но след това напълно го оправдавам за постъпката му, защото излезе, че освен добър актьор, е и доста хитър като човек и буквално се е спасил от резила, в който щеше да се забърка. Второто ми разочарование, още преди да е започнала постановката беше, че на местата, където трябваше да бъдем, а именно средата на първи ред, имаше поставена някаква маса и прожектор върху нея. „Компенсираха“ ни като ни изместиха в самия край на реда, откъдето видимостта никак не беше добра. Но това не бе заради самите места, а заради некадърността на някои от хората в екипа да си свършат работата и да осигурят еднакво виждане за всички зрители. Защото моята видимост определено беше ограничена – в началото заради една закачалка, в ъгъла, в който бях аз, после заради някакви кашони, които бяха част от декора. Предвид създалото се неудобство, трябваше според ситуацията да залягам по стола, да се повдигам, да се въртя и намествам, за да имам някаква нормална видимост и поглед върху цялостната игра на актьорите. Единственият „плюс“ ми беше, че имах възможност да гледам как Теодора Духовникова и Снежина Петрова се събличаха и преобличаха на метър разстояние от мен. Но не за това бях отишла. Отделно заради честата смяна на декорите, разчистване на сцената, поставяне на нови елементи, се вдигаше през цялото време огромен прах, който не само се виждаше, а и се усещаше и полепваше навсякъде в публиката от първите редове. Сякаш правилото е било да се извадят най-прашните, най-мръсните, най-овехтелите и ненужни вещи от мазето на театъра и да бъдат разхвърляни по сцената в цялата им прашност. В резултат на това почти през цялото време публиката кашля, киха и се увиваше в шалове и други налични дрехи, за да се предпази от прахоляка, което беше доста изнервящо, тъй като самите актьори почти не се чуваха от целия този шум.
Съзнавам, че пиша за неща около самата постановка, а не за нея самата. Но... няма какво да се пише просто. Почти четири часа пълна мистерия какво точно се случва на сцената – и това доживях. Не разбрах нито идеята, нито посланието. Явно не съм част от „елитарната“ театрална публика, която възприема слабото представление като „провокативно“, а некадърните режисьорски напъни като „новаторски“. Късно ми е времето тепърва да ставам сноб, извините меня пожалуйста. Останах си с едно огромно чувство на разочарование и яд на самата мен, че не си тръгнах в антракта. Но съм търпелив човек, уважавам театъра и все се надявах, че във втората част вече нещата ще са по-смислени и най-накрая и аз ще схвана „великия“ смисъл. Но уви, това не стана. Трябваше като се прибера вкъщи да прочета разни прес-листове за сюжета, че да навържа горе-долу нещата, но пак не ми се получи съвсем. И не мисля, че вината е в мен, задето не съм разбрала идеята, защото такава просто нямаше. За сметка на това имаше един полугол почти през цялото време Николай Урумов, който е далеч от добрата си физическа форма, чийто образ на плешив и разплут пияница по традиция добре му се отдава, а изпълнението му на “Besame mucho” го прави само една идея по-симпатичен; Ирмена Чичикова в разни странни одежди върху кльощавото си тяло, с вечно уплашения си поглед и няма как да не спомена една от финалните сцени, където тя е гола, само по чарапогащник и близо пет минути стои по този нелеп начин на сцената и се взира умолително в публиката, едва ли не с безмълвно извинение и сигурно наум се моли да свършва по-бързо този кошмар. Кому е нужно това? Мислех, че отдавна театърът, особено Народният, е спечелил доверието и подкрепата на публиката си и тя съответно идва редовно и запълва местата. Беше ли нужно да се използват такива евтини трикове с полу голи актьори, а преобличането им през цялото време да става пред очите на зрителите? Да не звуча като прекалена моралистка, но всичко това бих го оправдала, ако ставаше дума за изкуство, за театър, а не за гавра с публиката. Актьорите не са виновни, най-малко те би трябвало да бъдат съдени за този провал, защото точно те изнасят на раменете си това бреме и те са лицето на постановката и именно заради тях имаше на финала плахи аплодисменти, заради техния труд. Чак сега идва времето да спомена и името на режисьора – Юрий Бутусов, според мен главният виновник за това безумие. Похвална е идеята, че за руския сезон, ръководството на Народния театър е поканило „голямо“ име от руските театрални среди, каквото би трябвало да е Бутусов, но нещата за съжаление не са се получили. От разни интервюта в пресата, някои от актьорите, които участват в постановката, споделяха, че режисьорът ги е затварял с часове заедно и са репитирали здраво, самите му методи били нетипични и създавал „театър в театъра“, искал да направи от трупата едно семейство, искал ги единни и подкрепящи се. И действително, те се подкрепяха един друг – още преди антракта, като започнаха да излизат хора от публиката, актьорите спираха играта си, започваха да махат към излизащите и казваха „Довиждане“ докато не се затворят вратите. Какво се цели с тази демонстрация? Идея на актьорите ли е, или на режисьора? На мен лично доста грозно ми подейства и тъй като това беше едва второ представление, все още се водеше предпремиерно, моето обяснение е, че явно са очаквали такива реакции от страна на публиката, за да реагират по този начин. Сигурно в „затворените“ сбирки, които са имали с режисьора, са отделили време да отрепетират такива ситуации. Друг е въпросът, че доста пошло им се получи, публиката все пак си е дала парите да ги гледа тях и представлението, а тези жестове са най-малкото обидни и жалки от тяхна страна. На излизане от театъра, случайно се разминах с Христо Мутафчиев, който на висок глас каза по повод представлението: „Това е гавра за обществото!“ Човекът, въпреки състоянието си, с два бастуна и придружител, беше дошъл да уважи колегите си и съм сигурна, че ако не беше трудноподвижен, нямаше да остане до края, а щеше да се измъкне от салона, както направиха част от зрителите, още преди антракта.
Както и да е, нямам намерение да пиша повече за това представление. За мен е разочароващо и слабо, не бих го препоръчала. Ако мога да обобщя с едно изречение мнението си: идва в България един прехвален руски режисьор, подбира едни от най-актуалните и талантливи български актьори, експериментира както му е кеф с тях, без никакви очаквания спрямо публиката, защото явно нейното мнение и нагласа не го вълнуват особено, тъй като вече е гушнал тлъстия си хонорар, след премиерата отлита доволен за Русия и оставя бакиите след себе си, без да се ангажирва с нищо и по никакъв начин вече. Точно обратният случай обаче гледах няколко месеца по-късно, на същата сцена – проекта „Грозният“, където Явор Гърдев и български екип, създаващ сценографията, костюмите и музиката, поставя за Държавния академичен театър в Саратов, но с руски актьори на сцената. Примерът едва ли е съвсем уместен, но все пак е показателен за успешен резултат при създаването на съвместен международен проект. Иска ми се да вярвам, че „Лов на диви патици“ е изключението, а „Грозният“ е правилото. Но не съм много сигурна предвид резултатите от опитите на другите гост-режисьори от чужбина в Народния театър и (не)сработването им с българските актьори. От постановките, които съм гледала в последните години, не се сещам за нито едно, което да ми е харесало. Но признавам, че „Лов на диви патици“ счупва всички рекорди по безумие и аз лично дълго ще го помня с отрицателни емоции.
Сигурна съм, че има хора, които са на противоположното мнение и са останали очаровани от постановката, защото четох и хвалебствени коментари за него. Зачудих се дали сме гледали едно и също нещо. Възможно е, разбира се, хубаво е, когато някоя постановка „разбуни“ духовете и се заформят два противоположни лагера от мнения – на пълно отричане и истински възторзи. Това до голяма степен провокира зрителите и ги тласка към театралния салон, за да преценят сами. Ще се радвам, ако някой от четящите тук, сподели мнение, ако е гледал постановката. Сещам се преди няколко години подобен ярък спор се заформи около постановката на Деси Шпатова „Ангели в Америка“, също в Народен театър, част от американския сезон тогава. Мащабен проект, известни актьори на сцената, провокативен текст и противоположни мнения от страна на критика и публика. Резултатът – много бързо бе свален от програмата на театъра и вече почти забравен. По тази аналогия, мисля си, дали да очакваме същата съдба и за „Лов на диви патици“? Аз лично съм „за“.

