вторник, 25 май 2010 г.

Berlin - Faraway, So close…


Ето че измина цяла седмица откакто се върнах от Берлин, а все не намирах време и смелост, до сега, за да напиша за това. Дори сега се „застраховам” предварително, че няма да е пътепис и няма да е със сигурност изчерпателно, а ще е нещо като отбелязване на факта, защото нито думите ще ми стигнат, нито ще мога да си позволя толкова време да отделя да опиша всичко, а и със сигурност бих отегчила този, който чете това.
След многото перипети преди полета, най-сетне нашата малка и сплотена групичка от 4 човека (всъщност бяхме 5, но другият човек се присъедини към нас от Лондон) отлетя и се приземи успешно на летище Тегел в Берлин. Ще се наложи лирическо отклонение. Бях споменала преди това, че Берлин е жадувана и мечтана дестинация от мен откакто се помня. Никой град преди не съм мечтала да посетя толкова силно, както Берлин. Мислех си, че един ден, някога, когато ми се случи, че ще кацна там, едва ли не ще целуна земята на летището още, сърцето ми ще се пръсне от радост и направо ще получа удар на място. Нищо такова не се случи, слава богу. Кацнахме в една мрачна и студена берлинска утрин, някъде към 10ч. немско време. Всички освен мен бяха ходили вече в Берлин, дори го познаваха достатъчно, така че се оставих на тяхната интуиция да ми покажат най-същественото... но дори и несъщественото за мен имаше значение, тъй като все пак аз съм в Берлин, за Бога! Исках всичко да видя и обходя, а разполагах само с 4 дни. Още не самия терминал, докато чакахме за автобус към центъра, забелязах, че имаше едно микробусче до нас, около което с багажи и куфари се суетяха малка групичка хора. Бяха само на 3-4 метра от нас и съвсем случайно се загледах и разпознах сред тях Камен Донев. Сърцето ми се учести, направо не можех да повярвам, че го виждам насред Берлин! Явно сме пътували в един самолет, но не го видяхме вътре. Той забеляза, че го зяпаме съвсем недискретно, стори ми се, че малко се смути от тази наша нетактичност, но не мисля, че го притеснихме с нещо. Беше готино това - да ми започне пътешествието в Берлин с виждането на един от любимите ми бг актьори, които ужасно много харесвам и ценя като творец. Веднага пуснах смс на една моя много близка приятелка, която също като мен му е фенка и която също имаше вероятност по едно време да бъде с нас, но нещата се провалиха в последствие.
Няма да описвам подробности, макар и за 4 дни, видяхме толкова много неща, че всяка минута буквално беше изпълнена с нещо случващо се, с история. Още първия ден, веднага щом хвърлихме раниците в хостела, излязохме из града. Да отбележа, че през по-голямата си част бяхме в Източната част, т.е. тази, която е с повечето забележителности. За мен беше вълнуващо да стъпвам по тези улици и тротоари, да дишам въздуха, да усещам цялата тази атмосфера, която е наситена с толкова много история, съдби и настроения през годините. И всичко това се усещаше! Няма да описвам забележителностите, които видяхме. Всички тези сгради, които бях гледала на снимки, по филми, за които бях чела... да ги видя с очите си, да ги докосна с пръстите си – беше невероятно! Това е градът, който е вдъхновил велики и важни за мен хора, които мен съответно вдъхновяват с творчеството си – Wim Wenders; U2 записват именно в Берлин любимият ми техен албум Achtung Baby; Depeche mode за записали голяма част от албума си от 1993 г. – Songs of Faith and Devotion – все още мой любим техен; членовете на любимата ми бг група и до днес – Нова генерация, винаги са изказвали възхищението си от този град, неслучайно имат и парче, със заглавие „Берлин”, което започва с думите „Das Leben in Berlin ist wunderbar!”; IAMX от години напуска родния Лондон, за да твори именно в Берлин и т.н. Какво повече да кажа? Думите са излишни. Който е „на моята вълнА”, ще ме разбере напълно, вярвам...
Вечерта успяхме да усетим и нощния живот на града. Бяхме в един от най-големите и известни ъндърграунд клубове – К17, който е на пет нива и на всяко ниво имаше различен стил музика – от синт-поп, през рок, метъл и се стигне до готик. Ние бяхме на концерта на 6 млади и почти неизвестни групи, 3 немски и 2 шведски. Залата беше не много голяма, а вътре бяхме не повече от 50 човека, включително и с членовете на групите.
