събота, 23 юни 2012 г.

Мариус


Нещо като увод: Този текст го написах за един информационен интернет сайт преди година и нещо, без да е имало конкретен повод. Мисля, че все още си е там, в архивите навярно. Тъкмо бях гледала „Български разкази“ в Сатиричния театър и под негово въздействие го написах бързо и лесно. Може би прекалено емоционално се получи, но пък е истинско. Мариус ми е слабост, може би и отчасти, защото сме от една зодия, а и от години следя творчеството му, усещам го емоционално близък. Най-много се затрудних какво заглавие да поставя, затова го оставих просто с името му – достатъчно красноречиво е, мисля.  Леко актуализирам и допълвам текста към днешна дата.
=================================================================
Него няма да го видим в „Стъклен дом“, “Love.net” или друга нашумяла бг продукция. Няма да го гледаме в риалити шоу от типа на „ВИП Брадър“ и подобните. Той няма да присъства в някоя от въртящите се до втръсване реклами на М-тел и сходните, наситени със „звезди“, позиращи с фалшиви усмивки срещу тлъсти хонорари. Той не рекламира нищо, страни от славата, игнорира суетата, дистанцира се от всички места, в които изкуството, наречено Театър, отстъства като идея. И въпреки това всички го познават. Човекът, който в последните петнадесетина години създаде ново измерение за думата Театър. Собствено, по свой маниер, по който да се равняват останалите. Неговите моноспектакли пълнят залите, билетите за които са разпродадени седмици преди това. Постановките, които режисира не могат да се сбъркат с останалите, защото носят уникалния му почерк. Неговият прочит и подход един ден ще се изучават като метод в НАТФИЗ, убедена съм. Стилът Мариус Куркински. Невероятен талант, който е богатство за българската култура. За него трудно може да се пише и говори смислено и хронологически. Той и неговото изкуство се преживяват само със сърцето.
Смятам, че няма човек, който има макар и бегло наблюдение върху творчеството на Мариус, да остане безразличен – или се влюбва в таланта му, или го отрича, като го слага в графата „странен“. Хора и вкусове разни, а предразсъдъците винаги ще ги има. С времето той доказа, че не е звезда-еднодневка. Редките интервюта, които дава са пропити с мъдрост, говори бавно и осъзнато, зарежда с положителност, от сцената и екрана, омагьосва с харизмата си. Същият, който беше казал по повод днешното време: „Липсва ни не душата, а нежността на душата“.
За пръв път гледах Мариус преди много време по телевизията, когато излъчиха моноспектакъла му „Дамата с кученцето“. Беше нещо много различно от това, което бях гледала дотогава, нямаше как да не ме грабне и да не поискам да гледам още неща с този човек. Първата ми среща наживо с него беше през 1997 г., в спектакъла „Евангелие по Матея“. Не помня нещо съществено от самото представление, но усещането, атмосферата, която остави след себе си и до днес ме държат будна сетивно, както впрочем се случва с всяка следваща творба с негово участие. Бях на първия ред в салона, усещах топлината и аромата на свещите, с които беше обградена цялата сцена и придаваха усещането за нещо сакрално и интимно. След представлението му подарих червена роза, а той се трогна силно, беше не по-малко развълнуван от мен самата. Когато му поднесох плаката, за да ми даде автограф, с флумастер ми нарисува голямо червено сърце, което „туптеше“ върху черно-белия му лик. Беше точно периодът, когато визуално го оприличавахме на Малкия принц.