събота, 23 юни 2012 г.

Мариус


Нещо като увод: Този текст го написах за един информационен интернет сайт преди година и нещо, без да е имало конкретен повод. Мисля, че все още си е там, в архивите навярно. Тъкмо бях гледала „Български разкази“ в Сатиричния театър и под негово въздействие го написах бързо и лесно. Може би прекалено емоционално се получи, но пък е истинско. Мариус ми е слабост, може би и отчасти, защото сме от една зодия, а и от години следя творчеството му, усещам го емоционално близък. Най-много се затрудних какво заглавие да поставя, затова го оставих просто с името му – достатъчно красноречиво е, мисля.  Леко актуализирам и допълвам текста към днешна дата.
=================================================================
Него няма да го видим в „Стъклен дом“, “Love.net” или друга нашумяла бг продукция. Няма да го гледаме в риалити шоу от типа на „ВИП Брадър“ и подобните. Той няма да присъства в някоя от въртящите се до втръсване реклами на М-тел и сходните, наситени със „звезди“, позиращи с фалшиви усмивки срещу тлъсти хонорари. Той не рекламира нищо, страни от славата, игнорира суетата, дистанцира се от всички места, в които изкуството, наречено Театър, отстъства като идея. И въпреки това всички го познават. Човекът, който в последните петнадесетина години създаде ново измерение за думата Театър. Собствено, по свой маниер, по който да се равняват останалите. Неговите моноспектакли пълнят залите, билетите за които са разпродадени седмици преди това. Постановките, които режисира не могат да се сбъркат с останалите, защото носят уникалния му почерк. Неговият прочит и подход един ден ще се изучават като метод в НАТФИЗ, убедена съм. Стилът Мариус Куркински. Невероятен талант, който е богатство за българската култура. За него трудно може да се пише и говори смислено и хронологически. Той и неговото изкуство се преживяват само със сърцето.
Смятам, че няма човек, който има макар и бегло наблюдение върху творчеството на Мариус, да остане безразличен – или се влюбва в таланта му, или го отрича, като го слага в графата „странен“. Хора и вкусове разни, а предразсъдъците винаги ще ги има. С времето той доказа, че не е звезда-еднодневка. Редките интервюта, които дава са пропити с мъдрост, говори бавно и осъзнато, зарежда с положителност, от сцената и екрана, омагьосва с харизмата си. Същият, който беше казал по повод днешното време: „Липсва ни не душата, а нежността на душата“.
За пръв път гледах Мариус преди много време по телевизията, когато излъчиха моноспектакъла му „Дамата с кученцето“. Беше нещо много различно от това, което бях гледала дотогава, нямаше как да не ме грабне и да не поискам да гледам още неща с този човек. Първата ми среща наживо с него беше през 1997 г., в спектакъла „Евангелие по Матея“. Не помня нещо съществено от самото представление, но усещането, атмосферата, която остави след себе си и до днес ме държат будна сетивно, както впрочем се случва с всяка следваща творба с негово участие. Бях на първия ред в салона, усещах топлината и аромата на свещите, с които беше обградена цялата сцена и придаваха усещането за нещо сакрално и интимно. След представлението му подарих червена роза, а той се трогна силно, беше не по-малко развълнуван от мен самата. Когато му поднесох плаката, за да ми даде автограф, с флумастер ми нарисува голямо червено сърце, което „туптеше“ върху черно-белия му лик. Беше точно периодът, когато визуално го оприличавахме на Малкия принц.
Имам и една комична случка, свързана с него. На една Аполония, в Созопол, той игра моноспектакъла си „Самият човек“. Билетите свършиха още с пускането им в продажба и аз не успях да се снабдя за да го гледам. В деня, когато се игра спектакъла, ми беше много криво и по някаква ирония, късно вечерта, на един ъгъл между Новия и Стария град, се разминавам с него самия. Беше с качулка, леко прегърбен, свит и замислен. Извадих го от унеса му като го поздравих и го помолих да се снимам с него. За моя радост той откликна, а приятелката, с която бях, ни снима с една допотопна лентова „Скина“. Може би от силното вълнение, или защото исках да го зарадвам по някакъв начин, без да се усетя изстрелях лъжата: „Спектакълът тази вечер беше страхотен“. Очите му светнаха, срамежливо се усмихна, благодари ми искрено и потъна в тъмнината. След време успях да гледам представлението, впечатли ме, както и очаквах, но дали заради изречената лъжа тогава, нямам снимка с него. И причината е твърде прозаична – от самото начало лентата не е била сложена правилно във фотоапарата и се оказа, че съм щракала празни пози. И досега като се събираме компанията, с която бях тогава, със смях си припомняме тези моменти и се шегуваме, че все едно сме участвали във филма „С деца на море“.
Но да се върна отново на Мариус. Следващите няколко моноспектакъла са не по-малко успешни от предходните: „Самият човек“ (1999), „Сънят“ (2001) и „Сътресение“ (2006). Последният му засега моноспектакъл е „Български разкази“ (2010), по приказки на Ангел Каралийчев. Постановката е реализирана от Пловдивския театър, съвместно с продуцентска къща „Артишок“. Спектакълът е съставен от пет части, в които според героите в тях, Мариус се превъплъщава успешно в различни роли – старец, злобна свекърва, младеж, булка. Лекотата, с която го прави, е поразителна, сливането с героите е пълно, а изграждането на отделните персонажи е направено с много любов. Мариус дори няма грим и определени дрехи за отделните роли, той просто влиза директно в кожата на следващия си герой или героиня, с елегантност, без да му остане време да се „преоблече“ от предишната, само със смяна на едната физиономия и добавяне на нещо характерно в новия герой – интонация, походка, специфично движение и резултатът: все едно има нов човек на сцената. Приказките от детството оживяват, сътворени само от един актьор – „Нероден Петко“, „Тодьо, ле, сине, докторе“, „Ех, това сладко станимашко винце“, „Огън“ и „Росенския каменен мост“. Първите четири части са смешни с описания в тях битовизъм. Образите са ярки, многопластови, изградени с много нежност и любов, които пресъздават селския бит с умиление, без това да изглежда подигравателно и обидно, въпреки комичния елемент. Последната част е най-дълга като времетраене, но и най-вълнуваща, неслучайно оставена за финал. Мариус се превъплъщава в образа на майстор Манол, който вгражда сянката на любимата си Милка в творението на живота си – моста над река Росица, самият той очакващ смъртта си и изповядвайки се пред своята майка. Едва ли ще се намери човек в салона, който да гледа с безразличие тези сцени и диалози между майка и син (разбира се изпълнени все от същия човек), да не се трогне от разиграващата се на сцената трагедия.
Като миг са минали двата часа под влиянието на Мариус и само топлата влага по лицето, издайнически може да те причисли към останалите зрители в салона, с които си съпреживял съучастнически това вълшебство. Тази невероятна магия, с която той сам и крехък, на тази огромна сцена, без декори, без ефекти, само чрез силно премерен музикален фон, пресъздава истории с очи като космос и душа-океан, в които е приютил цялата тази любов към театъра и своята публика.
Последната му засега роля е на Градоначалника, в представлението „Ревизор“, което самият той режисира на голямата сцена на Народен театър. В следващия сезон, с нетърпение очаквам да го видя, пак на същата сцена, в предстоящия спектакъл на Явор Гърдев – „Хамлет“, където ще е в ролята на Клавдий.

четвъртък, 14 юни 2012 г.

На театър: "Дуети"

снимка: Театър 199


„Дуети“ – Театър 199, автор: Питър Куилтър, превод: Харалампи Аничкин, режисьор: Владимир Люцканов, сценография и костюми: Петя Стойкова, в ролите: Силвия Лулчева и Владимир Пенев.

