понеделник, 31 януари 2011 г.

На театър: "Откат"


След няколко разменени мнения под постове с две прекрасни дами, които открих в блоговото пространство – Violka-Antevasin и Nadinka и с които намерихме общ език и интереси, реших да споделя по-подробно моите впечатления от постановката „Откат” в Театъра на Българската Армия. Гледах спектакъла на 26.01., което беше едва второто представяне пред публика. На премиерата е присъствала Nadinka, чийто пост много харесах и споделям. Режисьор е Стайко Мурджев („Пухеният”), а сценарият е по сборник с пиеси и диалози от Захари Карабашлиев – „Откат”, изд. „Сиела”. Който е чел книгата знае, че тя е съставена от отделни пиеси и диалози, част от които са свързани по един или друг начин, други напълно самостоятелни като идея и смисъл + „Неделя вечер”, която е най-голямата като обем творба в книгата, разработена като самостоятелна пиеса. Същата се поставя в Театър „София”, с реж. Здравко Митков, която все още не съм гледала, поради твърде редките й присъствия в афиша на театъра и самата му локация, която не ми е твърде удобна и затова е леко пренебрегнат от мен ;)
„Откат” е пиеса за НЕчуването - един от проблемите на 21-ви век. Защото всички говорим, говорим... почти до откат, но дали се чуваме всъщност? Едва ли. Иначе нямаше да я има тази огромна пропаст, която зее особено в последните няколко години в отношенията между най-близки помежду си хора: родители-деца, любим-любима и в по-широк мащаб: учител-ученик, съсед-съсед, служител-работодател, избирател-политик и т.н., всеки сам може да си допише... Но смисълът е един – липсата на комуникация между Човек-Човек. Защото всички сме хора, имаме нужда да общуваме, да споделяме, но и да изслушваме човека срещу нас. Не случайно има толкова много книги на тази тематика, филми с подобен сюжет, статии в медиите. Един от парадоксите на съвременното общество е именно този, че колкото повече средства за комуникация има на пазара, колкото повече средства се инвестират в този сектор, толкова по-сложен и труден става процесът на „доставката” на думите на подателя до остсрещната страна, за когото са предназначени – получателя. Връзката някъде се губи, пропада в бездна. Или както прочетох някъде нещо по темата, което много ми хареса, е относно днешното общуване, което е „препълнено” от говорене и „изпразнено” откъм чуване. Къде е проблемът тогава?
Липсата на комуникация, липсата на чуваемост, липсата на диалог, липсата на разбирателство и липса за желание за отстраняване на всичко това – тези въпроси и теми са засегнати по най-директен и целенасочен начин в пиесата, като средството са острите думи, нецензурни, смели, тъжни, смешни, грозни и съскащи. Думи, които попадат право в целта и те стисват за гърлото и от тях не можеш да преглътнеш. Всички ние ги усещаме, разбираме ги, дори само с кимане на глава, познати до болка и втръсване, но за които (почти) не говорим. Не случайно няколко пъти в пиесата, в различни ситуации и действия, се повтарят думите, които иначе са изречени в едноименния разказ „Откат” от т.нар. Възрастен мъж: „Не чуваш. Никога не чуваш какво ти се говори, защото си зает да мислиш какво да кажеш след това”. Веднъж, два пъти... следващите пъти вече сам довършваш изречението и то кънти в съзнанието на repeat...
Признавам си, че докато четох книгата, а след това и като гледах представлението, по съвсем различен начин си представях действията и героите. Но това не означава, че не ми допадна гледната точка на режисьора. По оригинален начин той е представил своя замисъл от прочита – чрез динамиката в текста, прекрасната сценография и костюми, дело на Нина Пашова, вмъкнатите като антракт между отделните сцени 3D анимации, умело вплетени с впечатляващата музика на Петър Дундаков (екс „Тибетски сърца”) и не на последно място актьорския състав. Образът, който обединяваше всички сцени, беше героят на Иван Радоев. Той няма име, но има професия – писател. Той е синът, братът, съпругът, любовникът, приятелят, свързващото звено между всички останали. Другите актьори, които участват са: Анастасия Ингилизова, Мимоза Базова, Георги Новаков, Милен Миланов, Гергана Данданова (която освен много дълга коса, има и много дълги крака, които щедро показва на сцената и за които Деян Донков, който беше седнал за мен изкоментира, че били „толкова дълги, че се чудела какво да прави с тях” хаха), Веселин Анчев, Тигран Торосян, Лидия Инджова, Леонид Йовчев и Ангел Генов. Всички те са се слели с образите си, правят ги живи и оригинални. На мен лично много ми допадна екранния дует между Мимоза Базова и Милен Миланов. Може би публиката най-много се забавляваше на техните абсурдни образи и гротескови монолози, които трябваше да са диалози всъщност и се получи комичен ефект. Иван Радоев не е сред любимите ми актьори, доста ми е „дървен”, еднообразен и флегматичен с присъствието си и най-малко него съм искала да видя като централен персонаж. Още повече, че някои от елементите в книгата са с автобиографичен елемент, т.е. Иван Радоев влиза едва ли не в образа на Зак, а някакси аз не мога да си ги представя двамата един до друг. Но това е лично мнение. В никакъв случай не мога да кажа, че Радоев не беше добър в ролята си, напротив, справи се. Дори добре, за моя приятна изненада. Но това не означава, че не исках да видя някой друг актьор в тази роля.
Макар пиесата да е от български автор, поставена на българска сцена, от български режисьор и родни актьори, тя не е чисто българска и с послание само към българи. Напротив, няма нищо балканско, типичното българско в нея липсва. Тя е нещо различно от поставяните в момента пиеси от български автори – „Вражелец”, „Карнавал”, „За народното творчество”, „Римска баня” и др., които показват по един или друг начин битовизма ни, отличаващ ни като народност. „Откат” засяга глобални, общочовешки проблеми. Не знам дали е само мое мнение, или и други ще открият, че пиесата „звучеше” повече по американски, отколкото по български. Просто мое усещане. Имаше моменти и сцени, които много ми напомняха американското кино, по-точно Тарантино и Дейвид Линч (мога и конкретно да опиша сцените, но ще стане дълго, а и не е толкова важно). Безспорно е, че дългите години изкарани в Щатите са дали отражение върху творчеството на автора Захари Карабашлиев, което не го приемам като недостатък, а напротив - обогатило го е творчески.
Много ми се искаше да видя автора сред публиката в салона (имах някаква информация, че си е в БГ), но така и не го засякох. Последният път, когато го видях, беше през една декемврийска събота, когато заработвахме нещо си заради коледните празници. (отварям една голяма скоба да опиша това). Използвах обедната си почивка да отида до НДК, където се провеждаше Панаир на книгата, а в него ден Захари и Ваня Щерева даваха автографи. Носех с мен купената по-рано книга „Откат”, надявах се на чудо за да хвана поне края на срещата с тях, най-вече със Захари, но уви. Естествено всичко беше свършило докато се замъкна до там. Но явно съм имала късмет и в края на щанда на „Сиела” го съзирам да говори разпалено с някаква жена. По-точно тя му говореше, а той само кимаше и така доста дълго време. Реших да изчакам кротко отстрани докато свършат и извадих книгата, за да покажа, че точно него чакам. Забеляза ме и прекъсна разговора, за да ми обърне внимание. Със сигурност е бил изморен от срещата с толкова народ преди това, но по нищо не му личеше, напротив – беше свеж, харесваше му явно да се среща със свои почитатели, да общува с тях. Докато ме питаше за името и надписваше книгата, му споменах, че съм го видяла няколко дни преди това в Народния на „Полет над кукувиче гнездо”. Спря да пише и веднага ме попита дали ми е харесало, аз му споделих мнението си и като отворихме една тема за театър... стана страшно! Голямо отплесване беше, сигурно беше минал половин час и обедната ми почивка беше заминана на кино, докато аз говорех за театър със Захари Карабашлиев :) Накрая ме покани на представянето на „Откат” и „Приказка” няколко дни по-късно в книжарница „Пингвините”, където беше заедно с художничката Ива Сашева, не можех да му откажа.. :) Невероятно очарователен събеседник е, много леко се общува с него и ужасно бързо скъсява дистанцията, като предразполага към по-близък контакт. (затварям отплесната скоба)

