вторник, 6 май 2014 г.

На театър: "Между празниците"

Елена Димитрова, сн. Яна Лозева
 „Между празниците” – ТР „Сфумато”, автор: Стефан Иванов, реж. Маргарита Младенова. В ролите: Елена Димитрова и Христо Петков.

Знам, че отдавна не съм писала тук и по-конкретно за театралните постановки, които гледам, но това не означава, че не ходя на театър. Напротив, не съм спирала нито за миг. Гледах много постановки, някои ще останат дълго в съзнанието ми, на други помня отделни моменти, сцени, картини и реплики. Много от тях са ме трогвали безкрайно и са оставяли диря в душата ми, но досега не се е случвало някое от тях да ме разтърси до сълзи, буквално. Всяко нещо си има първи път, този на мен се случи и точно за това представление ще пиша днес, защото имам потребността да го направя. Пиесата „Между празниците” е част от програмата „Изчезващата човечност”, която се играе в настоящия сезон на ТР „Сфумато”. Авторът Стефан Иванов е един от младите български поети, писатели, драматурзи от новото поколение в българската литература, единствено за който съм сигурна, че ще остави трайна следа в нея, с оглед написаното до момента. А то никак не е малко, предвид крехката му възраст. С диплома от Сорбоната, а и не само оттам, формирал мирогледа си от различни области на изкуството – музика, литература, кино, театър, изобразително изкуство, които намират ярко присъствие в творчеството му – няколко издадени книги с проза и поезия, собствен блог, статии в различни медии. Отскоро работи и в театъра – съавтор е заедно с Иван Добчев за „Медея-майка ми” („Икар” 2013 за най-добро представление), а „Между празниците” е първият му самостоятелен проект за театъра.
От това, което съм чела за постановката, останах с впечатление, че текстът на  „Между празниците” се създава по-скоро случайно. Времето около една Коледа, след дълги и дълбоки разговори с актрисата Елена Димитрова, които стават основа на театралния проект. Авторът взема тези от диалога си с нея и върху тях гради останалата част от монолога, който в последствие ще стане неин в пиесата. Заедно с режисьорката Маргарита Младенова решават, че трябва да има и още едно действащо лице, мъж, на същата възраст, с подобен мироглед. Така избират Христо Петков. Стефан Иванов се среща с него около Великден на следващата година, говорят много, на различни теми и така се заформя монологът на новия герой. И всичко това се случва „между празниците” Коледа и Великден – времето, или усещането за него, когато обикновено човек е с най-близките си хора и едновременно с това най-истински със себе си, откровен, вглъбен, душевно раним и склонен на вътрешни равносметки.
В основни линии се получава нещо като два независими един от друг монолози на сцената, преплетени до известна степен с автобиографични елементи от живота на актьорите на сцената, пречупени през виждането на автора за тях двамата като силно изразени индивиди и в същото време като част от своето поколение, с характерните му качества, идеи, мироглед, социални и политически позиции, начин на живот. Макар и на една сцена, двамата до края на постановката не се забелязват и всеки реди своя монолог, сам за себе си, без да забелязва другия. Диалог липсва, дори погледите им не се засичат почти до финала, всеки потънал сам в себе си, в собствения си свят. Едва на финала монолозите им се преплитат, но по-скоро като случайност, а не като форма на диалог, колкото да се затвърди усещането за заедност в самотата им.
