Пристигнах в Созопол в ранната утрин на 28-ми август. Пътуването беше уморително. За пръв път от доста време имах проблем със спането в автобус при нощен преход. Седалките бяха неудобни, автобусът беше пълен, без свободни места и аз пътувах до един доста възрастен господин, който недочуваше много, но пък беше любезен и мил с мен. Тъкмо започнах да се унасям в съня си (вече излизахме от София, часът беше към 1 a.m.) и шофьорът, не знам поради какви причини, реши да пусне филм. ОК, явно има хора, които не могат да спят в автобус и за тях това е добре дошло, но филмът се оказа български и трябваше да се усили звукът максимално, за да се чува и отзад. Доста неприятно се оказа това за мен, тъй като бях втори ред зад шофьора и гласовете от монитора кънтяха в главата ми. Филмът съм го гледала много пъти, сигурна съм, че нямаше човек не само в автобуса, а и като цяло, който да не е – „С деца на море”, но въпреки това, недоволни освен мен нямаше и хората се забавляваха здраво на приключенията на героя на Георги Парцалев като се смееха и коментираха шумно. Добре, че следващият филм беше някакъв американски екшън със субтитри и шофьорът почти спря звука и чак след 3ч успях да заспя. Събудих се към Бургас, когато започнаха да слизат първите пътници и тъкмо се разведеляваше навън. Наблюдавах изгрева през прозореца, беше красиво. Следващата спирка беше моята и се приготвях за слизане. Влязохме в Созопол, наченатите строежи в началото на града отново ме вкиснаха, както всяка година – къде намират място вече за хотели?! Всичко е пълно като площ за застрояване, а построените хотелите стоят полу-празни. Няма да изпадам в подробности на тази тема, само ще спомена с прискърбие, че любимата ми Златна рибка вече почти я няма...
Слязох в 6 без 15. Въпреки ранния час, веднага бях нападната от бойни созополски бабички, които ми предлагаха квартира. Тези същества не спят ли? Или си имат походни легла на автогарата и така причакват „жертвите” си и ги нападат от засада? Опитах се да бъда любезна, въпреки че едвам си държах очите отворени и да им обясня, че вече имам запазена квартира, но все пак трудно успях да се измъкна от поканите им да видя и те какво предлагат. Ами не успяха да ме навият. Замъкнах се с раницата си до скалите на плаж Хармани, взех си капучино от един автомат на улицата и гледах как слънцето изгрява над морето. Изненадах се като видях, че в 7 и нещо вече имаше хора по плажа, при това никак не бяха малко. По-смелите дори влизаха в морето. Тези моменти винаги съм ги пропускала, тъй като не съм от ранобудниците и няма как да ходя на плаж толкова рано, освен ако не съм си лягала изобщо предната вечер.
Бях първа в квартирата, останалите дойдоха към обяд. Събрахме се всички до вечерта. Ходихме на плаж, после на вечеря. Нямаше как да не забележа, че цените по ресторантите и баровете бяха доста завишени, в сравнение с миналата година, а грамажът намален. Но въпреки това имаше страшно много хора в града, направо си беше пренаселено. Не съм виждала Созопол така от доста години, което ми беше странно. Определено не бяха дошли заради фестивала Аполония, обяснявам си го, че може би е донякъде заради големия шум около откритите мощи на Св. Йоан Кръстител, понеже винаги има голяма опашка от посетители пред църквата "Св. Георги" в Стария град, където са поставени за оглед към момента. Мислех, че тъй като е събота, в неделя повечето туристи ще си тръгнат и ще е спокойно в делничните дни, но уви не ми се осъществи желанието. На следващия ден празнувахме рожден ден на едно от момичетата в компанията – беше весело и се забавлявахме добре.
Програмата на Аполония тази година не беше зле като цяло, но все пак бледнееше откъм силни прояви. За разлика от миналогодишните програми, когато театрите бяха представени от най-хитовите постановки, тази година такива (почти)липсваха. За сметка на това донякъде се компенсира със силните изяви в джаз-клуба, където имаше много стойностни концерти. Аз лично посетих постановката „Nordost”, която се играе в Младежкия театър. Режисьор е Василена Радева, участват Койна Русева, Ангелина Славова, Искра Донова. Потискаща пиеса, изчистена до минимум от декори сцена и много силна актьорска игра. Жалко, че салонът беше наполовина пълен. Но не мога да виня хората – дори да е имало интерес, цената от 20 лв. за билет е непосилна за повечето. Ако билетът беше наполовина на сегашната цена, сигурна съм, че салонът щеше да е пълен и ще има правостоящи, както е било преди години и билетите за театралните постановки щяха да бъдат изцяло изкупени още в първия ден от пускането им в продажба. Повечето постановки ги бях гледала, а тези, които не съм, предпочетох да ги гледам в София, на по-ниски цени.
