вторник, 18 октомври 2011 г.

На няколко театъра, част 5

„Балът на крадците“ – НТ „Иван Вазов“, Голяма зала, автор: Жан Ануй, реж. Тиери Аркур, в ролите: Юлиан Вергов, Владимир Карамазов, Иван Юруков, Мария Каварджикова, Иван Юруков, Захари Бахаров, Стоян Алексиев и др.


С голяма доза скептицизъм отидох на това представление, предвид факта, че е втората поредна пиеса на френския режисьор Тиери Аркур за българска сцена, а предишната му театрална авантюра в България изобщо не ми хареса. Става дума за „Идеалният мъж“, в който спектакъл участва почти същия актьорски състав, както и в „Балът на крадците“. Не знам кой е поканил и по каква линия този французин, набедил го е, че има талант да поставя пиеси на българска почва, при това на главната сцена на символа на българския театър, какъвто е Народния. Разбирам, ако „Идеалният мъж“ беше добро представление и поне да се доближава като идея и замисъл в театралния си вид до литературната класиката на Оскар Уайлд, та да се осмелиш за втори път да поставяш нещо, а то не само не замазва гафа от първия път, а още повече омазва нещата. Вече се чудя за кое представление да пиша, тъй като и двете са ми еднакво досадни, скучни и откровено слаби. Единственото забавно нещо в „Балът на крадците“ е възможността да се видят Вергов, Карамазов и Юруков в женски дрехи и комичните ситуации, свързани с това, но тези сцени са само в началото и за кратко. И следва едно дълго и протяжно действие, което ми се стори, че няма край, пресилено скучни актьорски напъни да задържат апатичния ми зрителски интерес, който след съзерцанието на изящния прасец и тънък глезен на Карамазовия крак, обут в 12 см ток на ярко жълти лачени обувки и къси чорапки в същия десен, нямаше с какво друго да ме грабне до края на представлението. И ако този французин се пробва отново за трети път на българска сцена, сигурно собственоръчно, с черен маркер, ще го задраскам от афиша!

снимка: тук


"Кръщене“ – Театър на Българската Армия, текст и постановка: Камен Донев, сценография и костюми: Нина Пашова, хореограф: Ивайло Иванов, в ролите: Йоана Буковска, Тигран Торосян, Анастасия Ингилизова, Пламена Гетова, Милен Миланов, Мимоза Базова, Веселин Анчев, Никола Гълъбов, Георги Къркеланов и др.

Камен Донев ми е голяма слабост още откакто го гледах за пръв път в „Улицата“ на Теди Москов. С годините сам си проправи път на театралната сцена и спечели сърцата и симпатиите на зрителите с таланта и оригиналните си хрумвания. С голям ентусиазъм отидох на най-новото му творение „Кръщене“, като очаквах нещо наистина различно, забавно и интересно, още повече, че в постановката участва почти пълния състав на Театъра на Армията. Емоциите ми след спектатъла са противоречиви – хареса ми, ама не съвсем. Не мога да отрека, че не се забавлявах, но от друга страна не мога да не отбележа, че това вече сме го виждали и на това вече сме се смели. Приятно ми беше да видя едни до други класически и утвърдени с времето актьори от старото поколение на една сцена с по-младите в състава на трупата - бяха съвсем равностойни и добре си се чувстваха рамо до рамо, без напрежение, а напротив – с подкрепа, взаимно уважение и симпатия. Самото представление няма конкретен и задълбочен сюжет, всичко се върти около кръщенето на едно бебе и събирането на родата по този повод. Ако мога с няколко думи да опиша самата постановка, това са скечове в стил Камен Донев + народни хорцА, вмъкнати с цел да разграничат действията едно от друго. Имаше на моменти и философски разсъждения върху живота, смъртта и всичко останало помежду им, но това колкото за да има и от него. Лично аз не бих завела приятел/ка точно на това представление, а по-скоро майка си или баба си, защото според мен таргет-аудиторията е по-скоро за поколението 50+. Според мен за тях би било много забавно и умилително, а с включените вътре ръченици и хорцА, съвсем ще им се напълнят душиците - нещо изпитано вече като схема и гаранция за бурни овации от страна на публиката, доказани и от моноспектакъла на автора. Щеше ми се да видя повече от Камен Донев, защото знам, че го може и го е доказвал многократно. Просто с тази постановка не се е постарал достатъчно, според мен, пуснал се е по инерцията, заложил е на нещо утвърдено и традиционно, с което е знаел, че ще се хареса на масовата публика. Но като че ли на мен ми се искаше да видя нещо ново и оригинално, искрица от онзи непукизъм, ирония и лудост ала Камен Донев отпреди близо 10-ина години...

