На театър: "Рицар на Светия дух"

"Рицар на Светия дух" - Камерна сцена на Народен театър "Иван Вазов", автор: Боян Папазов, реж. Маргарита Младенова, сценография и костюми: Даниела Олег Ляхова, в ролите: Иван Бърнев, Валентин Танев, Валентин Ганев, Ани Пападопулу, Теодор Елмазов и др.

"Когато преди две години Боян Папазов ми даде пиесата си, изпитах същото тъмно вълнение като тогава; приех идеята му Духът на убития да се завърне тук, за да прости на убийците си като най-точното проявление на Алековата същност; припознах в делира на Фильо образа на големия делир, в който се мята българският живот без памет - за разлика между лъжа и истина, добро и зло, градене и събаряне, напред и назад, подем и падение. И от който единствено и само Духът наш насъщен може да ни изведе. Да ни върне чувството за смисъл". Думите са на режисьорката Маргарита Младенова. За този спектакъл нямаше почти никаква реклама, не се шумеше по никакъв начин, някак незабелязано "кацна" на афиша на Народния театър в програмата за месец декември 2011 г. и ако не се зачетеш внимателно в участниците и тематиката, с лекота ще го подминеш. Не съм много сигурна, че аз като не го подминах, ме е огряло особено от това, защото не съм напълно сигурна, че схванах на 100% смисъла (идеята мисля - да), че и текста в някои моменти, тъй като значителна част от пиесата се говореше на архивен български от западните покрайнини, с елементи от македонския език и доста се напрягах за да разбера какво всъщност иска да каже героят, буквално. Странно, но приятно усещане беше да гледам постановка на Маргарита Младенова на сцената на Народния театър, с актьори от трупата на Народния. От "Сфумато", освен собствения си неповторим почерк и стил, беше "взела" и редовния си постановчик Даниела О. Ляхова, която отново е показала оригиналния си замисъл и го е претворила на сцената. Не случайно на входа, проверяващите билетите, предупреждават влизащите да не се качват на сцената и да не се навъртат опасно близо до нея. След като започна самата постановка, разбрах защо са били необходими тези предупреждения. Не е случайност, че това представление е номинирано за наградата "Икар" в категория "сценография" и мен лично няма да ме изненада, ако спечели. При това не толкова заради тежки декори и грандиозни костюми, а точно обратното - заради липсата на такива. Героите са едва ли не в дрипи облечени, особено Иван Бърнев се размята по сцената с един тежък балтон, който е поне два номера по-голям от неговия размер. Ето какво казва той по повод участието си в пиесата пред в-к "Дневник": "Едва когато седнахме да обсъдим текста, вече постепенно и полека започнах да вървя, да потъвам и захапвам нещата, да ми става все по-интересно и, разбира се - все по-трудно. Последните крачки са може би най-трудни, тъй като това е огромно нещо, което трябва да измислим как да извървим. Не е като тя (Маргарита Младенова) да ми е дала пиесата и аз да съм казал колко е страхотна. Просто ми каза, че има нещо за мен, че ме вижда в определена светлина, а аз знаех, че тя не е случаен човек. А и така съм настроен в момента, че ми се работи с отдадени режисьори, които имат какво да кажат точно в този момент. И с това, което правят, те са актуални и адекватни на случващото се, на живеенето ни в света и "Рицар на Светия дух" е нашата реакция, нашият поглед, нашият размисъл."

Освен Бърнев, който прави поредната си силна и отдадена роля, аз бях очарована от играта на Валентин Танев, макар неговият герой да е отрицателен, събрал куп неприятни, скандални и отблъскващи качества в характера си. Няма как да те остави равнодушен и да не се замислиш върху думите, които казва, защото те са гласността и становището на цяла една теза. И ако се приеме, че цялата пиеса представлява един своеобразен илюзорен и въображаем Съд за справедливост, чиито опоненти са Духът на Алеко Константинов от една страна (Бърнев), а от друга - неговите духовни и физически убийци, лично аз не се наемам да определя кой в крайна сметка печели Делото и дали е заслужено. Тезите са обосновани, а мечтите, илюзиите и блянът по човешката жажда за правда и справедливост остават поругани и недостатъчно аргументирани, за да наклонят решаващо везните в спора. Много идейна и много философска творба, типична за литературния стил на Боян Папазов. Не съм обаче съвсем сигурна, че ще остане достатъчно разбрана от по-голямата част от публиката. Което не го казвам в негативен смисъл, а с утеха, че все още я има смелостта (и/или пък лудостта?) да се поставят стойностни, дълбокосмислени и нелесно смилаеми текстове, при това от български автори, които провокират публиката да мисли и разсъждава, чиято цел не е да привлича количество зрители в салона, а да отсее качествените такива.