Следващите ми театрални „спирки”, за които имам билети са „Български разкази” – моноспектакълът на Мариус и „Сирано дьо Бержерак”, с реж. Теди Москов в Народен театър. Театралният сезон е открит вече и за мен :) Отделно чакам с огромен интерес филмирането на култовия роман на Карабашлиев "18% сиво", чиито права са откупени от "Чучков брадърс" и вече се правят кастинги за актьори в него. Малко съм на тръни какво би се получило като краен резултат, тъй като романът ми е толкова любим, че малко ревниво се отнасям към него и едно разочарование ще ми се отрази наистина зле. Но предпочитам да е с оптимизъм към екипа и начинанието, със сигурност няма да им е лесно от поетата отговорност. А и щом самият автор се е доверил точно на тези хора, явно са спечелили доверието му, още повече, че самият той се е заел с писането на сценария.
Надявам се повече хора да отидат в ТБА и да гледат „Откат”, да има повече реклама, следващите представления да се играят пред пълни зали, защото наистина си заслужава. Все пак не са кой знае колко много качествените български книги и постановки от български автори, нека да ги подкрепяме! Дали ще има кой да ме чуе?


11 коментара:

  1. Страхотно обстойно ревю :)
    Моноспектакълът на Мариус и аз искам да гледам, чух страхотно отзиви, пък и не се съмнявам, че ще е уникално изживяване, Мариус е невероятен.
    Иначе филмът по "18% сиво" има да си го почакаме доста :D
    Все пак ме радва фактът, че усещам едно оживление в тези среди у нас!

    ОтговорИзтриване
  2. Представи си, че сме в зала ти си на сцената и аз ставам да ти ръкопляскам, след всичко прочетено. Страхотно си го описала! Вълнувах се докато четях :) Съгласна съм с идеята на "Откат" и на Зак, за "прекалено многото говорене и нечуването, защото вече премисляш какво да кажеш след като свърши другият насреща ти".
    Съвсем личен пример ще дам тук, колкото повече начини за комуникация имахме с един много скъп човек на сърцето ми, (който не живее в Бг) толкова по-малко общувахме и започнахме изобщо да не се чуваме, (не само в директния смисъл на думата) като в един разказ на Зак :)"Честита Ко..." от "Кратка история на самолета".
    Чудесно ревю Sekamo!

    Гледала съм "Пухеният" бяха гостуващи във Варна, но беше със студентите от НАТФИС, не беше с оригиналните актьори, но страшно много ми хареса, най-вече откачената идея :)

    Много се смях и на срещата ти със Захари, спомних си и за моята такава среща. Уникален спомен ми остана :)
    Наистина Захари е много топъл и жизнен човек, много внимателен с публиката. И на пръв поглед много открит.
    Искрени Поздрави!

    ОтговорИзтриване
  3. Благодаря за топлите думи, момичета, много сте мили :)
    @Nadinka, аз също очаквам моноспектакъла на Мариус с голямо нетърпение, досега не съм изпускала негова театрална изява и винаги ми е бил вдъхновяващ. Права си за оживлението, аз имам същите наблюдения. Довечера, след работа, мисля да ходя на кино - "Стъпки в пясъка", а тепърва се задават още бг филми. Имам хубави предчувствия :)
    @Violka-Antevasin, сигурно всеки един от нас е имал подобни преживявания с нечуването. Може би всичките тези модерни и лесно достъпни средства за комуникация, в един момент се оказват по-използвани и предпочитани от живия контакт. Което неминуемо няма начин да не се отрази глобално на процеса на общуване. Купих си наскоро последния брой на сп. "Мах", където има статия за Сашо Морфов. Та там, макар и в друга връзка, той казва следното: "Престанахме да се слушаме един друг. Говорим. Празни приказки. Крещим, когато искаме да убедим другия. Забравихме тишината на... думите". А примерът ти с разказа "Честита Ко..." е съвсем показателен :)

    ОтговорИзтриване
  4. Току-що го гледах! Лично аз съм с много хубави впечатления от филма!