Юни месец е, финал на театралния сезон. С малки изключения, театрите излизат в заслужен отдих, или пък се впускат в репетиции по нови постановки за поредния сезон наесен. Който е пропуснал досега, или пък все още му се ходи на театър, може да се пробва в 199, където представят нещата си и след юни. „Дуети“ е точната постановка за тези, които са настроени за лятна вълна, гледа им се нещо ново, свежо, незадълбочаващо и „смях да има“ (особено важно условие в последно време като критерий за добър театър).
Пиесата е написана от съвременния британски драматург Питър Куилтър и се поставя за първи път в България. Представлява съвкупност от четири случки, които се разиграват от двойка различни образи – мъж и жена, в различни ситуации, като и самите герои са в различни отношения помежду си. Общото, което ги свързва са вечните теми за любовта, секса и самотата. Владимир Люцканов се е заел със задачата да режисира двама от най-популярните, утвърдени и любими актьори в днешно време – Силвия Лулчева и Владимир Пенев и като видях резултата, си мисля, че не му е било особено трудно, а безспорно много се е забавлявал. Лично аз отидох заради актьорите, които участват, тъй като и двамата ги харесвам много, а не ги бях гледала на една сцена. Всъщност не съм сигурна дали изобщо са играли заедно досега. Много приятни и колоритни двойки пресъздадоха, въобще Владо Пенев е цар на дуетите с дами в последно време, много му се получават нещата. Така беше с „Гълъбът“, когато си партнираше със Снежина Петрова, след това в „Кралицата майка“, където партньорка му беше Невена Мандаджиева, а сега е със Силвия Лулчева. Сещам се, че първите му две партньорки получиха награди за ролите си:  Снежина Петрова – „Икар“ 2010 за поддържаща женска роля, а Невена Мандаджиева – „Аскеер“ 2011 за главна женска роля. Лулчева още няма награда, но Пенев явно е на късмет за дамите, на които партнира, така че защо да не се надява и тя.
Четирите сцени, от които е съставена пиесата, трите са в театрален вид, наживо, а едната е представлява нещо като кино-вариант, който се прожектира върху завесата – с него започва, завършва, продължава между паузите на останалите три, докато героите сменят костюмите и се прегрупира сцена за следващото действие. Тъй като героите са възрастна двойка-чудаци, които се намират след поредица несполучливи срещи от обяви за запознанства, филмовата лента е черно-бяла, обстановката е ретро и специално за мен беше най-интересната сцена. Актьорите бяха със силен грим, умишлено състарени, изглеждаха комично, но това не скриваше забавлението им, което нямаше как да не се придаде и на публиката. За повече колорит, на Владо Пенев бяха сложили допълнителни големи и криви зъби, които той с гордост показваше при всяка възможност, които съчетани с нелепата старческа перука, нямаше как да не буди искрени усмивки и смях в салона.
Следващата сцена, т.е. вече първата, в която актьорите са наживо пред зрителите, е дует между възрастен, неврозен гей, изпълнен с фобии и сарказъм, и неговата вярна асистентка, с която празнуват 5000 ден, в който са заедно, а тя до последно се надява и го пробва, дали случайно най-накрая няма да „обърне резбата“ във вярната насока. Владо Пенев е неотразим в образа на гей, много добре го докарва, не беше дразнещ и преиграващ, както се очаква обикновено за такива роли. Загатна за тези си способности преди няколко години, на същата тази сцена и тази на Младежки театър, когато влезе в шантавите образи от страхотните пиеси на Яна Борисова – „Приятнострашно“ (реж. Галин Стоев) и „Тихи, невидими хора“ (реж. Деси Шпатова). Вярно, че повече за ролите на Владо Пенев писах досега, но ще обърна внимание и на партньорката му Силвия Лулчева, тъй като в следващите две сцени, тя заемаше по-централна роля. В едната е на пияна половинка от семейна двойка, която е на почивка със съпруга си за последно, преди развода им, а в другата сцена е на булка за трети път, в ужасна бяла рокля, несигурна в себе си дали е поела правилната посока в живота си. Търси подкрепата на брат си, който е най-близкият й човек и е с нея в последните й мигове преди да стане госпожа за пореден път. Пенев, в ролята на брата, на външност го докарва на съвременна мутра, но в елегантен вариант, ако има въобще такъв. Доста комични ситуации се разиграват помежду им, а до тях се стига и не без помощта (по-скоро вредата) на метерологичните условия.
„Дуети“ ще се играе на сцената на 199 и през юли. Удобното е, че в тези летни жеги, малкият и уютен салон е с приятен и безшумен климатик, а самите представления започват от 20ч. Ако имате „късмет“ като мен, докато чакате другарчето си пред театъра, може да попаднете на странна дама, с вид на клошарка, но ако й дадете шанс за разговор, ще ви препоръча някои от пиесите, които е гледала по няколко пъти и в които всичките актриси са „най-голЯмите“, без да се уточняват имена, те просто са „най и толкоз“. А като бонус, при споменаване на дата и година на раждане, ще ви направи кратък хороскоп, включително ще определи бързо и безпогрешно символа ви според китайския. А за финал ще препоръча с кои зодиакални знаци си пасвате и от кои трябва да се пазите. И всичко това, напълно безплатно! Следващия път, когато посещавам 199, ще си нося нещо за писане, че тези неща не са за изпускане :)

понеделник, 11 юни 2012 г.

Звуци от Омагьосаната гора


"Backpullver" в Страната на сенките. Снимка: личен архив

В събота вечер, 9-ти юни, за близо час и нещо попаднах в Омагьосаната гора, в която Горският Цар беше свикал събрание, а свитата му удряше на „tihichineli“. Бях сред  малцината поканени на събитието, за което липсваше всякакво инфо, а единственото условие към нас беше да нямаме никакви очаквания, за да можем изцяло да се потопим в усещането от предстоящото. Така и направих, а те не ме подведоха. Присъствах на един от най-яките концерти-пърформанси, които съм гледала в последните години. По-скоро театър, отколкото концерт, повече импровизирана забава, отколкото строга концептуалност. Формулата беше точна, а чаят на Горската фея ароматен, подправен с щипка "Backpullver" за звук. Настанени на кожените пейки, в малкия уютен кино-салон на Горската поляна (a.k.a. Общински културен институт в Красно село), в тъмнината на белия екран, оживяваха като в приказка Кум Вълчан (с микрофон в ръка),  поклащащ се несръчно до него Сър Мечок и трета маска, каквато само фантазията може да роди. Правеха им компания Танцуващото дърво, което vessело помахва, освен с клони, и с ръчички. А като се присети подрънква на детска мандолинка. До него обикаля жизнерадостна Сърничка, която се заиграва с останалите герои. Летящ чайник сипва чай в чаени чашки, които се реят във въздуха. Отнейде появява се Палавата лейка, която полива кръжащи наоколо горски цветя. https://vimeo.com/43839337
От Театъра на сенките изскачат причудливи фигури, абстрактни предмети и животни, несъвместими на пръв поглед (идеята и осъществяването на този live performance е дело на Иглика), но в тъмнината нямаш избор - сам се луташ, докато не откриеш правилната пътека към истинското. Едниственият ориентир е да се довериш на сетивата си като ги отвориш до пределност, за да допуснеш красотата. А тя е под формата на звуци, които идват зад импровизирания екран – бели чаршафи (скриващи черни лесове). Три момчета, с лаптопи, техника, микрофон, много идеи, фантазия, голямо желание да се забавляват, с това, което правят и обичат. И го постигнаха. С цената на много труд, постоянство и талант. Разкриха лицата си едва на последната композиция, когато завесата падна и разказвачите на тази приказка излязоха от Царството на сенките, за да се слеят с нас  – Емил, Цветомир и Герман, обединени под името „Backpullver”. В началото, преди години, бяха дуо, последната им изява, преди тази, беше през април 2006 г., в Червената къща. Днес вече са трио, израстването и спойката помежду им са налице и тепърва ще очаквам още концерти и техни изяви на ъндърграунд сцената. Стилът? Електро-индъстриъл, със силно изнесена бас-линия... или нещо такова. Как да определя звуци, толкова разнообразни и експериментални? Голяма заслуга за цялостната работа имат и VJ проектите на Stoyo. Който е чувал едно време за проекта z-dimension.com, ще навърже нещата и ще разбере за какво говоря. За всички останали – следете за предстоящите изяви на проекта, обещавам, че ще бъде интересно.

неделя, 10 юни 2012 г.

На театър: "Идиот 2012"

снимка: Иван Дончев

„Идиот 2012“ – Камерна сцена на Народен театър „Иван Вазов“, по романа на Ф.М.Достоевски, сценична версия: Снежина Петрова и Десислава Шпатова, режисьор: Десислава Шпатова, сценография и костюми: Юлиян Табаков, в ролите: Снежина Петрова, Ованес Торосян, Деян Ангелов, Веселина Конакчийска, Вяра Табакова, Владимир Пенев.