сн. Народен театър "Иван Вазов"

На театър: "Ревизор"

"Ревизор" - Голяма сцена на Народен театър "Иван Вазов", по романа на Н.В.Гогол, реж. Мариус Куркински, сценография: Никола Тороманов, художник на костюмите: Анна Панайотова, музика: Емилиян Гацов, в ролите: Мариус Куркински, Владимир Карамазов, Рени Врангова, Александра Василева, Юлиан Вергов, Леонид Йовчев, Весели Анчев, Йосиф Шамли, Димо Алексиев, Васил Драганов, Павлин Петрунов, Дарин Ангелов, Деян Ангелов и др.

Едва ли е имало по-голямо очакване за постановка през този театрален сезон, както беше за "Ревизор". Още като се заговори за акцент върху "руски сезон" в Народния театър, именно творбата от Гогол беше най-спряганото заглавие, което се очакваше да е ударното събитие на театралната сцена. Отварям една скоба, за да спомена останалите руски заглавия, които тепърва ще имат премиери, а първите три, още през м. март т.г.: Сашо Морфов - "Самоубиецът", Теди Москов - "Пурпурния остров" (по неговия любим автор Михаил Булгаков), Явор Гърдев - "Нощна пеперуда" (в каста са Михаил Билалов и Христо Петков, премиерна дата: 8-ми март), руският режисьор Юрий Бутусов - "Лов на диви патици" (участват Деян Донков и Ани Пападопулу).

Гледах "Ревизор" още миналата година и ако не беше мързела ми отлаганията ми да пиша в блога си, това ревю щеше да е актуално и с пресни впечатления, но нямам оправдание, затова няма и да измислям излишни причини. Както и да е. За самата постановка се изписа много по медиите, имаше голям отзвук сред културната програма, така че аз едва ли нещо ново и обективно бих могла да добавя, още повече, че съм пристрастна към творчеството на Мариус Куркински. Любопитно е да се види такава мащабна продукция на голямата сцена на Народния театър, където се вихрят рамо до рамо Мариус и Владо Карамазов в главни роли, а един куп известни актьори подпомагат мощно осъществяването на тази не лека и доста дълга откъм времетраене продукция. Бих отличила Рени Врангова, Александра Василева, Юлиан Вергов , Лео Йовчев и Павлин Петрунов с прекрасни роли и точен усет към идеята на самата творба. Мариус е във вихъра си, личи си, че е отдал цялото си сърце и душа в осъществяването на този проект, изпипал е до перфектност сцените, репликите, както своите, така и на актьорите, които режисира, а това едва ли е лесна задача, предвид бройката - 32. Радващо за мен беше да видя, че актьорите бяха себе си, не се опитваха да подражават на Мариус, с неговите характерни жестове, интонации и мимики, което е често срещано и неприятно явление в спектаклите, които той режисира, а самият той се е постарал (сигурно никак не му е било лесно) да бъде максимално изчистен и обран точно откъм неговите си специфичности, които са запазена марка "Мариус", по този начин се е "влял" в трупата си и не изпъква колоритно, както може би се очаква по презумция от него.

Въпреки тежките декори (прекрасна работа на Фичо), които на моменти дори изглеждаха огромни и несъразмерни за ръста на актьорите и това може би е търсен ефект за да се покаже невзрачността на героите в действителност, тяхната бедна и низка душевност; стилните и разнообразни костюми, Мариус, като режисьор се е постарал да акцентира върху силата и въздействието на текста и внушаването на самия смисъл на романа, именно чрез думите. Пиесата е насочена към масовия зрител, към всеки един човек, който има желание да види и чуе класическа руска постановка, със силен драматургичен текст, който е актуален и към днешна дата. Имах щастието и късмета да гледам постановката съвсем отблизо и действително беше много зрелищно и емоционално, препоръчвам го при избор на място, конкретно за този спектакъл.

Не искам да бъда разточителна и многословна в това ревю, защото няма да отива на характера и идеята на постановката. Знам само, че това е едно от представленията, които всеки човек, с интерес към театъра ще посети, независимо дали медиите, приятелите му, или разни самозвани блогъри ще му препоръчат или не :)

сн. Народен театър "Иван Вазов"

На театър: "За мишките и хората"

„За мишките и хората“ – постановка на Пернишки театър „Боян Дановски (в София се играе на сцената на театър „Сълза и смях“), по романа на Джон Стайнбек, реж. Асен Блатечки, в ролите: Калин Врачански, Асен Блатечки, Силвия Петкова, Васил Банов и др.

