сряда, 28 ноември 2012 г.

На театър: "Хамлет"


Народен театър „Иван Вазов”, главна сцена, режисьор: Явор Гърдев, сценография и костюми: Даниела Олег Ляхова и Никола Тороманов, сценография и костюми на „Мишеловката”: Венелин Шурелов, музика: Калин Николов, хореография: Виолета Витанова и Станислав Генадиев, сценичен бой: Емил Видев. В ролите: Леонид Йовчев, Мариус Куркински, Светлана Янчева, Валентин Ганев, Весела Бабинова, Иван Юруков, Христо Петков, Константин Станчев, Павлин Петрунов, Ованес Торосян и др.
Началото, казват, е най-трудно. За Явор Гърдев са били нужни 14 години, за да осъществи този си проект, за Шекспир – нямам информация. Далеч съм от идеята да се сравнявам с тях, или с който и да било друг, но и за мен е трудно да започна някак, след като съм гледала нещо толкова вълнуващо, което ме е докоснало силно и да го предам с думи, а и едва ли бих могла да кажа нещо ново от всичко написано досега. Похвална е смелостта на режисьора и екипа му да представят съвременна визия, с неприсъщи на пръв поглед похвати, които за някои по-консервативни зрители ще се сторят дори скандални на моменти. Преводът, който е избрал режисьорът, за да постави спектакъла си, е този на проф. Шурбанов, който хронологически е по-скорошен, като звучене е по-директен и по-изчистен, в сравнение с популярния вариант на Валери Петров, с който сме свикнали. Съвсем точен избор от страна на Гърдев, предвид неговия „Хамлет” в новия сезон на Народния театър – различен, провокативен, създаващ крайни мнения, не оставящ зрителя безразличен.
Спомням си, че при изучаването на „Хамлет” в училище, може би като повечето девойки в пубертета тогава, си бях изградила една романтична представа за лирическия герой, като за един меланхоличен принц, на който силно симпатизирах и за който болезнено страдах на финала. Години по-късно, на театралната сцена, режисьорът Явор Гърдев разби на пух и прах тази моя представа за пасивния човек в пиесата, олицетворяващ съзерцанието и размишленията. Хамлет на Явор Гърдев е действен, енергичен, на моменти дори хаотичен. Може би не съвсем практичен и целеустремен, знаещ точно какво иска и имащ стратегия как да действа, но в него бушуват страсти и емоции, той е човек на крайностите, поставил маската на шута, загърбил царската суета, отдаден на каузата си, за която на моменти не е съвсем сигурен каква е и как да я осъществи. Ако се е стремял към този образ, то Леонид Йовчев е съвсем точният избор за ролята. Може би Явор Гърдев го е набелязал и изградил за ролята на датския принц още от „Ръкомахане в Спокан”, където прави силно и запомнящо се представяне, с което стана известен на масовата театрална публика и спечели награди. Част от останалите актьори, набелязани и доказали се от друг негов спектакъл, са Весела Бабинова (Офелия), Христо Петков (Лаерт), Йосиф Шамли и Сава Драгунчев (част от трупата на пътуващите артисти), всички те минали школата му чрез хита на отминалия сезон - „Нощна пеперуда”. Бих отличила още и Иван Юруков, в ролята му на Хорацио, който прави много силна и въздействаща роля. Не случайно финалът е „негов”, макар да е безмълвен, а зад гърба му да падат труповете на всички главни действащи лица. Само с поглед, а след това и със затворени очи, на фона на тематична музика, по лицето му се „прочита” цялата драма на случилото се в двореца.
В свят и ежедневие, белязано по български от Вип Брадър и турски сериали, един съвременен прочит на „Хамлет” идва в повече за някои хора може би. Свикнали с традиционните порядки, класическите похвати, изтърканата до клише сцена с черепа и размития от употреба стих „Да бъдеш или не – това е въпросът”, всичко това, припознаващо до болка Шекспировата литературна класика, липсва в постановката на Явор Гърдев. Вместо това, на сцената героите са с кубинки и военни униформи, Гертруда е с готик визия, Офелия пее песни на Adele и Florеnce+The Machine, духът на мъртвия крал е ангелоподобно същество (много убедителен в тази роля е 14-годишният син на Койна Русева - Константин), а сам Хамлет е с наколенки, лилави кубинки и едва чуто, спокойно и без излишни драматизми произнася „Да бъдем или не – това се пита”. И ако някой не е достатъчно съсредоточен в текста, може да подмине тези думи, да излезе разочарован от салона, че не е чул единствената реплика, която знае от текста и е очаквал с трепет да я чуе през цялата вечер. Спектакълът на Явор Гърдев е всичко друго, но не и клише. Напротив, той се бори с клишетата в досегашната представа за продукта „Хамлет”, но случайно или