Последната по ред на представяне постановка в Народния театър от цикъла „руски сезон“ – класическо произведение, интересен на пръв поглед кастинг, провокативен режисьор и всичко това поставено в малката и уютна камерна сцена.
Студено, а?”. Лайтмотивът, който се повтаря в началото, края и в някои от ключовите моменти в представлението, всъщност са думи на Рогожин. А с тях той едва ли констатира метерологичните условия. Студено е на сцената, макар героите да са облечени в тежки кожуси,  кожени яки, макар да се палят печки-кюмбета, в които горят рубли, студено е в душите, макар телата да изгарят от страсти. Няма как голям и многопластов класически роман, да бъде разгънат в рамките на близо два часа театрално време, затова е адаптирана част от сюжета, обхващаща развитието на отношенията между четиримата главни герои (Настася Филиповна, Княз Мишкин, Парфьон Рогожин и Аглая Епанчина), криминална история и финална сцена, завършваща с убийство. Не се наемам еднозначно да определя дали се е справила с тази нелека задача Деси Шпатова, най-малкото защото не съм чела романа и мога да си правя изводи върху това, което видях на сцената и посланието, което остави в мен нейната версия на „Идиот“. Това, което мен ме грабна на първо място, са костюмите. Много красиви, стилни, засягащи едновременно съвременни елементи в модата, така и ретро рокли за дамите, и класически костюми за господата. Единствено изключение прави героят на Ованес Торосян, който почти през цялото време играе в захабени от петна кафяви дрипи.
Всъщност точно кастингът от актьори ми е малко странен. На пръв поглед са събрани утвърдени и известни имена, а към тяхната компания са добавени млади, току-що навлизащи в публичното пространство актьори, които тепърва ще се реализират. Но някак спойката между тях ми се губи, прекалено индивидуални ми „стояха“ през по-голямата част от времето и „пасването“ липсваше. Безспорно звездата в екипа е неповторимата и прекрасна Снежина Петрова, в ролята на Настася Филиповна. Една от главните роли в спектакъла, централен персонаж, силно изразен характер, противоречива фигура, около която се заплитат и разплитат съдбите на останалите герои. За нея това не е първо потапяне в ролята. Още преди около десетина години, отново в сътрудничество с Деси Шпатова, за Младежки театър, бяха поставили „Идиот“, но с други актьори и с друг акцент върху действието. Не съм го гледала, но доколкото знам, отзивите не са били особено ласкави и представлението не се е играло дълго. Снежина Петрова споделя, че тогава не е била готова за ролята, както е сега. Според мен е права, защото единствено тя се оказва на нужната висота, а останалите просто гравитират около нея. А присъствието й е толкова ярко и осезателно, че засенчва всички останали и макар ролите им да се водят също главни, на фона на нейното излъчване, са направо спомагателни. Не съм обаче убедена, че това е била целта на постановката и поради това смятам, че останалите актьори не са на нужното ниво. Може би най-успешно от останалите трима се представя Деян Ангелов. Неговият Рогожин е обладан от бесове, ревнува до безумие, иска Настася само за себе си. Този му буен характер и тъмни страсти, някак не отиват много на миловидното лице и крехкото тяло на Деян, но поне се старае да придаде някаква достоверност и тежест на героя си. Много се затруднявам да дам мнение на Ованес Торосян за ролята му на Княз Мишкин. Личи липсата му на опит в театъра, макар да е полулярно лице от няколкото успешни филми, в които участва в последните години. Откакто гледах представлението, а то беше преди повече от месец, та досега, се опитвам да си отговоря на въпроса защо Деси Шпатова е предпочела именно Ованес за ролята? Какво е видяла в него, което е подходящо за ролята на един от главните герои, на които е кръстен и романът? Знае се, че Княз Мишкин е бил млад, слаб, болнав младеж, страдащ от епилепсия, наивен и по детски чист. Всичко това го има в излъчването на Ованес Торосян и все пак като застане той до някой от останалите герои, някак стои като дете, не като техен равноправен партньор. Физиката му е детска, толкова е слаб, че буди по-скоро умиление и желание да го предпазваш и закриляш, да се грижиш за него, а на практика ролята на героя му е именно той да обгрижва любимите жени. Застанал до Снежина Петрова, на чиято героиня трябва да се възхищава като мъж на жена, съответно пък тя се влюбва в него, аз лично мисловно се опитвах да го приема този процес, но зрително нямаше как да ми се получи. Той стоеше като нейно дете, а не като неин любим. Тази несъразмерност и този контраст ми бяха толкова осезаеми, че и до финала не успях да ги приема като евентуална двойка. Но безспорно най-голямото недоразумение и разочарование за мен беше Веселина Конакчийска, в ролята й на Аглая. Толкова буйна, хаотична и екстремна, гръмогласна, че чак стряскаща на моменти. Беше като контрапункт на всички останали с бурното си присъствие и не се вписваше в колектива. Не знам защо бяха тези истерии по сцената, тръшкания и неадекватни жестикулации. Като роля трябваше да изгради образ на мило, възпитано, нежно същество, символ на невинност и чистота, което да очарова с тези си качества героя на Ованес Торосян. Но при съвместните им сцени, тя беше по-скоро груба и имах чувството, че всеки момент ще го нападне, дори усещах на моменти леко подигравателен и високомерен тон, който изобщо не се вписваше в сцените. Така или иначе, спойката помежду им е провал. Нямам идея и защо е измислена ролята на Владо Пенев, чийто герой/и липсва в романа. От това, което съм чела, причината била за разведряване на атмосферата и нещо като музикален антракт между отделните сцени. Колкото и да го харесвам, смятам, че героят му е напълно излишен в този спектакъл. Буди по-скоро недоразумение, отколкото симпатия, па макар и да изглеждаше абсурдно-сладко в костюма на циганка – сутиен, дълга фуста, пайети, дайре, червило и забрадка на главата. Може би е искал да върне жеста към Снежина Петрова от страхотната им съвместна постановка „Гълъбът“ (по Патрик Зюскинд, отново под режисурата на Деси Шпатова), когато тя му партнираше съвсем равностойно, макар и дума да не каза през цялото представление. Е, тук Владо Пенев също не говори, но пее за сметка на това с тембъра на Висоцки. Ама няма нужда. Бих споменала и Вяра Табакова, която е в малка роля, тази на майката на Аглая – Лизавета Епанчина. Много стегната и на място, придава строгост и компетентност, макар че на моменти, особено в общи сцени с Княз Мишкин, имаше някакъв странен и необясним флирт от нейна страна, или поне на мен така ми се стори, което доста объркващо ми дойде.
Интересно, като ме питат познати и приятели за мнението ми за „Идиот 2012“, без да се замислям, казвам, че ми харесва и го препоръчвам. Сега, като пиша този текст, ми изникнаха предимно негативни моменти и впечатления. И все пак постановката наистина ми хареса, защото има много особен и силен заряд в нея. Има сцени, които си заслужават да се видят и които ще останат дълго в съзнанието. За мен, те всичките са свързани с ролята на Снежина Петрова, която изгражда образа на жена без възраст, с поглед на момиче и душата на старица. Безкрайно удоволствие е да се види в една от сцените, на рождения ден на героинята й, когато излиза бавно и величествено на сцената, носеща торта, с цигара в уста, облечена в ярко червена сатенена рокля, с дълъг шлейф след нея, мрежести чорапи, ултра тънък висок ток, а отпред – малка бяла престилчица... и Погледът... този поглед, това излъчване, тази походка, които оставят без дъх, наелектризирващи до огън, макар че без тези компоненти, цялото по-горно описание на облеклото на la femme fatale, нямаше да означава нищо. На фона на буйствата, крясъците и неуравновесеното поведение на Аглая, Настася Филиповна внася едно спокойствие със своята мъдрост и достолепие, които е постигнала през годините на своето израстване, защото животът я е научил да бъде такава и да се приспособява към него. Друг е въпросът, че единствено Княз Мишкин разбира нейната душевност и вътрешни терзания, защото той самият се чувства самотен и неразбран, а себеподобните се усещат един друг. Единствен той прониква в същността й и я вижда като човек, а не единствено като красива обвивка, за разлика от останалите нейни обожатели. Любовта й към Княза е нещастна и не споделена, тя се влюбва в него, а той я обича „от състрадание“. Осъзнала трагизма си,  сама пожелава смъртта си. По много красив начин е пресъздадено убийството й – след пробождането от Рогожин, с бавни стъпки се оттегля от сцената като сваля постепенно бели поли от себе си, все едно се освобождава от досегашните си терзания и остава чиста в смъртта си. И всичко това пред огромния декор, който заема почти цялата задна част на сцената – част от картината на Холбайн „Мъртвият Христос“, сякаш за да напомня максимата, че всички сме смъртни и няма ненаказано добро, само времената и поколенията се сменят.
Студено, а?“

понеделник, 28 май 2012 г.

