петък, 1 април 2011 г.

На театър: Зимна приказка

Миналата седмица посетих една от най-новите постановки в програмата на Театрална работилница „Сфумато” – „Зимна приказка”. За съжаление нямам възможност да ходя често на представления в тази част на София, защото не са ми удобни като местоположение и е по-скоро изключение, когато успея да отида да гледам нещо в някой от „карето” театри, разположени на Канала. Харесвам малкия салон на „Сфумато”, има някаква собствена арт-атмосфера. Последно гледах там миналата година „Изкуството на смиташ боклука под килима”, на Деси Шпатова, постановка на Пазарджишкия театър, която обра най-значимите награди „Аскеер” през 2009 г., включително и за най-добър спектакъл. Ако нямах желанието да гледам на всяка цена точно това представление, едва ли щях да се вдигна до „Сфумато”, защото единствено там се поставя на софийска сцена. След като го изгледах, нямаше как да не призная, че точно там му е мястото като сцена в София. Но нямах намерение да пиша за тази постановка сега (тя си заслужава съвсем подробно и отделно ревю. Препоръчвам я с две ръце!), а за последната засега творба на Маргарита Младенова. "Зимна приказка” се счита като последното произведение на Шекспир, написано преди смъртта му и единственото такова, в което се случва чудо на самия финал, нещо нетипично за останалите му творби. Трудно е да се определи с една дума дали е комедия, трагедия или се смесват няколко жанра, но за мен беше интересно да видя на сцена този текст (великолепно преведен от Валери Петров), който не е от типичните Шекспирови творби. Може би най-красивото и оригиналното в постановката беше сценографията, дело на Даниела Олег Ляхова. Декорът ми навяваше асоциация с кубчето „Рубик”, само дето не беше цветно, а изцяло бяло, съставляващите кубчета се очертаваха едно от друго от тъмно-белите до сиви контури, които според сцените и сюжета се местеха по вертикала и създаваха нови пространства и неподозирани ниши. Играта със светлината беше много идейна, като на моменти беше главен инструмент за въздействие в определени сцени. Костюмите на актьорите също бяха изцяло в бяло и различните му нюанси, в синхрон с асоциацията, която се прави със заглавието на пиесата. В последствие се бях интересувала за тази набиваща се на око белота през цялото време, която се излъчваше от сцената и разбрах, че не е била случайна. Действието се развива в две отделни царства-господарства – Сицилия и Бохемия, като белият цвят в Сицилия се приема като студен нюанс, докато в Бохемия е топъл. Точно този контраст е заложен в пиесата. Първото действие от пиесата навява хлад, студ, съмнения – развива се в Сицилия. Макар и на бял декор, светлината е приглушена, думите потискат и над всичко това е героят на Цветан Алексиев – един умопобъркан от неоснователна ревност цар Леонт, който погубва заради лудостта си най-близките си. И една прекрасна Маргита Гошева, която прави невероятна роля. Втората част от спектакъла е с много по-ведро и дори весело настроение. Действието се развива в Бохемия, а декорът е по-бял от всякога. С усмивка и едва ли не с умиление на сцената се вижда един много приятен дует - Явор Бахаров като един млад и влюбен принц Флоризел и неговата любима Пердита, чиято роля се изпълнява от Елена Димитрова; един беден, наивно-добродушен овчар, син на смешен кралски придворен и един страхотен Бойко Кръстанов като шут и мошеник на дребно, който прави страхотна роля и е най-свежият персонаж в спектакъла. Лично за мен пиесата е много добра и поднесена по един оригинален начин на зрителите. Отдавна не бях гледала на сцена класическа Шекспирова драматургия и това разнообразие ми се отрази положително. Доколкото знам, това заглавие се поставя за трети път в България, като предишното е под режисурата на Мариус Куркински за Народния театър, с награда Аскеер за най-добро представление през 2003 г. Не съм го гледала, а и няма да мога, тъй като вече не е афиша на театъра, така че няма как да се направи паралел между тях, а и не е необходимо. Макар че за мен лично щеше да е любопитно да видя и погледа на Мариус към този текст и съм сигурна, че щеше да е съвсем различен. Иска ми се за финал да цитирам тук думите на режисьорката Маргарита Младенова, казани след премиерата на „Зимна приказка”: „Единствено жестът на прошката може да възстанови хармонията мужду хората. Шекспир е закодирал невероятни съдържание, предупреждения, свои големи тревоги, пък и надежди но така или иначе това послание може да бъде разчетено като: театърът е мястото на чудото и ако вярваш, то се случва”.
*Снимките са от официалния сайт на Театрална работилница "Сфумато".

Няма коментари:

Публикуване на коментар