come back

В петък след работа пътувах в колата на една моя приятелка извън София. Пътят беше почти 3 часа, имаше задръствания, както може да се очаква винаги по това време. След около час нервно пъплене, потокът от коли се "отпуши" и придвижването стана по-лесно и бързо. За да се наградим за това облекчение, приятелката ми реши да пусне един диск, който не бях слушала до тогава в оригинал, а само от пиратско копие - запис от концерта на любимата ми група Depeche mode от Royall Albert Hall, 17-02-2010 г. За вманиачените фенове като мен, този албум е ценен най-вече заради паметното участие на Alan Wilder на една сцена с групата, след като преди 16 години ги напусна. Макар и за само едно парче, изпълнено съвместно с Martin Gore, макар и неговото участие да се състоеше като акомпанимент на пианото за Somebody. Кой ли е очаквал, че това някога ще се случи? Но всички, които вярваме в групата, обожаваме музиката, която творят, ходим по концерти в чужбина, само и само да ги видим и да дерем гърла съвместно с тях, жадувахме за тази проява. Лично аз усещах, че рано или късно това ще се стане. Прекрасно е, че това се случи заради благотворителна кауза, в тази знаменателна зала, пред родна за тях публика...
Но не за това исках да пиша, а заради парчето, което ме грабна и отнесе надалече и което кънти все още в ушите ми, включително и сега - Come Back. Извъртяхме целия диск, концертът наистина е бил велик, личат си емоциите, контакта с публиката, подборът на песните, новите аранжименти. Всичко. Знам, че съм пристрастна, но не виждам нищо лошо в това - те са велика група, една от малкото останали активно концертни групи в днешно време, които правят шоу и имат една от най-верните си публики в света.
Когато за пръв път зазвучаха първите акорди на Come back в колата, заваля дъжд... Отначало ситно и леко, почти меко, но после стана истинска буря - големи, тежки капки падаха бясно, имаше гръмотевици и светкавици, водата се лееше по магистралата, а вътре в колата беше топло и уютно, на маx звучеше точно това парче, а ние пеехме и дивеехме сред цялата тази емоция. Беше уникално! Парчето си пробиваше път през всичките ми сетива, както дъжда навън и се установяваше трайно във всяка една клетка в мен и ме изпълваше с топлина, хармония и любов. Интересното е, че точно това парче не ми е правило кой знае какво впечатление в албумната му версия, дори пренебрежително го превъртах за да слушам следващите. Ако трябва да съм съвсем откровена, целия албум не е нещо особено за мен, има някои интересни идеи, но като цяло едва ли има фенове, които ще кажат, че е велик и съпоставим с някои от предходните им албуми, особено тези от 80-те и 90-те години. Слушахме концертния вариант на парчето отново и отново, преоткривахме го и двете заедно, точно в този му аранжимент, със симфоничния оркестър като фон, но с много силно присъствие, на който се дължи до голяма степен омагьосващия ефект, а дъждът навън се изсипваше безпощадно по магистралата, но на кой ли му пукаше от това... напротив дори, засилваше ефекта от музиката...
Не мога да си представя какво е било въздействието на парчето, а въобще на целия концерт наживо. Всъщност горе-долу имам някаква представа, макар и предадена с думи, но с много емоция - приятелката ми А., която шофираше в проливния дъжд (behind the wheel ) и пусна този диск, е била на този концерт, най-отпред, точно пред Dave... nice, a? :)