Харесвам много творчеството на Стайнбек и се радвам, че имах възможността да гледам негова творба на театралната сцена. Малко недоверчива бях като разбрах, че Асен Блатечки, освен изпълнител на една от главните роли, е и режисьор на постановката. Заглеждам се по театралните афиши отвреме-навреме и съм забелязвала, че той поставя и други неща и заедно със свои колеги-актьори-съмишленици обикалят големи и малки градове из страната. Не съм гледала тези постановки, но видях два плаката по Коледа в един малък град случайно – единият беше „Секс, наркотици и рокендрол“, а другият не му помня точно името, но беше отбелязано, че е по мотиви от пиесата на Захари Карабашлиев „Неделя вечер“. И на двете представления режисьор и изпълняващ една от ролите беше именно Блатечки. Някак съм предубедена към режисьорските умения на актьор, който е предобил самочувствие от статута си на роден секссимвол от телевизионен сериал, но въпреки това любопитството ми надделя и отидох да гледам постановката в „Сълза и смях“. Преди да започне представлението се сетих, че не съм гледала нито Блатечки, нито партньора му в „Стъклен дом“, другият секссимвол Врачански наживо и затова трепетите ми се увеличиха. Беше странно усещане да гледаш двама популярни актьори, които свързваш от играта им в тв сериал и пресъздават класически текст от американски автор. Лично за мен Блатечки беше по-убедителен в ролята си на умственоизостаналия, но добродушен Лени, затова много му помагаше и запазената му мярка – усмивката, която отиваше на образа му, докато Врачански ми стоеше дървено и рецетираше пламенно думите на Джордж – защитника и приятел на Лени, който в последствие става и негов убиец. Интересна роля има единствената жена в трупата – Силвия Петкова. За мен тя беше най-стойностното нещо в постановката – силна, красива и много убедителна.

Сещам се преди години, когато гледах едноименния филм с участието на Джон Малкович и Гари Синийз в главните роли, беше направо разтърсващ. Театърът е по-различно изкуство и лично аз не останах особено впечатлена от тази постановка. Но е радващо, че се поставят подобни класически произведения на театралната сцена, защото по този начин стигат по-близо и директно до по-младите зрители, които едва ли масово четат Стайнбек или който и да е друг автор от това поколение. А няма какво да се залъгваме, че те са в салона за да видят любимите си актьори от любимите си сериали.

сн. Богдан Богданов

Nine Inch Nails - We're In This Together

Не съм човек на равносметките, не съм правила, нямам и планове да започвам сега. Планове също трудно правя, най-общо казано нося се по течението, за добро или лошо. И нормално - и хубави неща са ми се случвали, и не чак толкова хубави. Но винаги с мен са били мечтите, надеждите. За по-добри неща, за по-истински и по-смислени.

Благодаря на хората, които ми писаха, макар да не ме познават лично и отправиха към мен мили и топли думи и пожелания за празниците. На свой ред връщам жеста със същото - нека новата година бъде добра, здрава, щастлива за вас и близките ви, да имате време за любими неща и хора и нека поводите за усмивки бъдат бързо и лесно начинание.

Изпратих една трудна и сложна за мен година, може би донякъде аз си я направих такава. Не че обичам усложненията, напротив дори, но осъзнавам заслугата си в случая.

Отново залагам на оптимистичната нагласа за новата година в самото й начало, макар да знам, че няма да е лека. Но този път ми се иска да участието ми в подреждането на моя живот да е по-дейно и определящо. Пожелавам си да вземам правилните решения и да подбирам стойностните хора около себе си и знам, че така максимално ще се улесня. За някои това може би изглежда елементарно, но за мен е доста трудно начинание и винаги е било такова. Защото се уморих от несбъднатости.

Музиката на Nine Inch Nails нямат особено отношение към празниците и в частност настъпването на новата година, но заложих на това парче, защото то беше едно от всичките хубави неща, които се въртяха в празничната нощ след 12ч. на първи януари 2012. Бях с любими за мен хора, с които по традиция от няколко години заедно празнуваме, които идват в този бар от различни краища на България, че и отвън, които не ги спира сняг, виелици, мокри и заледени пътища, "we're in this together now", защото знаят, че заедно ще си изкараме весело, ще пеем и танцуваме до зори на любимата си музика, заедно ще запалим бенгалския огън в 12, а след това заедно ще се смеем до сълзи над смешните късмети от новогодишните баници и заедно ще съжаляваме, че други някои любими хора не могат да са сред нас в тези моменти на споделено щастие.

Весела, щастлива и успешна Нова година на всички!