На 26-ти май присъствах на едно дългоочаквано от мен събитие. Видях наживо моят любим съвременен български автор - Захари Карабашлиев. Откакто миналото лято прочетох на един дъх романа му "18% сиво", вече открих новия си любимец сред младите творци на бг литературата ни. Всичко стана съвсем случайно. Никой познат или приятел не ми даде книгата, може да се каже, че тя ме намери в книжарницата - много стилна и грабваща корица, със страхотен дизайн. Разбира се бях чела отзиви за книгата от непознати читатели чрез интернет и в пресата. Това рядко ми влияе по принцип, но явно в моят случай се получи и имаше ефект. В интернет открих и блога му, който е дизайнерски изпипан, стилен, изчерпателен, любопитен и все пак ненатрапчив. Не вярвам, че някой, който е чел романа, е останал безразличен. Той грабва от първата, до последната страница. Трудно ми беше да осмисля факта, че това е дебютната му творба всъщност, а стилът му е като за написал поне 100 книги преди това! Рядко ми се е случвало да бъда увлечена толкова от някоя книга в последните години, при това от български автор. Не твърдя, че съм мерило или критерий за това, или съм прочела тонове книги, нищо подобно. Пиша това като средно статистически читател, като фен на новите неща, които се случват в измъчената ни откъм културни събития държава (книги, филми, театри) и винаги подкрепяща ги. След "18% сиво" си купих и другата книга на автора "Кратка история за самолета" - сборник с разкази, написани в същия увлекателен стил, който така ме впечатли и с предишната му книга. В интернет открих, че Захари има и собствен блог, в който публикува разни истории, мисли и въобще негови си хрумки. Открих и негови статии в някои от списанията, които четях, а преди това не бях обръщала внимание на името на автора, но самите статии харесвах и споделях написаното. Определено съм фен на стила му - грабващо увлекателен, лек, интелигентен, забавен, умерен и най-вече истински и искрен! Нещо, което рядко съм откривала досега за себе си. Възхитена съм, а това рядко ми се случва наистина. Друг автор, който съм открила преди доста години, за себе си, със собствен стил, който обожавам е Уилям Уортън. За съжаление не съм го чела в оригинал, така че до голяма степен заслуга за влиянието на неговото творчество върху мен, са изиграли и преводачите му за България. Имам и съм чела всичките му книги, които са издадени на български. Харесвам страшно много историите му, разсъжденията му и начина му на предаване на тези истории. Не искам да правя паралели между двамата автори (нямат нищо общо помежду си), просто отбелязвам с голямо задоволство, че вече освен любим не български автор, вече си имам такъв и български.
След това малко лирическо отклонение, искам да се върна отново върху темата за Захари и реалната ми среща с него. Съвсем случайно прочетох, че ще присъства от еди-колко-си-часа, на еди-кое-си-място и просто беше написал "ще поговорим". Аз естествено нямаше какво да говоря, исках той да говори, да го гледам и да го слушам, да наслагам за себе си образа му, който съм си изградила за него чрез публикациите му. Нямаше как да пропусна тази възможност, защото който е запознат с него знае, че от много години той живее със семейството си в Щатите. И това предопредели до голяма степен важността на събитието за мен, а и не само. Разбира се ужасно бях притеснена как ще мине самата среща, какъв ще е наживо, дали ще ми хареса, дали пък не съм го идеализирала за себе си по някакъв начин... Винаги го има това притеснение при мен, когато поемам риска да видя нещо любимо наживо - така се случи, когато в далечната вече 1998 г. пътувах до Прага специално за да гледам за пръв път любимата си група, след това, години по-късно, успях да гледам в Мюнхен друга много важна за мен група, преди няколко години избягах от работа за да видя наживо любимия си режисьор Вим Вендерс, когато беше в София и си взех автограф, та сега, същото ми се случваше и със Захари. Слава богу, притесненията ми не се оправдаха и останах очарована вече и от човека Захари Карабашлиев, не само от писателя. Много малко хора бяха там, барът беше барнат доста баровски, но атмосферата се разчупи от появяването на сцената на човека, заради когото се бяхме събрали - усмихнат, ведър, лъчезарен и есествен. Веднага ме спечели с държанието си, съвсем небрежарски и приятелски, говореше свежо, усмихваше се и не спря до финала да се оправдава, че е притеснен и затова говори много. Very sweet :) Доста интересни и забавни случки разказа за себе си, книгите си, постановките, които са написани от него и се играят в момента, за бъдещите такива, за живота си в Щатите... На финала успях да си взема автограф от него върху предварително носената от мен любима негова книга "18% сиво", като освен името си, и досега не успявам да разчета какво ми е написал за посвещение (сигурно в предишния си живот е бил доктор ;)
Толкова ми се искаше да му кажа много неща, но за разлика от него, аз като съм притеснена, не говоря, а губя ума и дума, както се получи и този път. Все пак успях да му кажа колко харесвам книгата и че благодарение на нея и на него, като неин автор, съм се запалила по книгите на младите български творци, които излизат на пазара и купувам техни книги (определено това му хареса). Успях да му споделя и че все още никой от тях не ме е "грабнал" толкова, колкото него. И това е факт. А ми се искаше, ако имах повече време да му кажа много други неща, да поговоря с него, макар и за 1/2 час, който за мен би бил безценен в неговата компания - че слушаме еднакви групи, че имаме доста любими общи филми, че благодарение на неговата препоръка в блога му, прочетох "Хищни нокти" и страхотно ми хареса! Книга, която по принцип едва ли бих си купила не само заради ужасната корица, заради тъпото заглавие, а и сръбския й автор нищо не ми "говореше". Че като дете също правех разлика между вафлите "Тракия" и "Осем" и недоумявах как повечето от другарчетата ми тогава не ги различаваха. А "Тракия" бяха супер яки вафли, за разлика от отвратителния крем на "Осем". Когато бях летните ваканции на село, Бог да го прости дядо ми, купуваше всяка седмица по една голяма кутия вафли "Тракия", вътре бяха по 50 броя и струваха 3лв. и нещо - много пари тогава. Голяма част от тях унищожавах тогава сама. Както и да е, не искам да се отклонявам от темата, а имам този недостатък...
След тази среща си тръгнах окрилена и одухотворена. Радвам се, че бях там, че го видях, че го слушах и най-вече образът, който си бях изградила за него, не беше различен с реалния му. Макар и на тази голяма възраст, на която съм аз, не ме притеснява фактът, че си имам "кумири". За някои, включително и майка ми, това е много наивно и детинско, но аз не смятам така. Доста хора, с творчеството си, са ми повлияли по някакъв начин, до определена степен за формирането ми като личност. Не се срамувам от това и не го крия. Мога само да им благодаря, макар и не лично, поради различни причини. Надявам се да имам още такива срещи с хора, които са ми повлияли положително и емоционално в живота. Захари е един от тях, вече със сигурност. Иска ми се това да не е последната ми среща с него и неговото творчество.
Няма коментари:
Публикуване на коментар