На театър: "Евгений Онегин"


снимка: Театър на Българската Армия

„Евгений Онегин“ – Театър на Българската армия, по романа на Александър Сергеевич Пушкин, режисьор: Стайко Мурджев, драматизация: Юрий Дачев, сценография и костюми: Нина Пашова, музика: Петър Дундаков, в ролите: Иван Радоев, Анастасия Лютова, Анастасия Ингилизова, Явор Бахаров, Мирослав Косев, Пламена Гетова, Мимоза Базова, Георги Новаков и др.
Не знам дали все още се изучава романът „Евгений Онегин“ в училище, но по мое време беше едно от задължителните произведения за четене, дори до колкото си спомням, правехме и класно върху него. Сега си давам сметка за полезността от тези задължителни програми, които имахме тогава, иначе едва ли аз самата щях да съм чувала дори за тези класически романи.
Любопитно ми беше да видя тази постановка по няколко причини – текст, който ми беше любим в училище, но „прашасал“ оттогава в съзнанието ми; поставен от млад и все по-уверено доказващ се режисьор; нещо ново и значимо на сцената на позападналия в последно време ТБА; както и симпатията ми към Анастасия Лютова, която открих наскоро чрез Паякът.
Още като прочетох новината, че Иван Радоев ще е в главната роля, усетих лек негативизъм, но се опитах да го потуша и слава богу успях, а по този начин и се насладих на самата постановка, която в крайна сметка ми хареса, макар да имаше леко разочароващи елементи, за които ще спомена. Разбира се, за добро или лошо, зависи от гледната точка на зрителя, режисьорът не се е придържал плътно към класическия текст, следвал е схемата на романа, но за времето, с което разполага, е поставил акцент върху теми, които за него са важни и е сметнал, че може да доразвие. Без излишно описание на руското село, руската зима, руската душа и т.н., както е по роман, действието е насочено към драматичната и несподелена любов между главните герои – Евгений Онегин и Татяна Ларина. На втори план остават взаимоотношенията между другата двойка – поета Ленски (Явор Бахаров) и сестрата на Татяна – Олга (Анастасия Ингилизова), които също изграждат успешно образи, но далеч не с този интензитет, а са по-скоро като помощно средство за съпоставка с главната двойка. С изключение на прекрасната роля, която прави Мимоза Базова, в ролята на дойката, останалите герои ми бяха от безлични до откровено дразнещи. Към последните мога да причисля Мирослав Косев, в ролята му на слугата на Онегин – мосю Трике, който нямаше как да бъде по-пискливо-гръмогласен, да замята (меки)китки почти до счупване на ръка, да натъррртва френското си „р“ и вместо да е дискретен и незабележим като придворен, на моменти засенчваше с постоянното си досадно дърдорене и неподходящо появяване на сцена, своя господар. Пламена Гетова, в ролята й на майката на сестрите Ларини, прави едно вяло, почти безсловесно присъствие, сменящо няколко пищни рокли по сцената и наливащо се с вино, с повод и без повод. Като изключа всичко това, останалите герои бяха умело изградени, диалозите достъпни, впечатлиха ме много костюмите, съобразени с епохата, изчистената и ненатрапваща се сценография, музиката, която беше в тон с цялата идея на постановката. Бих добавила страхотната игра със светлината и полусенките, особено в частта, когато отразява мрачните състояния на Евгений Онегин, който жадува за свят без светлина и вечен мрак, които да са в синхрон с неспокойната му душа. Самият Иван Радоев е много достоверен в образа на Онегин. Лично аз, като бях ученичка и четях романа, си представях, че Онегин е всъщност Пушкин, или поне визуално прилича на него. На сцената Радоев е по-жив отвсякога, аз не го бях гледала толкова отдаден и живеещ в ролята си. Очите му блестят в полу-мрака, на измъченото му лице ясно е изразена досадата и отегчението, които са резултат от разгулния му живот в големия град, както и ироничната насмешка, с която се отнася към живота в провинциалната губерня и хората, с които общува там. На фона на развиващото се действие в дома на семейство Ларини, ясно изпъква различността на Онегин – той, градският плейбой, свикнал с охолството, обноските, баловете и постоянното женско внимание, които в един момент го отегчават и търси спасение от тях, далеч от града. От другата страна са неговите домакини, които всячески се опитват да спечелят неговото внимание и одобрение, леко досадни, повече наивни и простодушни и все пак повече истински, отколкото Онегин някога е бил и отдавна е забравил за това. Едновременно мечтаещ да се слее с тях, да се вмъкне в спокойствието, характеризиращо живота им, а в същото време отегчаващ се от еднообразието на битовизма им. Явор Бахаров, в ролята на младия поет Ленски, е всичко онова, което Онегин би искал да притежава – младост, ентусиазъм, идеализъм, дух и жажда за живот, но в същото време осъзнава, че заради апатията и нихилизма си, обрича мечтата си на провал. Съдбата му поднася случайната и буквална възможност да застреля тази мечта, от което трагизмът му става още по-дълбок.
Женските образи също имат своето противопоставяне, макар то да е базирано на роднинска основа. Двете сестри Ларини са различни не само като характер, интереси и душевност, но и по външност. Всяка устремила се да подреди живота си, готова или не да направи компромиси в името на бъдещето си и каква е цената за това. Интересна е съпоставката и на двата централни образа – Евгений и Татяна. Иван Радоев и Анастасия Лютова са много красива и елегантна двойка на сцената. Удоволствие е да се наблюдават сцените, в които са заедно и синхрона между тях е явен. Изящните костюми, особено в последната част, където действието се развива в големия град, допълнително подчертават стила на епохата и характера на героите.
Лично аз очаквах повече от тази постановка, защото тя предразполага към една по-смела и по-дълбока гледна точка и щеше да ми е любопитно да видя такава от режисьора и за която всъщност да пиша, а не да правя размишления върху самия сюжет. Може би различното, което си е позволил Стайко Мурджев в своята версия е да подмени съпруга на Татяна Ларина – вместо да я омъжи за възрастен и безпомощен генерал, както е в романа на Пушкин, режисьорът я е врекъл на младия и красив братовчед на Онегин, сякаш за да засили още повече ревността и отчаянието на главния герой, който е негово копие на външност (в ролята е Веселин Анчев). Застанали един до друг, борещи се за вниманието на любимата жена, за единия каузата е обречена отдавна, а другият среща равнодушието й.
Една красива, истинска и тъжна история за трънливият път, който изминават, за да срещнат душите и трагизмът, последвал от несрещането. Сигурно всеки човек има в живота си поне една такава несбъдната любов, провалена от копнежи, несигурност и неслучване. Затова и самият сюжет докосва душата по толкова интимен начин. Финалът е драматичен и трагичен, тъжно е да гледаш в какво се е превърнала една неосъществена на време любов, когато ролите са разменени и нараненият преди, наранява сега - още по-брутално, още по-жестоко, осъзнавайки или не, че болката е еднаква не е само за любимия някога, а и за него самия.

сряда, 9 май 2012 г.

50

В Деня на Европа, един от най-великите фронтмени в историята на музиката, безподобен вокал, уникално секси и красив мъж, става на 50! 
Честит Рожден Ден, Дейв!
Благодаря за вдъхновението, музиката, красотата и мирогледа!

вторник, 24 април 2012 г.