Вторият спектакъл, на който отидох беше постановка на Русенския театър – „Конструкция на освободеното въображение” на Деси Шпатова – много харесвам нещата, които тя прави, затова имах големи очаквания към поредната й режисьорска изява. За съжалиние си останах само с очакванията – много слаба постановка, нищо добро не мога да кажа или нещо за което да се хвана, поне с нещо да компенсирам това, което гледах – беше отчайващо безидейно, слаби актьорски напъни и скучно, скучно... Ще запомня тази постановка с това, че 10 мин след началото й, спря токът в салона и явно нямаше агрегатор в театъра и се наложи повече от половин час да чакаме докато го пуснат, което допълнително изнерви хората, да не говорим за актьорите, които трябваше да започнат наново. Заваля много силен дъжд, който започна да се лее и в салона в дясната му част, явно имаха проблем с покрива. По стените на дървената ламперия в салона се стичаше вода, хората, които бяха в края на редовете се местеха на сухо място постоянно по време на представлението, а някои от тях си тръгнаха, понеже им дойде в повече този натурализъм, освен скучната постановка. Бях в средата на първия ред и водата от дъжда се стичаше толкова силно по наклона, че започна да идва към сцената, после най-невъзмутимо си проправи път към разстоянието между първи ред и сцената и започна да приижда в краката ни. Споглеждахме се доста притеснително, защото в другия край беше техниката с озвучаването и кабелите бяха навсякъде. Меко казано беше странно, че никой от организаторите не дойде да обясни какво става и защо въобще това се случва, нито поне да изместят техниката но по-безопасно място. Ние, хората от първия ред, започнахме да вдигаме кабелите на самата сцена, а озвучителката беше много притеснена в другия край. Слава богу дъждът понамаля и водата стигна до средата на първия ред, където до края на представлението почти се беше попила в мокета. Ако не беше толкова безумно всичко това, щеше да е смешно. Къде отиват всичките тези пари от спонсорите, от високите цени на билетите, щом един покрив не могат да закърпят и се получават такива гафове?!
Следващата режисьорска изява на Деси Шпатова от програмата на Аполония вече ми хареса много. Посетихме изява от т.нар. Театър на маса, които се провеждат в Художествената галерия в града. Постановката се казва „Малага”, а актьорите, които я представиха бяха Владо Пенев, Снежина Петрова и Вежен Велчовски. Обожавам Владо Пенев и Снежина, както отделно като актьори, така и в съвместните им изяви. А откакто ги гледах заедно, като дует в „Гълъбът”, (отново постановка на Деси Шпатова в Камерната зала на Народния театър), се превръщат в мои тотални фаворити! Тримата бяха в бели потници и черни очила, не знам чия е била идеята да си сложат навсякъде по тялото изкуствени лепенки като татуировки, но определено имаше готин ефект от това. Текстът не беше лесен, но актьорите доста спомогнаха да го представят по увлекателен начин. Финалът остана някак отворен и незавършен и „вина” за това имаше малкият сладур на Снежина Петрова, който внезапно влетя в салона с пластмасов автомат и „застреля” майка си и Владо Пенев, което определено не беше в сценария, но след това смешно появяване, за всеобщо учудване, пиесата не се поднови. Явно е била към самия си край и затова така прецениха, пък и беше забавно с този „терористичен” детски финал :)
Не успях да гледам други неща от програмата, тъй като на 2.09. трябваше да се прибирам в София. През деня ходихме на плаж, в резултат на което направих доста приличен тен за краткия си престой. Обикновено досега винаги съм била от откриването до закриването на Аполония в Созопол. Ако не ми се налагаше да се връщам по-рано, щях да остана повече. Беше много хубаво, както всяка година, с малки забележки, но без тях пък щеше да е скучно ;) Определено не ми стигна като време – тъкмо влязох в ритъм и трябваше да си стягам багажа. Но пък ако предполагах какво ми предстои два дни след това, нямаше да мрънкам толкова ;)
Обичам Созопол, надявам се догодина, живот и здраве, пак да го посетя по същото време. Тогава ще ми е фаталното 13-то поред ежегодно ходене там, трябва да се отбележи подобаващо и дано да имам възможност да остана до края на Аполония този път.