не, сам попада в тях при реализацията на пиесата. Лично аз, на моменти усещах в някои случаи препратки и асоциации към други негови проекти с подобен замисъл („Крал Лир”, „Калигула”). Ако някой отива с нагласата да гледа нещо невиждано, по-добре да не тръгва с нея, или най-малкото да си смекчи очакванията. Тази готик-пънк визия сме я виждали вече ( „Крал Лир” , „Грозният”), в същите пиеси се загатна мащабността на сценографските идеи, силната, въздействаща музика и смелите решения относно грима и сценичните костюми. Няма как да са други, при положение, че екипът е същият. Но тези сравнения не омаловажават качеството на постановката, те я надграждат. И докато аз не харесах „Крал Лир”, именно заради тези нови похвати, които опитваха да наложат преди години, според мен неуспешно, сега Явор Гърдев е много по-силен отвсякога, уверен в собствените си сили и възможности, отстоява идеите си и налага своята концепция за съвременен театър. Техническият екип е синхронизиран с неговото мислене и идеи, сценографията е мащабна, но не грандоманска, голям брой актьори са на сцената, но всеки със своята тежест, високи конструкции, пресъздаващи двореца Елсинор, метална пътека пресичаща салона от край до край, по която героите стъпват, все едно над главите на зрителите, оръжия с лазерно насочване, лееща се от тавана вода, пресъздаваща дъжд по невероятен начин на сцената и много действия, сменящи се бързо според ситуацията, без нито за миг да остане впечатление за скука и вялост.
По много оригинален начин е представен мини-спектакълът „Мишеловката” от трупата на пътуващите актьори. Получава се един театър в театъра, с отделен живот и силен акцент върху действието от самата пиеса. Мисля си, че едва ли друг режисьор би отделил толкова време и енергия в тази сцена, но явно за Гърдев е било важно. За мен беше зрелищно и емоционално, нещо като антракт от самата пиеса. За момент забравяш, че гледаш „Хамлет” и виждаш образи, стъпили върху високи платформи, облечени в дълги, черни пелерини, завършващи с черни пера, домино на очите и разказващи страховити истории. Пред тях красиви тела, се преплитат едновременно в страстен и смъртоносен танц, вана пълна с кръв и последващ удавник в нея. Колкото злокобно и мистично, толкова красиво и въздействащо. Не по-малко силна и запомняща се е сцената със смъртта на Офелия. Облечена в булчинска рокля, тя прекосява бавно по рампата целия салон, с микрофон в ръка, пее песен на Adele и доброволно се оставя във властта на водата, която я погубва безвъзвратно. Весела Бабинова е очарователна в ролята си. В началото е незабележима, объркана тийнейджърка, с черни къси панталонки, мрежеста туника отгоре, високи кубинки и нацупени устни. След мнимото й отхвърляне от страна на Хамлет, полудяването й е ефектно като се появява с дрънчащи празни кенчета, които подарява на близките си вместо цветя. Полоний (Валентин Ганев) е с гъста червена брада, наивен и досадно философстващ, синът му Лаерт е може би най-здраво стъпилият на земята от фамилията, защитаващ семейната чест пламенно и принципно, а Христо Петков го прави по много убедителен начин, поредна силна роля за него. Светлана Янчева като Гертруда е разкъсана и изтерзана жена в ситуация на жесток избор - между обичта към своя син и предаността към новия си (а и към мъртвия) съпруг.
Над всички тях е един титаничен Мариус, в ролята на Клавдий. Той не играе, той гори на сцената. Толкова ярко и отдадено е изградил ролята си, че не можеш докрай да приемеш факта, че героят му е най-големия злодей. Мариус го прави уязвим, страхлив,  човек със своите слабости и недостатъци, на моменти каещ се за извършения грях. Монолозите му са най-силните в спектакъла, а аз настръхнах на този, при който беше до рампата, защото бях буквално на сантиметри от него и видях треперещите му ръце, изпъкналите вени, потта по слепоочията, най-синьото в очите му и усещах ударите на сърцето му. Всеки път го преоткривам с възхищение, радвам се, че съм му съвременник и мога да го гледам на живо в най-силните му творчески години. А може би те тепърва предстоят, знам ли.
