сряда, 29 юни 2011 г.

Elevation - искрено и лично

Сигурно само аз и баба ми не сме писали все още по тази тема. До последно се чудех дали да го направя, или да го подмина, но тъй като бях на събитието, имам мнение за случилото се, искам да го споделя, макар да знам, че много хора няма да се съгласят с него.
Много злоба, омраза и негативизъм се изписаха последните дни, хвърли се цялата кал върху организаторите, макар че точно калта беше в Glastonbury, а не в Разлог. В Разлог беше вятър и то много силен, всъщност той бе истинската причина да се отмени втория ден на фестивала. В крайна сметка каква вина имат организаторите, че времето се оказа неподходящо, а Jay Kay нелепо си е контузил глезена? Чиста случайност и кофти стечение на обстоятелствата, за съжаление. Колкото и да се роптае, това са фактите и нямаше никаква възможност те да се променят по никакъв начин. Вярно е, че организацията беше далеч от перфектната – неуредици по настаняването и паркингите, бавния пропусквателен режим на входа, липсата на нормални хигиенни условия в палатковия лагер, закупуването на eleva-та и пазаруването с тях и т.н. Но аз съм била на фестивали и концерти, на които организацията е била много по-зле и въпреки всичко емоцията след това остава положителна, след самия концерт/и. В крайна сметка феновете на музиката отиваме точно заради концертите и да се насладим на удоволствието от това изкуство, а не да следим за всяка една грешчица и недоуточняване от страна на организаторите и да си ги отмятаме наум, след което жлъчно да ги описваме в коментари, вместо да се наслаждаваме на случващото се около нас. Самите организатори, колкото и да ни се иска, нямат извънземната възможност да угодят на всеки един от присъстващите и да му създадат перфектните условия, за да му направят кефа на 100%. Хора сме в крайна сметка, човешко е да се допускат грешки и не е въпросът в това дали сме българи и по тази презумция нещата не са се получили, а защото не сме богове, а човеци и все още не се е намерил начин за справяне с атмосферните условия. Отстрани е лесно да се критикува и да се дават акъли, особено когато нещата са се прецакали и всичко вече става за сеир. Не може ли да бъдем малко по-толерантни, да влезем в положение, да дадем идеи и насоки за по-добро протичане следващия път, отколкото да хулим и псуваме като последни гамени по организация, групи, изпълнители и всичко наред? Обидно ми е да чета злостните коментари, клетви и отвратителни подигравки към хората, постарали се да направят нещо смислено, идейно и различно в нашата държава, в която масовите прояви в музикално отношение, ако не са свързани с поп-фолк и хеви метъл от средните векове, са твърде редки и по-скоро случайни. Хора, които повече от година време работят здраво върху това начинание, инвестират средства и нерви в името на него, поемат риска да направят организация по такъв тежък и мащабен проект, да положат основите на нещо ново и да го превърнат в традиция. След тези отвратителни нападки не искам да си мисля как се чувстват всички те. Смятам, че на тях достатъчно им е гадно от цялата тази ситуация, от този изкуствено набеден за провал фестивал, а тези допълнителни хули и обиди, съвсем ще ги срине. И най-малкото едва ли ще имат желанието и нагласата да направят нещо подобно за в бъдеще. А ощетените от всичко това ще сме ние, феновете, защото пак ще ревем и ще се оплакваме, че нищо не се случва в „тъпата ни страна” и ще събираме пари да ходим по чужди държави, за да гледаме любимите си групи. Получава се един омагьосан кръг – хем искаме нещата да се случват тук и сега, а в същото време тези, които се захващат да направят нещо по въпроса, биват оплюти и разкъсани на парчета за неща, които не зависят от тях, от същите тези хора, които реват за концертен живот. Как да стане? Може би като на първо време променим малко мисленето си в посока към едно по-толератно отношение, повече да мислим и анализирваме обективно нещата, които се (не)случват и едва след това да изказваме мнение, при това в публичното пространство. Обидно и несериозно е хора, които имат (или нямат) 1-2 концерта зад гърба си, без капка музикална култура, да не говорим за фестивална такава, хора, които дори не са и присъствали на самия фестивал, да са сред най-дейните в редиците по масово оплюване. Защото точно заради едни такива изцепки, сложени под общия знаменател „всички хора”, разбиват идеята за съграждане на нещо значимо, нещо толкова жадувано като идея за сбъдване, тук в България, за фенство и традиции в това отношение. Е, аз се разграничавам от тези хейтърски изпълнения, които оплюват всичко масово, заради спорта. Искам нещата да се случват, искам да ходя по концерти и фестивали тук, да давам парите си за музикални събития в родината си, а не по други държави, както е било досега. Искам да гледам любимите си групи и изпълнители, заобиколена от приятели, да общувам на български, а чуждата реч да е изключение, но и приятно преживяване от факта, че чужди фенове са дошли, защото нещо се случва тук, а след това да разказват и да показват снимки колко яко са си изкарали и на следващо събитие отново да дойдат, като доведат и техните приятели. Искам нещата да се случват, но защо става всичко толкова трудно, по дяволите? Защо ние самите не си помагаме в това отношение? Едно нещо, което се заражда тепърва и предстои да се утвърждава, има нужда именно от подкрепа, окуражаване и много търпение от страна на всички нас. Защото Е за нас. Ние, които с нищо не можем да помогнем в организацията, освен с толерантност и съпричастност към събитието, поне да не пречим и да не спъваме ентусиазма на тези, които се захващат с тази нелека задача, а? Не е толкова трудно, нали? Дали?...
Да, мен също ужасно ме е яд, че не успях да видя наживо Jamiroquai първата вечер, яд ме е, че втората вечер не се проведе изобщо и цялата енергия и тръпка, които се бяха събирали последните седмици преди събитието, отидоха по дяволите. Но не мога да кажа, че съм тотално разочарована, защото иначе едва ли щях да си намеря повод да отида друг път до Банско или Разлог, да се видя с приятели и познати, да се запозная с нови хора и да видя толкова хубави, свежи и шарени хора накуп, които до последно не знаеха ще го бъде ли или не фестивалът, а като се разбра в крайна сметка, че се отменя, вдигнаха примирено рамене и окупираха всички барове, механи и пейки в паркове и градинки и се забавляваха до ранни зори. Въпреки всичко, без скандирания и оплаквания, защото бяха там, усещаха силния вятър и разбираха ситуацията.
За финал искам да уточня, че написаното не е поръчков, още по-малко платен материал. Изразявам лично мнение, с което не ангажирам никого. Не познавам никой от организаторите, не им знам фирмите и роднините, но познавам много хора, които бяха на този фестивал и ще се съгласят с голяма част от написаното тук. Това са хора, които имат изградена гражданска позиция, фестивална култура и собствено мнение. Именно тези хора, въпреки провала на фестивала, заставаме зад него, подкрепяме го и искаме да го има догодина. Защото това е пътят – да се обединим в името на идеята, като се поучим от грешките, загърбим различията, намерим сили и кураж да съградим нещо ново, в името на идеята, в името на бъдещето ни не само като на музикални фенове, но като на интелигентни и мислещи хора.

