петък, 29 април 2011 г.

На театър: Мъртвата Дагмар или Малката кибритопродавачка


Това е една модерна приказка за пораснали деца. Поднесена с много свежо чувство за хумор, ирония, емоция и невероятен екип от актьори. Режисьор е Ида Даниел, а текстът е на Светозар Георгиев (ghostdog), автор още и на текста към спектакъла „Пеперудите са всъщност изтребители”. Мястото е зала „Underground” на ТР Сфумато, музиката е наживо (но на сляпо) и е дело на „Ambient Anarchist”. Споменах, че свирят „на сляпо”, тъй като по време на целия спектакъл, бяха като невидима, но важна частица, за сметка на това шумна, от всичко случващо се на сцената, но така и си останаха невидими, зад вратата, буквално. А тази врата всъщност не е случайна и каква да е врата. Тя също има роля в пиесата. Това е вратата, която е пропусквателният пунк между живота, тук и сега и предверието към отвъдното (или както там се казва). В случая, зрителите виждахме какво става именно в това предверие, където се вземат важни и съдбовни решения за душите на мъртвите. А зад вратата си е нашият живот, който продължаваме да си живеем след като свърши пиесата. Всъщност и зад нея свирят "Ambient Anarchist", които така и не виждаме, за добро или лошо, но пък супер идейно като хрумване. Странното беше, че музиката им не е на запис, а музикантите си бяха там, видях ги преди самото представление, с инструментите си, но така и не се показват на сцената, дори на финала, когато актьорите обират овациите на публиката.

Ако някой има някакви хубави очаквания за това Предверие, където се случва целия спектакъл, със сигурност няма да се оправдаят. Това е една мрачна стая, без прозорци, бетонни и олющени стени. Интериорът е мизерен откъм вещи – специална поставка за Специалния Тефтер, в който се записват нощните дежурства, черен стар телефонен апарат с шайба, от 60-те, който работи отвреме-навреме, тук-таме 1-2 стола в употреба, пластмасови чашки за кафе, еднократна употреба и май с това се изчерпва всичко. Не, по-скоро всичко започва оттук. Това е само описание на сцената, а всичко, което се случва е пресъздадено от едни великолепни млади, непопулярни (засега), но супер талантливи пет актьора: Огнян Голев, Петър Мелтев, Димитър Марков, Юлиян Петров и Александър Митрев. Всеки един от тях изгражда неповторим образ, в който си пасва идеално и се усеща удоволствието, с което го прави.
Действието се развива около Коледа, мястото е пристанището на Копенхаген. В мрачното предверие на Чистилището се появява стриктен, прилежен и елегантен Малък ангел-стажант (Д.Марков), който изглежда точно като пиколо в долнопробен хотел – зализан, с бели ръкавици, бяла риза и костюм, (понякога) досаден буквалист, в стремежа си да се хареса на Шефа си. Чинно се разписва в Тефтера за присъствие, с прикрепена към него писалка, която виси на канапен конец. Докато очаква останалите си колеги, похапва сладки в найлонова торбичка – локумки, поръсени с пудра захар. По-натам черпи с тях и останалите, но главно сам си ги изяжда. Втори влиза Висшият Ангел (П.Мелтев) – елегантен, достолепен, с ехидна усмивка и отегчение на лицето, която показва, че знае и е видял 2 и 200, дори повече, през дългите години служба и бюрократични проблеми, с които трябва ежедневно да се справя. А времето за него е само едно доста разтегливо понятие всъщност. Бавно и внимателно закача на стената работното си облекло на Ангел, които са ангелски крила, разбира се. Негова любима играчка е малка бяла топка, която му служи не само за да държи нещо в ръцете си, но чрез нея изпълнява странни вълшебни и магически трикове. Естествено равновесието трябва да е пълно и затова към компанийката се присъединява Главен Демон (Огнян Голев) – в черен костюм, червено шалче и ярко червени изразителни чорапи. Само рогцата, опашката и тризъбеца му липсват, но явно ги е оставил за начинаещите след него, той е над тези тривиални неща, със самочувствие и лека иронична арогантност към хорските проблеми и по-специално шопинга по Коледа. Остават му само няколко "бройки" за да удари бингото, т.е. още няколко души, които да отведе в Ада, които да му гарантират издигане в служебната йерархия. Има странен тембър на говор, а когато се разгневи, под елегантното му иначе сако, изникват в миг черни перушинести крилца, а говорът му става още по-странен, като говори със специфична техника „отвътре-навън”, с повече гласни, а крещенето му „навътре” определено си заслужава да се чуе.
В предверието на Чистилището се получава сигнал по телефона, че е открито мъртво малко момиченце на име Дагмар, което има едновременно следи от изгаряне и от измръзване. Въпросът е кой да отнесе душата й – Ангелът или Демонът? Оказва се, че освен малката Дагмар, над 20 още души са изгорели в пожар. Демонът протрива доволно ръце, защото с тях си осигурява така жадуваната бройки и не може да повярва на късмета си, че това ще е последната му работна вечер като обикновен придружител на души в Пъкъла. А Главният Ангел чрез хитри уловки и интриги се стреми да провали това дело, като му предлага различни варианти на сделки с душите, дори и разпределение по равно и всички да са доволни. Но за да се спази протоколът, задължително трябва да се изслушат Разказвачите на събития. За съжаление главният и възможно най-обективен разказвач – „някой си” Кристенсен е зает, заети са и братя Грим, Перо и останалите най-оборотни, затова изборът остава между двама налични – традиционалистът Омир и новото попълнение Тупак Шакур. Демонът настоява да чуе разказа на Омир, а младият Ангел-стажант настоява да се призове фрийсталъра Шакур, защото му е фен, а и защото му е обещал да го препоръча при следващ случай, за да си направи и той бройките съответно. В крайна сметка изслушването започва с Омир (Ю.Петров), небрежен, в черно, с ризка на бяло-червени квадратчета – типичен древногръцки поет. Погледът му трескаво синее, но няма как да вижда, има слабост към твърдия алкохол, разказва истории с „омирова стъпка” и се гневи, когато някой се осмели да го прекъсне, като си върши работата. Последен към пиесата, с близо половин час закъснение, към компанията се присъединява и Тупак Шакур (А.Митрев) – в черен костюм, без риза, но пък накичен с бижута – обеци, пръстени и синджир на врата, на който виси ангелско крило, доколкото успях да го определя. Разбира се неговият начин на разказване е съвсем различен от този на Омир, но далеч по-интересен, забавен и комичен. За негово щастие и улеснение са му позволили да вкарва (о)свободен текст в разказите си и той щедро се възползва от това, за радост и емоция на публиката, която през цялото време бурно го аплодирахме.
Всичко разбрахте дотук, нали? Малко се съмнявам... а и не е нужно. Всъщност не исках да преразказвам сюжета, а по-скоро да провокирам тези, които все още не са гледали тази невероятна театрална свежест, да го направят. Доброто настроение, щурата атмосфера, готините лафове, абсурдният текст, който е прекрасно адаптиран от невероятната актьорска игра, са просто гарантирани.

