Това е една модерна приказка за пораснали деца. Поднесена с много свежо чувство за хумор, ирония, емоция и невероятен екип от актьори. Режисьор е Ида Даниел, а текстът е на Светозар Георгиев (ghostdog), автор още и на текста към спектакъла „Пеперудите са всъщност изтребители”. Мястото е зала „Underground” на ТР Сфумато, музиката е наживо (но на сляпо) и е дело на „Ambient Anarchist”. Споменах, че свирят „на сляпо”, тъй като по време на целия спектакъл, бяха като невидима, но важна частица, за сметка на това шумна, от всичко случващо се на сцената, но така и си останаха невидими, зад вратата, буквално. А тази врата всъщност не е случайна и каква да е врата. Тя също има роля в пиесата. Това е вратата, която е пропусквателният пунк между живота, тук и сега и предверието към отвъдното (или както там се казва). В случая, зрителите виждахме какво става именно в това предверие, където се вземат важни и съдбовни решения за душите на мъртвите. А зад вратата си е нашият живот, който продължаваме да си живеем след като свърши пиесата. Всъщност и зад нея свирят "Ambient Anarchist", които така и не виждаме, за добро или лошо, но пък супер идейно като хрумване. Странното беше, че музиката им не е на запис, а музикантите си бяха там, видях ги преди самото представление, с инструментите си, но така и не се показват на сцената, дори на финала, когато актьорите обират овациите на публиката.
Ако някой има някакви хубави очаквания за това Предверие, където се случва целия спектакъл, със сигурност няма да се оправдаят. Това е една мрачна стая, без прозорци, бетонни и олющени стени. Интериорът е мизерен откъм вещи – специална поставка за Специалния Тефтер, в който се записват нощните дежурства, черен стар телефонен апарат с шайба, от 60-те, който работи отвреме-навреме, тук-таме 1-2 стола в употреба, пластмасови чашки за кафе, еднократна употреба и май с това се изчерпва всичко. Не, по-скоро всичко започва оттук. Това е само описание на сцената, а всичко, което се случва е пресъздадено от едни великолепни млади, непопулярни (засега), но супер талантливи пет актьора: Огнян Голев, Петър Мелтев, Димитър Марков, Юлиян Петров и Александър Митрев. Всеки един от тях изгражда неповторим образ, в който си пасва идеално и се усеща удоволствието, с което го прави.
Действието се развива около Коледа, мястото е пристанището на Копенхаген. В мрачното предверие на Чистилището се появява стриктен, прилежен и елегантен Малък ангел-стажант (Д.Марков), който изглежда точно като пиколо в долнопробен хотел – зализан, с бели ръкавици, бяла риза и костюм, (понякога) досаден буквалист, в стремежа си да се хареса на Шефа си. Чинно се разписва в Тефтера за присъствие, с прикрепена към него писалка, която виси на канапен конец. Докато очаква останалите си колеги, похапва сладки в найлонова торбичка – локумки, поръсени с пудра захар. По-натам черпи с тях и останалите, но главно сам си ги изяжда. Втори влиза Висшият Ангел (П.Мелтев) – елегантен, достолепен, с ехидна усмивка и отегчение на лицето, която показва, че знае и е видял 2 и 200, дори повече, през дългите години служба и бюрократични проблеми, с които трябва ежедневно да се справя. А времето за него е само едно доста разтегливо понятие всъщност. Бавно и внимателно закача на стената работното си облекло на Ангел, които са ангелски крила, разбира се. Негова любима играчка е малка бяла топка, която му служи не само за да държи нещо в ръцете си, но чрез нея изпълнява странни вълшебни и магически трикове. Естествено равновесието трябва да е пълно и затова към компанийката се присъединява Главен Демон (Огнян Голев) – в черен костюм, червено шалче и ярко червени изразителни чорапи. Само рогцата, опашката и тризъбеца му липсват, но явно ги е оставил за начинаещите след него, той е над тези тривиални неща, със самочувствие и лека иронична арогантност към хорските проблеми и по-специално шопинга по Коледа. Остават му само няколко "бройки" за да удари бингото, т.е. още няколко души, които да отведе в Ада, които да му гарантират издигане в служебната йерархия. Има странен тембър на говор, а когато се разгневи, под елегантното му иначе сако, изникват в миг черни перушинести крилца, а говорът му става още по-странен, като говори със специфична техника „отвътре-навън”, с повече гласни, а крещенето му „навътре” определено си заслужава да се чуе.
В предверието на Чистилището се получава сигнал по телефона, че е открито мъртво малко момиченце на име Дагмар, което има едновременно следи от изгаряне и от измръзване. Въпросът е кой да отнесе душата й – Ангелът или Демонът? Оказва се, че освен малката Дагмар, над 20 още души са изгорели в пожар. Демонът протрива доволно ръце, защото с тях си осигурява така жадуваната бройки и не може да повярва на късмета си, че това ще е последната му работна вечер като обикновен придружител на души в Пъкъла. А Главният Ангел чрез хитри уловки и интриги се стреми да провали това дело, като му предлага различни варианти на сделки с душите, дори и разпределение по равно и всички да са доволни. Но за да се спази протоколът, задължително трябва да се изслушат Разказвачите на събития. За съжаление главният и възможно най-обективен разказвач – „някой си” Кристенсен е зает, заети са и братя Грим, Перо и останалите най-оборотни, затова изборът остава между двама налични – традиционалистът Омир и новото попълнение Тупак Шакур. Демонът настоява да чуе разказа на Омир, а младият Ангел-стажант настоява да се призове фрийсталъра Шакур, защото му е фен, а и защото му е обещал да го препоръча при следващ случай, за да си направи и той бройките съответно. В крайна сметка изслушването започва с Омир (Ю.Петров), небрежен, в черно, с ризка на бяло-червени квадратчета – типичен древногръцки поет. Погледът му трескаво синее, но няма как да вижда, има слабост към твърдия алкохол, разказва истории с „омирова стъпка” и се гневи, когато някой се осмели да го прекъсне, като си върши работата. Последен към пиесата, с близо половин час закъснение, към компанията се присъединява и Тупак Шакур (А.Митрев) – в черен костюм, без риза, но пък накичен с бижута – обеци, пръстени и синджир на врата, на който виси ангелско крило, доколкото успях да го определя. Разбира се неговият начин на разказване е съвсем различен от този на Омир, но далеч по-интересен, забавен и комичен. За негово щастие и улеснение са му позволили да вкарва (о)свободен текст в разказите си и той щедро се възползва от това, за радост и емоция на публиката, която през цялото време бурно го аплодирахме.
Всичко разбрахте дотук, нали? Малко се съмнявам... а и не е нужно. Всъщност не исках да преразказвам сюжета, а по-скоро да провокирам тези, които все още не са гледали тази невероятна театрална свежест, да го направят. Доброто настроение, щурата атмосфера, готините лафове, абсурдният текст, който е прекрасно адаптиран от невероятната актьорска игра, са просто гарантирани.
Няма коментари:
Публикуване на коментар