петък, 27 януари 2012 г.

На театър: "Рицар на Светия дух"

"Рицар на Светия дух" - Камерна сцена на Народен театър "Иван Вазов", автор: Боян Папазов, реж. Маргарита Младенова, сценография и костюми: Даниела Олег Ляхова, в ролите: Иван Бърнев, Валентин Танев, Валентин Ганев, Ани Пападопулу, Теодор Елмазов и др.
"Когато преди две години Боян Папазов ми даде пиесата си, изпитах същото тъмно вълнение като тогава; приех идеята му Духът на убития да се завърне тук, за да прости на убийците си като най-точното проявление на Алековата същност; припознах в делира на Фильо образа на големия делир, в който се мята българският живот без памет - за разлика между лъжа и истина, добро и зло, градене и събаряне, напред и назад, подем и падение. И от който единствено и само Духът наш насъщен може да ни изведе. Да ни върне чувството за смисъл". Думите са на режисьорката Маргарита Младенова. За този спектакъл нямаше почти никаква реклама, не се шумеше по никакъв начин, някак незабелязано "кацна" на афиша на Народния театър в програмата за месец декември 2011 г. и ако не се зачетеш внимателно в участниците и тематиката, с лекота ще го подминеш. Не съм много сигурна, че аз като не го подминах, ме е огряло особено от това, защото не съм напълно сигурна, че схванах на 100% смисъла (идеята мисля - да), че и текста в някои моменти, тъй като значителна част от пиесата се говореше на архивен български от западните покрайнини, с елементи от македонския език и доста се напрягах за да разбера какво всъщност иска да каже героят, буквално. Странно, но приятно усещане беше да гледам постановка на Маргарита Младенова на сцената на Народния театър, с актьори от трупата на Народния. От "Сфумато", освен собствения си неповторим почерк и стил, беше "взела" и редовния си постановчик Даниела О. Ляхова, която отново е показала оригиналния си замисъл и го е претворила на сцената. Не случайно на входа, проверяващите билетите, предупреждават влизащите да не се качват на сцената и да не се навъртат опасно близо до нея. След като започна самата постановка, разбрах защо са били необходими тези предупреждения. Не е случайност, че това представление е номинирано за наградата "Икар" в категория "сценография" и мен лично няма да ме изненада, ако спечели. При това не толкова заради тежки декори и грандиозни костюми, а точно обратното - заради липсата на такива. Героите са едва ли не в дрипи облечени, особено Иван Бърнев се размята по сцената с един тежък балтон, който е поне два номера по-голям от неговия размер. Ето какво казва той по повод участието си в пиесата пред в-к "Дневник": "Едва когато седнахме да обсъдим текста, вече постепенно и полека започнах да вървя, да потъвам и захапвам нещата, да ми става все по-интересно и, разбира се - все по-трудно. Последните крачки са може би най-трудни, тъй като това е огромно нещо, което трябва да измислим как да извървим. Не е като тя (Маргарита Младенова) да ми е дала пиесата и аз да съм казал колко е страхотна. Просто ми каза, че има нещо за мен, че ме вижда в определена светлина, а аз знаех, че тя не е случаен човек. А и така съм настроен в момента, че ми се работи с отдадени режисьори, които имат какво да кажат точно в този момент. И с това, което правят, те са актуални и адекватни на случващото се, на живеенето ни в света и "Рицар на Светия дух" е нашата реакция, нашият поглед, нашият размисъл."
Освен Бърнев, който прави поредната си силна и отдадена роля, аз бях очарована от играта на Валентин Танев, макар неговият герой да е отрицателен, събрал куп неприятни, скандални и отблъскващи качества в характера си. Няма как да те остави равнодушен и да не се замислиш върху думите, които казва, защото те са гласността и становището на цяла една теза. И ако се приеме, че цялата пиеса представлява един своеобразен илюзорен и въображаем Съд за справедливост, чиито опоненти са Духът на Алеко Константинов от една страна (Бърнев), а от друга - неговите духовни и физически убийци, лично аз не се наемам да определя кой в крайна сметка печели Делото и дали е заслужено. Тезите са обосновани, а мечтите, илюзиите и блянът по човешката жажда за правда и справедливост остават поругани и недостатъчно аргументирани, за да наклонят решаващо везните в спора. Много идейна и много философска творба, типична за литературния стил на Боян Папазов. Не съм обаче съвсем сигурна, че ще остане достатъчно разбрана от по-голямата част от публиката. Което не го казвам в негативен смисъл, а с утеха, че все още я има смелостта (и/или пък лудостта?) да се поставят стойностни, дълбокосмислени и нелесно смилаеми текстове, при това от български автори, които провокират публиката да мисли и разсъждава, чиято цел не е да привлича количество зрители в салона, а да отсее качествените такива.

сн. Народен театър "Иван Вазов"

Няма коментари:

Публикуване на коментар