понеделник, 28 май 2012 г.

На театър: "Евгений Онегин"


снимка: Театър на Българската Армия

„Евгений Онегин“ – Театър на Българската армия, по романа на Александър Сергеевич Пушкин, режисьор: Стайко Мурджев, драматизация: Юрий Дачев, сценография и костюми: Нина Пашова, музика: Петър Дундаков, в ролите: Иван Радоев, Анастасия Лютова, Анастасия Ингилизова, Явор Бахаров, Мирослав Косев, Пламена Гетова, Мимоза Базова, Георги Новаков и др.
Не знам дали все още се изучава романът „Евгений Онегин“ в училище, но по мое време беше едно от задължителните произведения за четене, дори до колкото си спомням, правехме и класно върху него. Сега си давам сметка за полезността от тези задължителни програми, които имахме тогава, иначе едва ли аз самата щях да съм чувала дори за тези класически романи.
Любопитно ми беше да видя тази постановка по няколко причини – текст, който ми беше любим в училище, но „прашасал“ оттогава в съзнанието ми; поставен от млад и все по-уверено доказващ се режисьор; нещо ново и значимо на сцената на позападналия в последно време ТБА; както и симпатията ми към Анастасия Лютова, която открих наскоро чрез Паякът.
Още като прочетох новината, че Иван Радоев ще е в главната роля, усетих лек негативизъм, но се опитах да го потуша и слава богу успях, а по този начин и се насладих на самата постановка, която в крайна сметка ми хареса, макар да имаше леко разочароващи елементи, за които ще спомена. Разбира се, за добро или лошо, зависи от гледната точка на зрителя, режисьорът не се е придържал плътно към класическия текст, следвал е схемата на романа, но за времето, с което разполага, е поставил акцент върху теми, които за него са важни и е сметнал, че може да доразвие. Без излишно описание на руското село, руската зима, руската душа и т.н., както е по роман, действието е насочено към драматичната и несподелена любов между главните герои – Евгений Онегин и Татяна Ларина. На втори план остават взаимоотношенията между другата двойка – поета Ленски (Явор Бахаров) и сестрата на Татяна – Олга (Анастасия Ингилизова), които също изграждат успешно образи, но далеч не с този интензитет, а са по-скоро като помощно средство за съпоставка с главната двойка. С изключение на прекрасната роля, която прави Мимоза Базова, в ролята на дойката, останалите герои ми бяха от безлични до откровено дразнещи. Към последните мога да причисля Мирослав Косев, в ролята му на слугата на Онегин – мосю Трике, който нямаше как да бъде по-пискливо-гръмогласен, да замята (меки)китки почти до счупване на ръка, да натъррртва френското си „р“ и вместо да е дискретен и незабележим като придворен, на моменти засенчваше с постоянното си досадно дърдорене и неподходящо появяване на сцена, своя господар. Пламена Гетова, в ролята й на майката на сестрите Ларини, прави едно вяло, почти безсловесно присъствие, сменящо няколко пищни рокли по сцената и наливащо се с вино, с повод и без повод. Като изключа всичко това, останалите герои бяха умело изградени, диалозите достъпни, впечатлиха ме много костюмите, съобразени с епохата, изчистената и ненатрапваща се сценография, музиката, която беше в тон с цялата идея на постановката. Бих добавила страхотната игра със светлината и полусенките, особено в частта, когато отразява мрачните състояния на Евгений Онегин, който жадува за свят без светлина и вечен мрак, които да са в синхрон с неспокойната му душа. Самият Иван Радоев е много достоверен в образа на Онегин. Лично аз, като бях ученичка и четях романа, си представях, че Онегин е всъщност Пушкин, или поне визуално прилича на него. На сцената Радоев е по-жив отвсякога, аз не го бях гледала толкова отдаден и живеещ в ролята си. Очите му блестят в полу-мрака, на измъченото му лице ясно е изразена досадата и отегчението, които са резултат от разгулния му живот в големия град, както и ироничната насмешка, с която се отнася към живота в провинциалната губерня и хората, с които общува там. На фона на развиващото се действие в дома на семейство Ларини, ясно изпъква различността на Онегин – той, градският плейбой, свикнал с охолството, обноските, баловете и постоянното женско внимание, които в един момент го отегчават и търси спасение от тях, далеч от града. От другата страна са неговите домакини, които всячески се опитват да спечелят неговото внимание и одобрение, леко досадни, повече наивни и простодушни и все пак повече истински, отколкото Онегин някога е бил и отдавна е забравил за това. Едновременно мечтаещ да се слее с тях, да се вмъкне в спокойствието, характеризиращо живота им, а в същото време отегчаващ се от еднообразието на битовизма им. Явор Бахаров, в ролята на младия поет Ленски, е всичко онова, което Онегин би искал да притежава – младост, ентусиазъм, идеализъм, дух и жажда за живот, но в същото време осъзнава, че заради апатията и нихилизма си, обрича мечтата си на провал. Съдбата му поднася случайната и буквална възможност да застреля тази мечта, от което трагизмът му става още по-дълбок.
Женските образи също имат своето противопоставяне, макар то да е базирано на роднинска основа. Двете сестри Ларини са различни не само като характер, интереси и душевност, но и по външност. Всяка устремила се да подреди живота си, готова или не да направи компромиси в името на бъдещето си и каква е цената за това. Интересна е съпоставката и на двата централни образа – Евгений и Татяна. Иван Радоев и Анастасия Лютова са много красива и елегантна двойка на сцената. Удоволствие е да се наблюдават сцените, в които са заедно и синхрона между тях е явен. Изящните костюми, особено в последната част, където действието се развива в големия град, допълнително подчертават стила на епохата и характера на героите.
Лично аз очаквах повече от тази постановка, защото тя предразполага към една по-смела и по-дълбока гледна точка и щеше да ми е любопитно да видя такава от режисьора и за която всъщност да пиша, а не да правя размишления върху самия сюжет. Може би различното, което си е позволил Стайко Мурджев в своята версия е да подмени съпруга на Татяна Ларина – вместо да я омъжи за възрастен и безпомощен генерал, както е в романа на Пушкин, режисьорът я е врекъл на младия и красив братовчед на Онегин, сякаш за да засили още повече ревността и отчаянието на главния герой, който е негово копие на външност (в ролята е Веселин Анчев). Застанали един до друг, борещи се за вниманието на любимата жена, за единия каузата е обречена отдавна, а другият среща равнодушието й.
Една красива, истинска и тъжна история за трънливият път, който изминават, за да срещнат душите и трагизмът, последвал от несрещането. Сигурно всеки човек има в живота си поне една такава несбъдната любов, провалена от копнежи, несигурност и неслучване. Затова и самият сюжет докосва душата по толкова интимен начин. Финалът е драматичен и трагичен, тъжно е да гледаш в какво се е превърнала една неосъществена на време любов, когато ролите са разменени и нараненият преди, наранява сега - още по-брутално, още по-жестоко, осъзнавайки или не, че болката е еднаква не е само за любимия някога, а и за него самия.

Няма коментари:

Публикуване на коментар