Имам и една комична случка, свързана с него. На една Аполония, в Созопол, той игра моноспектакъла си „Самият човек“. Билетите свършиха още с пускането им в продажба и аз не успях да се снабдя за да го гледам. В деня, когато се игра спектакъла, ми беше много криво и по някаква ирония, късно вечерта, на един ъгъл между Новия и Стария град, се разминавам с него самия. Беше с качулка, леко прегърбен, свит и замислен. Извадих го от унеса му като го поздравих и го помолих да се снимам с него. За моя радост той откликна, а приятелката, с която бях, ни снима с една допотопна лентова „Скина“. Може би от силното вълнение, или защото исках да го зарадвам по някакъв начин, без да се усетя изстрелях лъжата: „Спектакълът тази вечер беше страхотен“. Очите му светнаха, срамежливо се усмихна, благодари ми искрено и потъна в тъмнината. След време успях да гледам представлението, впечатли ме, както и очаквах, но дали заради изречената лъжа тогава, нямам снимка с него. И причината е твърде прозаична – от самото начало лентата не е била сложена правилно във фотоапарата и се оказа, че съм щракала празни пози. И досега като се събираме компанията, с която бях тогава, със смях си припомняме тези моменти и се шегуваме, че все едно сме участвали във филма „С деца на море“.
Но да се върна отново на Мариус. Следващите няколко моноспектакъла са не по-малко успешни от предходните: „Самият човек“ (1999), „Сънят“ (2001) и „Сътресение“ (2006). Последният му засега моноспектакъл е „Български разкази“ (2010), по приказки на Ангел Каралийчев. Постановката е реализирана от Пловдивския театър, съвместно с продуцентска къща „Артишок“. Спектакълът е съставен от пет части, в които според героите в тях, Мариус се превъплъщава успешно в различни роли – старец, злобна свекърва, младеж, булка. Лекотата, с която го прави, е поразителна, сливането с героите е пълно, а изграждането на отделните персонажи е направено с много любов. Мариус дори няма грим и определени дрехи за отделните роли, той просто влиза директно в кожата на следващия си герой или героиня, с елегантност, без да му остане време да се „преоблече“ от предишната, само със смяна на едната физиономия и добавяне на нещо характерно в новия герой – интонация, походка, специфично движение и резултатът: все едно има нов човек на сцената. Приказките от детството оживяват, сътворени само от един актьор – „Нероден Петко“, „Тодьо, ле, сине, докторе“, „Ех, това сладко станимашко винце“, „Огън“ и „Росенския каменен мост“. Първите четири части са смешни с описания в тях битовизъм. Образите са ярки, многопластови, изградени с много нежност и любов, които пресъздават селския бит с умиление, без това да изглежда подигравателно и обидно, въпреки комичния елемент. Последната част е най-дълга като времетраене, но и най-вълнуваща, неслучайно оставена за финал. Мариус се превъплъщава в образа на майстор Манол, който вгражда сянката на любимата си Милка в творението на живота си – моста над река Росица, самият той очакващ смъртта си и изповядвайки се пред своята майка. Едва ли ще се намери човек в салона, който да гледа с безразличие тези сцени и диалози между майка и син (разбира се изпълнени все от същия човек), да не се трогне от разиграващата се на сцената трагедия.
Като миг са минали двата часа под влиянието на Мариус и само топлата влага по лицето, издайнически може да те причисли към останалите зрители в салона, с които си съпреживял съучастнически това вълшебство. Тази невероятна магия, с която той сам и крехък, на тази огромна сцена, без декори, без ефекти, само чрез силно премерен музикален фон, пресъздава истории с очи като космос и душа-океан, в които е приютил цялата тази любов към театъра и своята публика.
Последната му засега роля е на Градоначалника, в представлението „Ревизор“, което самият той режисира на голямата сцена на Народен театър. В следващия сезон, с нетърпение очаквам да го видя, пак на същата сцена, в предстоящия спектакъл на Явор Гърдев – „Хамлет“, където ще е в ролята на Клавдий.