четвъртък, 23 юни 2011 г.

Белград

Миналия петък и уикенда бях в Белград. С приятели се организирахме да посетим този град, който е сравнитиелно близо до София и се оказа, че всички сме минавали само транзит, без да сме го разглеждали по-обстойно. Няколко месеца по-рано ми попадна една промоция на фирма, която предлагаше екскурзия за 3 дни на половин цена – пътуване + 2 нощувки и закуски. Всичко допълнително се доплащаше по желание, но ние не го пожелахме и решихме сами да се организираме и да сме си независими от останалите, което в последствие се оказа правилната стратегия и винаги съм я предпочитала. Разбира се това важи, ако хората са добра компания, познават се добре и са обиграни в съвместните пътувания. Да имат авантюристичен дух и здрави крака за обикаляне :) Няма да пиша пътепис, но ще нахвърлям малко полезна информация за града и местата, които си струват да се посетят, според моя кратък, но съдържателен престой. Имам над 300 снимки сигурно, но ще гледам да се огранича в качването, че ще стане много и скучно. А и Белград не е място, където на всяка крачка има забележителности, така че е лесен за обикаляне и ориентиране. Започвам с местността Калемегдан – основна атракция и символ на града. Името идва от турски и означава дворцов площад. Изграждана е от 13 до 19 в., разположена е на брега на р.Сава, преди вливането й в р.Дунав. Намира се на височина, от която ясно се виждат двете реки, част от островите, Нов Белград и Земун. Около самата крепост е построен огромен парк с множество забележителности. В София липсва нещо подобно, но направих лека аналогия с Царевец, макар че е доста различно. В Калемегдан има огромни паркове, градини, цветя, широки алеи, пейки за отмора и наистина достатъчно кошчета за отпадъци.
Много красива гледка се вижда от терасите в парка с изглед към р.Сава, пристанището, а в самия край на крепостта се вижда делтата на вливането на двете реки - Сава и Дунав. Заведения в парка почти липсват. С много лутане ние открихме само едно, което се намираше във вътрешна част на къща във възрожденски стил, която не се вписваше изобщо в панорамата, но пък напитките, предлагани там бяха студени и приятни, което напълно ни удовлетворяваше. В същия този парк се помещава и Военният музей. Вътре не сме влизали, но пред него са изложени множество оръдия, танкове и друга военна машинария, която не ми е особено понятна, но явно е голяма атракция за туристите. Съвсем близо до музея се намира голямо тенис-игрище, с кортове на червена настилка и играеха хора на тях. Съвсем близо имаше и баскетболно игрище, а децата в парковете ритаха мач, други играеха на „народна топка”, въобще сърбите са доста спортна нация, както се уверих с очите си. Не наблягат само на скарите, а използват всяка свободна минута да спортуват нещо – карат колело, бягат из парковете, децата играят футбол, баскетбол, тенис, а в много от градските им паркове има фитнес уреди, със свободен достъп и всичките бяха заети, независимо, че навън температурите бяха близо 40 градуса, а имаше и опашка от хора, които си чакаха реда. Това няма как да не се забележи и като се разхождаш из града – мъжете и жените са високи, стройни, с дълги крака и стегнати тела. Има, разбира се, изключения, но те са толкова малко, че са по-скоро за да затвърдят правилото, че колкото по на запад и север се минава, толкова нациите са по-издължени на ръст. Така е и с хората от останалите страни на бившата Юго-федерация.


