На театър: "Пухеният"

„Пухеният“ – Театър 199, автор: Мартин Макдона, реж. Явор Гърдев, сценография и костюми: Никола Тороманов, музика: Калин Николов, в ролите: Пенко Господинов, Михаил Мутафов, Стоян Радев, Никола Мутафов, Йоанна-Микаела Димитрова.

Втора постоновка на Явор Гърдев, която гледам по роман на Мартин Макдона след „Ръкомахане в Спокан“. Ако трябва хронологично да се отбележат, „Пухеният“ е първата постановка, която се поставя, още преди 7 години на сцената на Варненския театър. Тогава имаше бурни отзиви за нея, но все пак си остана постановка за жителите и гостите на морската ни столица. Една от хубавите и рационални идеи относно популяризирането на качествени постановки, е смяната на локацията – от близо месец „Пухеният“ е вече на софийска сцена и се играе в Театър „199“. И ако досега някой (слагам в това число и себе си) се е оправдавал, че „Варна му е далеч“, вече няма оправдание. Предвид качествата на Явор Гърдев, особено приложени в последните му начинания, както и усета и интерпретацията му спрямо автор като Макдона, нямах съмнения, че ще ми хареса. Усещането не ме подведе. Не искам да сравнявам двете постановки, които се играят в момента – „Ръкомахане“-то и „Пухеният“, защото и двете, колкото и да са близки по „звучене“, толкова са и различни. Поставени под общ знаменател, губят общо. Те са силни в своята индивидуалност и стил. Не мога да сравнявам този „Пухеният“ с другият, на Стайко Мурджев, в Модерен театър, тъй като така и не успях да го гледам (Зад мен беше един от участниците в това представление – Явор Бахаров, заедно с Луиза, разбира се. Много често се засичам с тях по театрите, но това е друга скоба). Постановката е с доста дълго времетраене, има и антракт, който е по-скоро за пренастройка към следващото действие, не толкова за да си починат актьорите и зрителите, но си е точно на място. Обикновено при много добра постановка, от която съм очарована и мога само да препоръчвам, за да не изпадам в ненужни обяснения и тъпи клишета, гледам да вмъкна нещо, което ме е подразнило, или нещо, което ми е липсвало в нея. За тази няма да мога да напиша нищо. Тези 7 години на сцена, са се отразили невероятно върху спойката между актьорите, личи си, че им е приятно да работят заедно на сцена и се разбират само с поглед, няма и следа от умора и отегчение от толкова много представяния. Музиката е точно подбрана, сценографията чудесна. В началото беше обявено, че ще се играе в „Сълза и смях“, но според мен малката сцена на „199“ си е точно за тази постановка – уютна, компактна, с възможност да не се изпуска нищо от самата сцена. Харесвам утопични истории, които като ги гледам на сцена, си мисля, че могат да бъдат съвсем реални, с малко повече фантазия. Някъде четох, че това е история, написана като трилър в духа на Кафка, Дейвид Линч и Братя Грим едновременно. Чудех се какво общо имат братята в случая, но точно те са си на мястото, защото това е една приказка със страшни истории в нея, с чудати и странни герои, които до последно не можеш да разбереш кой е „добрият“ и кой „лошият“, къде кавичките са на място и в кой случай са излишни. Защото не всяка приказка, която започва с „Имало едно време“, завършва непременно с „... и те заживели дълго и щастливо“. И макар да има моменти, в които черният хумор ти свива стомаха от смях, вътрешно знаеш, че едновременно с това е и от ужас. Иска ти се да разбереш къде е границата на разумното, правилното, справедливото и в кой момент тя се прескача, а същите тези думички започват да чертаят крива в мозъка ти с НЕ- отпред. Къде остава реалността, откъде започва фикцията? Възможен ли е паралелен свят, в измислена държава, с герои, които са излезли все едно от филма „Кучета в резерв“ и с имена като Катурян, Ариел, Михал, тежки криминални престъпления да се „вдъхновяват“ от приказки написани за деца, които да им се четат преди сън? Дали самите приказки могат да провокират насилие, или самото насилие е вътре в нас, а приказките са само проекция за неговото извършване? Откъде започва мисълта за насилието над (собственото ти)дете? Кой е държавата и има ли закони, които да те защитят от насилието? А от самата държава? Много въпроси могат да се задават след спектакъла, но те остават вътре в теб и кънтят силно след пистолетния изстрел на финала, за да помниш, че съзнанието трябва да се държи будно. Особено днес.

снимка: Драматичен театър "Стоян Бъчваров" - Варна