четвъртък, 30 август 2012 г.

Моето усещане за липса (на Баба и Дядо)


Мога само с едното затваряне на очи и да се пренеса в друг свят, друго време, в спомените си за баба и дядо, които почти от две десетилетия не са между живите, но от живота ми с тях съм съхранила най-милите и топли спомени от ранното ми детство. Те са родителите на баща ми. Тези на майка ми също ги обичам и имам невероятни спомени - всички ваканции прекарвах при тях и милея за всичко свързано с това понятие „на село“. Но тези, за които пиша сега, те са тези, които ми липсват болезнено.
Баба и дядо бяха тези, които ме отгледаха, докато нашите бяха на работа и строяха „живота нов“. До 6-тата ми годишнина живеехме при тях, в къща, с двор, кучета, котки, зайци, кокошки. Къщата беше на главна улица и като се пресече, се намираше крайната спирка на градския автобус № 6 от времето, когато билетчето струваше 6 стотинки. Оставах при тях, когато се разболявах и не ходех на детска градина, а това се случваше твърде често – настинки, стомашни болки, въшки, през какво ли не минавах многократно в този период, а баба и дядо винаги бяха до мен и край мен. След като се изнесохме в самостоятелен апартамент, вече като ученичка в ранните класове, сработената тактика продължи по същия начин. Болест-бележка и болничен от лекаря-пликчето с лекарствата и ме командироваха при баба и дядо. Имам ярки спомени за парещо гърло, компрес с ракия, стегнат с шал около врата ми и погледа ми, замъглен от високата температура, потъващ в безкрайната гора от малки брези, съставляващи тапетите в стаята. Дядо слагаше върху печката на дърва малкото бяло чайниче, с леката ръжда от многократна употреба и сваряваше най-вкусния и ароматен ментов чай, който съм пила през живота си. Оттогава е и слабостта ми към чая, а не към кафето. На малка скаричка слагаше филийки хляб и ги запичаше от двете страни, намазваше ги старателно с краве масло и ги посоляваше отгоре щедро със сол – перфектната закуска, особено за гладно и болно дете. От всичките тези аромати на вкусни нещица, които се носеха из къщата през цялото време, бях си внушила, че оздравявах по-бързо. 
Каквито и пакости да съм правила, не помня нито един случай, в който да съм яла шамарите им, или да са ми се карали. Там, сред тях, съм изпитвала най-осезателно чувството на безгрижност, свобода, сигурност и безвремие. Тогава беше времето, когато мечтаех и фантазирах на пълни обороти, в съзнанието си откривах нови светове и толкова се вдъхновявах, че си вярвах истински. Чувствах обичта им, топлината, грижата и подкрепата, които днес толкова ми липсват. Отидоха си един след друг, в една година, в разстояние на шест месеца. Дядо беше първи и повика при себе си баба точно в навечерието на Нова година. Събраха се заедно в друг свят, защото не можеха да бъдат разделени. И сега, по улицата щом срещам възрастни хора, в които откривам прилики с моите баба и дядо, се опитвам да отгатна как те биха изглеждали днес, ако бяха живи, почти 20 години по-късно. В мислите ми са усмихнати и пак същите. Може би защото искам да ги запомня такива.
Дядо ме научи да играя шах, още преди да тръгна на училище, или поне основните ходове, обичах да подреждам фигурите на дъската, но така и не се запалих по нея. Пак той ми показа как се играе белот и имаше нервите да ми обяснява правилата. Тогава асото за мен беше „бирлик“, или „туз“, а дамата беше „мома“. Той е човекът, който ме научи да карам колело на две гуми, докато бях на 4, а по-късно се случи и първото ми самостоятелно ходене до магазина за хляб и дребни продукти, само и само да съм с колелото. Постоянно бях с ожулени лакти и окървъвени колене, а той ми казваше, че „юнак без рани не ходи“, а баба си умираше от притеснение „какво ще кажат майка й и баща й“. Нямам страх от гръмотевици и светкавици, бурите не ме плашат, мога с часове да стоя на сухо и да наблюдавам природата в такива вълшебни моменти. Отново заслугата за това е на дядо. Докато се изсипва пороен дъжд, ние стояхме на отворен прозорец, вдишвахме аромата на летните бури, а той ми разказваше различни истории, или пък решавахме заедно любимите му кръстословици. И до днес ми е останало усещането, че съм му била незаменим и важен помощник в тази дейност, макар да бях в началните класове в училище. Цял живот го помня, че беше абониран за „Лик“, „Космос“ и „Поглед“ и обичаше да ми преразказва прочетеното там, поне нещата, които мислеше, че ще разбера. С дядо ми бяха първите гледания на „Студио Х“ в петък вечер, макар в повечето случаи да заспивах още на началните букви на филма. Заради него пазех тишина, за да изгледа на спокойствие „Всяка неделя“, а аз умирах от досада и скука, докато чаках моите пет минути за „Розовата пантера“. Дядо ме научи да не се страхувам от кучета и аз минавах спокойно покрай Лила – първото домашно куче въобще в