От крепостта Калемегдан се виждаше сцената и последните приготовления по концерта на Amy Winehouse и Moby, който трябваше да се проведе на следващия ден. До последно се чудех дали да си купя билет, но се отказах, защото цената не беше от най-евтините, а и точно тези двама изпълнители не са ми сред топ-любимците. В последствие това се оказа правилен ход, всички предполагам знаят какво се случи на концерта, особено в първата му част...
Разбира се няма как да не спомена за прословутите сръбски плескавици и пивото, което върви заедно с тях. Най-известната туристическа улица в града, където може да се консумират много вкусни национални специалитети, при това на прилични цени, се казва "Скадарлия". Тя е малка е тясна, калдъръмена и неравна, но това я прави още по-живописна. Затворена е за превозни средства и е само за пешеходци. Обслужващият персонал е изцяло от мъже (оказа се, че това е типично мъжка професия в Сърбия), а всяко от заведенията разполага със собствена група музиканти, които надвечер свирят по няколко часа, с кратки почивки нещо като стариградски сръбски песни, но тихо и дискретно, за да могат гостите на заведението да си говорят спокойно и да се забавляват. Отделно през деня, ако човек няма възможност да обядва или закусва в заведение, през 100 м. има т.нар. "пекана", които предлагат много вкусни солени и сладки тестени изделия, заслужават си да се опитат. Има улица, на която има само барове. Местните й казват "Силиконовата долина" и според градската легенда е кръстена така на девойките, които идват с идеята да се запознаят там с богати мъже и за да привлекат вниманието им, се подлагат на разни операции, свързани с корекции на тялото и т.н. Звучи доста познато, явлението не е разпространено само при нас, все пак сме на Балканите...
Лично аз много се впечатлих от една от главните им улици, която започва от Калемегдан и свършва пред Националния им музей. Казва се "Княз Михаил". Тя е търговска, изцяло пешеходна и много широка. Истинско удоволствие да се разхождаш по нея, да оглеждаш хората, магазините, атмосферата е чудесна. В началото й има няколко павилиона за сувенири, където има много красиви ръчно изработени нещица - бижута, картини, картички, шити пазарски торбички с някои от символите на града, магнитчета, тениски. Въобще който иска да пазарува сувенири за спомен, това е мястото. Аз лично много съжалявам, че не успях да си купя поне една от керамичните чаши, които се предлагаха, защото бяха много красиви. Все се надявах, че ще минем отново там, но не се случи и тези чаши още са ми в главата и мечтите.
От края на ул. "Княз Михаил" започва площад "Република", на който са разположени основни забележителности на града - Националния музей, Националния театър, Парламента (на сръбски е Скупщината), Президенството, множество банки, хотели и административни сгради. Така събрани звучи скучно, но зеленината, цветята и парковете са навсякъде около тях и е много чисто и подредено.
Популярното място за срещи в Белград се казва "При коня", нещо като "На Попа" в София - това е един паметник, който се намира пред Националния музей и представлява воин на кон, който така и не си направих труда да разбера кой е (конника, не коня). Когато наближава кръгъл час, паметникът се обгражда от множество хора, на половин час са по-малко, а през останалото време почти липсват.
Много красив парк, отново в центъра на града е "Ташмайдан". Разпростира се на голям параметър зеленина, има много цветя, фонтани и условия за отдих. В единия край се намира голям християнски храм "Св.Марко", който беше в реконструкция, поне от външната страна, докато ние бяхме. Въобще в сръбската столица има много църкви, които са строени с размах и правят впечатление с красивите стенописи и поддръжката им. Има две църкви, които се намират близо до ул. "Княз Михаил" и са разположени една срещу друга, делят ги само тротоарите и уличното платно. Това са Ортодоксалната църква и Саборната.
Друг храм, който искам да спомена е "Св.Сава", който се забелязва на влизане в Белград - огромна сграда, която напомня много на катедралата "Ал.Невски", дори е по-голяма като площ. И този храм беше в ремонт и реставрация. Интересно ми беше да науча, че всичките средства по реконструкцията са от доброволни помощи на сръбски и чуждестранни християни, държавата и общината не участват по никакъв начин. Свещите се "продаваха" на цена кой колкото остави.
Градският транспорт е сравнително добре уреден, в смисъл, че автобусите минават начесто. Няма таблА, указващи кой номер кога трябва да дойде, на някои спирки дори няма табели кои автобуси спират там, всичко това се разбира или с питане, или с предварително набавена карта на града. Но пък иначе транспорт има и след 12ч., билетчето (казва се карта или кАартица) струва 50 динара, което е около наше левче и се купува от будки за вестници, на по-оживените спирки. В града няма метро, но има трамваи и тролеи, но те по-рядко се срещат, автобусите са главното превозно средство. Такситата се отличават единствено по табелите на покрива на колите, нямат единен цвят, предупредиха ни да ги ползваме само в краен случай, тъй като са скъпи и много лъжат, особено туристите.
Успяхме да посетим дори крайни квартали на Белград - Земун и Нов Белград, които с нищо не ме впечатлиха и няма да ги споменавам подробно. Земун е разположен на брега на р. Дунав и има няколко ресторантчета там, които явно преди време са били атрактивни, но към дрешна дата са западнали много, а Дунав е мръсен и се носи лоша миризма от него.
На връщане към София се отбихме в манастира "Св.Манасия", наричат го още Ресавски. Строежът му започва още от 15 век, но е събарян и съграждан няколко пъти, сега също има някакви реконструкции, които са толкова съвременни и не се връзват с останките от преди векове, че се е получило едно голямо недоразумение и кич.
Три часа бяхме и в Ниш и те ми бяха достатъчни за да установя, че на фона на Белград е едно голямо (200 хил. жители) и изостанало в соц-а село.
Белград е много приятно място, с чудесна градска атмосфера, където лично аз се чувствах като у дома си. Почти не се наложи да общуваме на чужд език, ние си говорехме на български, а сърбите на сръбски и нямаше никакви проблеми в комуникацията. Градът е уреден и се обикаля много бързо, 2-3 дни са напълно достатъчни, ако престоят е за повече, сигурно ще стане скучно. Бих го посетила отново някой ден, при възможност.



























































































































































































































































































































































































































































