Полет над кукувиче гнездо & Фрида

Минала седмица бях на две театрални постановки, които доста ме впечатлиха. Доста трудно, но все пак успешно, се снабдих с билети за най-новата постановка на Александър Морфов – „Полет над кукувиче гнездо” в Народен театър. Интересът към пиесата е голям, тъй като се поставя за пръв път в България, а и от години Сашо Морфов не е работил на родна територия. Доста инфорамция бях прочела около проекта, още преди премиерата му и се впечатлих от това, че същият вече е поставян на сцена, но в Москва (където Морфов предпочита да работи през последните няколко години), а тук в София, според думите му, вижда реализация единствено и само с участието на Деян Донков в ролята на Рандъл Патрик Макмърфи, за да го „укроти”, както сам казва. Аз също съм на мнение, че едва ли има по-подходящ актьор за ролята на бунтаря от Деян Донков, който прави изключителни роли през последните няколко години, особено на театралната сцена. Много го харесвам като актьор, а Морфов ми е сред любимите български режисьори, но това не попречи да съм леко скептично настроена към постановката. Очакванията и сравненията с едноименния филм от 1975 г. на Милош Форман са неминуеми, а да влезеш в кожата на един така ярко изразен и емблематичен образ, какъвто прави Джак Никълсън (с награда Оскар за най-добра мъжка роля), определено си е голямо предизвикателство. Лично аз останах очарована от постановката, действително беше много силна, може би една от най-добрите, които се поставиха през тази година. Слава богу не се наложи да правя асоциации с американския филм, нито други аналогии, но определено имаше придържане към книгата на Кен Киси + задължителните малки, едва забележими, но твърдо на място, добавки от Сашо Морфов, в типичния за него балкански хумор.
Рени Врангова, в ролята на сестра Рачид е изключителна – ролята й е отрицателна, но тя е толкова убедителна в нея, че по някакъв начин се замисляш над поведението й и се опитваш да я разбереш. Спокойно изражение на лицето, мек и вежлив тон, плавни движения и се чудиш това ли е „чудовището”, което на практика диктува правилата в клиниката? А тя самата е толкова крехка и мъничка сред всичките мъже на сцената. Но именно в това противопоставяне, от една страна на външен образ, а от друга – характер и същност, идва създаването на силната роля, с която Врангова се справя чудесно. Другият актьор, който невероятно ме впечатли, е Иван Бърнев. Този човек не престава да ме изумява с таланта си. В каквато и роля да се превъплъти, винаги го прави толкова всеотдайно и по толкова убедителен начин, че просто те потапя в играта си и те отнася със себе си в света на героя си. Той е в ролята на Били – заекващ, асоциален, но невероятно добродушен младеж, попаднал в клиниката под въздействието на властната си майка. Движенията му, говора, безумния поглед на моменти, са толкова реалистични, че съвсем правдоподобно си изграждаш мнение, че самият той е такъв. Не знам защо, но докато го гледах от сцената се сетих за моето първо гледане на Леонардо ди Каприо в „Защо тъгува Гилбърт Грейп?” След филма, дълго време, аз си мислех, че това не е актьор, а си е човек с отклонения, който „играе” себе си. Останах като втрещена като го гледах години по-късно в следващата му роля и там си беше „нормален”... И разбира се няма как да не спомена за поредното силно превъплъщение на Деян Донков. Коментирах с приятели точно неговия образ, някои споменаха, че преиграва и е дразнещ на моменти, аз не открих подобно нещо, дори се забавлявах на моменти, макар образът да му е трагичен като цяло. Тази енерция, която е подел със силни роли последните няколко години, дано да продължи дълго време още. Много силен и талантлив актьор е, отдаден на театъра с цялото си съзнание и дано повече талантливи режисьори го ангажират, за да извадят от него най-доброто.

Другата постановка, която гледах с удоволствие, беше „Фрида”, в Младежки театър „Николой Бинев”. Режисьор е Веселин Димов, а пиесата е дело на Саня Домазет – сръбска авторка, която присъства и постановката, когато бях и аз – 10-ти декември. Играе се в камерната зала, на сцената е едно огромно легло, върху което се случват почти всички действия в пиесата. Станка Калчева е една властна и силна Фрида Кало, която напук на всички болести, през които минава тялото й, духът й остава несломим, а цялата енергия влага в таланта и изкуството си. По много интересен начин са преплетени случки и сюжети от живота й в Мексико и Америка, срещите й с баща й, сестра й Кристина (Искра Донова), приятелка от детството Мария (Койна Русева), американската й любовница (Елена Бърдарска), Антонен Арто (Вежен Велчовски), както и с революционера Лев Троцки (Малин Кръстев), с когото са имали бурна любов. Несъмнено и логично най-много време и внимание е отделено на отношенията й с любовта на живота й – Диего Ривера. Цветан Даскалов не ми влизаше в представата точно за тази роля, но именно той играе съпруга на Фрида. За мен най-ценното и красивото в цялата постановка бяха костюмите (заслугата е на Антоанета Костова) и бижутата на героините, особено тези на Станка Калчева, която през цялото време игра с венец от живи цветя на главата си. Забележителна сценография, ефектна мултимедията (дело на Евгения Сърбева), която се прожектирваше върху цялата сцена и върху самите актьори – картини на Фрида Кало, абстракни платна, фотографии, които внасяха много интимна атмосфера и колорит в целия спектакъл. Колкото и да харесвам Станка Калчева и да имах големи очаквания да я видя в тази роля, някак тя не ми се връзваше в образа на Фрида Кало. Нямам обяснение за това. Актрисата си свърши перфекно работата, но някакси ролята не беше подходяща за нея. Четох някъде интервю с режисьора на постановката, че идеята да постави този спектакъл е била много отдавна, отлежавала е с години. Първият му избор за актриса в образа на Фрида, е бил Диана Добрева, но тя отклонява поканата, тъй като в този период повече се е вълнувала от режисьорската работа, отколкото да е на сцена. Вторият вариант е бил за сцената на „Сълза и смях”, а в главната роля да е Бойка Велкова, но проектът се е разпаднал заради липса на достатъчно финанси. Само може да се гадае какъв щеше да е резултатът, ако някой от двата варианта се е бил осъществил. Лично за мен щеше да е любопитно да видя Диана Добрева в образа на мексиканската художничка, а и мисля, че визуално и витално тя най-много се доближава до образа. Подобни сравнения и догадки винаги ще ги има, още повече, че преди няколко години излезе един чудесен филм с едноименното заглавие, в което Салма Хайек беше в главната роля и беше изключителна. Но въпреки всичко това, постановката в Младежкия театър заслужава да се види от повече зрители, най-малко защото е един нов, модерен и ексцентричен на моменти, прочит на живота на Фрида Кало, който може само да допълва и надгражда образа й от всичките опити правени досега.