На другата сутрин като се събудихме, валеше дъжд. Облякохме се за студено време, а то беше ледено студено, защото имаше ужасно силен и противен вятър. Температурата беше около нулата сигурно. А точно за него ден бяхме планирали да отидем на най-мечтаното от мен място – Бранденбургската врата. Направо настръхнах като я видях отдалеч още. Беше величествена, но по-малка по размер, както съм си я представяла. Снимах я отвсякъде, а дъждът валеше ли, цял порой се изля... Имаше доста футболни фенове по улиците и в метрото, които бяха дошли в Берлин специално за финала за Купата на Германия между Байерн Мюнхен и Вердер Бремен. Движеха се на групички, по-смелите пееха химни на любимите си отбори, но повечето се бяха покрири от дъжда по бирарийки. После се наредихме на една голяма опашка от хора, чакаща да влезе и да разгледа отвътре сградата на действащия немски Парламент – така познатата ни от ученическите години още като Райхстаг или както сега се казва Бундестаг. Беше написано, че се чака не повече от ½ час, въпреки опашката, но ние сварихме обедната почивка и така отиде едно двучасово чакане под дъжда и вятъра, което едва ли скоро ще забравя. Бях подгизнала от студ и мраз, краката ми бяха вкочанени, но издържах стоически. Вътре архитектурата е забележителна – ултра съвременна и модерна. Вечерта бяхме на концерт на една любима на всички ни група, останалите дори бяха дошли заради концерта – De/Vision. Идвали са в София преди няколко години и направиха доста приятен концерт тогава. Но пред немската публика, в родния им град, просто се раздадоха, а и откликът от страна на феновете, също беше много приятен. Свириха над 2 часа, а аз си харесах доста подгряващата английска група – Tenek, които свирят горе-долу в същия стил. Моите приятели издействаха чрез мениджъра на De/Vision vip-pass и бяхме сред поканените на автър-партито, което беше в едни подземия на самия клуб. Беше интересно да съм там, макар да не съм такъв голям фен като моите приятели, които определено се чувстваха като у дома си, сред свои приятели. Имаше бира и безалкохолни, както и сладки приказки с най-близките приятели на групата, семейства и фенове. Запознахме се с Алексей от Волгоград, който е нещо като организатор на такива концерти в родния си град и който е водил групата там. Определено беше много интересен и сладкодумен събеседник. Говорихме си на български, руски и английски, дори по едно време запяхме руски песнички от детството ни, той беше много приятно изненадан, а немците около нас ни гледаха с недоумяващ поглед.
На следващия ден с метрото отидохме до Потсдам. Много красиво, чисто и подредено градче, което се слави най-вече, че на територията му се намира „веригата” от дворци Sanssouci. Обиколихме ги всичките, макар и на бързо, защото не разполагахме с много време. Бяхме останали без крака направо, над 20 км извървяхме докато видим всичко и то на бързи обороти, почти без почивка. Беше неделя и не успяхме да влизаме вътре в самите дворци-музеи, понеже беше затворено за посещения, но и това, което беше отвън беше невероятно впечатляващо...
Последният ден го завършихме като се разходихме из Берлин, на едно от туристическите корабчета по р. Шпрее и където се виждат най-големите забележителности на града. Вечерта благополучно излетяхме отново от Тегел. Не искам да споменавам за кошмарната голяма бг група дистрибутори-на-нещо-си, които окупираха почти целия самолет и вдигнаха врява (в случая) над небето, в резултат на което екипажът на самолета абдикира и се покри. През цялото време имах чувството, че ни снимат със скрита камера, до последно не можех да повярвам, че има такива хора, които не се подчиняват на никакви правила в самолет, а налагат своите. Няма да коментирам повече, защото нито са единствените, нито е гаранция, че това няма да се повтори, за съжаление.
Та това беше пътуването ми до Берлин, само в най-обща рамка описано. Беше красиво, беше истинско, беше жадувано и осъществено в крайна сметка. И както каза една моя приятелка – една мечта по-малко... Част от сърцето ми остана в Берлин, но знам, че един ден, рано или късно, ще се върна там и отново ще е цяло...

Няма коментари:

Публикуване на коментар