На няколко театъра, част 4

"Сирано дьо Бержерак" – Народен театър, Голяма сцена.
Пиеса от Едмон Ростан, реж. Теди Москов, сценография: Чавдар Гюзелев, музика: Антони Дончев, в ролите: Деян Донков, Владимир Карамазов, Ана Пападопулу, Димо Алексиев, Теодор Елмазов, Виктория Колева, Сава Драгунчев, Христо Терзиев.

Това е спектакълът, който всеки интересуващ се от театър, задължително трябва да гледа, ако все още не е. Не само заради спечеления Аскеер 2011 за най-добро представление, не само заради Аскеера за главна мъжка роля на Деян Донков, не само защото е постановка на Теди Москов, а за лично удовлетворение и наслада. Много противоречиви мнения се изказаха за пиесата – някои тотално го отрекоха като кич и скучен, аз по-скоро спадам към другите – че това наистина е едно от представленията на този театрален сезон. Няма как да не се обърне специално внимание на прекрасната сценография и костюми, дело на Чавдар Гюзелев (награда Икар и номинация за Аскеер), музиката на Антони Дончев и страхотния актьорски състав, умело подбран и режисиран от Теди Москов. В типичния си ироничен и саркастичен стил, дори в това класическо произведение, не е пропуснал да вмъкне нещо от себе си и специфичното си чувство за хумор. И точно тези негови „бисерчета” правят постановката свежа и не прекалено сериозна, като типична класика, в драматичния жанр. А тези вмъквания най-ясно си личат в изградения от Владо Карамазов образ на красавеца Кристиян – говори мьеко, щот’ е отдалеко, дошъл в Париж, където всичко му е прекалено „културно”, но това няма как да го откаже от намерението му да се приспособи във френската столица и начина на живот там. Няма как да не се усети алегорията с Париж от 19-ти век и съвременна София. Звучи абсурдно така написано, но всичко е предадено съвсем тънко и шеговито, а не грубиянски и гротесктно, което само с гледане може да се разбере. Мен лично много ме забавляваше образа на Кристиян, движенията, говора, подскоците, намиганията - за пръв път виждах Карамазов в такава самоиронична роля и определено добре му се получава. За Деян Донков няма какво да се коментира, мощен, както винаги, особено в последните години. Страхотни роли в Народния направи този сезон, все главни и много силни, сега „звездата” му е най-силна, дано да продължи с това темпо възможно най-дълго време.
Едно от задължителите заглавия в програмата на Народен театър, което трябва да се гледа! Най-малко за да има мнение човек за постановката, а не да се критикува и оплюва, защото така е най-лесно, или защото някъде нещо сме прочели, или чули от някого, че не става. Нека дадем шанс на личното си мнение, а?

"С любовта шега не бива" – Народен театър, Голяма сцена. Пиеса от Алфред дьо Мюсе, постановка, режисура и муз.оформление: Мариус Куркински, сценография и костюми: Никола Тороманов, в ролите: Юлиян Вергов, Владимир Карамазов, Александра Василева, Рени Врангова, Ана Пападопулу, Захари Бахаров, Валери Йорданов, Йосиф Шамли.

Типична постановка на Мариус – шантава, смела, провокативна, съвсем в неговия си стил. Всички актьори – и мъжете, и жените, бяха като клонирани негови копия със същите негови движения, гримаси и говор. Мен най-много ми допадна Юлиян Вергов, не толкова заради ролята му, която може би щеше да е най-скучната, но в неговото превъплъщение, той я направи страхотна. Постановката едва ли ще допадне на всички. Който се е настроил да гледа класическо произведение, с типичните въодушевени словоизлияния и драматизми, може би ще остане разочарован. Но ако не е прекалено консервативен, може и да му допадне гледната точка на Мариус. На сцената има доста провокативни действия, на фона на класическия текст, героите са изкривени през призмата на гротеската и клоунадата (особено тези на Вергов, Ал. Василева, Й.Шамли и З.Бахаров), на границата с кича и ексцентричността им на моменти идва в повече. Но това е Мариус – стилът му няма как да се сбърка с ничий друг.

За да спазя "тройката" като бройка, а и малко за разнообразие, тук ще направя едно изключение и вместо за театър, ще вметна едно ново българско филмово заглавие – „Лора от сутрин до вечер”. От утре, 3-ти юни, е по екраните и искам да го препоръчам. Успях да го гледам предпримиерно, на Кинопанорамата преди няколко месеца. Това е режисьорски дебют на Димитър Коцев – Шошо (син на актьора Константин Коцев), който също е и сценарист на филма. Правен е почти без пари, сниман е с фотоапарат Canon, повечето от хората, които се снимат във филма са аматьори, участват без хонорар, само заради идеята. А наистина идеята е най-важното в случая, защото е добра основа за едно добро начинание и оправдават приказката, че не всичко опира само и единствено до парите – когато има хъс, ентусиазъм, ясна идея за нещата и много желание за осъществяването й, нещата просто се случват. Както и в тази заплетена история, която се върти около шест зарчета, които сбъдват желания и променят съдби; събират и разделят разни хора и много, много свежи идеи и препратки. Най-хубавото на филма е, че е непретенциозен, без сложни замисли и драматични финали, с много свеж хумор, приятна музика за фон и разпускаш удобно в салона като се зареждаш с добро настроение за поне една цяла вечер. Единствените професионални актьори във филма са Димо Алексиев, Христо Петков и Ива Гочева, останалите са приятели и роднини на режисьора, включително и главната героиня – Миленита. Четох някъде, че ролята на клюкарката на блока, много смешен образ впрочем, се играе от неговата леля, която по професия е гинеколог. Любопитно е да се види и писателя Радослав Парушев – Чарли, като сервитьор в механа, облечен в народна носия, потури, пояс и калпак на главата, говорещ на диалект ха-ха. Роля във филма има и Мартен Лепоев, познат повече като DJ Мартен. Музиката във филма е дело на млади български изпълнители – Блуба Лу, Белослава, Leepra DeLux, разбира се и Миленита.
Всичко прилича на аматьорска сбирка, а може би си е точно такова, но на мен ми хареса, и го препоръчвам, точно заради непринудеността си, свежестта и лудото настроение, което оставя след гледането.