четвъртък, 14 юни 2012 г.

На театър: "Дуети"

снимка: Театър 199


„Дуети“ – Театър 199, автор: Питър Куилтър, превод: Харалампи Аничкин, режисьор: Владимир Люцканов, сценография и костюми: Петя Стойкова, в ролите: Силвия Лулчева и Владимир Пенев.

Юни месец е, финал на театралния сезон. С малки изключения, театрите излизат в заслужен отдих, или пък се впускат в репетиции по нови постановки за поредния сезон наесен. Който е пропуснал досега, или пък все още му се ходи на театър, може да се пробва в 199, където представят нещата си и след юни. „Дуети“ е точната постановка за тези, които са настроени за лятна вълна, гледа им се нещо ново, свежо, незадълбочаващо и „смях да има“ (особено важно условие в последно време като критерий за добър театър).
Пиесата е написана от съвременния британски драматург Питър Куилтър и се поставя за първи път в България. Представлява съвкупност от четири случки, които се разиграват от двойка различни образи – мъж и жена, в различни ситуации, като и самите герои са в различни отношения помежду си. Общото, което ги свързва са вечните теми за любовта, секса и самотата. Владимир Люцканов се е заел със задачата да режисира двама от най-популярните, утвърдени и любими актьори в днешно време – Силвия Лулчева и Владимир Пенев и като видях резултата, си мисля, че не му е било особено трудно, а безспорно много се е забавлявал. Лично аз отидох заради актьорите, които участват, тъй като и двамата ги харесвам много, а не ги бях гледала на една сцена. Всъщност не съм сигурна дали изобщо са играли заедно досега. Много приятни и колоритни двойки пресъздадоха, въобще Владо Пенев е цар на дуетите с дами в последно време, много му се получават нещата. Така беше с „Гълъбът“, когато си партнираше със Снежина Петрова, след това в „Кралицата майка“, където партньорка му беше Невена Мандаджиева, а сега е със Силвия Лулчева. Сещам се, че първите му две партньорки получиха награди за ролите си:  Снежина Петрова – „Икар“ 2010 за поддържаща женска роля, а Невена Мандаджиева – „Аскеер“ 2011 за главна женска роля. Лулчева още няма награда, но Пенев явно е на късмет за дамите, на които партнира, така че защо да не се надява и тя.
Четирите сцени, от които е съставена пиесата, трите са в театрален вид, наживо, а едната е представлява нещо като кино-вариант, който се прожектира върху завесата – с него започва, завършва, продължава между паузите на останалите три, докато героите сменят костюмите и се прегрупира сцена за следващото действие. Тъй като героите са възрастна двойка-чудаци, които се намират след поредица несполучливи срещи от обяви за запознанства, филмовата лента е черно-бяла, обстановката е ретро и специално за мен беше най-интересната сцена. Актьорите бяха със силен грим, умишлено състарени, изглеждаха комично, но това не скриваше забавлението им, което нямаше как да не се придаде и на публиката. За повече колорит, на Владо Пенев бяха сложили допълнителни големи и криви зъби, които той с гордост показваше при всяка възможност, които съчетани с нелепата старческа перука, нямаше как да не буди искрени усмивки и смях в салона.
Следващата сцена, т.е. вече първата, в която актьорите са наживо пред зрителите, е дует между възрастен, неврозен гей, изпълнен с фобии и сарказъм, и неговата вярна асистентка, с която празнуват 5000 ден, в който са заедно, а тя до последно се надява и го пробва, дали случайно най-накрая няма да „обърне резбата“ във вярната насока. Владо Пенев е неотразим в образа на гей, много добре го докарва, не беше дразнещ и преиграващ, както се очаква обикновено за такива роли. Загатна за тези си способности преди няколко години, на същата тази сцена и тази на Младежки театър, когато влезе в шантавите образи от страхотните пиеси на Яна Борисова – „Приятнострашно“ (реж. Галин Стоев) и „Тихи, невидими хора“ (реж. Деси Шпатова). Вярно, че повече за ролите на Владо Пенев писах досега, но ще обърна внимание и на партньорката му Силвия Лулчева, тъй като в следващите две сцени, тя заемаше по-централна роля. В едната е на пияна половинка от семейна двойка, която е на почивка със съпруга си за последно, преди развода им, а в другата сцена е на булка за трети път, в ужасна бяла рокля, несигурна в себе си дали е поела правилната посока в живота си. Търси подкрепата на брат си, който е най-близкият й човек и е с нея в последните й мигове преди да стане госпожа за пореден път. Пенев, в ролята на брата, на външност го докарва на съвременна мутра, но в елегантен вариант, ако има въобще такъв. Доста комични ситуации се разиграват помежду им, а до тях се стига и не без помощта (по-скоро вредата) на метерологичните условия.
„Дуети“ ще се играе на сцената на 199 и през юли. Удобното е, че в тези летни жеги, малкият и уютен салон е с приятен и безшумен климатик, а самите представления започват от 20ч. Ако имате „късмет“ като мен, докато чакате другарчето си пред театъра, може да попаднете на странна дама, с вид на клошарка, но ако й дадете шанс за разговор, ще ви препоръча някои от пиесите, които е гледала по няколко пъти и в които всичките актриси са „най-голЯмите“, без да се уточняват имена, те просто са „най и толкоз“. А като бонус, при споменаване на дата и година на раждане, ще ви направи кратък хороскоп, включително ще определи бързо и безпогрешно символа ви според китайския. А за финал ще препоръча с кои зодиакални знаци си пасвате и от кои трябва да се пазите. И всичко това, напълно безплатно! Следващия път, когато посещавам 199, ще си нося нещо за писане, че тези неща не са за изпускане :)

понеделник, 11 юни 2012 г.

