Me & U2 @ Istanbul

Твърде дълго отлагах следващия си пост тук по ред причини, главната от които е мързелът ми, признавам си направо. Иначе ми харесва да влизам в блога си за да чета чужди публикации. Имах и доста работа по разни месечни и 9-месечни приключвания, умора, апатия, лека следлятна депресийка, неминуема в последните няколко години, поредното остаряване в неделя...

Но днес ми се пише и ще пиша. Ще пиша за концерта на U2, който гледах в Истанбул на 6-ти септември тази година. Искам отново да си припомня и да съпреживея тези вълшебни 3 дни, през които бях там и дано успея да предам от части поне емоцията, която ме тресе все още. Сигурно някои хора, които четат това, са били там, или най-малкото познават такива, които са били, може и в Атина (3 дни, преди този в Турция), тъй като бяхме много българи – хиляди!

U2 са ми любима група, много специална за мен, свързана с много преживявания, случили се през досегашния съзнателен живот. За себе си ги открих за пръв път, когато бях в първите години на студентството ми – в едно малко кино, годината беше 1994, филмът: „Blown Away” с Джеф Бриджис и Томи Лий Джоунс, а в част от саундтрака бяха включени вечните "With or Without You" и "I Still Haven't Found What I'm Looking For". Сещам се, че излязох от киното зашеметена, все едно ударена с чук, музиката кънтеше в главата ми и не мирясах докато не изкупих всичките им излезли до момента техни албуми, тогава още на касетки. Вярно е, че бях слушала доста от техните неща, но никога не им бях обръщала по-специално внимание като група. Последно беше излязъл албумът им “Achtung baby”, брат ми го слушаше денонощно и въпреки това аз продължавах да си слушам моите си неща. Доста по-късно, именно “Achtung baby”, ще стане и остане и до днес любимият ми албум не само техен, но и като цяло. За мен е завършен и съвършен във всяко едно отношение. Албум, който мога да слушам нон-стоп и по всяко време, без да прескачам нарочно една или друга песен и всеки път да откривам нови и нови неща в него – като поезия, музика и настроения.

За пръв път ги гледах наживо през 2006 г. в Мюнхен. Имам много добра приятелка, която живее там, тя успя да купи билети за мен и още 4 приятели и се организирахме на една екскурзия до Германия, на гости на Г., като заветната цел беше концерта на Olympiastadion, част от Vertigo-tour. Няма да описвам как беше там, доникъде няма да ми стигне времето и мястото. Но все пак видях нещо много любимо мое наживо, макар и от много далечно разстояние...

Четири години по-късно отново ги видях. Те не идват в България, но аз когато имам възможност, ходя тях да видя, още повече, че бяха съвсем наблизо, в съседна държава. Билетите ги пуснаха в онлайн-продажба на 01.11.2009 г. Сигурно съм била сред първите „луди”, които си резервираха билет за концерт, който ще е почти една година по-късно, без да се знае дали ще се състои изобщо, дали ще сме живи и здрави до тогава, дали въобще Светът ще съществува! Още помня вълнението, с което направихме тази покупка с един приятел, който имаше кредитна карта, а аз имах домашен и-нет – перфектната комбинация, която беше нужна за целта, плюс голям ентусиазъм, кафета и енергийни напитки, здрави нерви и търпение докато „отворят” сайта за продажба точно в 0.00 ч. Очаквах билетите бързо да свършат (все пак това е първи концерт на U2 в Турция), интересът да е голям и онлайн-системата да блокирва, но изобщо не се случи това, напротив – в 0.15ч ние вече имахме заеветните билети, както за нас, така и за някои наши приятели! Помня, че от вълнение не успях да заспя дълго нея нощ, а бях на работа сутринта... Трябваше да чакам близо година време докато същата тази мисия се осъществи, а билетите бяха само едно начало.

Още от началото на лятото започна подготовка за предстоящото пътуване. В крайна сметка момчето, с което купувахме билетите се отказа, но причината бе лична и хубава за него. Сигурна съм, че един ден ще посети ако не концерт на групата, то поне Истанбул, както той много искаше. Още пазя кутия с локум за него и все още той не е намерил време да си я вземе :)

Няма да пиша за приключенията ми в Истанбул – град, от който останах очарована, без да съм го искала, случи се спонтанно и неочаквано, но не се противих изобщо, отдадох се на магията на Ориента. Бях ходила там преди 9 години, също за един концерт, но тогава не се впечатлих особено. Сега беше различно – беше хубаво, беше красиво, беше екзотично, беше различно. Със сигурност искам да се върна отново там някой ден и да се разхождам из този древен град, в който всяка частица от него е част от Историята.

Успяхме да влезем на стадиона близо 4 часа преди подгряващата група, в случая „Snow Patrol”. Имаше само един вход за хората, които имахме билети за терен, чакаше се на огромна опашка, буквално километрична, минаваше се през няколко охрани, но в крайна сметка екшъна с това приключи благополучно, като се прередихме най-безсрамно и си спестихме няколкочасово висене. Не се гордея с това, не ми допадат подобни евтини изцепки, но заради тази тъпа организация и каузата, за която бях там, не съжалявам.