Признавам си, че отидох без никаква подготовка и очакване към спектакъла. Знаех само екипа, който стои зад всичко това, а Елена Димитрова и Христо Петков са едни от любимите ми актьори, емблематични лица от сцената на "Сфумато", със силни и знакови роли там. Всичко започна с първите думи от монолога на Елена: „Не мога, не знам, не искам”... Още от това начало настръхнах и предусетих, че тук нещо ще се случи, нещо различно, силно и ново за мен. И в същото време ме беше страх как ще продължи до края, защото за всеки човек като мен, израснал с песните на „Нова генерация”, поезията на Воев е дала отражение върху цялата му същност. Именно заради това приемам много лично и ревниво всичко свързано с тази философия и гледам безкрайно критично на всяко посегателство към тази тема. Облекчението ми беше огромно, когато до самия финал не усетих грам фалшивост, а само чистота, искреност, споделена интимност и много любов. Няма да изпадам в подробности и да описвам отделни сцени, защото не само е излишно, а и вредно. Това трябва да се усети със сърцето и душата, колкото и клиширано да звучи. Но за целта трябва да ги имаш. Единствено и задължително условие.
Пиесата е писана за мен. Имах това силно усещане през цялото време, видях живота си, мислите си, болките си и всичките си житейски състояния, по един или друг начин. Всеки, който гледа спектакъла и го усети по същия или близък начин, ще ме разбере напълно защо го приемам толкова лично. Елена Димитрова, по-истинска от всякога, с всичките силни думи, които казва не като заучен текст, а като интимно вътрешно споделяне, изживяни и почувствани. Там са думите на Воев, там е черното, там са „котките под колите”, там са съмненията, терзанията, мечтите, чувствата, царицата в черно, седнала на лъскавия трон, окъпана в блясък, силен грим, без суета, опит за истинско себепознаване. Христо Петков, в много по-различна светлина от всички роли, в които съм го гледала досега. Истински, откровен, гневящ и бунтуващ се срещу несправедливостите на света. Велосипед, приятели, музика и футбол – така го видях аз в пиесата, или поне героя му. Малките удоволствия от неделните следобеди в гледането на мачове от английското първенство и емоциите, свързани с любимия  клуб, с чийто екип играе и на сцената и емблемата върху сърцето му. Двамата актьори ги харесвах много, сега вече ги обичам, защото ги чувствам близки. Елена - заради споделената любов към „Нова генерация”, Христо – заради общата ни болка и любов по „Ливърпул”.
Христо Петков, сн. Яна Лозева
В притъмнената малка сцена на камерната зала, няма декори, само едно колело с педал, част от велосипед, окачено в едната част на залата, хвърлящо призрачна сянка при определена светлина, бляскави и шумолящи завеси, от които успешно се получават костюми, ленти, форми и цветя (от края на 80-те). Музиката е като отделен герой, който е посредникът между монолозите на героите на сцената. Концертно изпълнение на „А Pain that I’m Used to” на любимите „Depeche mode” (“close your eyes, pay the price for your paradise, devils feed on the seeds of the soul…”), инструментал на The Hives”, прекрасно сливащи се с настроението и действието на сцената. И всичко останало е текстът, всичко е фокусирано върху него, защото няма нужда от друго, сам по себе си е силен и до болка откровен. Влиза подкожно, бавно и постепенно, обладава те дълбоко и вътрешно, безпогрешно открива оголените ти бутони за болка, страдание, горчивина, съчувствие, любов, съпричастност, откровение, близост, самота, надежда, избавление и всички останали чувства, виреещи охолно в тялото ти, натиска ги не един по един, а всичките заедно. Експлозия от чувства. Точно това усетих докато течеше целия спектакъл, сълзите се стичаха по лицето ми през цялото време, без да имам власт над тях. А и не исках. Имах нужда от това освобождение, от този катарзис. Да почувствам, че не съм сама в усещанията си и че други хора са създали и претворили това, което винаги е било вътре в мен и ако имам смелостта да го изкарам навън, то щеше да е по същия този начин. Нито с нещо повече, нито с нещо излишно. Само точно това. Благодаря.

