сряда, 18 април 2012 г.

На театър: "Животът е прекрасен"


„Животът е прекрасен“ – главна сцена на НТ „Иван Вазов“, по „Самоубиецът“ и други произведения на Николай Ердман, режисьор: Александър Морфов, сценография: Никола Тороманов, художник на костюмите: Марина Додова, музика: Асен Аврамов, хореограф: Ивайло Иванов, в ролите: Камен Донев, Рени Врангова, Светлана Янчева, Руси Чанев, Пламен Пеев, Албена Колева, Стефания Колева, Валентин Танев, Теодор Елмазов, Биляна Петринска,  Дарин и Деян Ангелови и др.
Това е едно от дългоочакваните заглавия на театралната сцена за този сезон. Все пак става дума за постановка на Сашо Морфов, а като добавим към това, че в главната роля се вихри Камен Донев, няма как да не звучи интригуващо. Гледах резултата миналия месец и с облекчение мога да кажа смело, че си заслужава цялото тричасово стоене в салона. Така прочетено изглежда, че съм си гледала отегчено часовника кога ще свърши, че да си тръгна, но всъщност, колкото и да не харесвам дългите по времетраене постановки, тази е една от малкото изключения и това е слабо казано. Много силна, смела и дълбока постановка, съобразена с вкуса на масовия зрител, без да е еднообразна, или пък скучно комерсиална. Все пак говорим за Морфов – пънкарят сред бг режисьорите, провокаторът, който с еднаква лекота и очарование привлича вниманието върху себе си, както с работата си, така и гражданската си позиция. Винаги съм се възхищавала на смелостта му да казва и отстоява идеите си, винаги е аргументиран и ерудиран, независимо от темата, по която взема отношение, а постановките, които преминават под негово ръководство, са едни от най-провокативните и социалните на българската театрална сцена.
Точно такава е и „Животът е прекрасен“ от руския писател и драматург Николай Ердман, чието оригинално заглавие е „Самоубиецът“ – пиеса, написана през 1928 г., забранявана в Съветския съюз от комунистическата цензура в продължение на 60 години и не е чудно, че първо се поставя в Швеция, Англия и САЩ, преди за пръв път да падне ветото й за руската сцена, което се случва едва през 1987 г. В защита и подкрепа на Ердман се обявява голяма част от руската интелигенция по онова време – Булгаков, Станиславски, Горки и Майерхолд, но това не променя режима на забрана, независимо от факта, че авторът е написал пиесата, когато е бил на 28 години и до края на живота си не пише друга. Не само заради социално ангажирания текст, тънко иронизиращ комунистическия режим, но и самото заглавие „Самоубиецът“ прави лоша услуга на автора. В годината, когато се появява на бял свят пиесата, в Съветския съюз се самоубиват поетите Маяковски и Есенин, а управляващият по това време Сталин казва: „Още един самоубиец не ни трябва“, повлиян и от личната си драма по самоубилата се негова съпруга.
След цялата тази увертюра, която смятам, че е интересна и полезна като интро към самата постановка, искам да препоръчам на онези, които имат намерение да я гледат, да влязат в салона поне 10 мин. преди началото, защото тя всъщност тогава започва, за да се влеят по-осезателно в атмосферата от онова време и произтичащите действия. А зрителят е едновременно свидетел и участник в събитията, които се случват на сцената. Ако имате късмет да сте на първите редове, ще можете спокойно да си общувате с Рени Врангова, която глади овехтели тениски с парна ютия, Деян Ангелов ще ви помоли за парче бинт или лейкопласт, с който да покрие раната си на окървавеното си лице, някой търси избягалия си котарак Вася, от двата най-близки балкона до сцената висят изпрани чаршафи и бельо, а стопанките им клюкарят шумно, простирайки. Сцената на Народния театър е неузнаваема – пренася ни в дома на обикновено съветско семейство - Потсекалникови, което споделя обикновения си живот с обикновените си съседи. Кухнята се състои от обикновени котлони и обикновени прибори и сервизи за храна, четирите перални „Рига“ въртят пране в еднакъв ритъм, а черно-белият телевизор завършва програмата си за деня с песничката на Крокодила Гена и Чебурашка, на която обикновеното семейство, с обикновените им съседи, припяват умилително (а публиката и носталгично),  а след финала й, бавно и уморено се прибират по домовете си, където лягат и заспиват в обикновените си легла, а на следващия ден целият този цикъл се повтаря. Такъв общо взето е животът на главния герой - обикновения съветски гражданин Семьон Семьонович Потсекалников (Камен Донев), който живее със съпругата си Мария Лукяновна (Рени Врангова)и тъщата Серафима Илинчина (Светлана Янчева - номинация за "Аскеер" 2012 за главна женска роля). Безработен от години, размятащ се цял ден в овехтял халат, вечно мърморещ и недоволен от живота си, намиращ утеха в парче наденица, което да хапне преди лягане.
