вторник, 1 ноември 2011 г.

На театър: "Ръкомахане в Спокан"

„Ръкомахане в Спокан“ – НТ „Иван Вазов“, Камерна сцена, автор: Мартин Макдона, реж. Явор Гърдев, сценография и костюми: Даниела Олег Ляхова, в ролите: Иван Бърнев, Леонид Йовчев, Теодора Духовникова, Павлин Петрунов.

Най-после на родната ни театрална сцена имаме черна комедия, в истинския й и неподправен вид! Мен лично това винаги ми е липсвало и съм ходела на препоръчани представления с надеждата да открия такива, на които в повечето случаи все нещо не им е достигало, по мое скромно мнение. „Ръкомахане в Спокан“ е чиста проба черна комедия, написана от английски автор, поставена и изиграна от български артисти. Няма да са пресилени и неоправдани сравненията с Тарантино и Дейвид Линч, но това не е в минус, а действа като катализатор на интереса и провокацията към пиесата. Възхищавам се на таланта и тихата, ненатрапчива интелигентност на Явор Гърдев, от интервютата, които чета с него, имам чувството, че е много интересна личност. Всички тези качества и талант, той се стреми да предаде и в своите театрални и кино творби. Спорен е въпросът дали всичко му се получава, или остава не достатъчно разбран, особено от масовата публика. Относно театралните постановки, които съм гледала под неговата режисура, моето мнение е противоречиво на фона на малкото неща, които съм гледала (голяма част от творчеството му е поставяно на Варненска сцена) – има неща, които много харесвам („Козата или коя е Силвия“ и „Старицата от Калкута“) и други, от които съм малко или много разочарована („Крал Лир“ и „Пиеса за бебето“). Но при всички случаи неговите творби не остават безразличие след себе си. Гърдев е едно явление в съвременния български театър и дано намери вътрешен стимул и желание да поставя повече неща на родна сцена, а не главно в Русия, каквато е практиката му в последните няколко години.

„Ръкомахане в Спокан“ спокойно мога да причисля към нещата, поставяни от Явор Гърдев в графата „много ми харесва“. Спектакъл, който е различен, новаторски и направо да си го наречем ъндърграунд. Тепърва ми предстои да гледам „Пухеният“ в Театър 199 и от това, което съм чувала и чела за него е, че са много близки като стил, не само защото са от един автор. А самият автор е 41 годишният Мартин Макдона, който още на 16-годишна възраст зарязва училището и се самоотглежда с брат си. Голяма част от живота му преминава в четене на книги, висене пред телевизора и издръжка от социалните служби. Почти на шега започва да пише радиопиеси и сценарии, които в началото нямат популярност, но това само го амбицира повече, за да е сред един от най-успешните и реализирани британски драматурзи в днешно време, 4 негови постановките се играят едновременно в лондонски театри, което не е постигано от Шекспир насам.

На камерната сцена на Народния театър (много разумно попадение да се играе именно там), актьорите са отделени посредством стъклен прозорец, а зрителите воайорстват директно какво се случва там. А прозорецът отразява хотелска стая, обитавана от дългокос несретник на средна възраст (прекрасен в ролята си Иван Бърнев), силно зависим от властната си майка, който е загубил при жесток инцидент ръката си и осмисля живота си като я търси по света вече 21 години. В стаята му гостуват негър, дилър на трева, чувствителен и лесно раним от думи (чудесна роля на Павлин Петрунов), който е в тандем с красивата си, но тъпа приятелка (много убедителната Теодора Духовникова), чиито изцепки на няколко пъти застрашават живота им, но и благодарение на нейната находчивост стигат до спасението си. Леонид Йовчев е в ролята на пиколото на хотела, който е ексцентричен, луд , извратен, жесток и забавен едновременно, влюбен в маймуна от градския зоопарк, единственият, на който е отредено да разкаже за живота, фобиите и мечтите си отделно, точно пред стъклената стена и в непосредствена близост до зрителите, само по боксерки и развята дълга коса, под формата на пластика, танц и моно-спектакъл в кратък вариант. И го прави невероятно!

Слабо е да се каже, че постановката ми е харесала. Тя е много въздействаща и като зрител, човек преминава през няколко различни състояния, а понякога и няколко едновременно – смях, страх, объркване, съжаление, отвращение и пак смях. Освен страхотната режисура и актьорска игра, много силен е и диалогът в пиесата. Има забрана за гледане на лица под 16 години, тъй като се употребяват цинични и вулгарни думи, но това е използвано единствено за подсилване на ефекта, а не самоцелно, за да се търси скандал. Езикът е уличен, естествен, гъвкав и достъпен, което прави пиесата леснодостъпна до зрителите. Сценографията е съвсем семпла – любимият черен и изчистен фон на Даниела Олег Ляхова, а музиката ефектна и премерена според момента на действие. Не случайно краят на постановката е озвучен от песента „Хей, ръчички“, изпълнена в пънк-вариант.

Краят на постановката не е трагичен, но не е и щастлив. Остава в мистерия какво ще се случи и всеки сам може да си го тълкува и съчинява. А вариантите са много и различни, повод за това са характерите и образите на героите, които са пресъздадени на сцената. Колкото хора, толкова и лудости. Докато за едни, отварянето на куфар и разпиляването от него на десетки отрязани ръце по сцената е забавно и откачено, за други се вижда гнусно и шокиращо. Провокацията е налице, остава само да й се поддадеш. Гаранцията е една – че няма да останеш безразличен към представлението.

снимка: тук

2 коментара:

  1. много ми беше интересно да прочета оценката ти за тази постановка ;)))))
    споделям напълно!

    ОтговорИзтриване
  2. Радвам се, че за пореден път сме на едно мнение :)

    ОтговорИзтриване