вторник, 21 юни 2011 г.

Depeche Mode Nothing's Impossible Touring the Angel Live in Sofia 21 06 ...


Преди доста години, когато Depeche mode стана "моята" група, ми се струваше невъзможно, че мога да ги видя някога наживо. Имах чувството, че са много далечни, недостижими, живеещи в някакво паралелно измерение, където дори мисълта, че мога да ги видя от плът и кръв, ми се струваше абсурдно нереална. С годините, тези детски размисли се заличаваха постепенно, като на тяхно място се зараждаше мисълта, че всъщност да се отиде на техен концерт, не е чак толкова невероятно непостижимо. През целия си съзнателен живот съм копняла да ги видя на родна земя и в същото време съм се страхувала от това. Нещо като идеята за сбъдването на много силна мечта - когато тя се появява като звездичка на хоризонта, бледа и малка, увеличава се с времето, блести с пълна сила и накрая угасва. Така както се случва с всички хубави и жадувани мечти и пътя до тях. Едновременно прекрасно и тъжно на финала. До появата на следващата. До преди няколко години не вярвах, че мога да ги видя наживо в България, беше утопично едва ли не дори само като мисъл, затова ходих да ги гледам в други държави, с приятели "луди глави" като мен, като се смесвахме с местните фенове. Колкото и хубаво да сме си изкарвали, мисълта, че това не се случва на наша си територия, оставаше и леко загатваше, че нещо липсва и щастието не е пълно...
Новината за потвърдения концерт на Depeche mode в България през 2006 г. ме завари в един от магазините "На тъмно", когато си доплащах вноската за организиран техен концерт в Загреб. Не знам на кое небе се намирах от щастие като разбрах, че мечтата ми, жадувана с години, ще се сбъдне само след няколко месеца и обратното броене започва от същия този ден. Тогава повярвах, че Nothing's impossible.
21 юни, стадион "Локомотив", все още настръхвам като си спомням изкрещяното от Дейв "Good Evening, Sofia!" - толкова жадувано и изстрадано. 5 години оттогава - спомените са все още живи, емоциите силни, мечтата сбъдната... and the fire still burns...

петък, 10 юни 2011 г.