снимка: тук

„Вълните“ – Камерна зала на Народен театър „Иван Вазов“, постановка: Арлет Ричи, по едноименния роман на Вирджиния Улф, в ролите: Юлиан Вергов, Снежина Петрова, Мария Каварджикова, Ивайло Герасков, Рени Врангова.

Усещам се, че не изпитвам особени симпатии към френцузите, които поставят пиеси на българска сцена (не че нещо лично...), но за съжаление и за тази не мога да кажа хубави неща. Арлет Ричи се е постарала да предаде меланхолията и елегантността от книгата, но до публиката „вълните“ са донесли по-скоро вялост, скука и пак СКУКА и си е останала със самото старание. Трябва да си заклет фен на Вирджиния Улф и трябва да имаш огромно самочувствие и опит да поставяш такъв задълбочен, труден и самовглъбен автор, каквато е тя, на театралната сцена. Според мен Арлет Ричи ще си остане по-известна с това, че е внучка на легендата в модния бизнес Нина Ричи, отколкото като драматург и режисьор. Ужасно хрумване е да се сложат грозни перуки на Снежина Петрова и Мария Каварджикова с цел да ги състарят, а всъщност са ги направили страшни и меко казано непривлекателни. Напук на меланхолията, или по-директно казано скуката на сцената, беше приятната музика и семплата, но много стилна сценография на Чавдар Гюзелев. Много добър актьорски състав, в който всеки пасваше на ролята си, може би точно те бяха най-ценното в самата постановка и заради заедността им на една сцена, бяха аплодисментите в края.

снимка: тук

*Малко негативни думи се получиха за тези три представления по-горе от моя страна, но това не означава, че не съм гледала и хубави. Ще пиша за тях скоро, защото наистина ги има и искам да ги препоръчам горещо – „Ръкомахане в Спокан“ и „Завръщане във Витенберг“.


понеделник, 17 октомври 2011 г.

На театър: "Държавните липи"

„Държавните липи“ – ДКТ „Иван Димов“, гр. Хасково, пиеса на Ст.Л.Костов, реж. Мариус Куркински, в ролите: Стелиян Николов, Иванка Шекерова, Стефан Цирков, Ивайло Димитров, Ева Васева, Лазарина Коткова, Петър Влайков, Никола Ефтимов.

Това е първата постановка, която гледам на сцената на Пловдивския театър. Успях да съчетая нещата си и да съм в Пловдив в средата на септември, когато се провеждаха едновременно „Нощ на музеите и галериите“ и театралният фестивал „Сцена на кръстопът“ – традиционни културни форуми, които заслужават вниманието не само на пловдивската публика.

