„Посещение при бащата“ – ТР „Сфумато“, автор: Ролънд Шимелпфениг, превод: Владко Мурдаров, реж. Крис Шарков, музика: Асен Аврамов, сценография: Огняна Серафимова, в ролите: Стоян Алексиев, Ирмена Чичикова, Елена Димитрова, Васил Читанов, Деляна Хаджиянкова, Гергана Христова, Дария Симеонова.
Трудно се пише за нещо, за което предварително си се настроил, че ще ти хареса, имаш положителни очаквания, настроение и добра компания, а накрая всичко се срине и ти се иска да не си ходил и по-скоро да забравиш разочарованието. Тази постановка е показателен пример за това, който ми се случи преди близо месец. Режисьорът Крис Шарков е млад талант, който въпреки възрастта си, е поставял вече няколко спектакъла във Варна и Пловдив. Не бях гледала нищо от него до този момент, но знаех предварително, че е асистирал на Явор Гърдев в някои от постановките му за Варненския театър, между които и „Калигула“, а това все пак си е голяма школа. Знаех, че има размаха и смелостта да поставя съвременна немска драматургия, при това с цялата й ексцентричност, рискувайки много, предвид това, че за тези начинания няма добра приемственост на българската театрална сцена. Добре, че е била финансовата подкрепа на Гьоте Институт и LIDL, иначе не виждам шанс това начинание да се осъществи. Дори да искам, не мога да преразкажа какво точно се случва на сцената – имаме дом, семейство, деца от различни бракове и един син, който се завръща на място, в което никога не е живял и всява раздор с появата си в скучното ежедневие на тази фамилия. Както всеки герой има свой собствен свят, така и самата къща е представена по доста необичаен начин, а това е постигнато с добрата сценография – въртяща се къща-беседка, без стени, а всеки кът от нея, подсказва в коя част от дома се развива действието: всекидневната е с множество черно-бели снимки, спалнята – възглавници, кухнята – чинии, библиотеката – тежки книги, които в последствие се оказват руска класика. През повечето време се водят отнесени и безумни монолози, диалози, семейни разговори, пие се червено вино, стреля се с ловна пушка отвреме-навреме (колкото да се събудят спящите в публиката), скубе се и се разфасова препарирана патица, изхвърлят се книги през прозореца, имитира се уриниране на сцената, за да се направи тест за бременност, самоизмъчване с въжета и горе-долу това е, което помня от пиесата, като си признавам, че не я разбрах съвсем. Съзнавам, че така, извадени от контекста, тези действия стоят объркващо, но точно това ми беше на мен усещането за пиесата като цяло. Ако някой е имал щастието да свърже нещата и да си ги обясни за себе си, моля да сподели, но аз все пак не бих отишла да я гледам втори път и да си причиня отново този смут и недоумение. И все пак имаше нещо хубаво в нея – симпатичната роля и по-скоро доброто й изпълнение на Елена Димитрова (номинация за Икар 2012 за поддържаща женска роля), облечена в бяло, нацупена и отегчена почти през цялото време, героинята й беше с най-свежите лафове и внасяше малко разнообразие с появата си в скучната иначе пиеса. А точно на финала пуснаха “Love Will Tear us Apart” на Joy Division и Ирмена Чичикова скача с цялата си енергия на нея. Това поне си заслужаваше да се види.
снимка: ТР "Сфумато"
"Пигмалион“ – голяма сцена на Народен театър „Иван Вазов“, автор: Бърнард Шоу, постановка: Леон Даниел, сценография и костюми: Елена Иванова, музика: Кирил Дончев, в ролите: Рени Врангова, Валентин Ганев, Мариус Донкин, Стефан Данаилов, Жоржета Чакърова, Йорданка Кузманова и др.
