На театър: "Откат"

След няколко разменени мнения под постове с две прекрасни дами, които открих в блоговото пространство – Violka-Antevasin и Nadinka и с които намерихме общ език и интереси, реших да споделя по-подробно моите впечатления от постановката „Откат” в Театъра на Българската Армия. Гледах спектакъла на 26.01., което беше едва второто представяне пред публика. На премиерата е присъствала Nadinka, чийто пост много харесах и споделям. Режисьор е Стайко Мурджев („Пухеният”), а сценарият е по сборник с пиеси и диалози от Захари Карабашлиев – „Откат”, изд. „Сиела”. Който е чел книгата знае, че тя е съставена от отделни пиеси и диалози, част от които са свързани по един или друг начин, други напълно самостоятелни като идея и смисъл + „Неделя вечер”, която е най-голямата като обем творба в книгата, разработена като самостоятелна пиеса. Същата се поставя в Театър „София”, с реж. Здравко Митков, която все още не съм гледала, поради твърде редките й присъствия в афиша на театъра и самата му локация, която не ми е твърде удобна и затова е леко пренебрегнат от мен ;)
„Откат” е пиеса за НЕчуването - един от проблемите на 21-ви век. Защото всички говорим, говорим... почти до откат, но дали се чуваме всъщност? Едва ли. Иначе нямаше да я има тази огромна пропаст, която зее особено в последните няколко години в отношенията между най-близки помежду си хора: родители-деца, любим-любима и в по-широк мащаб: учител-ученик, съсед-съсед, служител-работодател, избирател-политик и т.н., всеки сам може да си допише... Но смисълът е един – липсата на комуникация между Човек-Човек. Защото всички сме хора, имаме нужда да общуваме, да споделяме, но и да изслушваме човека срещу нас. Не случайно има толкова много книги на тази тематика, филми с подобен сюжет, статии в медиите. Един от парадоксите на съвременното общество е именно този, че колкото повече средства за комуникация има на пазара, колкото повече средства се инвестират в този сектор, толкова по-сложен и труден става процесът на „доставката” на думите на подателя до остсрещната страна, за когото са предназначени – получателя. Връзката някъде се губи, пропада в бездна. Или както прочетох някъде нещо по темата, което много ми хареса, е относно днешното общуване, което е „препълнено” от говорене и „изпразнено” откъм чуване. Къде е проблемът тогава?
Липсата на комуникация, липсата на чуваемост, липсата на диалог, липсата на разбирателство и липса за желание за отстраняване на всичко това – тези въпроси и теми са засегнати по най-директен и целенасочен начин в пиесата, като средството са острите думи, нецензурни, смели, тъжни, смешни, грозни и съскащи. Думи, които попадат право в целта и те стисват за гърлото и от тях не можеш да преглътнеш. Всички ние ги усещаме, разбираме ги, дори само с кимане на глава, познати до болка и втръсване, но за които (почти) не говорим. Не случайно няколко пъти в пиесата, в различни ситуации и действия, се повтарят думите, които иначе са изречени в едноименния разказ „Откат” от т.нар. Възрастен мъж: „Не чуваш. Никога не чуваш какво ти се говори, защото си зает да мислиш какво да кажеш след това”. Веднъж, два пъти... следващите пъти вече сам довършваш изречението и то кънти в съзнанието на repeat...
Признавам си, че докато четох книгата, а след това и като гледах представлението, по съвсем различен начин си представях действията и героите. Но това не означава, че не ми допадна гледната точка на режисьора. По оригинален начин той е представил своя замисъл от прочита – чрез динамиката в текста, прекрасната сценография и костюми, дело на Нина Пашова, вмъкнатите като антракт между отделните сцени 3D анимации, умело вплетени с впечатляващата музика на Петър Дундаков (екс „Тибетски сърца”) и не на последно място актьорския състав. Образът, който обединяваше всички сцени, беше героят на Иван Радоев. Той няма име, но има професия – писател. Той е синът, братът, съпругът, любовникът, приятелят, свързващото звено между всички останали. Другите актьори, които участват са: Анастасия Ингилизова, Мимоза Базова, Георги Новаков, Милен Миланов, Гергана Данданова (която освен много дълга коса, има и много дълги крака, които щедро показва на сцената и за които Деян Донков, който беше седнал за мен изкоментира, че били „толкова дълги, че се чудела какво да прави с тях” хаха), Веселин Анчев, Тигран Торосян, Лидия Инджова, Леонид Йовчев и Ангел Генов. Всички те са се слели с образите си, правят ги живи и оригинални. На мен лично много ми допадна екранния дует между Мимоза Базова и Милен Миланов. Може би публиката най-много се забавляваше на техните абсурдни образи и гротескови монолози, които трябваше да са диалози всъщност и се получи комичен ефект. Иван Радоев не е сред любимите ми актьори, доста ми е „дървен”, еднообразен и флегматичен с присъствието си и най-малко него съм искала да видя като централен персонаж. Още повече, че някои от елементите в книгата са с автобиографичен елемент, т.е. Иван Радоев влиза едва ли не в образа на Зак, а някакси аз не мога да си ги представя двамата един до друг. Но това е лично мнение. В никакъв случай не мога да кажа, че Радоев не беше добър в ролята си, напротив, справи се. Дори добре, за моя приятна изненада. Но това не означава, че не исках да видя някой друг актьор в тази роля.