Звуци от Омагьосаната гора


"Backpullver" в Страната на сенките. Снимка: личен архив

В събота вечер, 9-ти юни, за близо час и нещо попаднах в Омагьосаната гора, в която Горският Цар беше свикал събрание, а свитата му удряше на „tihichineli“. Бях сред  малцината поканени на събитието, за което липсваше всякакво инфо, а единственото условие към нас беше да нямаме никакви очаквания, за да можем изцяло да се потопим в усещането от предстоящото. Така и направих, а те не ме подведоха. Присъствах на един от най-яките концерти-пърформанси, които съм гледала в последните години. По-скоро театър, отколкото концерт, повече импровизирана забава, отколкото строга концептуалност. Формулата беше точна, а чаят на Горската фея ароматен, подправен с щипка "Backpullver" за звук. Настанени на кожените пейки, в малкия уютен кино-салон на Горската поляна (a.k.a. Общински културен институт в Красно село), в тъмнината на белия екран, оживяваха като в приказка Кум Вълчан (с микрофон в ръка),  поклащащ се несръчно до него Сър Мечок и трета маска, каквато само фантазията може да роди. Правеха им компания Танцуващото дърво, което vessело помахва, освен с клони, и с ръчички. А като се присети подрънква на детска мандолинка. До него обикаля жизнерадостна Сърничка, която се заиграва с останалите герои. Летящ чайник сипва чай в чаени чашки, които се реят във въздуха. Отнейде появява се Палавата лейка, която полива кръжащи наоколо горски цветя. https://vimeo.com/43839337
От Театъра на сенките изскачат причудливи фигури, абстрактни предмети и животни, несъвместими на пръв поглед (идеята и осъществяването на този live performance е дело на Иглика), но в тъмнината нямаш избор - сам се луташ, докато не откриеш правилната пътека към истинското. Едниственият ориентир е да се довериш на сетивата си като ги отвориш до пределност, за да допуснеш красотата. А тя е под формата на звуци, които идват зад импровизирания екран – бели чаршафи (скриващи черни лесове). Три момчета, с лаптопи, техника, микрофон, много идеи, фантазия, голямо желание да се забавляват, с това, което правят и обичат. И го постигнаха. С цената на много труд, постоянство и талант. Разкриха лицата си едва на последната композиция, когато завесата падна и разказвачите на тази приказка излязоха от Царството на сенките, за да се слеят с нас  – Емил, Цветомир и Герман, обединени под името „Backpullver”. В началото, преди години, бяха дуо, последната им изява, преди тази, беше през април 2006 г., в Червената къща. Днес вече са трио, израстването и спойката помежду им са налице и тепърва ще очаквам още концерти и техни изяви на ъндърграунд сцената. Стилът? Електро-индъстриъл, със силно изнесена бас-линия... или нещо такова. Как да определя звуци, толкова разнообразни и експериментални? Голяма заслуга за цялостната работа имат и VJ проектите на Stoyo. Който е чувал едно време за проекта z-dimension.com, ще навърже нещата и ще разбере за какво говоря. За всички останали – следете за предстоящите изяви на проекта, обещавам, че ще бъде интересно.

неделя, 10 юни 2012 г.

На театър: "Идиот 2012"

снимка: Иван Дончев

„Идиот 2012“ – Камерна сцена на Народен театър „Иван Вазов“, по романа на Ф.М.Достоевски, сценична версия: Снежина Петрова и Десислава Шпатова, режисьор: Десислава Шпатова, сценография и костюми: Юлиян Табаков, в ролите: Снежина Петрова, Ованес Торосян, Деян Ангелов, Веселина Конакчийска, Вяра Табакова, Владимир Пенев.