    ОтговорИзтриване
  5. Аз също снощи го гледах и много ми хареса! Единствено финалът нещо ми куцаше, в смисъл остана някак незавършен, претупан и отворен. Но това в никакъв случай не се отразява на доброто ми впечатление от филма :)

    ОтговорИзтриване
  6. За мен пък нямаше как иначе да свърши! Може би съм прекалено романтична :D

    ОтговорИзтриване
  7. Той целият филм си беше романтичен, макар и по български ;) Не знам дали гледа в неделя вечер, по Канал 1, в предаването "Нощни птици" гостуваха Ивайло Христов, Яна Титова и Евгени Будинов. Говориха точно за филма. На финала изненадата беше, че пуснаха видео-обръщение от "истинския" Слави, който е прототип на героя на Бърнев. Гледал е филма, останал е очарован и поздравява целия екип. От него самия стана ясно, че двамата с Нели са си заедно, щастливи са и живеят в Щатите. Като знаех предварително това, преди да гледам филма, ми беше по-лесно да приема филмовия финал :)))
    Ето тук изрових архив на предаването от 30.01., за който го интересува по-подробно: http://bnt.bg/bg/productions/86/edition/12097/noshtni_ptici_30_januari_2011

    ОтговорИзтриване
  8. ами... нямам път към София скоро, но след този пост непременно ще се напна да гледам откат (не можах да се накарам да довърша книгата... ох, не ме бий, много показно американизиран ми седи Карабашлиев)
    Но за друго поствам всъщност - не знам дали вече си гледала "Български разкази", този театрален отшелник Мариус е .... нямам определение, само се радвам, че живея в едно време с него... а го познавам от дете, когато играеше в театър Щурче на братя Райкови... както и да е... аз съм професионален разказвач... този пич ми изкърти мивката с този моноспектакъл! Суперхиперсвръх прецизен прочит на банални текстове, изпиващо вниманието ти поливалентно актьорско присъствие, мигновена смяна на персонажи, абсолютно нови хоризонти на пра-ролята РАЗКАЗВАЧ... в голямата зала на русенския театър имаше повече от 500 души, а в един момент имах чувството, че съм сам и той говори само на мен... такава тишина беше, той омагьоса 500 човека така, че те не смееха да дишат, та да не пропуснат и звук, издаден от него... вярваш ли, че по време на цялото представление един човек не посмя да се закашля посред грипна епидемия (като актьор имам чувството, че когато някой има кашлица, не отива на лекар, а на театър:)
    Пластиката му, едновременно пестеливи и пищни движения, нито мръдване на кутре в повече, гласът (ах, по едно време имах чувството, че ми говори Апостол Карамитев).... майко мила! Седмица след това сериозно премислях откъде накъде се смятам за актьор :)
    Перфектен, неподражаем, умопомрачителен, обсебващ, отварящ врати, изпиващ сетивата ти, НЕПОДРАЖАЕМ МАРИУС!

    ОтговорИзтриване
  9. а със закъснение на Виолка мога да река, че "Пухения" на варненския театър е по-добрата постановка, не само защото състудентът ми Стоян Радев играе в нея :)

    ОтговорИзтриване
  10. bai Ilia, първо да ти благодаря, че си надникнал в блога ми и коментарите, които си оставил.
    Гледах Мариус в „Български разкази” в началото на февруари месец. В София се играе в Сатиричния театър и само да отбележа, че с чист късмет се снабдих с билет, тъй като интересът към това представление е чудовищен и билетите свършват за отрицателно време, веднага щом се пуснат в продажба до края на месеца. Преди да гледам спектакъла, бях чела разни неща за него, бях се подготвила теоретически какво ме очаква и дори смятах да пиша по темата тук. Но това, което видях и усетих в театъра, просто не може да се опише, то само усеща, със сърцето. Напълно разбирам думите ти, макар че за хора, които не се вълнуват от театрално изкуство и в частност това на Мариус, като прочетат емоционалния ти коментар, едва ли ще схванат смисъла му. Споделям всяка една думичка и вълнение, което си описал. Мариус е уникален, невероятен талант, който е богатство за българското изкуство. Мога да пиша хиляди неща за него и шедьоврите, които поставя и всеки път надминава себе си, след всеки нов моноспектакъл, но със сигурност думите ще са слаби и недостатъчни за да изкажа възхищението си. Невероятна е магията, с която той сам и крехък, на тази огромна сцена, без декори, без ефекти, само чрез силно премерен музикален фон, пресъздава истории с очи като космос и душа-океан, в които е приютил цялата тази страст към театъра и публиката си. Човек гледа ли го наживо, на сцената, където му е мястото, след това дни наред не е същият и най-важното – чувства се пречистен и възвишен.
    За Мариус не може да се пише и говори, той единствено се прежиява!

    p.s. Голям офф-топик се получи за Мариус, а той май заслужаваше отделна тема.

    ОтговорИзтриване