Suede "Saturday Night" LIVE Bucharest Romania 04.06.2011


Има едно особено електричество и заряд, когато ти предстои да гледаш любима група за пръв път. Тръпката те обхваща още в мига, в който виждаш новината, че те ще имат концерт наоколо. Няколко часа по-късно звъннва телефонът с риторичния въпрос: „Ще ходим, нали?”, следва закупуване на билети, организация и така до самия ден.
Та миналата събота гледах Suede в Букурещ. Миналата събота сбъднах една голяма своя мечта, която „влача” в продължение на близо 18 години – когато през 1993 г. чух за пръв път едноименния им дебютен албум, който беше нещо супер различно от нещата, които слушах тогава и адски ме впечатли. Последваха още други силни албуми, от които имам любими неща и които мечтаех един ден да видя и чуя наживо. Почти се бях отчаяла, че това никога няма да ми се случи, след като групата прекрати съществуването си за няколко години, през които някои от членовете им издадоха солови проекти и се концентрираха върху солова кариера. Затова бях супер щастлива, когато разбрах, че ще свирят в почти оригинален състав толкова близо до България.
В конкретния случай нямах никакви колебания, че ще присъствам на този концерт. Имах билет повече от 2 месеца преди самото му провеждане, а няколко дни преди него, знаех кога ще пътувам, с кои хора и всичко останало. Няма да описвам премеждията си около самия концерт, а те не бяха малко, но както се казва всяко зло за добро. Отидохме близо 3 часа по-рано преди да отворят вратите и преди нас имаше само две румънски фенки и се израдвахме, че ще можем да влезем сред първите и да заемем челни места. Както впрочем се случи. Концертът беше на открито, в една сцена – Аrenale Romane, която се намира в парк Carol, сравнително в центъра на Букурещ. На вид е доста неугледна, дори западнала, но като се влезе към самата сцена, положението не изглежда толкова зле, особено след като се спусне мракът и светлините се включат. След бърза и не особено щателна проверка от страна на охраната, влетяхме с буйна скорост от висок старт и окупирахме първия ред, в средата на загражденията на сцената. Арената се оказа място за около 5-6000 човека + седящите места по сектори, точно за такива прояви, нещо като мини-стадион. Имаше си шатри, в които се продаваха бири и безалкохолни напитки, раздаваха всякакви реклами сувенири – брошури, цигари, всеки нещо хванал, мъкнеше и го тикаше в ръцете ти. Малко се разочаровах от мърчандайзинга, защото обмених леи точно с идеята да си купя нещо интересно и ценно за спомен, но изборът беше много ограничен, а и не съм много сигурна дали предлаганите неща бяха оригинални. Все пак, за да не съм капо, си взех една тениска с Coming Up, която облякох веднага, нали съм най-отпред, няма да сме случайно попаднали там, я! На сцената беше DJ, който подгряваше, при това с доста приличен сет. Явно момчето беше наясно защо е там и се беше подготвил тематично. След него на сцената се качиха четири момчета, местна група, (логично)напълно непозната за мен като име - The Mono Jacks – доста прилична банда, със силно сценично присъствие, вокалът пееше на много добър английски, с влияния от инди и алтернативната музика. Не мислех, че ще пиша така хвалебствено за румънска група, но наистина бяха много добри и изнесоха почти час концерт, при това не ми беше досадно, а наистина ми бяха интересни и се кефех на парчетата им.
Последва кратка пауза, през която подготвяха сцената за хедлайнърите за вечерта, а аз успях от близо метър-два да наблюдавам всичко в детайли и беше много вълнуващо. Изпробваха всеки един инструмент, а едно слабо, бледолико момче заемаше всяко едно от местата на музикантите и според неговата височина нагласяха микрофони и осветление. Имаше един пич, който ми се стори нещо като шеф на екипа и ръководеше целия процес, лично се зае да облепя тонколоните една за друга с черно тиксо, а после кабелите. Чудехме се защо го прави, но след като видяхме какво последва на сцената, съмненията изчезнаха. Понеже бях в центъра, точно пред мен сложиха нещо като сандъци, доста позанемарени, но здрави. Същият този човек, най-отгоре постави розови електрикови ленти, с които ги облепи по краищата. Веднага ни мина щурата идея, че може би Брет ще слезе от сцената по тях и ако го направи, ще се окаже точно пред нас, на 20 см само! Което всъщност и се случи! Няма как да описвам подробности от концерта. Силните емоции е невъзможно да се описват, а се преживяват със сърце и душа. Съставът, в който излязоха беше следният: Саймън Гилбърт (барабани), Нийл Кодлинг (кийборди, китари и вокали), Мат Озмън (бас), Ричард Оукс (китара). И... Брет Андерсън – вокали, вдъхновение, енергия, секс, очарование, магия! Още на първото парче избухнахме и така до края на вечерта. Всичко се сливаше в едно, дори нямаше ясно изразени паузи между песните. Контактът с публиката се осъществяваше предимно от Брет – търсещ поглед, заровен в лицата пред него, скачащ като на пружина през цялото време, без „благодаря, обичаме ви” и разни подобни клишета, всичко се казваше без думи и с пълно раздаване. Останалите бяха по-скоро статични, с изключение на Оукс, който не спря да подмята китарата си и да вилнее с нея в пространството пред себе си. Мога да пиша безкрайно много за Брет, рядко срещано магнетичен човек, в прекрасна форма и невероятно секси, не спря да скача и да дивее по сцената, кипеше от енергия. Гледах го толкова отблизо, вълнуващо беше да засичам погледа му на няколко пъти, а накрая и да се докосна до него. На „The Wild Ones”, застана на самия ръб на сцената, седна кротко на една от тонколоните, усмихваше се нежно и изпълни голяма част от парчето на метър от публиката. Беше истинско, неподправено и много емоционално. На последното парче за вечерта – „Saturday Night”, в красивата съботна вечер, както и очаквахме, Брет слезе от сцената точно върху облепените за целта сандъци и се озова точно пред нас. Естествено веднага го награбихме, а тези зад нас се впуснаха бясно напред и щяха да ни затиснат, в стремежа си да се докоснат до него. Пеейки премина от началото до края на сцената, като се остави да го докосват всички от първите редове, които можеха да се доберат до него, без излишна охрана, без притеснения, с блага усмивка, умората личеше на лицето му, но се усещаше и удовлетворението и задоволството му от концерта. На клипчето много добре се вижда тази скъсени и почти липсваща дистанция. Момичето, което снимаше беше малко зад мен, все едно през погледа ми се случват нещата, а и аз разпознах ръцете си по Брет, по пръстените хихи. Успях да направя и доста снимки от първа линия и ако апаратът ми беше по-добър за снимане на тъмно, щяха да са почти перфектни...
Макар да не се напълни сцената (сигурно можеше двойно повече хора да се поберат), мисля, че се представихме чудесно като публика (най-вече българите, които бяхме окупирали местата най-отпред) – пяхме, скачахме и дивяхме, имахме дори импровизирана табела с текст, с който ги канехме да посетят България (дано!). Тъкмо отшумяваха акордите от последното парче и заваля леко дъждец, който дойде съвсем навреме за да ни разхлади от горещите емоции. И когато изпратихме групата с бурни аплодисменти и крещяхме за още, започна онова нещо, което думата дъжд е просто слаба. Започна нещо като порой, една река, която течеше от небето, вертикално, а не хоризонтално, както трябва да е. За секунди бяхме вече вир вода, а докато се измъкнем от самата сцена, водата вече се беше покачила до глезените ни, а на половин метър пред себе си, освен пелена от вода, нищо друго не можеше да се види. Но на никой не му пукаше особено, след преживяното минути преди това. Не бях „участвала” в такъв порой, но той, както и концертът, ще останат незабравим спомен за мен - 4-ти юни 2011 г., в румънската столица, Suede, паметно, завинаги.
Сет-листът от вечерта:
This Hollywood Life
She
Trash
Filmstar
Animal Nitrate
We Are The Pigs
By The Sea
Killing of a Flash Boy
Can't Get Enough
Everything Will Flow
So Young
Metal Mickey
The Wild Ones
New Generation
Beautiful Ones
Encore:
Saturday Night

