Мариус

Нещо като увод: Този текст го написах за един информационен интернет сайт преди година и нещо, без да е имало конкретен повод. Мисля, че все още си е там, в архивите навярно. Тъкмо бях гледала „Български разкази“ в Сатиричния театър и под негово въздействие го написах бързо и лесно. Може би прекалено емоционално се получи, но пък е истинско. Мариус ми е слабост, може би и отчасти, защото сме от една зодия, а и от години следя творчеството му, усещам го емоционално близък. Най-много се затрудних какво заглавие да поставя, затова го оставих просто с името му – достатъчно красноречиво е, мисля.  Леко актуализирам и допълвам текста към днешна дата.

=================================================================

Него няма да го видим в „Стъклен дом“, “Love.net” или друга нашумяла бг продукция. Няма да го гледаме в риалити шоу от типа на „ВИП Брадър“ и подобните. Той няма да присъства в някоя от въртящите се до втръсване реклами на М-тел и сходните, наситени със „звезди“, позиращи с фалшиви усмивки срещу тлъсти хонорари. Той не рекламира нищо, страни от славата, игнорира суетата, дистанцира се от всички места, в които изкуството, наречено Театър, отстъства като идея. И въпреки това всички го познават. Човекът, който в последните петнадесетина години създаде ново измерение за думата Театър. Собствено, по свой маниер, по който да се равняват останалите. Неговите моноспектакли пълнят залите, билетите за които са разпродадени седмици преди това. Постановките, които режисира не могат да се сбъркат с останалите, защото носят уникалния му почерк. Неговият прочит и подход един ден ще се изучават като метод в НАТФИЗ, убедена съм. Стилът Мариус Куркински. Невероятен талант, който е богатство за българската култура. За него трудно може да се пише и говори смислено и хронологически. Той и неговото изкуство се преживяват само със сърцето.

Смятам, че няма човек, който има макар и бегло наблюдение върху творчеството на Мариус, да остане безразличен – или се влюбва в таланта му, или го отрича, като го слага в графата „странен“. Хора и вкусове разни, а предразсъдъците винаги ще ги има. С времето той доказа, че не е звезда-еднодневка. Редките интервюта, които дава са пропити с мъдрост, говори бавно и осъзнато, зарежда с положителност, от сцената и екрана, омагьосва с харизмата си. Същият, който беше казал по повод днешното време: „Липсва ни не душата, а нежността на душата“.

За пръв път гледах Мариус преди много време по телевизията, когато излъчиха моноспектакъла му „Дамата с кученцето“. Беше нещо много различно от това, което бях гледала дотогава, нямаше как да не ме грабне и да не поискам да гледам още неща с този човек. Първата ми среща наживо с него беше през 1997 г., в спектакъла „Евангелие по Матея“. Не помня нещо съществено от самото представление, но усещането, атмосферата, която остави след себе си и до днес ме държат будна сетивно, както впрочем се случва с всяка следваща творба с негово участие. Бях на първия ред в салона, усещах топлината и аромата на свещите, с които беше обградена цялата сцена и придаваха усещането за нещо сакрално и интимно. След представлението му подарих червена роза, а той се трогна силно, беше не по-малко развълнуван от мен самата. Когато му поднесох плаката, за да ми даде автограф, с флумастер ми нарисува голямо червено сърце, което „туптеше“ върху черно-белия му лик. Беше точно периодът, когато визуално го оприличавахме на Малкия принц.

Имам и една комична случка, свързана с него. На една Аполония, в Созопол, той игра моноспектакъла си „Самият човек“. Билетите свършиха още с пускането им в продажба и аз не успях да се снабдя за да го гледам. В деня, когато се игра спектакъла, ми беше много криво и по някаква ирония, късно вечерта, на един ъгъл между Новия и Стария град, се разминавам с него самия. Беше с качулка, леко прегърбен, свит и замислен. Извадих го от унеса му като го поздравих и го помолих да се снимам с него. За моя радост той откликна, а приятелката, с която бях, ни снима с една допотопна лентова „Скина“. Може би от силното вълнение, или защото исках да го зарадвам по някакъв начин, без да се усетя изстрелях лъжата: „Спектакълът тази вечер беше страхотен“. Очите му светнаха, срамежливо се усмихна, благодари ми искрено и потъна в тъмнината. След време успях да гледам представлението, впечатли ме, както и очаквах, но дали заради изречената лъжа тогава, нямам снимка с него. И причината е твърде прозаична – от самото начало лентата не е била сложена правилно във фотоапарата и се оказа, че съм щракала празни пози. И досега като се събираме компанията, с която бях тогава, със смях си припомняме тези моменти и се шегуваме, че все едно сме участвали във филма „С деца на море“.

Но да се върна отново на Мариус. Следващите няколко моноспектакъла са не по-малко успешни от предходните: „Самият човек“ (1999), „Сънят“ (2001) и „Сътресение“ (2006). Последният му засега моноспектакъл е „Български разкази“ (2010), по приказки на Ангел Каралийчев. Постановката е реализирана от Пловдивския театър, съвместно с продуцентска къща „Артишок“. Спектакълът е съставен от пет части, в които според героите в тях, Мариус се превъплъщава успешно в различни роли – старец, злобна свекърва, младеж, булка. Лекотата, с която го прави, е поразителна, сливането с героите е пълно, а изграждането на отделните персонажи е направено с много любов. Мариус дори няма грим и определени дрехи за отделните роли, той просто влиза директно в кожата на следващия си герой или героиня, с елегантност, без да му остане време да се „преоблече“ от предишната, само със смяна на едната физиономия и добавяне на нещо характерно в новия герой – интонация, походка, специфично движение и резултатът: все едно има нов човек на сцената. Приказките от детството оживяват, сътворени само от един актьор – „Нероден Петко“, „Тодьо, ле, сине, докторе“, „Ех, това сладко станимашко винце“, „Огън“ и „Росенския каменен мост“. Първите четири части са смешни с описания в тях битовизъм. Образите са ярки, многопластови, изградени с много нежност и любов, които пресъздават селския бит с умиление, без това да изглежда подигравателно и обидно, въпреки комичния елемент. Последната част е най-дълга като времетраене, но и най-вълнуваща, неслучайно оставена за финал. Мариус се превъплъщава в образа на майстор Манол, който вгражда сянката на любимата си Милка в творението на живота си – моста над река Росица, самият той очакващ смъртта си и изповядвайки се пред своята майка. Едва ли ще се намери човек в салона, който да гледа с безразличие тези сцени и диалози между майка и син (разбира се изпълнени все от същия човек), да не се трогне от разиграващата се на сцената трагедия.

Като миг са минали двата часа под влиянието на Мариус и само топлата влага по лицето, издайнически може да те причисли към останалите зрители в салона, с които си съпреживял съучастнически това вълшебство. Тази невероятна магия, с която той сам и крехък, на тази огромна сцена, без декори, без ефекти, само чрез силно премерен музикален фон, пресъздава истории с очи като космос и душа-океан, в които е приютил цялата тази любов към театъра и своята публика.

Последната му засега роля е на Градоначалника, в представлението „Ревизор“, което самият той режисира на голямата сцена на Народен театър. В следващия сезон, с нетърпение очаквам да го видя, пак на същата сцена, в предстоящия спектакъл на Явор Гърдев – „Хамлет“, където ще е в ролята на Клавдий.