На кино: "Бютифул"

Харесвам филми, брутални и истински, които след финала те оставят със свит от нерви и напрежение стомах , държат те в будно съзнание, различни от сериалите и захаросаните филми, масово разпространявани и пълнещи киносалоните, които следват стриктно масовото клише: „да разтоварват” и „откъснат от действителността”. Снощи гледах филм, който дълго ще остане в съзнанието ми – „Бютифул”, на реж. Алехандро Гонсалес Иняриту. Същият, който създаде преди това великолепните „21 грама” и „Вавилон”. За разлика от тях „Бютифул” е доста по-различен, по-груб, по-тежък и най-вече безнадежден. Като изключим невероятния в ролята си Хавиер Бардем, във филма звезди няма, а и излъчване му в него е на километри от холивудския имидж, езикът е испански (завръщане към първия филм на режисьора „Кучешка любов”), а действието се развива в Барселона. Ако някой е влюбен в този испански град, а „Вики Кристина Барселона” е сред любимите му филми, по-добре да не гледа „Бютифул”. По някаква странна ирония Бардем играе и в двата филма. Докато в този на Уди Алън градът е представен в най-прекрасната си и слънчева светлина, то във филма на Иняриту, Барселона е в най-покъртителния и жалкия си образ, който едва ли някога е създаван за този вдъхновяващ по принцип град. Филмът е заснет с цялата красота и майсторство на операторското изкуство – цветове, чисти и ярки, кристални и прекрасни, толкова наситени, че омагьосват през екрана. И цялата тази цветна красота е създадена за филма сякаш с една-единствена цел: да покаже една ужасно грозна Барселона. Не знам каква смелост (или пък наглост) е трябвало да сложиш на цялата тази показана на екрана грозота и печал, заглавие като „Бютифул”. Радвам се, че и разпространителите му за България са оставили заглавието без превод, понеже какъвто и да е той, щеше да стои нелепо. Защото освен в заглавието, във филма няма красота в нищо и никъде. Напротив – грозотата шества смело от екрана. Героите са грозни; жилищата, които обитават са грозни и мизерни. Имаш чувството, че ако си напрегнеш малко повече сетивата, ще усетиш през екрана цялата тази смрад и уродливост, която се показва през цялото време. Свиваш се в удобната седалка на киносалона и притихваш пред цялата тази мизерия и отчаяние. Защото във филма няма оптимизъм, няма надежда, няма нищо, за което да се хванеш, за малко поне да се успокоиш и да залъжеш съвестта си. Напротив, трагедиите следват една след друга и се питаш след всяка поредна „Колко още има?” Мислех си, че с много малко изключения, единствено филмите на Ларс фон Триер могат да ме докарат до потрес и ужас по отношение на истории със запазена тема за финал „отчаянието”. Но вече знам, че датчанинът има достоен конкурент в лицето на Иняриту. Ако той продължава да следва линията на „Бютифул”, трябва да пускат зрителите след щателна проверка не само за билети, но и за огнестрелни и хладни оръжия или предмети, с които могат евентуално да (се само)нараняват. Всъщност след всичко това, което написах, не знам дали ще ми повярвате като ви кажа, че филмът е удивително прекрасен. Филм, който е съвършен като идея и реализация, който разтърсва из основи и дълбини. Филм, който едва ли ще имаш смелостта да гледаш втори път (освен ако не си мазохист), но който няма да забравиш дълго. Филм, който разчуства и докосва сърцето, не с красота, любов, зрелища и ефекти, а тъкмо обратното - с липсата им. Защото има и такива истории, те са истински и неподправени, представени по другия начин - грозния, което не означава, че не съществуват. Те са там и чакат просто някой да ги покаже такива, каквито са. След финала на филма, като светнаха лампите в киносалона, се огледах и видях, че повечето хора бяха с насълзени очи. Имах чувството, че за тези близо два часа и половина, сме били на една масова терапия по доброволно депресиране, за която дори сме си платили. Лично аз не съжалявам ни най-малко, че видях този филм. Едва ли ще го гледам втори път, но със сигурност знам, че следващите поне пет филма, които ще гледам в бъдеще, ще бъдат безсмислени разтоварващи комедийки, на които след час време няма дори да помня и заглавията. Все пак трябва да си възстановя душевния баланс.