На театър: "Ричард III"

„Ричард III“ – продукция на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна, по едноименната пиеса на У. Шекспир, сценичен вариант и режисура: Пламен Марков, сценография и костюми: Мира Каланова, музика: Калин Николов, в ролите: Стоян Радев, Михаил Мутафов, Александър Александров, Пламен Димитров, Владислав Виолинов, Благой Бойчев, Мария Гинкова, Веселина Михалкова, Гергана Плетньова и др.

Гледах спектакъла през януари месец, на единственото му засега представяне на софийска сцена, при това на най-голямата – в Народен театър. Предвид мащабността на продукцията, стойността й и самото й великолепно представяне, не виждам друг вариант за сцена в столицата. Малко имам страх от класически произведения, както и респект към такива от Шекспир, защото не съм много сигурна, че мога максимало да ги разбера, или поне да усетя интерпретацията на режисьора, но с облекчение мога да кажа, че тази постановка ме увлече и очарова по класически и елегантен начин, с щипка аристократично внимание и дискретен английски чар. Още във фоайето на Народния театър се носеше празнична и еуфорична атмосфера, за пръв път виждах накуп толкова актьори и лица, свързани с театъра и изкуството, на едно място, за да присъстват на някоя родна постановка: Татяна Лолова, Валентин Ганев, Владо Карамазов, Марин Янев, Ованес Торосян, Явор Гърдев, Вълчо Камарашев, Снежана Макавеева, със сигурност е имало и други, но вече не се сещам за тях, а и няма как да съм огледала целия салон, който всъщност беше пълен, а самото представление беше разпродадено седмици по-рано. Очакванията бяха големи, предвид оповестените по-рано номинации за Икар, четири, от които са точно за тази постановка: за главна мъжка роля (Стоян Радев), сценография и костюми (Мира Каланова), авторска музика (Калин Николов) и Пламен Марков – за майсторско техническо осъществяване. След „Ревизор“ не бях гледала подобна мащабна продукция, в която цялата сцена да бъде запълнена по най-добрия начин, без да е натрупено и неестетично, а предвид и факта, че почти цялата трупа на Варненския театър се изявява в това произведение, барабар и с включени детски роли, сцената не е пренаселена и балансът е спазен по най-добрия начин. Освен, че като цяло съм силно впечатлена от постановката, точно три са нещата, които веднага ми изникват в съзнанието при споменаването на „Ричард III”. Първо – това е невероятната сценография и костюмите, дело на Мира Каланова. През цялото време сцената е заета от нещо като огромен подвижен макет на мост, който по време на представлението заема различни позиции в зависимост как точно е завъртян и изпълнява различни функции – като мост, като широка улица или като средство, върху което се случват отделни епизоди. Обстановката е приказно-призрачна, светлините са тихо приглушени, създава се илюзията, че всеки момент ще се види, или поне чуе звънът от Биг Бен, макар че все още не е съществувал исторически през тази епоха. Второто нещо, което тотално ме плени в постановката, това са костюмите. Признавам си, че не си падам по мода, не разбирам от шеф и кройки, единствено и само интуицията и чувството ми за личен вкус ме е водило през годините по отношение на облеклото, но като видях тази феерия от цветове, материя и симбиозата между тях, нямаше как да не почувствам авторката на тази красота (отново браво за Мира Каланова) за човек от „моята порода“ и поне за миг да не поискам да се видя облечена в такъв тоалет. Повече ме впечатлиха мъжките костюми – дълги до земята поли, широки и разкроени, които падат тежко и величествено, тесни до лакътя ръкави, дискретни орнаменти, много кожа, много дантела, кадифе и всичко това в пълните оттенъци на черното, кърваво червеното, тъмно синьото. Една невероятна готик визия, съчетаваща в себе си едновременно еротичност и еретичност, похот, страст и декаденство, символизиращи епохата на упадъчност, грях и нравствена деградация, визия, която напълно отива на самата постановка и подсилва движенията на героите, а речта им става по-убедителна. Дамските костюми на главните героини бяха в искрящи цветове – жълто, червено, бяло и синьо, но всеки тон си стоеше и подчертаваше характера на отделната героиня. Може би е субективно мнението ми, но за мен Мила Каланова е създала невероятна красота за този спектакъл и номинацията й за наградата Икар е напълно заслужена, дори ми се иска тя да я спечели, защото вложеният труд и голямата фантазия, любов и изпипване към детайла, няма как да не се забележат и трябва да се оценят подобаващо.

Третото впечатляващо нещо, което споменавам последно, но то далеч не е такова, а ми се иска да е като акцент, е ролята на Стоян Радев в ролята на Ричард III. Тук той е във вихъра си, той е н-е-в-е-р-о-я-т-е-н! Огромно удоволствие е да се наблюдава такъв талант, който тотално се е слял в ролята си да вършее на сцената и да ускорява пулса ти с играта си. Шекспир го е създал като урудлив, безскрупулен, манипулативен и наситен с крайно отрицателни качества образ, докато Радев го представя в цяла палитра от различни нюанси, които на моменти будят очарование и симпатия у зрителя, дори когато показва лошите черти в характера на героя си. Истинска наслада за зрителя е да се проследи изграждането на ролята от самото начало, когато той е скромен и невзрачен персонаж, на фона на цялата пищност в царския двор, как узрява идеята му да се възкачи на трона и какви методи използва за да постигне целта си. И когато тя е факт, постигната с цената на кървави убийства, предателства и манипулации, виждаш на лицето му цялата мъка, която го срива, защото той не чувства удовлетворението, което е очаквал и това се вижда по всяка една лицева точка, всеки един жест и в този цял син океан от чувства и емоции, събрани в погледа му. Усещането е за трагизъм - че цялата пиеса мимоходом е следвала пътя към финала, за да покаже по най-драматичния начин, че самотата и обезкуражеността, когато си на върха, след дълго преследвана битка, когато нямаш вече опората и подкрепата на хората, с които си я следвал, когато отчаяно и искрено крещиш „Кон! Кон ми дайте! Заменям кралство за кон!“ – думи станали нарицателни за провалените надежди. След представлението, мислейки върху героя, се опитвах да се сетя на кого ми напомня и открих, че по някаква линия мога да го доближа като усещане до героя на Кевин Спейси от „Обичайните заподозрени“ – когато от невзрачния Дърдорко, се превръща в митичния Кайзер Созе.

Друг актьор, който лично мен „мега“ ме впечатли (закачка с тв рекламата, която върви с негово участие в момента), е Владислав Виолинов , в ролята му на Тиръл – млад актьор от трупата на Варненския театър, който стоеше съвсем равностойно до утвърдените си колеги Стоян Радев и Михаил Мутафов.

Май доста помпозно и въодушевено се получи този текст, иска ми се да напиша нещо, което ме е подразнило, но не откривам такова, може би защото в хода на времето (все пак са минали почти два месеца), съм изчистила дребните слабости, ако ги е имало изобщо и съм си оставила в запаса само от хубавите емоции. Надявам се отново да има гостувания в София, а и по други театри в страната, на тази постановка, защото заслужава да бъде видяна от повече зрители. Наистина си заслужава.

снимка: Симеон Лютаков