На няколко театъра, част 3

„Неделя вечер” – Театър „София", Голяма сцена.
Пиеса на Захари Карабашлиев, реж. Здравко Митков, в ролите: Лилия Маравиля, Иван Ласкин, Мила Банчева, Гергана Плетньова, Мартин Гяуров, Николай Върбанов.

Имах голямо желание да гледам тази постановка, най-вече защото е от Захари Карабашлиев, а и самата пиеса има Аскеер от 2009 г. за драматургичен текст и номинация за Икар 2010 - най-добра българска пиеса. Хората, които ме познават знаят за слабостта ми към Захари Карабашлиев, в частност творчеството му. Имам книгата "Откат" с драматургични текстове (с автограф), откъдето е и "Неделя вечер", представяла съм си ги отделните сцени по свой си начин и ми беше любопитно да ги видя реализирани на сцена. И все пак имах известен скептицизъм към спектакъла, поставен от проф. Здравко Митков. Дали заради него (скептицизма ми), или от нещо друго, но не мога да кажа, че съм очарована от спектакъла, книгата доста повече ми хареса, както обикновено се случва, а и може би защото съм пристрастна към творчеството на З.Карабашлиев. Вярно, че режисьорът се е придържал основно към текста, нямаше излишни залитания и вметки и все пак мога да го определя като средностатистическо представление. Много харесах Мила Банчева в ролята на Роза, докато Лилия Маравиля според мен не беше особено подходящ избор за ролята на Стела, макар че тя като опитна актриса се справи чудесно със задачата си. Признавам си, че не съм фeн на Иван Ласкин, но точно той прави най-свежата роля в представлението, тази на Ник – бивш боксьор и мутра докато е живял в България, грубоват, на моменти циничен, който в Щатите докарва прилични доходи от легална уж работа, за да издържа семейството си. За радост на фенките му, изявите му често се свеждат до показването му по черни боксерки и разкопчана риза, употреба на цинични думи и свежи лафове. И всичко това много му отива, не го познавам, но си мисля, че му идва и стои естествено като поведение. За мен една от най-готините сцени, която ми е останала в съзнанието, е когато пуска на касетофона Beautiful Girl на INXS, започва пее и танцува на нея, почти с финес, доколкото това е уместна дума по отношение на него – определено заслужава да се види тази гледка. Може би трябва да спомена и двете епизодични появи на Мартин Гяуров в ролите на полицай и сервитьор. Явно той е един от съвременните секссимволи на българския театър, защото в салона имаше три негови фенки, на първия ред, които при всяка негова мимолетна проява скачаха от местата си и започваха да викат и пляскат като деца, каквито всъщност си бяха. Но слава богу, човекът явно си е професионалист и не му беше за пръв, защото не се смути при тези крещящи набези по време на пиесата.

"Никой не знае, че съм куче" – Театър 199
Пиеса от А.Д.Пъркинс, реж. Съни Сънински, в ролите: Иван Бърнев, Вяра Коларова, Георги Спасов, Красимир Недев и Съни Сънински.

Една пиеса, която е ветеран по присъствие на театралния афиш, а щом още се играе, явно си има все още своята публика. Случайно реших да я гледам, тъй като досега не бях, най-вече заради участието на Иван Бърнев в нея. Няколко дни преди това го бях гледала като Били в „Полет над кукувиче гнездо” и някак изпитвах нужда да го гледам отново. Разбира се двете роли са безкрайно различни, но той си ги представя по свой си собствен и уникален начин и е истинско удоволствие да се наблюдава таланта на този човек. Признавам си, че освен Вяра Коларова, останалите актьори не ги познавам, но всеки един от тях се беше срастнал с ролята си и бяха достигнали чудесна симбиоза помежду си. То и няма начин да не се случи това, при положение, че толкова години го играят това представление заедно. Може би е било интересно и забавно, преди десет и повече години, когато интернет запознанствата, чатовете и виртуалното общуване навлизаха директно и бързо в съвремието ни, но към днешна дата не е актуално, дори изглежда остаряло като тематика и далечно във времето.

"Пиеса за бебето" – Театър 199
Пиеса от Едуард Олби, реж. Явор Гърдев (награда Икар 2006 за режисура), сценография: Никола Тороманов, в ролите: Светлана Янчева, Михаил Мутафов, Пенко Господинов, Ана Пападопулу.

Това е една пиеса, за която ми е трудно да пиша, тъй като до самия й финал, тя остана пълна мистерия за мен. Доста противоречива и енигматична, не случайно определението за тази пиеса е „най-странната” на съвременния американски драматург. Миналата година гледах на премиера „Козата или коя е Силвия?”, отново постановка на Гърдев, където дори бях през две места от самия Е.Олби, който присъства на нея, но тогава останах възхитена от играта на актьорите, от самото представление, което пък бе заклеймено като „скандално”, заради неудобното тематика. Оказва се, че „Козата” мога да приема спокойно, без драми, дори смело да кажа, че това е една от най-силните постановки на Народен театър за миналия сезон. Докато за „Пиеса за бебето” съм по-скоро резервирана и объркана. Отново е Олби, отново поставен от Явор Гърдев, отново някой от двамата, а може би те заедно, са искали да вкарат нещо скандално, но в същото време и мистериозно, но нишката между замисъл и изпълнение на някой от тях, се е скъсала и е лишила зрителите от удоволствието да свържат събитията на сцената. Не съм сигурна дали и самите актьори на сцената разбират точно ролите си, защото на моменти стояха объркани и не съвсем уверени в действията си. Явор Гърдев работи със своя любимец Михаил Мутафов, който имах удоволствието да гледам за пръв път наживо, тъй като той се изявава предимно на сцената на Варненския театър и Пенко Господинов, който е един от любимците на варненската публика. Светлана Янчева както винаги е прекрасна, играе мощно, за разлика от Ани Пападопулу, която е нещо като неин антипод в пиесата. Не случайно двойките в пиесата са противопоставени дори и чисто визуално – едните (А.Пападопулу и П.Господинов) млади, влюбени, наивни, изцяло облечени в бяло, а другите (Св.Янчева и М.Мутафов) – възрастни, цинични, мъдри, с богат житейски опит, целите в черно, опитващи се да отнемат бебето на младата двойка. Което бебе до края на спектакъла остава мистерия дали го има, или го няма. Всъщност самата тема за бебето е може би най-маловажната в случая, тъй като проблемите, които се засягат са за вътрешния свят на човека, неговите демони и страсти, които го раздират и с които може би погубва вярата на човека до себе си. Всичко това е поставено на границата между реалното, илюзията, безкрайните съмнения и зрителите до самия финал не узнават същността и смисъла на тази драма, с елементи на хорър. Вярно е, че останах докрая на представлението, но четирима човека, които седяха пред мен си излязоха още преди първия половин час, а самият салон си беше полупразен. Не си представях точно тази постановка по този начин, не схванах смисълът на Явор Гърдев, още по-малко на Олби, но поне беше нещо различно на фона на всичко останало, което бях гледала досега.