Като влязох във вътрешността на стадиона, като видях огромното съоръжение на сцената, която преди това само по снимки и клипове бях виждала, такава еуфория ме изпълни, че скачах като малко дете. Успяхме да се придвижим доста напред за места, точно в средата и вече спокойни, започнахме да се оглеждаме за познати, да правим снимки наред по стадиона и на нас самите насред него, да разглеждаме в детайли мащабната конструкция на сцената, каквато само грандомани от ранга на U2 могат да си позволят. Докато чакахме, успях да отида до палатката с мърчандайзинг, където продаваха тениски, плакати и значки на групата и с последните заделени турски лири да си купя тениска за спомен от това турне. Близо час чаках и се оставих да ме мачкат и пререждат несправедливо разни турци и грамадни руснаци, но си заслужаваше!

Заваля дъжд, както и се очакваше. Не силен, но все пак се наложи да вадим дъждобраните. Покриха и сцената, стана студено и гадно, но със скъсяването на часа до концерта, трепетите се увеличаваха. Точно в 20ч излязоха „Snow Patrol”, дъждът беше поспрял, вяло посрещане, стадионът беше полу-празен, да не говорим, че по трибуните почти нямаше хора, освен няколко под главната козирка. Честно казано очаквах повече от британските момчета, но ми се сториха доста еднообразни и скучни. Отделиха повече внимание и отправяха повече благодарности към Crew-то на турнето, защото им беше последна спирка от съпорта на U2, отколкото да се вълнуват от публиката пред тях. Crew-то съответно им върна жеста, като бяха налягали по сцената и ги аплодираха по-бурно от самата публика и по екраните на видео-стената даваха повече техническия екип, отколкото публиката или самите музиканти. Последното парче, най-известното за мен “Chasing Cars” беше изпято съвместно от вокала на групата и шефа на Крю-то, но и това не успя да ентусиазира публиката, която беше през повечето време безразлична към тях. Гадно ми е да призная, че и за U2 беше нещо подобно, може би една идея по-радушно посрещане имаше, но като цяло турските фенове не са сред най-емоционалните публики, що се отнася до концерти на НЕ-турски изпълнители.

След „Snow Patrol” бяхме принудени да чакаме почти 2 часа за да се появят звездите на вечерта. Изобщо не се съмнявах, че ще се забавят, знаех, че са големи гъзари, особено Боно и са над времето и нещата, но толкова време да ни оставят на студа и остатъците от дъжда, беше доста прекалено от тяхна страна. Аз бях ужасно изнервена вече, както и останалите около мен (в по-голямата си част българи, разбира се), но в шеги и закачки, не крайно злобни по адрес закъснението на Боно и Ко., мина и този остатък от време.

И часът настъпи... Светлините угаснаха, зазвучаха началните акорди на „Space Oddity” на вечния и супер любим Боуи, цялата настръхнах, започнах да крещя, тълпата подде викове и стана доста шумно, а на екрана прожектирваха директно музикантите, които крачеха от гримьорните до сцената, като с приближаването и качването им по стълбите, шумът се засилваше... Качиха се на сцената, започна светлинното шоу, музиката, парчетата едно след друго, кое от кое по-любими и чакани... Скачах и пеех с цяло гърло, точно пред Боно, на някакви си 15-ина метра от мостчето, което свързваше сцената с публиката. Не успяхме да чуем новите парчета от предстоящия албум, които са свирили на предходните концерти, но аз лично се радвам за това, защото исках да чуя старите и тези от последния албум, които знаех наизуст и обичах до болка. Няма да описвам мощното и грандиозно осветление, видео-прожекциите, тематично подготвени за всяко едно парче, звукът... Всичко това, не може да се описва, трябва да се изживее, на живо, на стадиона, един спектакъл, който трае около 2 часа, но остава за цял живот, една емоция, която те държи до край.

Единствено публиката дето си остана вяла, а Олимпийският стадион „Ататюрк”, огромен и красив, така и не се напълни поне на половина – доста срамно всъщност. Естествено българите бяхме най-живи, раздаващи се, пеещи и скачащи на всяко парче пред изумените погледи на турците, но колкото и много да бяхме, все пак масата си беше местна публика и за съжаление не успяхме да ги заразим с нашия шумен ентусиазъм. Единственото парче, на което турците пяха и живнаха, не беше на U2. Боно изкара на сцената възрастен турски изпълнител - Зюлфю Ливанели, който явно беше местна звезда и в знак на приемственост, за добре дошли, поздрави групата с негова песен, на турски. Целият стадион пееше! За пръв и последен път си разменихме ролите – ние, българите и останалите чужденци, кротко гледахме и слушахме, а всички турци, буквално до един, пееха с пълно гърло и с дясна ръка на сърцето. Направо да се разплачеш от умиление... С очите си видях как след това изпълнение, много от хората по трибуната си тръгнаха масово, а беше едва разгарът на концерта. Не обичам да съм крайна, но след това, което видях и като се абстрахирах донякъде от това, което се случваше на сцената, мога смело да заявя, че Истанбул не заслужава U2!

