понеделник, 17 октомври 2011 г.

На театър: "Държавните липи"

„Държавните липи“ – ДКТ „Иван Димов“, гр. Хасково, пиеса на Ст.Л.Костов, реж. Мариус Куркински, в ролите: Стелиян Николов, Иванка Шекерова, Стефан Цирков, Ивайло Димитров, Ева Васева, Лазарина Коткова, Петър Влайков, Никола Ефтимов.

Това е първата постановка, която гледам на сцената на Пловдивския театър. Успях да съчетая нещата си и да съм в Пловдив в средата на септември, когато се провеждаха едновременно „Нощ на музеите и галериите“ и театралният фестивал „Сцена на кръстопът“ – традиционни културни форуми, които заслужават вниманието не само на пловдивската публика.

„Държавните липи“ е разказ от Ст.Л.Костов, писан е в началото на миналия век и за пръв път се поставя на сцена. За радост, или не, по-скоро ирония, текстът е актуален и към днешна дата. Ст.Л.Костов е български драматург, чиито творби се играят с голям успех към днешна дата на софийска сцена с други две класически произведения – „Големанов“ и „Вражелец“ (и двете представени от формация "Мелпомена"). „Държавните липи“ е втората постановка, с която Мариус Куркунски се представя като режисьор в хасковския театър. Предишната е „Златната мина“, която също е по разказ на Ст.Л.Костов и е играна повече от 30 пъти, което е добро постижение за постановка в провинциален театър. Както в „Балкански синдром“, който се играе в Малък градски театър „Зад канала“, така и за реализацията на „Държавните липи“, той ангажира най-младите актьори от трупите на театрите, с много любов и усърдие е пресъздал историята в разказа, които е успял да предаде и на своите актьори. Декорът е семпъл, съобразен с времето, през което се развива действието – жив плет, менци, черги, на цялата сцена отзад е вижда репродукция на една от най-известните картини на Майстора - „Сватба“, героите са облечени в народни носии.

Не съм чела разказа, но самата постановка по много умел начин пресъздава събитията от онова време (1937 г.), бита на хората, езика им и страховете. Не случайно споменах и страховете, тъй като на два пъти по време на пиесата прозвучава химнът „Шуми Марица“, а вляво на сцената е окачен черно-бял портрет на Борис ІІІ, като един своеобразен съвременен Биг Брадър. Всеки един елемент има своето значение и обяснение, всичко е на мястото си и чака своя ред, за да влезе в действие. А краят е колкото неочакван, толкова и логичен. В основата е конфликтът между обикновения човек и Държавата, или може би обратното. Това, което Държавата прави, за кого всъщност го прави – за Човека, или за себе си? И кой/и всъщност е Държавата? Темата за властта и властимащите винаги е бил актуален и недостатъчно изследван в българската литература поради много причини – исторически, социални, политически. Малко са и писателите творили в тази „опасна“ тематика поради ред причини. Съответно и драматургичните текстове, засягащи тази тема, са кът. Едва в последните няколко сезона в театрите се разчупва ледът около подобни постановки – сезонът на Стратиев, „Да отвориш рана“ в ТБА (който след няколко представления падна от афиша), най-актуалното в момента „Да се провреш под дъгата“ (НТ „Иван Вазов“) по романа на Георги Марков.

На мен лично ми се иска ако имаше възможност същата тази постановка да се излъчи по национална телевизия, именно сега, по време на избори, възможно по-голям брой хора да я гледат, за да се видят всички проблеми отпреди век, колко актуални са те и към днешна дата – кражби, лъжи, предателства, страх от силните на деня и същевременно осъзнаването, че не не винаги човек може да разчита на справедливост от тяхна страна.

Похвална е смелостта на Мариус да се захване с нещо ново, не поставяно, не достатъчно известно, но това е характерно за творец като него – открил е текст, който да го провокира, чрез който да вложи енергията си в реализацията на един продукт, който е с неясно бъдеще и с неясна сценична продължителност. Защото колкото и добро да е едно представление, колкото и добри да са актьорите в него, ако не е поставено на сцената на голям театър, малко или много е обречено още в зародиш, което е много жалко. И това, за съжаление, не се отнася само конкретната постановка, такава е съдбата и на много други. Защото трудът на режисьори, актьори, сценографи и всички онези хора зад кулисите, остава недостатъчно оценен, защото тяхната цел е да покажат сътвореното от тях с труд и всеотдайност на възможно по-голяма публика, а в малкото останали театри извън София, такава почти липсва, защото интересите са други, времената са други. Темата е дълга и ще търпи развитие във времето и занапред, винаги ще има въпроси, мнения и предложения, а решенията и реформите (доколкото ги има), не винаги са най-правилните и на време осъществените. Но най-важното, както и самият Мариус казва: „Не бива да загърбваме театъра – това е институция с традиции и в нея нерядко се случват интересни неща. Театърът е място за духа, за лекуване на човешки рани, а не само за забавление. Затова има телевизии, има достатъчно друго пространство. Малко останаха тези места, които не са така комерсиализирани“.

снимка: Булфото


Няма коментари:

Публикуване на коментар