понеделник, 16 юли 2012 г.

На (анти)театър: "Лов на диви патици"

снимка: Атанас Кънчев
„Лов на диви патици“ – Главна сцена на НТ „Иван Вазов“, автор: Александър Вампилов, постановка: Юрий Бутусов, сценография и костюми: Александър Шишкин, композитор: Фаустас Латенас, в ролите: Иван Юруков, Николай Урумов, Леонид Йовчев, Снежина Петрова, Александра Василева, Теодора Духовникова, Ирмена Чичикова, Валери Йорданов, Дарин Ангелов.
Много се забавих с този текст, защото до последно се чудех дали има смисъл да го пиша, да го публикувам ли и въобще да занимавам четящите тук с нещо, което не смятам за театър. Още повече, че сред четящите тук има човек, който ми е много близък и няма да хареса особено написаното, предвид слабостта й към Иван Юруков ;) Не обичам да пиша „хейтърски“, особено пък за театър, но когато го правя, съм направо зла и безпощадна. (вярвам ли си?)
Не му вървеше на това представление от самото начало, а на мен два пъти по отношение на него. Определеният за главна роля актьор Деян Донков напусна актьорската трупа с нелепото оправдание за ангажименти към телевизията (тогава беше водещ на „Кастинг“ по БНТ) точно седмица преди премиерата. А рекламната кампания за спектакъла беше вече факт, неговият образ и име стояха на отпечатаните брошури с програмата, както и върху големият плакат пред „Народен театър“. Аз самата бях сред първите, които си купиха билет за постановката, почти веднага след пускането им в продажба, привлечена именно от името на Деян Донков и поредната му главна роля. Разочаровах се като разбрах, че той няма да участва, а Иван Юруков заема неговото място, при това не като временен вариант, както в началото се предположи, а за постоянно. Нищо против Юруков, напротив – актьорът е талантлив и заслужава адмирации, че часове наред стои на сцената и изнася почти целия спектакъл сам. Но нито той, нито който и да е друг на негово място не може да спаси неспасяемото. Преди да гледам спектакъла, повярвах на оправданието на Донков, но след това напълно го оправдавам за постъпката му, защото излезе, че освен добър актьор, е и доста хитър като човек и буквално се е спасил от резила, в който щеше да се забърка. Второто ми разочарование, още преди да е започнала постановката беше, че на местата, където трябваше да бъдем, а именно средата на първи ред, имаше поставена някаква маса и прожектор върху нея. „Компенсираха“ ни като ни изместиха в самия край на реда, откъдето видимостта никак не беше добра. Но това не бе заради самите места, а заради некадърността на някои от хората в екипа да си свършат работата и да осигурят еднакво виждане за всички зрители. Защото моята видимост определено беше ограничена – в началото заради една закачалка, в ъгъла, в който бях аз, после заради някакви кашони, които бяха част от декора. Предвид създалото се неудобство, трябваше според ситуацията да залягам по стола, да се повдигам, да се въртя и намествам, за да имам някаква нормална видимост и поглед върху цялостната игра на актьорите. Единственият „плюс“ ми беше, че имах възможност да гледам как Теодора Духовникова и Снежина Петрова се събличаха и преобличаха на метър разстояние от мен. Но не за това бях отишла. Отделно заради честата смяна на декорите, разчистване на сцената, поставяне на нови елементи, се вдигаше през цялото време огромен прах, който не само се виждаше, а и се усещаше и полепваше навсякъде в публиката от първите редове. Сякаш правилото е било да се извадят най-прашните, най-мръсните, най-овехтелите и ненужни вещи от мазето на театъра и да бъдат разхвърляни по сцената в цялата им прашност. В резултат на това почти през цялото време публиката кашля, киха и се увиваше в шалове и други налични дрехи, за да се предпази от прахоляка, което беше доста изнервящо, тъй като самите актьори почти не се чуваха от целия този шум.
Съзнавам, че пиша за неща около самата постановка, а не за нея самата. Но... няма какво да се пише просто. Почти четири часа пълна мистерия какво точно се случва на сцената – и това доживях. Не разбрах нито идеята, нито посланието. Явно не съм част от „елитарната“ театрална публика, която възприема слабото представление като „провокативно“, а некадърните режисьорски напъни като „новаторски“. Късно ми е времето тепърва да ставам сноб, извините меня пожалуйста. Останах си с едно огромно чувство на разочарование и яд на самата мен, че не си тръгнах в антракта. Но съм търпелив човек, уважавам театъра и все се надявах, че във втората част вече нещата ще са по-смислени и най-накрая и аз ще схвана „великия“ смисъл. Но уви, това не стана. Трябваше като се прибера вкъщи да прочета разни прес-листове за сюжета, че да навържа горе-долу нещата, но пак не ми се получи съвсем. И не мисля, че вината е в мен, задето не съм разбрала идеята, защото такава просто нямаше. За сметка на това имаше един полугол почти през цялото време Николай Урумов, който е далеч от добрата си физическа форма, чийто образ на плешив и разплут пияница по традиция добре му се отдава, а изпълнението му на “Besame mucho” го прави само една идея по-симпатичен; Ирмена Чичикова в разни странни одежди върху кльощавото си тяло, с вечно уплашения си поглед и няма как да не спомена една от финалните сцени, където тя е гола, само