Когато имах възможност правех снимки, но определено предпочитах да се радвам на концерта и да изживявам всяка секунда и частичка от него. Когато започна „In A little While” – супер любимо парче, което не очаквах да изпълнят, защото със сигурност не е сред хитовете им, направо пощурях и реших да го заснема на клипче. Радостта ми беше огромна, когато Боно изкара на сцената една турска девойка, която не знаеше на кой свят се намира милата (напълно я разбирам, макар да не съм го изживявала този момент ЗАСЕГА хихи) и си казах ето, нацелих момента кога да снимам... Оказа се, че тъй като досега не съм правила клипчета, нищо не се е получило. Не съм добра в техниката, явно не съм направила нещо, както трябва, но така или иначе, нямам видео от концерта. Мацката, до колкото съдех по поведението и изражението й, не беше от феновете на групата, май по-скоро случайно беше на концерта. Радваше се, че е на сцена и й се обръща такова внимание, но със сигурност не знаеше песента. Но всъщност като се замисля и мен да ме изкара Боно на сцената (‘де тоз късмет), не знам дали ще мога да се задържа на краката си от вълнение, камо ли да пея нещо... Но със сигурност си беше голяма емоция и хубав жест от страна на Боно, който все по-рядко прилага този номер по концерти (преди години правеше това на “With or Without you”) да кани девойки на сцената, да им пее на ушенце и да танцува с тях под прожекторите, ех...

Друг велик момент за мен от концерта беше вторият бис от концерта, когато започна „Ultraviolet” – обожавам го това парче и се молех този път да го чуя и доживях накрая! Направо пощурях от радост като започнаха първите акорди от песента, а Боно излезе облечен в сако, обсипано от пришити към него рубинено червени лампички, а ретро-микрофон в същите такива светлинки се спусна отвисоко към него и той го хвана (към края на парчето се оказа, че е мултифункционален, като имаше закачалка към него, на която Боно закачи блещукащото си сако, а накрая самият той увисна него и се полюля на сцената), а цялата сцена беше обляна от същия този цвят... беше вълшебство! Толкова години жадувах да го чуя това парче, разплаках се докато пеех с Боно.

Продължих сълзливата серия със следващата ми любимост - “With or Without You”. Боно се закова на сцената, сам с микрофона, черните очила и с почти никакви движения, само Глас. Стоеше точно пред мен, на някакви си 15-20 м., фронтално, гледах го реално пред себе си, виждах изражението на лицето му, как си поема дъх, всички дребни мимики и жестове, пеех с него и съприживявах всяка една частица от текста, а сълзите се стичаха по лицето ми, без да ги крия, бяха от радост и емоция... Не можех да отлепя очи от него, беше много интимен момент, все едно се сливах с него, беше толкова близо и все пак не чак толкова... Far away, So Close…

Всичко мина толкова бързо, колкото и клиширано да звучи. Не споменах останалите музиканти, не защото не са значими, напротив – велики са, всеки си тежи на място, но безспорно Боно е лидерът и този, който приковава вниманието и погледите върху себе си. Слава богу, на този концерт беше по-смирен и не се впусна в разни политически изявления и пропаганди, беше умерен (в Мюнхен беше дразнещ на моменти да промъква между песните си политически речи), може би защото се съобразяваше с мястото, на което беше, при това за пръв път.

Грандоман, егоцентрик, ексцентрик, гъзар – както и да го наричат журналисти и (анти)фенове, отива му, по дяволите! Един от малкото хора, у които тези качества не ме дразнят. Защото притежава десетки други, заради които да го обичам и уважавам. Не само като артист, а и като човек, ангажиран с десетки каузи, в които неминуемо вярва и е отдаден.

Не знам как да го завърша този пост, имам чувството, че нищо съществено и полезно не написах в крайна сметка,а в същото време се получи много дълго, а не ми се искаше да е такова. Емоцията остава, държи ме още и ще е така дълго време. Искам още такива моменти да преживея, зареждат ме по неповторим начин, държат ме жива.

И все пак, за финал, няма да е зле да добавя и сетлиста от вечерта:

0. Intro: David Bowie's Space Oddity

1. Return Of The Stingray Guitar

2. Beautiful Day / Always Forever Now (snippet)

3. New Year's Day

4. Get On Your Boots

5. Magnificent

6. Mysterious Ways / My Sweet Lord (snippet)

7. Elevation

8. Until The End Of The World

9. I Still Haven't Found What I'm Looking For

10. Pride (In The Name Of Love)

11. In A Little While

12. Miss Sarajevo

13. City Of Blinding Lights

14. Vertigo

15. Crazy Tonight / Discothèque (snippet) / John I'm Only Dancing (snippet)

16. Sunday Bloody Sunday / Get Up Stand Up (snippet)

17. Mothers Of The Disappeared

18. Yiğidim Aslanım Burda Yatıyor

19. Walk On / You'll Never Walk Alone (snippet)

Encore(1):

One

Amazing Grace (snippet) / Where The Streets Have No Name

Encore(2):
Ultra Violet (Light My Way)
With Or Without You
Moment of Surrender