четвъртък, 17 ноември 2011 г.

На няколко театъра, част 6

„Карнавал.cоm Младежки театър, реж. Василена Радева, по романа на Жорди Галсеран, сценография и костюми: Никола Налбантов, музика: Мартин Каров, в ролите: Койна Русева, Ангелина Славова, Деян Ангелов, Вихър Стойчев и Елена Бърдарска.

С любопитство отидох на тази постановка, защото е от каталунския автор Жорди Галсеран, който е популярен у нас с предишни свои пиеси – „Шведска защита“ и „Канкун“ (и двата се играят в Малък Градски Театър „Зад Канала“). Хареса ми, че драматургията е силна, актуална, динамична и с нищо не си прилича с останалите му произведения. Уважавам автори, които налагат свой стил в различни теми, без да се повтарят и да показват и доказват свои тези до втръсване. Интересно ми беше да видя и следващата стъпка на младата режисьорка Василена Радева след силния й дебют в „Нордост“ (с „Аскеер“ за изгряваща звезда и номинация за „Икар“). Отново се е доверила на Койна Русева и Ангелина Славова, които достойно й се отблагодаряват с добра игра. Докато тази на Славова е второстепенна и по-скоро невзрачна, в ролята на безчувствен програмист, то може да се каже, че Койна Русева е във вихъра си – играе го полицейски инспектор, отдаден на работата си, дейно и с хъс раздаващ справедливост, както по задачите си, така и към подчинените си колеги – мъже. И много й отива. Още в самото начало се завързва интрига по един по-особен случай, в който главно действащо лице е изчезнало бебе и оттам се започва едно бясно разследване, бурни страсти и емоции по испански и често галене на кактус с голи ръце за успокояване на нервите („жертвата“ на Койна Русева за тази роля, може би). Развръзката по случая е колкото и странна, толкова и логична, но краят вече ми се стори малко пресилен. Добра игра на актьорите, подходящ музикален фон и оригинални визуални моменти, които си бяха съвсем на място в пиесата.

снимка: от сайта на Младежки театър

„Заболяване на младостта“ – Голяма сцена на НАТФИЗ, копродукция с ДТ „Стефан Киров“ – Сливен, автор: Фердинанд Брукнер, реж. Пламен Марков, музика: Теодосий Спасов, в ролите: Луиза Григорова, Радина Кърджилова, Ивайло Драгиев, София Бобчева и др.

По мое мнение има много силни постановки в салоните на НАТФИЗ този сезон и „Заболяването младост“ е една от тях. Пиесата е писана през 1929 г. от германец, роден в София и разказва за живота на момчета и момичета, учещи или завършващи обучението си по медицина, живеещи заедно, експериментиращи с живота, младостта, любовта, секса и чувствата помежду си. Не случайно Пламен Марков е избрал съвсем млади актьори за тези роли, необременени от много творчески изяви, но с близки до героите си възраст и теми, които ги вълнуват. Вярно е, че привличат публика в салона с рекламата, че участват „звезди от бг филми и сериали“, но действително точно те бяха най-убедителни. Триото Радина Кърджилова-Луиза Григорова-Ивайло Драгиев, освен в тази постановка, ги бях гледала и в „Белградска трилогия“ (играе се в Модерен театър) и докато там Радина беше най-убедителна от всички, то в „Заболяване на младостта“ Луиза Григорова е просто прекрасна! Само заради нея мога да препоръчам да се гледа тази постановка – толкова много естествена красота, чар, сексапил и нежност на едно място от това момиче се излъчва, че на моменти може да ти спре дъхът. В ролята на Дезире играе отрекла се от титлата си разглезена графиня, но осанката, походката, погледа и цялото й поведение, не могат да заличат това аристократично присъствие, което Луиза пресъздава по невероятен начин. А като се добавят и ретро костюмите и прически, издържани в стилистиката на 20-те години на миналия век, картинката съвсем се допълва с тази неподправена елегантност и грация в женските образи. Много ми допадна изпълнението на София Бобчева в ролята на комплексирано момиче, прикрито под маската на горда и недостъпна манипулаторка. Като минус бих споменала, че нямаше почти никакви декори, актьорите трябваше да преминават през 3 врати, 2 легла и дървена стена, която беше супер паянтова и всеки момент очаквах да падне върху тях. Интересни бяха общите сцени между Радина Кърджилова и Луиза Григорова, имат синхрон помежду си, който много им помага да придадат по-достоверно интимността по между им. Докато героинята на Радина е плаха, раздърпана и объркана, то Луиза е активната и самоуверената. Ако някой очаква някакви по-пикантни сцени между двете (както имаше и такава реклама), ще остане разочарован, защото всичко е много естетически и нежно издържано. И докато краят в пиесата е фатален и зловещ за почти всички от героите, то съм сигурна, че бъдещето на актьорите в тази пиеса е на сцена, в силни постановки, в които да показват и развиват таланта си.