по чарапогащник и близо пет минути стои по този нелеп начин на сцената и се взира умолително в публиката, едва ли не с безмълвно извинение и сигурно наум се моли да свършва по-бързо този кошмар. Кому е нужно това? Мислех, че отдавна театърът, особено Народният, е спечелил доверието и подкрепата на публиката си и тя съответно идва редовно и запълва местата. Беше ли нужно да се използват такива евтини трикове с полу голи актьори, а преобличането им през цялото време да става пред очите на зрителите? Да не звуча като прекалена моралистка, но всичко това бих го оправдала, ако ставаше дума за изкуство, за театър, а не за гавра с публиката. Актьорите не са виновни, най-малко те би трябвало да бъдат съдени за този провал, защото точно те изнасят на раменете си това бреме и те са лицето на постановката и именно заради тях имаше на финала плахи аплодисменти, заради техния труд. Чак сега идва времето да спомена и името на режисьора – Юрий Бутусов, според мен главният виновник за това безумие. Похвална е идеята, че за руския сезон, ръководството на Народния театър е поканило „голямо“ име от руските театрални среди, каквото би трябвало да е Бутусов, но нещата за съжаление не са се получили. От разни интервюта в пресата, някои от актьорите, които участват в постановката, споделяха, че режисьорът ги е затварял с часове заедно и са репитирали здраво, самите му методи били нетипични и създавал „театър в театъра“, искал да направи от трупата едно семейство, искал ги единни и подкрепящи се. И действително, те се подкрепяха един друг – още преди антракта, като започнаха да излизат хора от публиката, актьорите спираха играта си, започваха да махат към излизащите и казваха „Довиждане“ докато не се затворят вратите. Какво се цели с тази демонстрация? Идея на актьорите ли е, или на режисьора? На мен лично доста грозно ми подейства и тъй като това беше едва второ представление, все още се водеше предпремиерно, моето обяснение е, че явно са очаквали такива реакции от страна на публиката, за да реагират по този начин. Сигурно в „затворените“ сбирки, които са имали с режисьора, са отделили време да отрепетират такива ситуации. Друг е въпросът, че доста пошло им се получи, публиката все пак си е дала парите да ги гледа тях и представлението, а тези жестове са най-малкото обидни и жалки от тяхна страна. На излизане от театъра, случайно се разминах с Христо Мутафчиев, който на висок глас каза по повод представлението: „Това е гавра за обществото!“ Човекът, въпреки състоянието си, с два бастуна и придружител, беше дошъл да уважи колегите си и съм сигурна, че ако не беше трудноподвижен, нямаше да остане до края, а щеше да се измъкне от салона, както направиха част от зрителите, още преди антракта.
Както и да е, нямам намерение да пиша повече за това представление. За мен е разочароващо и слабо, не бих го препоръчала. Ако мога да обобщя с едно изречение мнението си: идва в България един прехвален руски режисьор, подбира едни от най-актуалните и талантливи български актьори, експериментира както му е кеф с тях, без никакви очаквания спрямо публиката, защото явно нейното мнение и нагласа не го вълнуват особено, тъй като вече е гушнал тлъстия си хонорар, след премиерата отлита доволен за Русия и оставя бакиите след себе си, без да се ангажирва с нищо и по никакъв начин вече. Точно обратният случай обаче гледах няколко месеца по-късно, на същата сцена – проекта „Грозният“, където Явор Гърдев и български екип, създаващ сценографията, костюмите и музиката, поставя за Държавния академичен театър в Саратов, но с руски актьори на сцената. Примерът едва ли е съвсем уместен, но все пак е показателен за успешен резултат при създаването на съвместен международен проект. Иска ми се да вярвам, че „Лов на диви патици“ е изключението, а „Грозният“ е правилото. Но не съм много сигурна предвид резултатите от опитите на другите гост-режисьори от чужбина в Народния театър и (не)сработването им с българските актьори. От постановките, които съм гледала в последните години, не се сещам за нито едно, което да ми е харесало. Но признавам, че „Лов на диви патици“ счупва всички рекорди по безумие и аз лично дълго ще го помня с отрицателни емоции.
Сигурна съм, че има хора, които са на противоположното мнение и са останали очаровани от постановката, защото четох и хвалебствени коментари за него. Зачудих се дали сме гледали едно и също нещо. Възможно е, разбира се, хубаво е, когато някоя постановка „разбуни“ духовете и се заформят два противоположни лагера от мнения – на пълно отричане и истински възторзи. Това до голяма степен провокира зрителите и ги тласка към театралния салон, за да преценят сами. Ще се радвам, ако някой от четящите тук, сподели мнение, ако е гледал постановката. Сещам се преди няколко години подобен ярък спор се заформи около постановката на Деси Шпатова „Ангели в Америка“, също в Народен театър, част от американския сезон тогава. Мащабен проект, известни актьори на сцената, провокативен текст и противоположни мнения от страна на критика и публика. Резултатът – много бързо бе свален от програмата на театъра и вече почти забравен. По тази аналогия, мисля си, дали да очакваме същата съдба и за „Лов на диви патици“? Аз лично съм „за“.