четвъртък, 2 юни 2011 г.

На няколко театъра, част 4


"Сирано дьо Бержерак" – Народен театър, Голяма сцена.
Пиеса от Едмон Ростан, реж. Теди Москов, сценография: Чавдар Гюзелев, музика: Антони Дончев, в ролите: Деян Донков, Владимир Карамазов, Ана Пападопулу, Димо Алексиев, Теодор Елмазов, Виктория Колева, Сава Драгунчев, Христо Терзиев.

Това е спектакълът, който всеки интересуващ се от театър, задължително трябва да гледа, ако все още не е. Не само заради спечеления Аскеер 2011 за най-добро представление, не само заради Аскеера за главна мъжка роля на Деян Донков, не само защото е постановка на Теди Москов, а за лично удовлетворение и наслада. Много противоречиви мнения се изказаха за пиесата – някои тотално го отрекоха като кич и скучен, аз по-скоро спадам към другите – че това наистина е едно от представленията на този театрален сезон. Няма как да не се обърне специално внимание на прекрасната сценография и костюми, дело на Чавдар Гюзелев (награда Икар и номинация за Аскеер), музиката на Антони Дончев и страхотния актьорски състав, умело подбран и режисиран от Теди Москов. В типичния си ироничен и саркастичен стил, дори в това класическо произведение, не е пропуснал да вмъкне нещо от себе си и специфичното си чувство за хумор. И точно тези негови „бисерчета” правят постановката свежа и не прекалено сериозна, като типична класика, в драматичния жанр. А тези вмъквания най-ясно си личат в изградения от Владо Карамазов образ на красавеца Кристиян – говори мьеко, щот’ е отдалеко, дошъл в Париж, където всичко му е прекалено „културно”, но това няма как да го откаже от намерението му да се приспособи във френската столица и начина на живот там. Няма как да не се усети алегорията с Париж от 19-ти век и съвременна София. Звучи абсурдно така написано, но всичко е предадено съвсем тънко и шеговито, а не грубиянски и гротесктно, което само с гледане може да се разбере. Мен лично много ме забавляваше образа на Кристиян, движенията, говора, подскоците, намиганията - за пръв път виждах Карамазов в такава самоиронична роля и определено добре му се получава. За Деян Донков няма какво да се коментира, мощен, както винаги, особено в последните години. Страхотни роли в Народния направи този сезон, все главни и много силни, сега „звездата” му е най-силна, дано да продължи с това темпо възможно най-дълго време.
Едно от задължителите заглавия в програмата на Народен театър, което трябва да се гледа! Най-малко за да има мнение човек за постановката, а не да се критикува и оплюва, защото така е най-лесно, или защото някъде нещо сме прочели, или чули от някого, че не става. Нека дадем шанс на личното си мнение, а?

"С любовта шега не бива" – Народен театър, Голяма сцена. Пиеса от Алфред дьо Мюсе, постановка, режисура и муз.оформление: Мариус Куркински, сценография и костюми: Никола Тороманов, в ролите: Юлиян Вергов, Владимир Карамазов, Александра Василева, Рени Врангова, Ана Пападопулу, Захари Бахаров, Валери Йорданов, Йосиф Шамли.


Типична постановка на Мариус – шантава, смела, провокативна, съвсем в неговия си стил. Всички актьори – и мъжете, и жените, бяха като клонирани негови копия със същите негови движения, гримаси и говор. Мен най-много ми допадна Юлиян Вергов, не толкова заради ролята му, която може би щеше да е най-скучната, но в неговото превъплъщение, той я направи страхотна. Постановката едва ли ще допадне на всички. Който се е настроил да гледа класическо произведение, с типичните въодушевени словоизлияния и драматизми, може би ще остане разочарован. Но ако не е прекалено консервативен, може и да му допадне гледната точка на Мариус. На сцената има доста провокативни действия, на фона на класическия текст, героите са изкривени през призмата на гротеската и клоунадата (особено тези на Вергов, Ал. Василева, Й.Шамли и З.Бахаров), на границата с кича и ексцентричността им на моменти идва в повече. Но това е Мариус – стилът му няма как да се сбърка с ничий друг.