неделя, 2 февруари 2014 г.

На театър: "Всичко ни е наред"

снимка: НТ "Иван Вазов"


Всичко (не) ни е наред” или пиеса за абсурдността, която можеше да (не) ни се случи

Народен театър „Иван Вазов”, камерна сцена, реж. Десислава Шпатова, автор: Дорота Масловска, сценография и костюми: Николета Найденова, музика: Александър Даниел, в ролите: Снежина Петрова, Елена Телбис, Вяра Табакова, Леонид Йовчев, Радена Вълканова, Карла Рахал, Теодора Духовникова, Дамян Тенев, Илиана Коджабашева.

Още бях под въздействието и емоциите от невероятния „Часът на вълците” (Младежки театър „Николай Бинев”) и вече успях да гледам следващия спектакъл на Деси Шпатова – „Всичко ни е наред” на камерната сцена на Народния театър. Няма как да ги сравня двете постановки, всяка е различна сама по себе си - герои, време, сюжет, обединява ги единствено замисълът на Деси Шпатова да ги постави на българска сцена, пречупени през оригиналната й творческа призма, точно по начина, както тя го умее, с присъщия си финес и дълбочина в творчеството. Докато „Часът на вълците” не е първи опит на режисьорката да поставя шведски автор и в частност Бергман, замислих се над въпроса за следващия й избор – защо точно полска пиеса? Авторката на „Всичко ни е наред” - Дорота Масловска, е сравнително непознато име за широката българска публика. Може да се свърже единствено с поставената в Червената къща нейна пиеса „Двама нещастни румънци, говорещи полски”, който навярно малко хора са имали удоволствието да гледат, защото не се играе често, а и информацията за него е оскъдна. Похвална е инициативата на Полския културен институт, който стои зад двата проекта, а хората в него се стремят да си вършат работата, а именно да популяризират полското изкуство в България, а един от начините за това, е именно чрез театъра. Дорота Масловска е родена през 1983 г., следва Културология, пише романи, които още с появата си се превръщат в бестселъри в родината й. Носител е на множество награди за литература и драматургия, а пиесите й се поставят с успех и извън полската сцена.
С какво свързваме ние Полша? Какво знаем за нея? Моите лични асоциации са трудния полски език, с многото струпани съгласни в него, полската водка, полското фиатче, Папа Йоан Павел II, Кешловски и т.н. Исторически, фактът, който неминуемо изниква в съзнанието, насаждан години наред, още от училище е, че именно чрез нападението над Полша започва Втората световна война. Не случайно самата война, играе важна роля и в пиесата, обвързана е с действието и определя съдбите на героите. Белезите, които носят поляците от тази война, все още кървят. Макар пиесата да е писана, когато авторката й е била на 25 години, събитията, случили се в съвременната история на Полша, дават отражение и върху творчеството й. Но не си мислете, че историята се върти около войната. Дори няма общо, тя е фон, на който се случват истории, разказани по един увлекателно-абсурден начин, с много хумор, мъничко тъга и онзи горчив вкус в устата, който остава накрая, за да усетиш самия живот и лекотата, с която усмивката се превръща постепенно в озъбена гримаса.
Основните герои в пиесата са три поколения жени, родствено свързани – бабата, майката и внучката, живеещи заедно в малко пространство, тип жилищна кутийка, наречено дом. Всяка от тях носи белезите на своето поколение, на пръв поглед нямащи нищо общо помежду си, а в същността си са объркани, самотни и раними. Бабата /Вяра Табакова/, прикована в инвалидния си стол, пееща една и съща песен, като развален грамофон, болна от склероза, заличила всичките й спомени, освен тези за Втората световна война, които тя без умора разказва всекидневно, докарвайки до истерия заобикалящите я. Внучката /Елена Телбис/, която е намерила своя начин да се справя с неизлечимата болест на баба си, дори да се забавлява с нея, като досъчинява нейните истории като им придава съвременен оттенък за ужас на баба си и раздразнение у майка си. Тя е свежото попълнение в този иначе тъжен и потискащ дом, в който намирането на старо списание в кофата за боклук, се счита за събитие. Халина /Снежина Петрова/, образът, на който най-много се забавлявах – отегчена от безкрайния си работен ден като касиер в голяма търговска верига, чието призвание се състои в това да изхранва и облича семейството си с преоценени и с изтекъл срок на годност стоки от магазина, в който работи. Работното й облекло, състоящо се от синя манта, служи и за домашно, под която крие клин и боди в ярко розов цвят, лъскави обеци, тупирана прическа стил ’80-те и задължителната лента за коса. Ако не бяха гумените ботуши, щях да си помисля, че е излязла от някой стар видеоклип на Мадона. Няма как да пропусна образа на Божена /Радена Вълканова/, която е чудовищно дебела и поради този факт нахлува в малкия дом заедно с входната врата, която трудно я побира и в измъкването й се включва цялото семейство, а следващото изпитание е да се намери подходящ стол за нея. Божена е приятелка на семейството, може би единствената, която посещава дома им, обсъждат скучни, ежедневни теми, четат съвместно рекламни списания „Не за тебе” и кроят планове за отпуските, които и тази година няма да ползват и местата, които отново няма да посетят. Примирила се с проблема с външния си вид, тя дори се самоиронизира като се нарича „дебела свиня, която не бива да се мотае пред очите на хората, защото те имат право да си изберат други причини да повръщат”. На фона тяхното скромно и нещастно съществуване, се разиграват