Зад многото комични ситуации, в стил битов хумор, се разкрива основната теза на спектакъла – как един обикновен руски гражданин, обрулен от  живота, изтормозен от заобикалящия го битовизъм, отрекъл се от мечтите си, стига до идеята за самоубийство. Не случайно многократно повтарям „обикновен“, защото смисълът е, че главният герой е средностатистически човек, съвсем с нищо отличаващ се от масата, а припокриващ се с нея. Внушението е, че всеки човек може да се преоткрие в героя, или пък познава свой близък, приятел или съсед, който му напомня на семейство Подсекалникови. Героите са изградени с много любов от страна на режсиьора и самите актьори, това се усеща и от публиката, която силно им симпатизира. На сцената се развиват хем комични, хем трагични ситуации, но всички те, няма как да те оставят равнодушен към случващото се. Има прекрасни заигравания с публиката, най-вече от страна на Камен Донев, които са забавни и в никакъв случай досадни. Образът, който изгражда като Подсекалников съвсем точно му приляга и макар за ролята да се спрягаше името на Деян Донков в началото, смятам, че Камен Донев е неотразим и не случайно получи номинация за "Аскеер" 2012 за това си участие. Пиесата, въпреки че е от руски автор, отнасяща се за руския битовизъм и проблеми, съвсем спокойно може да се разглежда и от по-глобална гледна точка, особено от страните и хората, живели по времето на комунизма. На мен ми се стори много повече балкански хумора, отколкото типично руски. Морфов е изчистил до минимум досадните препратки към омразния му режим и е насочил вниманието основно към битовизма на ежедневието, мечтите на малкия човек, странните семейни взаимоотношения и всичките произтичащи от това човешки драми. На сцената това е показано чрез костюмите, диалога, пищната сценография, големия брой актьори (над 50), всички са като едно голямо задружно семейство, приобщава публиката, която е съучастна във всяко едно от действията. Аз лично имах чувството, че гледам една друга версия на „Ъндърграунд“, защото за мен постановката е много повече ала Костурица, отколкото руски сюжет. В същото време има един велик момент, в който наяве е показана мечтата на главния герой да свири на боен бас и това е осъществено посредством елемнти от черно-бялото кино, пантомимата и прекрасния дует на Камен Донев и Пламен Пеев. В тази сцена балканското е заменено от препратки на ранното европейско кино, в частност италианските класици от миналия век + елементи от филмите на Чарли Чаплин. И тези сравнения не са в ущърб на пиесата, още по-малко пък пошла имитация, а напротив – отдава се почит по най-добрия начин към тези филмови класики, а самата сцена е една от най-силните и запомнящи се в спектакъла.
Ако започна да преразказвам и разсъждавам върху отделните сцени, ще направя лоша услуга на самата постановка, защото само с лично присъствие в салона, може да се усети нейното очарование. Мащабността на действията е смайваща на моменти – има цял един мюзикхол оркестър, със звучното име „Разкърши се“, сред членовете му се открояват имената на Веселин Веселинов-Еко и Мишо Шишков. Във втората част, след антракта, на сцената е разположена цяла една каравана-стрелбище, която изпълнява ролята си точно по предразначение, имаме скара-барбекю, а кебапчетата се пекат съвсем пред очите и носа на зрителите от първите редове. Е, не предлагат за дегустация от готовите продукти, но и това се преживява. А щом на сцената има оркестър, логично е да си помислим, че има танци от страна на Камен Донев и това е факт – Камен е във вихъра си, играе върху маса, върху легло, играе казачок, танци с елементи на ръченица, въобще забавата е пълна. Заобиколен е от красиви жени, които го съблазняват, има разбира се и много алкохол за весели и тъжни ситуации, който типично по руски и балкански манталитет, е един от главните катализатори за постъпките на героите. Съзнавам, че доста кръчмарски го описах, но уверявам, че не е кичозно и селско. Все пак става дума за постановка на Морфов, а точно той знае къде да постави границата между естетското и пошлото.
На финала, след края на постановката излязох не само заредена с добро настроение и с болки в стомаха от многото смях, но нямаше как да не усетя загнездилите се в главата ми мисли от посланието на пиесата. Хуморът и забавата са чудесен параван за прокарване на сериозни теми, не само от битовизма в ежедневието ни, но и на цяла една идеология, начин на живот на едно поколение, в една страна, които усещаш близки по своя характер и разбираш, че посланието не е на локална основа, а много по-мащабно. А от това не ти става по-добре, защото осъзнаваш, че същите тези идеи не се отнасят само за Съветския съюз от 20-те години на 20-ти век, а са актуални и към днешна дата. Колкото и да се развива човечеството в техническо и научно отношение, има непреходни догми, които са в съзнанието, мисленето и манталитета на хората и без тяхната промяна, няма как да се осъществи цялостния напредък на обществото. Затова винаги ще има класически произведения, които ще се четат и реализират на сцена, ще се съпоставяме с герои и ситуации отпреди векове, за да разберем в крайна сметка, че много малко неща на практика са се променили оттогава.
Ако една творба, с гръмкото име „Самоубиецът“ звучи мелодраматично и отчайващо, то съвсем не такова е самото й съдържание. Пиесата, пресъздадена от Морфов, е Ода за малкия човек, за неговия вътрешен свят, проблеми, нищета, в които той се е заринал и в един момент не може да види нищо друго освен черните краски в живота си. Стигнал веднъж дъното, мисълта за самоубийство не е далеч. Тя покълнва и съзрява в мозъка, съзнанието се грее върху нея и в един момент светът вече не е толкова враждебен, а приливът на сила, че може да се надмогне нищетата, е опияняваща. Не случайно в пиесата акцент се поставя върху идеята, че последните 30 минути преди смъртта са най-хубавите и най-сладките. Когато обратното броене започва, какво си готов да направиш през тези оставащи минути, докъде се разпростира куражът, къде започват мечтите? Само човек, достигнал ада в мислите си, осмислил и преживял всичко това, може да оцени истинския живот и да се завърне триумфално към него. Точно в това е и смисълът и посланието на постановката – за силата на духа, жаждата да посрещаш всеки нов ден и (пре)откриването на смисъла пълноценно да живееш Живот.