На театър: "Спанак с картофи"

сн. Симон Варсано

„Спанак с картофи“ – в София се играе на сцената на Сатиричен театър, автор: Золтан Егреши, режисьор: Борис Петканин, сценография: Петьо Начев, в ролите: Юлиан Вергов, Владимир Карамазов, Захари Бахаров. Съвместна продукция с Продуцентска къща „Артишок“.

Без да съм някаква кулинарка, смело мога да отбележа, че тази творба е много хитро „сготвена“: Вземаме един забавен и разтоварващ текст, със съвременна тематика, много хумор и свежи лафове, добавяме трима от най-актуалните в момента актьори на Народния театър, в добавка „секссимволи“, щипка „мръсни думички“, колкото на плаката да се изпише числото 12 в червена точка, забъркваме сместа и получаваме краен резултат, от който са доволни всички. Така хем публиката се радва и забавлява на любимите си актьори, а те хем не се чувстват гузно, че с елементарен и комерсиален текст, са успели да напълнят салона, при все, че цената на билета е 16 лв. за София, а например за Варна – 30. Май всички трябва да са доволни от сделката, поне ако съдя по бурните аплодисменти в края на спектакъла. И аз им ръкоплясках, и аз се забавлявах, но едновременно с това нещо като червейче, ми човъркаше в главата и не ми даваше спокойствие и не успях съвсем да се насладя на постановката. Аз ли съм станала прекалено взискателна, или подобни проекти съвсем  принизяват нивото и вкуса на българската театрална публика? Едва ли ще си отговоря скоро на този въпрос, или може би той има повече от един отговор.
Факт е, че в последните години на театралните сцени се поставят неща, с единствена цел да привличат публика в салоните на всяка цена, които да се играят възможно повече сезони напред. Дотук всичко е наред и напълно в реда на нещата, все пак това е смисълът и целта на театрите. Но както винаги се случва, има едно „но“, което да помрачи леко самодоволното прозрение и то е дали целият този благороден на вид замисъл, трябва да е с цената на лесносмилаем, елементарен и комерсиален текст, предварително заложен да бъде хитов и добре приет от масовия зрител? Текст, от който същият този зрител нищо ново няма да научи, няма върху какво да се замисли след финала, но за сметка на това ще е видял червените боксерки на Вергов, белите слипове на Карамазов и не-помня-вече-бельото на Бахаров, на финала ще ръкопляска бурно, ще си тръгне доволен и в добро настроение, а на следващия ден ще се похвали пред колеги и приятели, че е бил на театър и задължително ще го препоръча, с думите „иди, защото ще умреш от смях“. В този ред на мисли, се сещам за едно интервю с Галин Стоев, който отдавна вече живее и поставя основно във Франция и Белгия, дадено преди няколко години за „Капитал Лайт“, в което той говореше за този проблем: „Българският театър започна да се държи угоднически спрямо статуквото, спрямо по-лесното, спрямо бързо продаваемото, спрямо лустросаното, пък празното отвътре, т.е. българският театър спря да търси, в резултат на което се появиха неща, които са много лесни за продаване и смилане, голяма част от тях са с много лош вкус. И публиката естествено ги купува. Но публиката е жадна и купува това, което й предложим. Ние обаче започнахме да й предлагаме много лоша стока, стока с минал гаранционен срок. Това по някакъв начин ни кара да гледаме на зрителя като на консуматор, а не като на партньор“.
Няма как да се отрече, че се поставят качествени, силни и задълбочени постановки на театралната ни сцена. Има прекрасни режисьори, талантливи актьори, силни автори и останалите професионалисти, които допринасят за случването на дадена постановка. Техният труд не трябва да бъде подценяван, а винаги поощряван, защото влагат сърце, ум, креативност и талант в създаването на нещо красиво, което усещат с душата си. Ако на преден план излезе водещата мисъл дали продуктът ще се хареса на всяка цена на масовата публика и дали ще се напълни салонът, нещата отиват към бизнес, а не към изкуство. А не това е смисълът на театъра.
Отклоних се леко от темата, но пък точно тези мисли ми минаха през главата, докато започнах да пиша за „Спанак с картофи“. Може малко „манджа с грозде“ да го докарам накрая, но наистина не смятам, че въпросната постановка е някакво велико събитие от театралния афиш, на която трябва да се обръща значимо внимание. Сигурна съм, че много хора ще отидат и ще я гледат, привлечени от имената на актьорите и в това няма нищо лошо. Винаги съм била „за“ да има публика в салона и хората да посещават и подкрепят театралната сцена. Въпросът, който повече ме вълнува е какво самата сцена предлага на публиката в салона, с какво я възпитава, на какво я учи и с какво ще я привлече следващия път. Все пак смятам, че талантът, чарът и популярността на тези трима актьори, можеше да се „впрегнат“ в създаването на нещо по-зряло и идейно, с което да се обогати кръгозора на публиката, да я провокира към размисъл и на финала да остави някакво послание. Друг е въпросът каква част от същата тази публика е готова да „понесе“ всичко това, защо е дошла всъщност в салона – заради шоуто или в името на изкуството?  
Рецептата на „Спанак с картофи“ се оказва успешна. Хитър ход е да се привлече женската аудитория като ролите се изпълняват от едни от секссимволите на родния театър, а темата на пиесата се върти около футбола, като по този начин, господата в салона ще са напълно удовлетворени и със сигурност няма да скучаят. Очаквам следваща постановка, с примерно заглавие „Красиви жени отиват на СПА“ – като хем мъжете ще си купят билет за да гледат красивите жени, а пък жените ще очакват да научат за някоя нова спа-процедура. Дано само някои не се подведат и да отидат, защото са си помислили, че действието ще се развива в Белгия, или пък въпросните жени ще карат болиди от Ф1. Въпрос на предпочитания и асоциации.
На мен лично ми се гледат нови постановки от Галин Стоев, тук в България.

събота, 21 април 2012 г.

сряда, 18 април 2012 г.

На театър: "Животът е прекрасен"