спомените ми, което не беше от дружелюбните и макар да ме гризваше злобно отвреме-навреме, аз продължавах да си минавам спокойно покрай нея, напук на всякаква логика. Като умря плаках много. Помня имената на всички котки, които са се раждали и отглеждали в къщата. Най-първата беше Мурка, беше родена преди мен, израснахме заедно и от нея се заформи дълго поколение, а аз знаех безпогрешно котешкото родословно дърво. От дядо съм наследила слабостта си към Германия и всичко немско, той пръв ме научи да викам „Само Левски“, да се катеря по дърветата в двора и да си бера сама череши и круши и да ги ям отвисоко. Бях неговата слабост, въпреки че имаше още 4 внуци освен мен. Но все пак само аз съм кръстена на него. Той беше човекът, който ми измисли подпис по подобие на неговия, макар че тогава още не можех да пиша. И до днес се подписвам с него. Той ме научи да изписвам цифрите. Още помня упоритите ни спорове как се пише двойката и недоумението ми защо всички предпочитаха стандартното й и скучно изписване, а не както на мен ми харесваше – голяма и закръглена, наподобяваща половин патка, която аз романтично смятах за лебед. Дядо много искаше да ме види студентка, но си отиде месец преди да ме приемат. А баба мечтаеше да доживее сватбата ми. Беше нагласила чеиз за всяка от трите си внучки – юрган. На мен, като най-малка, ми даде да си избера моя – червен или жълт. Избрах „златния“, защото наистина го мислех за такъв. Идея си нямам къде е сега.
Баба, моята баба, която толкова ми липсва. Баба, която правеше най-хубавите, ароматни и пухкави бухти на света. Поръсени с пудра захар, бяха самото съвършенство и ги нагъвах още от тавата, докато бяха горещи, с идеята и намерението да ги изям всичките, все едно ще настъпи краят на света в следващия половин час. После ме болеше стомахът, но на кой му пукаше, нали вече бях сита и доволна. Баба правеше най-хубавата домашна баклава, а тиквеникът с ръчно точени от нея кори. Откакто се помня, за всяка Коледа у дома имаше по една огромна тава от тези две сладости, които тогава пренебрежително подминавах, защото ги имах за даденост. Когато живеехме там, обичах да спя при баба. Тя да ми чете приказки, на които сама се приспиваше уморена, а аз я будех по детски егоистично за да продължи нататък.
Спомени, толкова спомени имам оттогава... Къщата, с двете големи тополи отпред, посадени от детската ръка на баща ми и по някаква ирония пак той отне живота им, защото корените им напукваха основата на къщата. Зелената ограда отпред, която ми се струваше безумно висока за детския ми ръст тогава и радостта от усещането, когато за пръв път успях да я прескоча сама няколко години по-късно. Първото ми качване на покрива на къщата, седенето до комина и правенето на балончета от разтвор вода+веро, които се рееха над къщата. Смокинята до телената ограда, градината с плодовете, зеленчуците и овошките, огромните червени и розови божури на баба, които тя откъсваше за да ги подаря под формата на букет на учителките за 24-ти май в училище. Дядо, нарамил косата, отива да набави храна на зайците, които отглежда, а ние с брат ми събираме тревата в чували, а после ни позволяваше да подържим в себе си малките зайчета и да ги галим. Първите ми драсканици с моливи, като за начало по тапетите, а после до всичко хартиено, до което се докопам. Поощренията на дядо, който пръв усети страстта ми да рисувам, във вид на блокчета № 4, множество цветни моливи, а след това няколко комплекта флумастри и водни боички, които безмилостно употребявах за нула време. Дълги години пазеше в папки листовете ми с изрисувани принцеси, слънца, цветя, къщички и облаци.
Винаги, когато ми е най-трудно, предстои ми труден избор, или съм в някаква безизходица, споменът за баба и дядо нахлува в мен, сякаш те самите искат да ми помогнат по някакъв начин. Или поне на мен така ми се иска. Спомням си неща, които са се случили много години назад, без конкретен повод, във възраст, когато е нереално да се формират такива ярки спомени. Понякога имам силно дежа-вю точно от тези моменти, все едно съм живяла някакъв паралелен живот. Денят, в който се науча да разбирам какво искат да ми кажат и какъв път ми посочват, ще бъде много специален за мен, защото бремето от това, че не мога да ги чувам, ми тежи много. Баба и дядо напомнят за себе си в сънищата ми. Те са най-често сънуваните от мен хора, особено баба и всичко е толкова истинско, чак (не)реално. Сънят ми винаги свършва с усещането за бабината топла прегръдка и моята глава в скута й. Усещам топлия й аромат, мекотата на тялото й, толкова силно съм я прегърнала,  че самата аз се задушавам и не искам да я пусна, макар вече да осъзнавам, че това е просто сън, който сънувам за пореден път. Лицето ми е мокро от сълзи и всъщност това е, което ме събужда. 
Чувството е облекчение и тъга едновременно.