„Държавните липи“ е разказ от Ст.Л.Костов, писан е в началото на миналия век и за пръв път се поставя на сцена. За радост, или не, по-скоро ирония, текстът е актуален и към днешна дата. Ст.Л.Костов е български драматург, чиито творби се играят с голям успех към днешна дата на софийска сцена с други две класически произведения – „Големанов“ и „Вражелец“ (и двете представени от формация "Мелпомена"). „Държавните липи“ е втората постановка, с която Мариус Куркунски се представя като режисьор в хасковския театър. Предишната е „Златната мина“, която също е по разказ на Ст.Л.Костов и е играна повече от 30 пъти, което е добро постижение за постановка в провинциален театър. Както в „Балкански синдром“, който се играе в Малък градски театър „Зад канала“, така и за реализацията на „Държавните липи“, той ангажира най-младите актьори от трупите на театрите, с много любов и усърдие е пресъздал историята в разказа, които е успял да предаде и на своите актьори. Декорът е семпъл, съобразен с времето, през което се развива действието – жив плет, менци, черги, на цялата сцена отзад е вижда репродукция на една от най-известните картини на Майстора - „Сватба“, героите са облечени в народни носии.

Не съм чела разказа, но самата постановка по много умел начин пресъздава събитията от онова време (1937 г.), бита на хората, езика им и страховете. Не случайно споменах и страховете, тъй като на два пъти по време на пиесата прозвучава химнът „Шуми Марица“, а вляво на сцената е окачен черно-бял портрет на Борис ІІІ, като един своеобразен съвременен Биг Брадър. Всеки един елемент има своето значение и обяснение, всичко е на мястото си и чака своя ред, за да влезе в действие. А краят е колкото неочакван, толкова и логичен. В основата е конфликтът между обикновения човек и Държавата, или може би обратното. Това, което Държавата прави, за кого всъщност го прави – за Човека, или за себе си? И кой/и всъщност е Държавата? Темата за властта и властимащите винаги е бил актуален и недостатъчно изследван в българската литература поради много причини – исторически, социални, политически. Малко са и писателите творили в тази „опасна“ тематика поради ред причини. Съответно и драматургичните текстове, засягащи тази тема, са кът. Едва в последните няколко сезона в театрите се разчупва ледът около подобни постановки – сезонът на Стратиев, „Да отвориш рана“ в ТБА (който след няколко представления падна от афиша), най-актуалното в момента „Да се провреш под дъгата“ (НТ „Иван Вазов“) по романа на Георги Марков.

На мен лично ми се иска ако имаше възможност същата тази постановка да се излъчи по национална телевизия, именно сега, по време на избори, възможно по-голям брой хора да я гледат, за да се видят всички проблеми отпреди век, колко актуални са те и към днешна дата – кражби, лъжи, предателства, страх от силните на деня и същевременно осъзнаването, че не не винаги човек може да разчита на справедливост от тяхна страна.

Похвална е смелостта на Мариус да се захване с нещо ново, не поставяно, не достатъчно известно, но това е характерно за творец като него – открил е текст, който да го провокира, чрез който да вложи енергията си в реализацията на един продукт, който е с неясно бъдеще и с неясна сценична продължителност. Защото колкото и добро да е едно представление, колкото и добри да са актьорите в него, ако не е поставено на сцената на голям театър, малко или много е обречено още в зародиш, което е много жалко. И това, за съжаление, не се отнася само конкретната постановка, такава е съдбата и на много други. Защото трудът на режисьори, актьори, сценографи и всички онези хора зад кулисите, остава недостатъчно оценен, защото тяхната цел е да покажат сътвореното от тях с труд и всеотдайност на възможно по-голяма публика, а в малкото останали театри извън София, такава почти липсва, защото интересите са други, времената са други. Темата е дълга и ще търпи развитие във времето и занапред, винаги ще има въпроси, мнения и предложения, а решенията и реформите (доколкото ги има), не винаги са най-правилните и на време осъществените. Но най-важното, както и самият Мариус казва: „Не бива да загърбваме театъра – това е институция с традиции и в нея нерядко се случват интересни неща. Театърът е място за духа, за лекуване на човешки рани, а не само за забавление. Затова има телевизии, има достатъчно друго пространство. Малко останаха тези места, които не са така комерсиализирани“.

снимка: Булфото