„Животът е прекрасен“ – главна сцена на НТ „Иван Вазов“, по „Самоубиецът“ и други произведения на Николай Ердман, режисьор: Александър Морфов, сценография: Никола Тороманов, художник на костюмите: Марина Додова, музика: Асен Аврамов, хореограф: Ивайло Иванов, в ролите: Камен Донев, Рени Врангова, Светлана Янчева, Руси Чанев, Пламен Пеев, Албена Колева, Стефания Колева, Валентин Танев, Теодор Елмазов, Биляна Петринска,  Дарин и Деян Ангелови и др.
Това е едно от дългоочакваните заглавия на театралната сцена за този сезон. Все пак става дума за постановка на Сашо Морфов, а като добавим към това, че в главната роля се вихри Камен Донев, няма как да не звучи интригуващо. Гледах резултата миналия месец и с облекчение мога да кажа смело, че си заслужава цялото тричасово стоене в салона. Така прочетено изглежда, че съм си гледала отегчено часовника кога ще свърши, че да си тръгна, но всъщност, колкото и да не харесвам дългите по времетраене постановки, тази е една от малкото изключения и това е слабо казано. Много силна, смела и дълбока постановка, съобразена с вкуса на масовия зрител, без да е еднообразна, или пък скучно комерсиална. Все пак говорим за Морфов – пънкарят сред бг режисьорите, провокаторът, който с еднаква лекота и очарование привлича вниманието върху себе си, както с работата си, така и гражданската си позиция. Винаги съм се възхищавала на смелостта му да казва и отстоява идеите си, винаги е аргументиран и ерудиран, независимо от темата, по която взема отношение, а постановките, които преминават под негово ръководство, са едни от най-провокативните и социалните на българската театрална сцена.
Точно такава е и „Животът е прекрасен“ от руския писател и драматург Николай Ердман, чието оригинално заглавие е „Самоубиецът“ – пиеса, написана през 1928 г., забранявана в Съветския съюз от комунистическата цензура в продължение на 60 години и не е чудно, че първо се поставя в Швеция, Англия и САЩ, преди за пръв път да падне ветото й за руската сцена, което се случва едва през 1987 г. В защита и подкрепа на Ердман се обявява голяма част от руската интелигенция по онова време – Булгаков, Станиславски, Горки и Майерхолд, но това не променя режима на забрана, независимо от факта, че авторът е написал пиесата, когато е бил на 28 години и до края на живота си не пише друга. Не само заради социално ангажирания текст, тънко иронизиращ комунистическия режим, но и самото заглавие „Самоубиецът“ прави лоша услуга на автора. В годината, когато се появява на бял свят пиесата, в Съветския съюз се самоубиват поетите Маяковски и Есенин, а управляващият по това време Сталин казва: „Още един самоубиец не ни трябва“, повлиян и от личната си драма по самоубилата се негова съпруга.
След цялата тази увертюра, която смятам, че е интересна и полезна като интро към самата постановка, искам да препоръчам на онези, които имат намерение да я гледат, да влязат в салона поне 10 мин. преди началото, защото тя всъщност тогава започва, за да се влеят по-осезателно в атмосферата от онова време и произтичащите действия. А зрителят е едновременно свидетел и участник в събитията, които се случват на сцената. Ако имате късмет да сте на първите редове, ще можете спокойно да си общувате с Рени Врангова, която глади овехтели тениски с парна ютия, Деян Ангелов ще ви помоли за парче бинт или лейкопласт, с който да покрие раната си на окървавеното си лице, някой търси избягалия си котарак Вася, от двата най-близки балкона до сцената висят изпрани чаршафи и бельо, а стопанките им клюкарят шумно, простирайки. Сцената на Народния театър е неузнаваема – пренася ни в дома на обикновено съветско семейство - Потсекалникови, което споделя обикновения си живот с обикновените си съседи. Кухнята се състои от обикновени котлони и обикновени прибори и сервизи за храна, четирите перални „Рига“ въртят пране в еднакъв ритъм, а черно-белият телевизор завършва програмата си за деня с песничката на Крокодила Гена и Чебурашка, на която обикновеното семейство, с обикновените им съседи, припяват умилително (а публиката и носталгично),  а след финала й, бавно и уморено се прибират по домовете си, където лягат и заспиват в обикновените си легла, а на следващия ден целият този цикъл се повтаря. Такъв общо взето е животът на главния герой - обикновения съветски гражданин Семьон Семьонович Потсекалников (Камен Донев), който живее със съпругата си Мария Лукяновна (Рени Врангова)и тъщата Серафима Илинчина (Светлана Янчева - номинация за "Аскеер" 2012 за главна женска роля). Безработен от години, размятащ се цял ден в овехтял халат, вечно мърморещ и недоволен от живота си, намиращ утеха в парче наденица, което да хапне преди лягане.
Зад многото комични ситуации, в стил битов хумор, се разкрива основната теза на спектакъла – как един обикновен руски гражданин, обрулен от  живота, изтормозен от заобикалящия го битовизъм, отрекъл се от мечтите си, стига до идеята за самоубийство. Не случайно многократно повтарям „обикновен“, защото смисълът е, че главният герой е средностатистически човек, съвсем с нищо отличаващ се от масата, а припокриващ се с нея. Внушението е, че всеки човек може да се преоткрие в героя, или пък познава свой близък, приятел или съсед, който му напомня на семейство Подсекалникови. Героите са изградени с много любов от страна на режсиьора и самите актьори, това се усеща и от публиката, която силно им симпатизира. На сцената се развиват хем комични, хем трагични ситуации, но всички те, няма как да те оставят равнодушен към случващото се. Има прекрасни заигравания с публиката, най-вече от страна на Камен Донев, които са забавни и в никакъв случай досадни. Образът, който изгражда като Подсекалников съвсем точно му приляга и макар за ролята да се спрягаше името на Деян Донков в началото, смятам, че Камен Донев е неотразим и не случайно получи номинация за "Аскеер" 2012 за това си участие. Пиесата, въпреки че е от руски автор, отнасяща се за руския битовизъм и проблеми, съвсем спокойно може да се разглежда и от по-глобална гледна точка, особено от страните и хората, живели по времето на комунизма. На мен ми се стори много повече балкански хумора, отколкото типично руски. Морфов е изчистил до минимум досадните препратки към омразния му режим и е насочил вниманието основно към битовизма на ежедневието, мечтите на малкия човек, странните семейни взаимоотношения и всичките произтичащи от това човешки драми. На сцената това е показано чрез костюмите, диалога, пищната сценография, големия брой актьори (над 50), всички са като едно голямо задружно семейство, приобщава публиката, която е съучастна във всяко едно от действията. Аз лично имах чувството, че гледам една друга версия на „Ъндърграунд“, защото за мен постановката е много повече ала Костурица, отколкото руски сюжет. В същото време има един велик момент, в който наяве е показана мечтата на главния герой да свири на боен бас и това е осъществено посредством елемнти от черно-бялото кино, пантомимата и прекрасния дует на Камен Донев и Пламен Пеев. В тази сцена балканското е заменено от препратки на ранното европейско кино, в частност италианските класици от миналия век + елементи от филмите на Чарли Чаплин. И тези сравнения не са в ущърб на пиесата, още по-малко пък пошла имитация, а напротив – отдава се почит по най-добрия начин към тези филмови класики, а самата сцена е една от най-силните и запомнящи се в спектакъла.
Ако започна да преразказвам и разсъждавам върху отделните сцени, ще направя лоша услуга на самата постановка, защото само с лично присъствие в салона, може да се усети нейното очарование. Мащабността на действията е смайваща на моменти – има цял един мюзикхол оркестър, със звучното име „Разкърши се“, сред членовете му се открояват имената на Веселин Веселинов-Еко и Мишо Шишков. Във втората част, след антракта, на сцената е разположена цяла една каравана-стрелбище, която изпълнява ролята си точно по предразначение, имаме скара-барбекю, а кебапчетата се пекат съвсем пред очите и носа на зрителите от първите редове. Е, не предлагат за дегустация от готовите продукти, но и това се преживява. А щом на сцената има оркестър, логично е да си помислим, че има танци от страна на Камен Донев и това е факт – Камен е във вихъра си, играе върху маса, върху легло, играе казачок, танци с елементи на ръченица, въобще забавата е пълна. Заобиколен е от красиви жени, които го съблазняват, има разбира се и много алкохол за весели и тъжни ситуации, който типично по руски и балкански манталитет, е един от главните катализатори за постъпките на героите. Съзнавам, че доста кръчмарски го описах, но уверявам, че не е кичозно и селско. Все пак става дума за постановка на Морфов, а точно той знае къде да постави границата между естетското и пошлото.
На финала, след края на постановката излязох не само заредена с добро настроение и с болки в стомаха от многото смях, но нямаше как да не усетя загнездилите се в главата ми мисли от посланието на пиесата. Хуморът и забавата са чудесен параван за прокарване на сериозни теми, не само от битовизма в ежедневието ни, но и на цяла една идеология, начин на живот на едно поколение, в една страна, които усещаш близки по своя характер и разбираш, че посланието не е на локална основа, а много по-мащабно. А от това не ти става по-добре, защото осъзнаваш, че същите тези идеи не се отнасят само за Съветския съюз от 20-те години на 20-ти век, а са актуални и към днешна дата. Колкото и да се развива човечеството в техническо и научно отношение, има непреходни догми, които са в съзнанието, мисленето и манталитета на хората и без тяхната промяна, няма как да се осъществи цялостния напредък на обществото. Затова винаги ще има класически произведения, които ще се четат и реализират на сцена, ще се съпоставяме с герои и ситуации отпреди векове, за да разберем в крайна сметка, че много малко неща на практика са се променили оттогава.
Ако една творба, с гръмкото име „Самоубиецът“ звучи мелодраматично и отчайващо, то съвсем не такова е самото й съдържание. Пиесата, пресъздадена от Морфов, е Ода за малкия човек, за неговия вътрешен свят, проблеми, нищета, в които той се е заринал и в един момент не може да види нищо друго освен черните краски в живота си. Стигнал веднъж дъното, мисълта за самоубийство не е далеч. Тя покълнва и съзрява в мозъка, съзнанието се грее върху нея и в един момент светът вече не е толкова враждебен, а приливът на сила, че може да се надмогне нищетата, е опияняваща. Не случайно в пиесата акцент се поставя върху идеята, че последните 30 минути преди смъртта са най-хубавите и най-сладките. Когато обратното броене започва, какво си готов да направиш през тези оставащи минути, докъде се разпростира куражът, къде започват мечтите? Само човек, достигнал ада в мислите си, осмислил и преживял всичко това, може да оцени истинския живот и да се завърне триумфално към него. Точно в това е и смисълът и посланието на постановката – за силата на духа, жаждата да посрещаш всеки нов ден и (пре)откриването на смисъла пълноценно да живееш Живот.