За да спазя "тройката" като бройка, а и малко за разнообразие, тук ще направя едно изключение и вместо за театър, ще вметна едно ново българско филмово заглавие – „Лора от сутрин до вечер”. От утре, 3-ти юни, е по екраните и искам да го препоръчам. Успях да го гледам предпримиерно, на Кинопанорамата преди няколко месеца. Това е режисьорски дебют на Димитър Коцев – Шошо (син на актьора Константин Коцев), който също е и сценарист на филма. Правен е почти без пари, сниман е с фотоапарат Canon, повечето от хората, които се снимат във филма са аматьори, участват без хонорар, само заради идеята. А наистина идеята е най-важното в случая, защото е добра основа за едно добро начинание и оправдават приказката, че не всичко опира само и единствено до парите – когато има хъс, ентусиазъм, ясна идея за нещата и много желание за осъществяването й, нещата просто се случват. Както и в тази заплетена история, която се върти около шест зарчета, които сбъдват желания и променят съдби; събират и разделят разни хора и много, много свежи идеи и препратки. Най-хубавото на филма е, че е непретенциозен, без сложни замисли и драматични финали, с много свеж хумор, приятна музика за фон и разпускаш удобно в салона като се зареждаш с добро настроение за поне една цяла вечер. Единствените професионални актьори във филма са Димо Алексиев, Христо Петков и Ива Гочева, останалите са приятели и роднини на режисьора, включително и главната героиня – Миленита. Четох някъде, че ролята на клюкарката на блока, много смешен образ впрочем, се играе от неговата леля, която по професия е гинеколог. Любопитно е да се види и писателя Радослав Парушев – Чарли, като сервитьор в механа, облечен в народна носия, потури, пояс и калпак на главата, говорещ на диалект ха-ха. Роля във филма има и Мартен Лепоев, познат повече като DJ Мартен. Музиката във филма е дело на млади български изпълнители – Блуба Лу, Белослава, Leepra DeLux, разбира се и Миленита.
Всичко прилича на аматьорска сбирка, а може би си е точно такова, но на мен ми хареса, и го препоръчвам, точно заради непринудеността си, свежестта и лудото настроение, което оставя след гледането.

сряда, 1 юни 2011 г.

Depeche Mode-In Chains(Alan Wilder Remix) 2011


Един нов шанс за чуване в различен вариант на In chains - парче от последния засега студиен албум на Depeche mode. Не съм фен на ремиксите, но това определено заслужава своето слушане. Дело е на Алан Уайлдър - липсващата от 1995 г. четвъртинка от групата, когато заедно бяха най-силни, вълнуващи, идейни и супер продуктивни. Ремиксът е включен в предстоящия двоен диск Remixes 81-11, който ще е поредния в дискографията на DM. Единственият, създаден от Алън за групата, толкова години след раздялата им. Носи типично неговия отпечатък върху музиката и аранжимента, до които се докосва, наситени с прецизност, дълбочина, прекрасна дарк-красота и меланхолия.
Миналата година успях да го видя наживо и да се докосна не само до музиката му с Recoil, а и до самия него, да получа автографа му, топли думи и усмивката му върху съвместната ни снимка. Непринуден, естествен, на чаша червено вино след сета му и безкрайно позитивен по отношение на феновете си, дошли специално заради него от България.
Винаги ще липсва в DM. Мястото му в групата не може да бъде заето от никого. Феновете винаги ще таят надежда, че някога чудото може да се случи.
Честит Рожден Ден, Mr. Wilder!

На няколко театъра, част 3


„Неделя вечер” – Театър „София", Голяма сцена.
Пиеса на Захари Карабашлиев, реж. Здравко Митков, в ролите: Лилия Маравиля, Иван Ласкин, Мила Банчева, Гергана Плетньова, Мартин Гяуров, Николай Върбанов.

Имах голямо желание да гледам тази постановка, най-вече защото е от Захари Карабашлиев, а и самата пиеса има Аскеер от 2009 г. за драматургичен текст и номинация за Икар 2010 - най-добра българска пиеса. Хората, които ме познават знаят за слабостта ми към Захари Карабашлиев, в частност творчеството му. Имам книгата "Откат" с драматургични текстове (с автограф), откъдето е и "Неделя вечер", представяла съм си ги отделните сцени по свой си начин и ми беше любопитно да ги видя реализирани на сцена. И все пак имах известен скептицизъм към спектакъла, поставен от проф. Здравко Митков. Дали заради него (скептицизма ми), или от нещо друго, но не мога да кажа, че съм очарована от спектакъла, книгата доста повече ми хареса, както обикновено се случва, а и може би защото съм пристрастна към творчеството на З.Карабашлиев. Вярно, че режисьорът се е придържал основно към текста, нямаше излишни залитания и вметки и все пак мога да го определя като средностатистическо представление. Много харесах Мила Банчева в ролята на Роза, докато Лилия Маравиля според мен не беше особено подходящ избор за ролята на Стела, макар че тя като опитна актриса се справи чудесно със задачата си. Признавам си, че не съм фeн на Иван Ласкин, но точно той прави най-свежата роля в представлението, тази на Ник – бивш боксьор и мутра докато е живял в България, грубоват, на моменти циничен, който в Щатите докарва прилични доходи от легална уж работа, за да издържа семейството си. За радост на фенките му, изявите му често се свеждат до показването му по черни боксерки и разкопчана риза, употреба на цинични думи и свежи лафове. И всичко това много му отива, не го познавам, но си мисля, че му идва и стои естествено като поведение. За мен една от най-готините сцени, която ми е останала в съзнанието, е когато пуска на касетофона Beautiful Girl на INXS, започва пее и танцува на нея, почти с финес, доколкото това е уместна дума по отношение на него – определено заслужава да се види тази гледка. Може би трябва да спомена и двете епизодични появи на Мартин Гяуров в ролите на полицай и сервитьор. Явно той е един от съвременните секссимволи на българския театър, защото в салона имаше три негови фенки, на първия ред, които при всяка негова мимолетна проява скачаха от местата си и започваха да викат и пляскат като деца, каквито всъщност си бяха. Но слава богу, човекът явно си е професионалист и не му беше за пръв, защото не се смути при тези крещящи набези по време на пиесата.