5 коментара:

  1. "Морфов – пънкарят сред бг режисьорите" - яко казано! :))

    "Само човек, достигнал ада в мислите си, осмислил и преживял всичко това, може да оцени истинския живот и да се завърне триумфално към него. Точно в това е и смисълът и посланието на постановката – за силата на духа, жаждата да посрещаш всеки нов ден и (пре)откриването на смисъла пълноценно да живееш Живот." - също много добре казано! Даже, ако позволяваш сега ще си го постна на стената във Фейсбук, че много ме накефи! ;-))

    Поредното силно и ударно ревю за постановка! Човек, колкото повече ти чета рецензиите за постановки, толкова повече си мисля че ти наистина трябва да се занимаваш професионално с това! Написани са на много добър стил, разбиране, познаване! Личи си, че си вътре в нещата и се интересуваш! Да гледаш постановката е хубаво изживяване, но да чета ревюта, като твоите удвоява кефа! ;))

    п.с. В медиите има глад на качествени театралниа рецензии, но слава богу, добре че е нета! ;)

    ОтговорИзтриване
  2. Много ти благодаря за милите думи! Радвам се, че сме на една вълна, интереси и вкус дори. Може би когато човек усеща нещата със сърцето си и пише за тях по този начин, те се получават. Сигурна съм, че ме разбираш :)

    ОтговорИзтриване
  3. Определено те разбирам! :-)))

    ОтговорИзтриване
  4. без да се изцепвам в излишни комплименти, това което е цитирала от коментара ти, ревюто, както се изразява „beastra“ съвсем спокойно е можел да го напише и Камю, но не е.
    наистина мн. добре и професионално написани анализи, удоволствие за четене:)

    ОтговорИзтриване
  5. О, много благодаря за топлите думи! Не пиша професионално, а чисто любителски, понеже съм театрален фен. Радвам се, че написаното е полезно някому, съответно и удоволствието е взаимно :)

    ОтговорИзтриване