Последната по ред на представяне постановка в Народния театър от цикъла „руски сезон“ – класическо произведение, интересен на пръв поглед кастинг, провокативен режисьор и всичко това поставено в малката и уютна камерна сцена.
Студено, а?”. Лайтмотивът, който се повтаря в началото, края и в някои от ключовите моменти в представлението, всъщност са думи на Рогожин. А с тях той едва ли констатира метерологичните условия. Студено е на сцената, макар героите да са облечени в тежки кожуси,  кожени яки, макар да се палят печки-кюмбета, в които горят рубли, студено е в душите, макар телата да изгарят от страсти. Няма как голям и многопластов класически роман, да бъде разгънат в рамките на близо два часа театрално време, затова е адаптирана част от сюжета, обхващаща развитието на отношенията между четиримата главни герои (Настася Филиповна, Княз Мишкин, Парфьон Рогожин и Аглая Епанчина), криминална история и финална сцена, завършваща с убийство. Не се наемам еднозначно да определя дали се е справила с тази нелека задача Деси Шпатова, най-малкото защото не съм чела романа и мога да си правя изводи върху това, което видях на сцената и посланието, което остави в мен нейната версия на „Идиот“. Това, което мен ме грабна на първо място, са костюмите. Много красиви, стилни, засягащи едновременно съвременни елементи в модата, така и ретро рокли за дамите, и класически костюми за господата. Единствено изключение прави героят на Ованес Торосян, който почти през цялото време играе в захабени от петна кафяви дрипи.
Всъщност точно кастингът от актьори ми е малко странен. На пръв поглед са събрани утвърдени и известни имена, а към тяхната компания са добавени млади, току-що навлизащи в публичното пространство актьори, които тепърва ще се реализират. Но някак спойката между тях ми се губи, прекалено индивидуални ми „стояха“ през по-голямата част от времето и „пасването“ липсваше. Безспорно звездата в екипа е неповторимата и прекрасна Снежина Петрова, в ролята на Настася Филиповна. Една от главните роли в спектакъла, централен персонаж, силно изразен характер, противоречива фигура, около която се заплитат и разплитат съдбите на останалите герои. За нея това не е първо потапяне в ролята. Още преди около десетина години, отново в сътрудничество с Деси Шпатова, за Младежки театър, бяха поставили „Идиот“, но с други актьори и с друг акцент върху действието. Не съм го гледала, но доколкото знам, отзивите не са били особено ласкави и представлението не се е играло дълго. Снежина Петрова споделя, че тогава не е била готова за ролята, както е сега. Според мен е права, защото единствено тя се оказва на нужната висота, а останалите просто гравитират около нея. А присъствието й е толкова ярко и осезателно, че засенчва всички останали и макар ролите им да се водят също главни, на фона на нейното излъчване, са направо спомагателни. Не съм обаче убедена, че това е била целта на постановката и поради това смятам, че останалите актьори не са на нужното ниво. Може би най-успешно от останалите трима се представя Деян Ангелов. Неговият Рогожин е обладан от бесове, ревнува до безумие, иска Настася само за себе си. Този му буен характер и тъмни страсти, някак не отиват много на миловидното лице и крехкото тяло на Деян, но поне се старае да придаде някаква достоверност и тежест на героя си. Много се затруднявам да дам мнение на Ованес Торосян за ролята му на Княз Мишкин. Личи липсата му на опит в театъра, макар да е полулярно лице от няколкото успешни филми, в които участва в последните години. Откакто гледах представлението, а то беше преди повече от месец, та досега, се опитвам да си отговоря на въпроса защо Деси Шпатова е предпочела именно Ованес за ролята? Какво е видяла в него, което е подходящо за ролята на един от главните герои, на които е кръстен и романът? Знае се, че Княз Мишкин е бил млад, слаб, болнав младеж, страдащ от епилепсия, наивен и по детски чист. Всичко това го има в излъчването на Ованес Торосян и все пак като застане той до някой от останалите герои, някак стои като дете, не като техен равноправен партньор. Физиката му е детска, толкова е слаб, че буди по-скоро умиление и желание да го предпазваш и закриляш, да се грижиш за него, а на практика ролята на героя му е именно той да обгрижва любимите жени. Застанал до Снежина Петрова, на чиято героиня трябва да се възхищава като мъж на жена, съответно пък тя се влюбва в него, аз лично мисловно се опитвах да го приема този процес, но зрително