снимка: от сайта на НАТФИЗ

„В Тоскана“ – Камерна сцена на Народен театър „Иван Вазов“, автор: Серджо Белбел, реж. Ида Даниел, сценография: Рин Ямамура, костюми: Даниела Иванова, музика: Ambient Anarchist, в ролите: Цветан Алексиев, Ева Тепавичарова, Марий Росен, Цветомира Даскалова.

Имах желанието още през май месец т.г. да посетя този спектакъл, но не знайно защо, макар да беше обявен премиерно за тогава, внезапно падна от програмата на Народния театър и до началото на този сезон, не се знаеше съдбата му. В пролетния афиш сред актьорите, които бяха обявени, че ще участват бяха Иван Бърнев и Яна Титова, които бяха достатъчно притегателни като имена, за да привлекат интереса ми, а като добавим, че това ще бъде вторият спектакъл, който ще гледам на Ида Даниел, съвсем изостри любопитството ми. Изненадата ми беше, че това заглавие се появи от нищото в програмата на новия сезон, с променен актьорски състав. Фен съм на работата на Ида Даниел от спектакъла й „Мъртвата Дагмар, или Малката кибритопродавачка“, поставен в „Сфумато“ и много любопитно ми беше как ще се представи вече на сцената на Народния тетаър, макар и Камерната, отново в сътрудничество с авангардните „Аmbient Anarchist“. Сюжетът, описан в програмата звучи интригуващо, но изпълнен на сцената, беше объркващ. Почти до финала на пиесата, зрителят оставаше в невидение какво точно се случва, кой кой е на сцената, какъв е всъщност, къде е, защо е там и не на последно място, както се пееше в една песен „Аз ли съм или не съм?“ Харесвам по принцип различните и разчупени постановки, когато има креативност, логика, хитър замисъл, но в тази шизофренията беше в чистия си вид. В началото си мислех, че аз не ги схващам нещата и колкото актьорите се пънеха в ролите си да доказват, че има смисъл да се остане до край, толкова аз трудно го намирах този смисъл, а доста от зрителите така и не останаха да го разберат, изобщо ако го имаше и се изнизаха от салона. Много силна сценография, изчистена и практична, по японски (Рин Ямамура), стилни костюми (Даниела Иванова), избрани изцяло и само в синята гама от хавлията до костюма, чорапогащника, чантата и обувките. Ако бяха и със сини перуки, сигурно щях да викна на финала „Само Левски!“. Авторската музика на „Аmbient Anarchist“ чудесно се вписваше в сцените, ненатрапчиво и семпло, но съвсем на място. И дотук от мен с положителните качества. Отрицателните елементи няма да ги споменавам, защото то друго май нямаше – объркана актьорска игра, хаотична режисура, никаква последователност на действието, нито обяснение за случващото се на сцената, дори и бегло. За всички психични разстройства, шизофренични разклонения и дори на места нормални състояния на главния герой, зрителят трябваше сам и в големи мъки да се сеща какво всъщност става, а режисьорът не само не помага, а и пречи умишлено да се разбере. Е, за тези, които все пак останахме до края, имаше и моменти на хумор и забава, но те бяха продиктувани по-скоро от абсурдните състояния, в които изпадаха героите. Сигурна съм, че и самите актьори на моменти не бяха съвсем убедени кога и в кой образ се намират точно. Може би това до някъде обяснява липсата на Иван Бърнев и Яна Титова сред актьорските имена. Ако не са разбрали достатъчно добре режисьорския замисъл, са предпочели да не рискуват с участието си в тази постановка.

Ида Даниел е млада и креативна режисьорка и писателка. Със сигурност има въображение и талант, но само във времето ще се покаже дали ще го развие в правилната посока. Защото толерирането към младостта и липсата на опит е до време, а оттам насетне започват претенциите за качество и изискването за отдаденост към театъра, които само с наследена фамилия трудно се покриват. И докато „Малката Дагмар“ беше едно прекрасно и различно представление, което „стоеше“ добре в мазето на „Сфумато“, то за пиеса, която се поставя на сцената на Народния театър, трябва освен всичко останало, и малко повече респект и уважение.

снимка: от сайта на Народен театър

Няма коментари:

Публикуване на коментар