петък, 20 август 2010 г.

The Final Countdown


От май месец не съм излизала отпуск и малко още ми остава до моята лятна почивка. Обичам да ходя на море през септември. Когато повечето хора са се върнали от почивка и се настройват за влизане в релси на работата си; когато въздухът не е така задушен, а приятно топъл; слънцето е галещо, а не неприятно щипещо; когато морето е топло, а не горещо; когато го няма досадния и шумен наплив от туристи, с които трудно се разминаваш по плажа и по улиците, а разходката вечер, се обезмисля сама по себе си.
Искам отново да съм в любимия Созопол, на любимата Аполония, сред любимите си приятели. Искам да съм на плажа и да усещам меките слънчеви лъчи, да усещам пясъка по тялото си, а кожата ми да чувства солените ласки на морето. Искам вечер да се разхождам из романтичните улички на Стария град, да слушам уличните музиканти, да гледам шоуто на уличните танцьори, жонгльори и артисти, да зяпам безцелно сувенирите, макар да са едни и същи всяка година, да вляза в любимите си художествени галерии. Да се разхождам по кея и ресторантчетата около Стената, та чак до Скалите, където вятърът е необичайно силен и дори студен, но пък ти дава цялата свобода и безгрижност на света. Вечер, след поредната доза театър, да се слея с тълпата и да чакам концертите от Амфитеатъра пред Билетната каса. Да си купя сладолед или пица на парче и да седна отпред на пейките, или направо на бордюра, ако няма места и да чакам да започне концерта. Да го слушам в приятната компания на приятели и да виждам други такива, които са в града и се засичаме по улиците, да се уговорим за по-късен час да се видим за по едно-две в някой от символите на нощния живот в града – Малката и Голямата Текила. Да се прибера накрая в квартирата приятно уморена и зашеметена от приключенията през деня и веднага да заспя с мисълта за очакване на изненади още на следващия ден. Да се събудя от слънчевите лъчи на утрото, да изляза на терасата с усмивка на лице, по тениска, невчесана и боса, докато пия ароматно кафе или капучино, отвътре да ми иде да изкрещя добро утро на целия свят. И този цикъл да се повтаря, без да ми омръзне, за всичките дни на почивката, които отсега знам, че ще свършат неусетно бързо и само тенът на кожата ми, емоциите от преживяното, пясъкът по хавлиите и снимките ще са доказателство, че съм била там.
Остава точно една седмица до тръгването ми.

Няма коментари:

Публикуване на коментар