Макар пиесата да е от български автор, поставена на българска сцена, от български режисьор и родни актьори, тя не е чисто българска и с послание само към българи. Напротив, няма нищо балканско, типичното българско в нея липсва. Тя е нещо различно от поставяните в момента пиеси от български автори – „Вражелец”, „Карнавал”, „За народното творчество”, „Римска баня” и др., които показват по един или друг начин битовизма ни, отличаващ ни като народност. „Откат” засяга глобални, общочовешки проблеми. Не знам дали е само мое мнение, или и други ще открият, че пиесата „звучеше” повече по американски, отколкото по български. Просто мое усещане. Имаше моменти и сцени, които много ми напомняха американското кино, по-точно Тарантино и Дейвид Линч (мога и конкретно да опиша сцените, но ще стане дълго, а и не е толкова важно). Безспорно е, че дългите години изкарани в Щатите са дали отражение върху творчеството на автора Захари Карабашлиев, което не го приемам като недостатък, а напротив - обогатило го е творчески.
Много ми се искаше да видя автора сред публиката в салона (имах някаква информация, че си е в БГ), но така и не го засякох. Последният път, когато го видях, беше през една декемврийска събота, когато заработвахме нещо си заради коледните празници. (отварям една голяма скоба да опиша това). Използвах обедната си почивка да отида до НДК, където се провеждаше Панаир на книгата, а в него ден Захари и Ваня Щерева даваха автографи. Носех с мен купената по-рано книга „Откат”, надявах се на чудо за да хвана поне края на срещата с тях, най-вече със Захари, но уви. Естествено всичко беше свършило докато се замъкна до там. Но явно съм имала късмет и в края на щанда на „Сиела” го съзирам да говори разпалено с някаква жена. По-точно тя му говореше, а той само кимаше и така доста дълго време. Реших да изчакам кротко отстрани докато свършат и извадих книгата, за да покажа, че точно него чакам. Забеляза ме и прекъсна разговора, за да ми обърне внимание. Със сигурност е бил изморен от срещата с толкова народ преди това, но по нищо не му личеше, напротив – беше свеж, харесваше му явно да се среща със свои почитатели, да общува с тях. Докато ме питаше за името и надписваше книгата, му споменах, че съм го видяла няколко дни преди това в Народния на „Полет над кукувиче гнездо”. Спря да пише и веднага ме попита дали ми е харесало, аз му споделих мнението си и като отворихме една тема за театър... стана страшно! Голямо отплесване беше, сигурно беше минал половин час и обедната ми почивка беше заминана на кино, докато аз говорех за театър със Захари Карабашлиев :) Накрая ме покани на представянето на „Откат” и „Приказка” няколко дни по-късно в книжарница „Пингвините”, където беше заедно с художничката Ива Сашева, не можех да му откажа.. :) Невероятно очарователен събеседник е, много леко се общува с него и ужасно бързо скъсява дистанцията, като предразполага към по-близък контакт. (затварям отплесната скоба)

Следващите ми театрални „спирки”, за които имам билети са „Български разкази” – моноспектакълът на Мариус и „Сирано дьо Бержерак”, с реж. Теди Москов в Народен театър. Театралният сезон е открит вече и за мен :) Отделно чакам с огромен интерес филмирането на култовия роман на Карабашлиев "18% сиво", чиито права са откупени от "Чучков брадърс" и вече се правят кастинги за актьори в него. Малко съм на тръни какво би се получило като краен резултат, тъй като романът ми е толкова любим, че малко ревниво се отнасям към него и едно разочарование ще ми се отрази наистина зле. Но предпочитам да е с оптимизъм към екипа и начинанието, със сигурност няма да им е лесно от поетата отговорност. А и щом самият автор се е доверил точно на тези хора, явно са спечелили доверието му, още повече, че самият той се е заел с писането на сценария.

Надявам се повече хора да отидат в ТБА и да гледат „Откат”, да има повече реклама, следващите представления да се играят пред пълни зали, защото наистина си заслужава. Все пак не са кой знае колко много качествените български книги и постановки от български автори, нека да ги подкрепяме! Дали ще има кой да ме чуе?