Няма как да не пиша за момчето/мъжът пресъздал Хамлет. Дългият период време, през което Явор Гърдев е чакал да се появи неговият герой, не е напразно. Не се сещам да има на този етап по-подходящ актьор за тази роля от Леонид Йовчев. Той дори физически ми се вписва в представите за датския принц. Раздава се с душа и тяло в ролята, властва на сцената, има хипнотичен контакт с публиката и тя му симпатизира, а отделно с останалите актьори се сработва прекрасно в отделните сцени. Удоволствие е да се гледат тези младост, талант и себераздаване, съчетани в една фигура. Сложно е да се научи такъв огромен и тежък текст, още по-сложно е да се представи достойно на сцена по подходящия начин. Да не говорим за физическото натоварване през близо трите часа и половина театрално време, през които героят освен, че рецитира, се и дуелирва, бие се, бият го, скача, въобще енергичен е до самия финал. Леонид Йовчев е всичко това и е прекрасен в ролята на Хамлет, с всичките съмнения, лудости и ексцентричности на героя си. Може би заради многото тренировки, репетиции , дългите и на често представления, той е видимо отслабнал, но не с болнав вид, погледът му е трескав, отдаден е до болка на ролята си и това явно го крепи и му дава сили. Имах късмета да го гледам в деня, в който стана на 29 – Хамлетовска възраст и съм сигурна, че възможността да играе тази роля е един от най-хубавите подаръци, които са му се случвали.
Ако някой очаква и аз да пиша за голия Хамлет, няма да стане. Не защото не го видях, не защото нямаше какво да се види, а защото не това беше най-важното. В спектакъла има и други впечатляващи, силни сцени. А тази е просто една от тях. Красива, вълнуваща и емоционална, показваща по естетичен начин чистата и невинна любов на Хамлет и Офелия. Тя му пее „You’ve got the Love”, а той се облива буквално в тази любов, гол и отдаден на чувствата си, а какво по-показателно от това да свалиш всички дрехи и товари от тялото си, да се оголиш физически и душевно (strippted to the bone) пред Любовта? Много красив, вълнуващ и лиричен момент, загатващ за началото на предстоящата лудост на Хамлет, която той ще играе до края (си).
А някой обърна ли внимание на финалната сцена, когато главните действащи лица падат на сцената от погълнатата отрова и за секунди се вижда разположението на тялото на мъртвия Хамлет? Не съм сигурна дали е имало някакво значение, било е чисто съвпадение, или пък е умишлен похват, но тялото на Хамлет беше в положението на „Обесения” (или „Овесения”) от картите Таро – единият му крак беше присвит в коляното и насочен към другия. Доколкото знам, без да съм много в час по темата, този символ означава спасение и обновление: „Човек доброволно жертва всичко, безсмъртие на духа и вътрешен мир. Ключовата дума за тази карта е „обръщане” – като преобръща своето положение, човек може да види всичко от съвършено различен ъгъл.” И ако приемем, че „обръщането” на Хамлет е неговата лудост, то случайностите си идват на място. Видял нещата обективно, в истинската им светлина, принцът вече не е същият, той е пораснал, узрял преждевременно след преживяните сътресения в семейството му, безнадеждно разочарован от заобикалящите го приятели, близки и среда. Дори още по-дълбока е неговата тъга, защото разочарованието му стига крайности – светът и времето не са тези, в които иска да живее, а той няма силите да промени това. Докато в началото се усеща някакво желание за действие, нагласа за промяна и адаптация, воля за мъст, то колкото повече се стига до финала, Хамлет изглежда като мъдрец, който е прозрял идеята, че всъщност смисъл няма. И в това отчаяние и обреченост се състои неговият трагизъм. В постановката на Явор Гърдев, в изпълнението на Леонид Йовчев, ги усетих ясно тези моменти и ефектът беше наистина смразяващ. Сигурно всеки един от нас носи в себе си един обречен Хамлет – някои избират лесния път като го преодоляват с времето, другите, по-чувствителните и емоционалните, си го носят цял живот. Предполагам пиесата ще докосне вторите. Точно те биха припознали образа на Хамлет в себе си. И ако за мнозина финалът е безнадеждност, то според Гърдев посланието е: „Не Хамлет – Отчаянието. Хамлет – Спасението” и още: „Хамлет е въпросът, театърът – отговорът”. Мен лично успя да ме убеди.

3 коментара:

  1. Прекрасно казано, поздравления! Само малка корекция: песента на самоубийството е на една датска певица-Agnes Obel , а не на Adele. Подкрепям напълно написаното в този блог. Ако кажа, че съм впечатлена от пиесата, ще бъде малко..- разтърсена съм, и то в НАЙ-положителния смисъл на думата! :)

    ОтговорИзтриване
  2. Благодаря за корекцията, пролича си, че авторката не слуша този тип музика, но няма как да не призная, че в самата пиеса всяка една нота си стоеше на мястото и беше много впечатляващо като ефект. :)
    Радвам се, че мненията ни относно постановката се припокриват, дано и този театрален сезон ни зарадва с качествени спектакли. :)

    ОтговорИзтриване