7 коментара:

  1. Не си е заслужавало да си губите времето. Текстът ви е безмислен, а разсъжденията в него повърхностни. Защо натрапвате тесногръдието си?...

    ОтговорИзтриване
  2. Не пишете, моля, за театър, със сигурност има неща, от които разбирате много повече...

    ОтговорИзтриване
  3. Имам чувството, че само една закачалка и няколко кашона са те възпрепятствали да направиш крачка и сама да участваш в постановката. :)))
    Но наистина много ужасно го описваш. Ми ако има някой астматик в залата? :(

    ОтговорИзтриване
  4. Ее, има такива постановки . В стил артхаус :)
    Руснаците са майстори в този стил :)

    ОтговорИзтриване
  5. Постановката е прекрасна. Много добри режисьорски решения, а за актьорите направо нямам думи - великолепни! Вместо прес-листове трябваше да прочетете пиесата на Вампилов. Надявам се Юруков да спечели наградата Икар, но е голям пропуск липсата на номинации за режисьора Бутусов и самата постановка. Радвам се, че имах това прекрасно изживяване. Благодаря на целия екип

    ОтговорИзтриване
  6. Случайно и твърде късно попадам на този текст. Спектакълът беше наистина прекрасен! Жалко, че тесногръдието се опитва да създава норми. Всеки може да има блог в днешно време, но ще повторя един хубав коментар по-горе: пишете за нещо друго, което разбирате повече; със сигурност има такова.

    ОтговорИзтриване