нямаше как да ми се получи. Той стоеше като нейно дете, а не като неин любим. Тази несъразмерност и този контраст ми бяха толкова осезаеми, че и до финала не успях да ги приема като евентуална двойка. Но безспорно най-голямото недоразумение и разочарование за мен беше Веселина Конакчийска, в ролята й на Аглая. Толкова буйна, хаотична и екстремна, гръмогласна, че чак стряскаща на моменти. Беше като контрапункт на всички останали с бурното си присъствие и не се вписваше в колектива. Не знам защо бяха тези истерии по сцената, тръшкания и неадекватни жестикулации. Като роля трябваше да изгради образ на мило, възпитано, нежно същество, символ на невинност и чистота, което да очарова с тези си качества героя на Ованес Торосян. Но при съвместните им сцени, тя беше по-скоро груба и имах чувството, че всеки момент ще го нападне, дори усещах на моменти леко подигравателен и високомерен тон, който изобщо не се вписваше в сцените. Така или иначе, спойката помежду им е провал. Нямам идея и защо е измислена ролята на Владо Пенев, чийто герой/и липсва в романа. От това, което съм чела, причината била за разведряване на атмосферата и нещо като музикален антракт между отделните сцени. Колкото и да го харесвам, смятам, че героят му е напълно излишен в този спектакъл. Буди по-скоро недоразумение, отколкото симпатия, па макар и да изглеждаше абсурдно-сладко в костюма на циганка – сутиен, дълга фуста, пайети, дайре, червило и забрадка на главата. Може би е искал да върне жеста към Снежина Петрова от страхотната им съвместна постановка „Гълъбът“ (по Патрик Зюскинд, отново под режисурата на Деси Шпатова), когато тя му партнираше съвсем равностойно, макар и дума да не каза през цялото представление. Е, тук Владо Пенев също не говори, но пее за сметка на това с тембъра на Висоцки. Ама няма нужда. Бих споменала и Вяра Табакова, която е в малка роля, тази на майката на Аглая – Лизавета Епанчина. Много стегната и на място, придава строгост и компетентност, макар че на моменти, особено в общи сцени с Княз Мишкин, имаше някакъв странен и необясним флирт от нейна страна, или поне на мен така ми се стори, което доста объркващо ми дойде.
Интересно, като ме питат познати и приятели за мнението ми за „Идиот 2012“, без да се замислям, казвам, че ми харесва и го препоръчвам. Сега, като пиша този текст, ми изникнаха предимно негативни моменти и впечатления. И все пак постановката наистина ми хареса, защото има много особен и силен заряд в нея. Има сцени, които си заслужават да се видят и които ще останат дълго в съзнанието. За мен, те всичките са свързани с ролята на Снежина Петрова, която изгражда образа на жена без възраст, с поглед на момиче и душата на старица. Безкрайно удоволствие е да се види в една от сцените, на рождения ден на героинята й, когато излиза бавно и величествено на сцената, носеща торта, с цигара в уста, облечена в ярко червена сатенена рокля, с дълъг шлейф след нея, мрежести чорапи, ултра тънък висок ток, а отпред – малка бяла престилчица... и Погледът... този поглед, това излъчване, тази походка, които оставят без дъх, наелектризирващи до огън, макар че без тези компоненти, цялото по-горно описание на облеклото на la femme fatale, нямаше да означава нищо. На фона на буйствата, крясъците и неуравновесеното поведение на Аглая, Настася Филиповна внася едно спокойствие със своята мъдрост и достолепие, които е постигнала през годините на своето израстване, защото животът я е научил да бъде такава и да се приспособява към него. Друг е въпросът, че единствено Княз Мишкин разбира нейната душевност и вътрешни терзания, защото той самият се чувства самотен и неразбран, а себеподобните се усещат един друг. Единствен той прониква в същността й и я вижда като човек, а не единствено като красива обвивка, за разлика от останалите нейни обожатели. Любовта й към Княза е нещастна и не споделена, тя се влюбва в него, а той я обича „от състрадание“. Осъзнала трагизма си,  сама пожелава смъртта си. По много красив начин е пресъздадено убийството й – след пробождането от Рогожин, с бавни стъпки се оттегля от сцената като сваля постепенно бели поли от себе си, все едно се освобождава от досегашните си терзания и остава чиста в смъртта си. И всичко това пред огромния декор, който заема почти цялата задна част на сцената – част от картината на Холбайн „Мъртвият Христос“, сякаш за да напомня максимата, че всички сме смъртни и няма ненаказано добро, само времената и поколенията се сменят.
Студено, а?“