Нямах големи очаквания за този спектакъл, те така и не се оправдаха. Отидох най-вече защото е единственото, доколкото знам играещо се все още представление на Леон Даниел и единственото, в което участва Стефан Данаилов като действащ театрален актьор. Учудващо за мен беше, макар постановката да се играе почти 15 сезона вече, салонът беше пълен. Спектакълът е замислен като комедия и сигурно е точно такъв, защото публиката се заливаше от смях, но мен не ми беше смешно, може би не съм привърженик на този тип масов хумор. Ако мога да дам някаква препоръка, то тя ще е „Забранено за лица под 50 години!“ – едно че средната възраст на актьорите е горе-долу тази, друго, че темите се отнасят за такива като тях и естествено и хуморът насочен за такава публика. Но това не пречеше на няколко реда от мен Ирен Онтева + компания роднини и приятелки да се заливат от смях и шумно да коментират действията на героите. Спектакълът беше дълъг и протяжен, безкрайно скучен за мен, цели два часа и половина. Ако бях си тръгнала на антракта, щях да изпусна на финала бурните аплодисменти от страна на публиката, които откровено ме смаяха. Замислих се, че може би в мен е проблемът, или по-скоро не съм подбрала правилната постановка. И все пак не съжалявам, защото отдавна не бях гледала накуп старата генерация актьори от трупата на Народния театър (не че нещо съществено щях да изпусна, промяна там няма), а и самата постановка едва ли ще се играе още дълго време, поне да не се чудя след това дали си е заслужавала. Е, не си.
снимка: НТ "Иван Вазов"
„Оооо - Сънят на Гогол“ – ТР „Сфумато“, автор: Н.В.Гогол, реж. Маргарита Младенова и Иван Добчев, сценография и костюми: Даниела Олег Ляхова, музика: Асен Аврамов, в ролите: Снежина Петрова, Елена Димитрова, Албена Георгиева, Мирослава Гоговска, Христо Петков, Цветан Алексиев, Огнян Голев, Антонио Димитриевски.
Поне третото заглавие ще е с положителен коментар от моя страна, а и няма как – все пак става дума за „Сфумато“, тежка руска класика, тандемът Младенова-Добчев и прекрасен екип от актьори. Самата постановка стана скандално известна с няколкото си номинации за Аскеер, плюс две спечелени през 2009 г. и най-вече с прословутото изказване на Иван Ласкин от сцената на ТБА при провеждането на церемонията, с „любезности“ към режисьорите на постановката и в частност Иван Добчев. Конфликтът придоби широк отзвук сред иначе спокойните на пръв поглед театрални среди, а бунтарят Ласкин напомни за съществуването си, макар че донякъде имаше логика в изказването му.
„Оооо – Сънят на Гогол“ е съвкупност от няколко повести на Гогол, както си личи в заглавието, макар че нямам обяснение за четирите О-та, или четирите нули в началото. А в „Сънят“ се включват части от „Невски проспект“, „Иван Фьодорович Шпонка“, „Женитба“ и „Записки на лудия“. Всеки един от актьорите пресъздава по няколко образа, всички те обединени от странните и луди на моменти руски литературни герои, пресъздадени от перото на Гогол. Четири мъже и четири жени, равностойни в ролите си, без главни и без второстепенни, всички сляти и обединени в общата цел да представят необятната руска душа, на моменти близка по славянска линия до нашата, а в същото време нямаща нищо общо с никоя друга. За целта голяма помощ оказва прекрасната сценография на Даниела Олег Ляхова, идейните костюми за всеки един от етапите в пиесата, умело подчертаващи характера и действията на героите. Признавам си, че отидох до голяма степен да се насладя на чара и играта на Снежина Петрова, а открих за себе си друг един актьор, който не бях забелязвала специално дотогава, защото съм го гледала предимно в поддържащи и малки роли. Неговото име е Христо Петков. Финалната сцена „Записки на лудия“, е негова. Блестящ монолог, силен, магнетичен, оставящ без дъх и всъщност най-силният момент за мен в цялата постановка. Умелата игра със светлините, по-точно полумрака и изчистената сценография, спомагат силно да се разкрие целия талант на актьора в последната част - тихата лудост в погледа, която на финала вече е всичко друго, но не и тиха, буди смях, недоумение, а накрая разтърсва с шизофренична откровеност. Макар да гледах спектакъла миналата година, още настръхвам като си спомня Христо Петков в този образ, наистина е невероятен!
снимка: ТР "Сфумато"
Тези три постановки съм ги гледала преди доста време, а и не само тях, но от мързел, или просто липса на време, не съм ги споменавала. Имах нужда да ги представя тук, докато не съм ги забравила съвсем, за да освободя място от съзнанието си за следващите, които гледах съвсем наскоро и ще гледам тепърва други, за които имам билети. Дано музата ме навестява по-често, особено сега, с настъпващата пролет и слънцето навън, а леността ми, ако няма как да изчезне, то поне да ме забрави за известно време. Стана като самопожелание, остава и да проработи само, макар че без моя помощ, знам, няма как да мине.
Няма коментари:
Публикуване на коментар