"Никой не знае, че съм куче" – Театър 199
Пиеса от А.Д.Пъркинс, реж. Съни Сънински, в ролите: Иван Бърнев, Вяра Коларова, Георги Спасов, Красимир Недев и Съни Сънински.

Една пиеса, която е ветеран по присъствие на театралния афиш, а щом още се играе, явно си има все още своята публика. Случайно реших да я гледам, тъй като досега не бях, най-вече заради участието на Иван Бърнев в нея. Няколко дни преди това го бях гледала като Били в „Полет над кукувиче гнездо” и някак изпитвах нужда да го гледам отново. Разбира се двете роли са безкрайно различни, но той си ги представя по свой си собствен и уникален начин и е истинско удоволствие да се наблюдава таланта на този човек. Признавам си, че освен Вяра Коларова, останалите актьори не ги познавам, но всеки един от тях се беше срастнал с ролята си и бяха достигнали чудесна симбиоза помежду си. То и няма начин да не се случи това, при положение, че толкова години го играят това представление заедно. Може би е било интересно и забавно, преди десет и повече години, когато интернет запознанствата, чатовете и виртуалното общуване навлизаха директно и бързо в съвремието ни, но към днешна дата не е актуално, дори изглежда остаряло като тематика и далечно във времето.

"Пиеса за бебето" – Театър 199
Пиеса от Едуард Олби, реж. Явор Гърдев (награда Икар 2006 за режисура), сценография: Никола Тороманов, в ролите: Светлана Янчева, Михаил Мутафов, Пенко Господинов, Ана Пападопулу.


Това е една пиеса, за която ми е трудно да пиша, тъй като до самия й финал, тя остана пълна мистерия за мен. Доста противоречива и енигматична, не случайно определението за тази пиеса е „най-странната” на съвременния американски драматург. Миналата година гледах на премиера „Козата или коя е Силвия?”, отново постановка на Гърдев, където дори бях през две места от самия Е.Олби, който присъства на нея, но тогава останах възхитена от играта на актьорите, от самото представление, което пък бе заклеймено като „скандално”, заради неудобното тематика. Оказва се, че „Козата” мога да приема спокойно, без драми, дори смело да кажа, че това е една от най-силните постановки на Народен театър за миналия сезон. Докато за „Пиеса за бебето” съм по-скоро резервирана и объркана. Отново е Олби, отново поставен от Явор Гърдев, отново някой от двамата, а може би те заедно, са искали да вкарат нещо скандално, но в същото време и мистериозно, но нишката между замисъл и изпълнение на някой от тях, се е скъсала и е лишила зрителите от удоволствието да свържат събитията на сцената. Не съм сигурна дали и самите актьори на сцената разбират точно ролите си, защото на моменти стояха объркани и не съвсем уверени в действията си. Явор Гърдев работи със своя любимец Михаил Мутафов, който имах удоволствието да гледам за пръв път наживо, тъй като той се изявава предимно на сцената на Варненския театър и Пенко Господинов, който е един от любимците на варненската публика. Светлана Янчева както винаги е прекрасна, играе мощно, за разлика от Ани Пападопулу, която е нещо като неин антипод в пиесата. Не случайно двойките в пиесата са противопоставени дори и чисто визуално – едните (А.Пападопулу и П.Господинов) млади, влюбени, наивни, изцяло облечени в бяло, а другите (Св.Янчева и М.Мутафов) – възрастни, цинични, мъдри, с богат житейски опит, целите в черно, опитващи се да отнемат бебето на младата двойка. Което бебе до края на спектакъла остава мистерия дали го има, или го няма. Всъщност самата тема за бебето е може би най-маловажната в случая, тъй като проблемите, които се засягат са за вътрешния свят на човека, неговите демони и страсти, които го раздират и с които може би погубва вярата на човека до себе си. Всичко това е поставено на границата между реалното, илюзията, безкрайните съмнения и зрителите до самия финал не узнават същността и смисъла на тази драма, с елементи на хорър. Вярно е, че останах докрая на представлението, но четирима човека, които седяха пред мен си излязоха още преди първия половин час, а самият салон си беше полупразен. Не си представях точно тази постановка по този начин, не схванах смисълът на Явор Гърдев, още по-малко на Олби, но поне беше нещо различно на фона на всичко останало, което бях гледала досега.