сряда, 4 април 2012 г.

На театър: "Нощна пеперуда"

„Нощна пеперуда“ – Камерна зала НТ „Иван Вазов“, автор: Пьотър Гладилин, превод: Иван Тотоманов, режисьор и сценична редакция: Явор Гърдев, сценография и костюми: Даниела Олег Ляхова, музика: Калин Николов, хореография: Виолета Витанова и Станислав Генадиев, в ролите: Михаил Билалов, Весела Бабинова, Христо Петков, Йосиф Шамли, Сава Драгунчев.
Поредното творение от поредицата „руски сезон“ в Народния театър и до момента спектакълът, който лично мен най-много ме е трогнал емоционално (остава ми да гледам единствено „Идиот“ на реж. Деси Шпатова) сред останалите заглавия от руски автори. Постановката започва при пълен мрак със запис на текст, пресъздаден от неповторимия глас на Наум Шопов. На все още тъмната сцена излиза Михаил Билалов, с фенер в ръката, който е единствената светлина в салона и така почти десет минути от самото действие. Всичко е толкова вълнуващо, тихо и мистериозно, че едва се сещаш да си поемеш дъх, за да не развалиш магията. А тя остава до самия финал на представлението и макар сцената вече да е окъпана от светлините на прожекторите, имаш чувството, че всичко се е върнало в изходна позиция и всеки момент нещата ще започнат отначало. За твое съжаление обаче, спектакълът е свършил и трябва да си тръгваш. Поне при мен беше така, трябваше ми доста време да осмисля видяното и то не се измерваше в минути и часове, а с цели дни. И с желанието да го гледам поне още веднъж, за да се потопя отново в тази съвременна приказка.
Всеки, който се е интересувал поне малко от въпросното представление е прочел, че става дума за невероятната история, която се случва в едно затънтено руско военно поделение, в далечния Север, където редник Николай Лебедушкин си ляга като момче, а сутринта се събужда като момиче и назовава себе си Наталия Сергеевна. Пиесата не изследва как се е случила тази метаморфоза, нито клони към мистерията на случилото се, а е представен фактът, с всички последствия и реакции от това странно събитие. Автор на този любопитен сюжет е съвременният руски драматург Пьотър Гладилин, който има собствена театрална трупа, но освен с театър, се занимава още с поезия, режисура, изобразително изкуство, философия и психология. А сам себе си определя като „ироник, мистик и метафорист“. Няма как от такъв интересен артист да не се получи нещо странно и нетрадиционно. Въпросът е под какъв ъгъл ще погледне зрителят на всичко това, което му се представя, пречупено от режисьорската интерпретация на Явор Гърдев. Дали ще приемеш поднесената още в самото начало мистерия, без до самия финал да разбереш как и защо се е случила, ще се отдадеш ли на емоциите, които ще те заливат през цялото представление, или до края ще се питаш „какви са тези глупости и щуротии?“ Защото театърът не е само форма за забавление и възможност да „убиеш“ някой друг час в салона, не само възпитава и ти дава възможност да мислиш и чувстваш, но той И провокира. Това е постановка от този тип. Самото споменаване името на режисьора е достатъчно, за да си направиш извода, че няма да гледаш нещо стандартно. Явор Гърдев се стреми с всеки следващ свой спектакъл да надгражда вече постигнатото, умерено и постепенно, без това да е за сметка на качеството на продукцията като краен вариант. А това не го постига чрез големи декори и пищни сценографии, а точно обратното – изчистена сцена, с много силни акценти на някои от елементите в нея, провокативен текст, наситен със силно чувство за хумор и ирония, дълбок поглед и любов върху изграждането на героите, последното от което е може би най-ценното в самото представление – точен кастинг и много образни персонажи.
След „Козата или коя е Силвия?“, Гърдев отново е поверил една от водещите роли на Михаил Билалов, който е блестящ и след постановката вече не можеш да си помислиш, че друг би изиграл ролята на строгия полковник Кинчин. Много ми се иска да пиша по-накратко и сбито, но няма как само с едно изречение, да не обърна внимание на другата централна роля в пиесата, тази на редник Лебедушкин, който се превръща в Наталия, изиграна от дебютантка на професионалната сцена - Весела Бабинова. Не знам как това 20-годишно момиче, което е трети курс в НАТФИЗ, се е чувствала на една сцена до такива утвърдени актьори, при това в главна роля, но се справя чудесно. И това не е заради уменията й да се движи на пръсти, като балерина почти през цялото време и да разглобява и сглобавя „Калашник“ за 6 секунди. Момичето е отдадено на ролята си, грабнала е шанса, който й е бил предоставен от режисьора и се е възползвала максимално от него. Естествено заслугата за това, освен безспорния й талант, е и на самите актьори, които на сцената й помагат с професионализма си, от което неравнопоставеното положение откъм опит, изчезва. Остава безкрайното удоволствие за зрителя да гледа този прекрасен състав, сплотен от общата идея и даващ най-доброто от себе си, в името на изкуството. 
А темата за изкуството и въздействието му върху хората, е самата идея на постановката. Как едно момиче, случайно или не, попаднало в мразовития Сибир, далеч от цивилизация, обкръжено изцяло от мъже, при това военни, иска да наложи волята си да се занимава с театър и на всичкото отгоре да привлече вниманието и интереса им към това изкуство? Звучи направо абсурдно, като се има предвид къде се развива действието и народопсихологията на руските военни. В пиесата на Гладилин обаче, това става възможно - макар и за миг от вечността, макар с условности, макар и като част от сън, но се случва. На финала се плаща и цената за цялата тази красота, който е трагичен, но и логичен предвид обстоятелствата. Остава внушението, че в свят на порядки и закони, идеята за красиво, чисто и добро, е почти невъзможна за осъществяване. А ако това се случи някога, някъде, остава усещането за обреченост. Но въпреки трагизма, оптимизмът идва с идеята, че все пак не е невъзможно да се пребориш с „матрицата“, победата може да е далечен мираж, но началото е поставено. Аналогията между ролята на Весела Бабинова и заглавието на пиесата, не е случайна. Това е приказка за едно младо, красиво и крехко момиче, което с пеперуден финес докосва и разрушава вековно градени правила и догми, оставя следи и непоправими последствия след себе си. Съвременна приказка за една малка фея, танцуваща ефирно балет, с преметнат през раменете автомат, мечтаеща да създава изкуство, като пише свои сценарии, а от наличните пердета и завеси в поделението, шие костюми за бъдещи постановки. И въпреки, че на фона на мрачната казарма, тя  изпълва пространството с цялата си женственост и прелест, военните продължават да я наричат редник Лебедушкин, отказвайки да приемат истината, макар и нереално-необяснима, че пред тях в крайна сметка не стои момче, а момиче, с всичките си женски дадености. Трагедията им се състои в това, че са тайно влюбени в това нежно същество, докоснало ги по начин, който е бил немислим дотогава, показал им красотата на изкуството и че има друг един свят, който съществува отвъд военните порядки и за който трябва само да отвориш душата си, за да го допуснеш. А страхът от мисълта за това, е по-голям от самото действие. Точно както се наблюдава метаморфозата при пеперудата – невзрачният пашкул дава живот на нещо красиво и изящно, то живее кратко и пълноценно, но идва краят и магията приключва. Остават последствията, с които останалите трябва да се справят, „заразени“ завинаги от чара и магията на това краткотрайно съществуване, променени безвъзвратно и непосилни да останат същите, за да продължат по стария си път.
Вечните философски и екзистенциални въпроси за смисъла на съществуването, за Пътя, за хората, които срещаме по него, за (само)познанието, за (самоо)ограниченията, за доверието, любовта и смъртта – всичко това събрано и обобщено под формата на спектакъла „Нощна пеперуда“. Цял един (микро)свят, побран на една малка театрална сцена, в рамките само на един час и половина. Да, възможно е.
снимка: Симон Варсано