„Балът на крадците“ – НТ „Иван Вазов“, Голяма зала, автор: Жан Ануй, реж. Тиери Аркур, в ролите: Юлиан Вергов, Владимир Карамазов, Иван Юруков, Мария Каварджикова, Иван Юруков, Захари Бахаров, Стоян Алексиев и др.
С голяма доза скептицизъм отидох на това представление, предвид факта, че е втората поредна пиеса на френския режисьор Тиери Аркур за българска сцена, а предишната му театрална авантюра в България изобщо не ми хареса. Става дума за „Идеалният мъж“, в който спектакъл участва почти същия актьорски състав, както и в „Балът на крадците“. Не знам кой е поканил и по каква линия този французин, набедил го е, че има талант да поставя пиеси на българска почва, при това на главната сцена на символа на българския театър, какъвто е Народния. Разбирам, ако „Идеалният мъж“ беше добро представление и поне да се доближава като идея и замисъл в театралния си вид до литературната класиката на Оскар Уайлд, та да се осмелиш за втори път да поставяш нещо, а то не само не замазва гафа от първия път, а още повече омазва нещата. Вече се чудя за кое представление да пиша, тъй като и двете са ми еднакво досадни, скучни и откровено слаби. Единственото забавно нещо в „Балът на крадците“ е възможността да се видят Вергов, Карамазов и Юруков в женски дрехи и комичните ситуации, свързани с това, но тези сцени са само в началото и за кратко. И следва едно дълго и протяжно действие, което ми се стори, че няма край, пресилено скучни актьорски напъни да задържат апатичния ми зрителски интерес, който след съзерцанието на изящния прасец и тънък глезен на Карамазовия крак, обут в 12 см ток на ярко жълти лачени обувки и къси чорапки в същия десен, нямаше с какво друго да ме грабне до края на представлението. И ако този французин се пробва отново за трети път на българска сцена, сигурно собственоръчно, с черен маркер, ще го задраскам от афиша!
снимка: тук
"Кръщене“ – Театър на Българската Армия, текст и постановка: Камен Донев, сценография и костюми: Нина Пашова, хореограф: Ивайло Иванов, в ролите: Йоана Буковска, Тигран Торосян, Анастасия Ингилизова, Пламена Гетова, Милен Миланов, Мимоза Базова, Веселин Анчев, Никола Гълъбов, Георги Къркеланов и др.
Камен Донев ми е голяма слабост още откакто го гледах за пръв път в „Улицата“ на Теди Москов. С годините сам си проправи път на театралната сцена и спечели сърцата и симпатиите на зрителите с таланта и оригиналните си хрумвания. С голям ентусиазъм отидох на най-новото му творение „Кръщене“, като очаквах нещо наистина различно, забавно и интересно, още повече, че в постановката участва почти пълния състав на Театъра на Армията. Емоциите ми след спектатъла са противоречиви – хареса ми, ама не съвсем. Не мога да отрека, че не се забавлявах, но от друга страна не мога да не отбележа, че това вече сме го виждали и на това вече сме се смели. Приятно ми беше да видя едни до други класически и утвърдени с времето актьори от старото поколение на една сцена с по-младите в състава на трупата - бяха съвсем равностойни и добре си се чувстваха рамо до рамо, без напрежение, а напротив – с подкрепа, взаимно уважение и симпатия. Самото представление няма конкретен и задълбочен сюжет, всичко се върти около кръщенето на едно бебе и събирането на родата по този повод. Ако мога с няколко думи да опиша самата постановка, това са скечове в стил Камен Донев + народни хорцА, вмъкнати с цел да разграничат действията едно от друго. Имаше на моменти и философски разсъждения върху живота, смъртта и всичко останало помежду им, но това колкото за да има и от него. Лично аз не бих завела приятел/ка точно на това представление, а по-скоро майка си или баба си, защото според мен таргет-аудиторията е по-скоро за поколението 50+. Според мен за тях би било много забавно и умилително, а с включените вътре ръченици и хорцА, съвсем ще им се напълнят душиците - нещо изпитано вече като схема и гаранция за бурни овации от страна на публиката, доказани и от моноспектакъла на автора. Щеше ми се да видя повече от Камен Донев, защото знам, че го може и го е доказвал многократно. Просто с тази постановка не се е постарал достатъчно, според мен, пуснал се е по инерцията, заложил е на нещо утвърдено и традиционно, с което е знаел, че ще се хареса на масовата публика. Но като че ли на мен ми се искаше да видя нещо ново и оригинално, искрица от онзи непукизъм, ирония и лудост ала Камен Донев отпреди близо 10-ина години...
снимка: тук
Усещам се, че не изпитвам особени симпатии към френцузите, които поставят пиеси на българска сцена (не че нещо лично...), но за съжаление и за тази не мога да кажа хубави неща. Арлет Ричи се е постарала да предаде меланхолията и елегантността от книгата, но до публиката „вълните“ са донесли по-скоро вялост, скука и пак СКУКА и си е останала със самото старание. Трябва да си заклет фен на Вирджиния Улф и трябва да имаш огромно самочувствие и опит да поставяш такъв задълбочен, труден и самовглъбен автор, каквато е тя, на театралната сцена. Според мен Арлет Ричи ще си остане по-известна с това, че е внучка на легендата в модния бизнес Нина Ричи, отколкото като драматург и режисьор. Ужасно хрумване е да се сложат грозни перуки на Снежина Петрова и Мария Каварджикова с цел да ги състарят, а всъщност са ги направили страшни и меко казано непривлекателни. Напук на меланхолията, или по-директно казано скуката на сцената, беше приятната музика и семплата, но много стилна сценография на Чавдар Гюзелев. Много добър актьорски състав, в който всеки пасваше на ролята си, може би точно те бяха най-ценното в самата постановка и заради заедността им на една сцена, бяха аплодисментите в края.
снимка: тук
*Малко негативни думи се получиха за тези три представления по-горе от моя страна, но това не означава, че не съм гледала и хубави. Ще пиша за тях скоро, защото наистина ги има и искам да ги препоръчам горещо – „Ръкомахане в Спокан“ и „Завръщане във Витенберг“.
Чакам ревюто на „Завръщане във Витенберг“ :)
ОтговорИзтриване