няколко сюжетни линии, които на пръв поглед нямат общо с развитието на действието до момента, но се вписват точно в атмосферата и живота в Полша. На сцената се появяват последователно Мъжът /Дамян Тенев/, в чието съзнание се заражда сценария за бъдещ кинохит, който ако е щял някога да се реализира, ще се казва „Конят, който яздеше на кон”, за чиято невероятна съдба и успех ще се говори дълго и с възхищение. Главният герой във филма – Актьорът /Леонид Йовчев/, живее в собствен, нереален свят, изграден върху страстта му към наркотиците, алкохола, похотта, за които споделя без притеснение в интервю пред Телевизионната водеща /Карла Рахал/. Тя от своя страна е сдържана, прекалено вземаща се на сериозно, с професионален и отегчен вид на „колко-много-неща-съм-видяла-в-живота”, принудена с голяма доза досада да върши задълженията си, да задава неадекватни въпроси към още по-неадекватния си събеседник, а отегчението й към работата й се изразява и в това, че е забравила, или пък не изпитва потребност да скрие или изреже етикетите от дрехите си, които явно се забелязват. Резултатът от самото интервю е една от най-смешните сцени в пиесата, благодарение на свежия диалог и творческото противопоставяне на образите – от една страна статичността на героинята на Карла Рахал, а от друга хаотичната пластичност на Леонид Йовчев, с която той изгражда образа на Актьора и е като едно тазманийско дяволче на сцената, увличайки останалите във вихъра на енергията си. Теодора Духовникова е в ролята на Едита – неуравновесена и объркана жена, която се лута между двете крайности на домакинята и феминистката. Моника /Илиана Коджабашева/ е образ, който се съчинява на момента и играе на сцената от автора на пиесата за „Коня”, партнира й Актьорът в съвместни сцени, като в началото тя е глуха, няма и кривогледа, след това й писва да бъде такава, слага руса перука, мини рокля, много грим и се превръща в жена-вамп, която води коренно различен начин на живот, който не е ясно дали я удовлетворява. В последните сцени, всички вкупом, с помощта на песни, танци, елементи от мюзикъл, тв шоу и кабаре, се опитват да докажат на публиката, че „всичко ни е наред”. Но колкото и да го повтарят, дори с най-приповдигнатия си тон и гримасите, които би трябвало да са усмивки, съмнението за това остава, защото те самите не го вярват и го усещат фалшиво.
Сценографията е семпла, но със силни и точни внушения – тясно, малко пространство, което може би е трябвало да представлява дом, а всъщност е стая, без възможности за уединение и самостоятелност. Зрителят, като невидим воайор има възможност да разглежда всичко, което се случва между тези четири стени, които не оставят нищо скрито, благодарение на своята нетърсена прозрачност. Вдясно се вижда табела, указваща местоположението на унисекс тоалетна, модел „Давид Черни 2009”, а от другата страна е табела за Изход, без да има такава за Вход. Сякаш никой от героите не е влизал по собствено желание в този дом, а някой просто им е написал сценария отгоре, решил е съдбата им и ги е пуснал там, в къщата, в страната, в рамката, в живота, в статуквото, безпомощни да се оправят сами с проблемите на съвремието, без компас и книга за упътване. Животът тече и преминава, смазвайки по пътя си „тихите, невидими хора”, затворени в своето пространство, очакващи по-добрите дни. Заобиколени са от телевизор „Юность”, еднокасетъчен касетофон „Респром”, прахосмукачка „Ракета”, голям стенен часовник с кукувица (класически подарък за сватбата на всяко младо семейство), чайници, кухненска посуда, щайгите с празни буркани и кофички от кефир. Ако имаше място на сцената и за пералня, сигурна съм, че тя щеше да бъде „Перла 05”. Всеки, живял през времето на социализма, няма как да не разпознае своя бит и части от живота си в тези знакови предмети-символи на цяла една епоха. Полша, колкото и далечна на километри да е от България, носталгично винаги ще остане свързана с нашата страна, посредством спомените за българското черноморие, Варшавския договор, СИВ, Асамблея „Знаме на мира”... Лично аз, колкото и да се опитвам да не изпадам в спомени към комунистическия режим, през който мина детството ми, усетих този повей в пиесата на Дорота Масловска. Макар самата тя, поради крехката си възраст, да не е живяла през тази епоха, епохата е сложила отпечатък върху нея, творчеството й, а и сигурно и върху някаква част от мирогледа и идентичността й. Не случайно тя и нейното поколение, трудно намират своя смисъл, ориентация, принадлежност и значение в живота така, както преди тяхното, по същия път са минавали поколенията X, Y, Z и т.н. Както и да ги наричаме, всички те си остават изгубени и белязани от цяла една противоречива епоха от десетилетия – тази на комунизма. И още доста поколения трябва да се сменят, за да можем без сарказъм и ирония да кажем, че „Ние сме в Европа! Ние сме европейци!”

На пръв поглед пиесата изглежда разпиляна и несвързана, със странни герои, които до самия й край не се знае съществуват ли изобщо, или обитават фантазията на някой бъдещ техен създател. Заслугата за тяхното оживяване и разгръщането им в пълния им блясък, е в резултат на прекрасната работа на режисьора Десислава Шпатова и нейния екип, точния подбор на актьорите, умението й да адаптира текста по възможно най-точен начин, за да превърне една толкова „полска” съвременна пиеса, в разбираема, силно докосваща емоционално история, която би могла да се случи навсякъде, а българската публика да я усети и като своя.