четвъртък, 21 април 2011 г.

The Cure - Lovesong


Днес този рошав момък навършва 52. Почти по софийски той расте, но не старее, защото е запазил детското в себе си, сладката наивност в излъчването му е изписана върху гримираното му лице, а аз винаги ще го свързвам с топираната коса, неизменното червило, и грамадните кларкове и бомбета, с вечно развързани връзки, за които още помня набилото ми се в главата сравнение, че били като "паркирани трабантчета пред панталона му". Последните близо 20 години израстнах с песните му, с магията на текстовете му и с тихата меланхолията, която оставят след себе си. Поствам едно от най-известните парчета на Кюър, което за мен е едно от най-великите любовни такива, писани някога.
Happy Birthday, Mr. Smith!

петък, 15 април 2011 г.

На кино: "Бютифул"

Харесвам филми, брутални и истински, които след финала те оставят със свит от нерви и напрежение стомах , държат те в будно съзнание, различни от сериалите и захаросаните филми, масово разпространявани и пълнещи киносалоните, които следват стриктно масовото клише: „да разтоварват” и „откъснат от действителността”. Снощи гледах филм, който дълго ще остане в съзнанието ми – „Бютифул”, на реж. Алехандро Гонсалес Иняриту. Същият, който създаде преди това великолепните „21 грама” и „Вавилон”. За разлика от тях „Бютифул” е доста по-различен, по-груб, по-тежък и най-вече безнадежден. Като изключим невероятния в ролята си Хавиер Бардем, във филма звезди няма, а и излъчване му в него е на километри от холивудския имидж, езикът е испански (завръщане към първия филм на режисьора „Кучешка любов”), а действието се развива в Барселона. Ако някой е влюбен в този испански град, а „Вики Кристина Барселона” е сред любимите му филми, по-добре да не гледа „Бютифул”. По някаква странна ирония Бардем играе и в двата филма. Докато в този на Уди Алън градът е представен в най-прекрасната си и слънчева светлина, то във филма на Иняриту, Барселона е в най-покъртителния и жалкия си образ, който едва ли някога е създаван за този вдъхновяващ по принцип град. Филмът е заснет с цялата красота и майсторство на операторското изкуство – цветове, чисти и ярки, кристални и прекрасни, толкова наситени, че омагьосват през екрана. И цялата тази цветна красота е създадена за филма сякаш с една-единствена цел: да покаже една ужасно грозна Барселона. Не знам каква смелост (или пък наглост) е трябвало да сложиш на цялата тази показана на екрана грозота и печал, заглавие като „Бютифул”. Радвам се, че и разпространителите му за България са оставили заглавието без превод, понеже какъвто и да е той, щеше да стои нелепо. Защото освен в заглавието, във филма няма красота в нищо и никъде. Напротив – грозотата шества смело от екрана. Героите са грозни; жилищата, които обитават са грозни и мизерни. Имаш чувството, че ако си напрегнеш малко повече сетивата, ще усетиш през екрана цялата тази смрад и уродливост, която се показва през цялото време. Свиваш се в удобната седалка на киносалона и притихваш пред цялата тази мизерия и отчаяние. Защото във филма няма оптимизъм, няма надежда, няма нищо, за което да се хванеш, за малко поне да се успокоиш и да залъжеш съвестта си. Напротив, трагедиите следват една след друга и се питаш след всяка поредна „Колко още има?” Мислех си, че с много малко изключения, единствено филмите на Ларс фон Триер могат да ме докарат до потрес и ужас по отношение на истории със запазена тема за финал „отчаянието”. Но вече знам, че датчанинът има достоен конкурент в лицето на Иняриту. Ако той продължава да следва линията на „Бютифул”, трябва да пускат зрителите след щателна проверка не само за билети, но и за огнестрелни и хладни оръжия или предмети, с които могат евентуално да (се само)нараняват. Всъщност след всичко това, което написах, не знам дали ще ми повярвате като ви кажа, че филмът е удивително прекрасен. Филм, който е съвършен като идея и реализация, който разтърсва из основи и дълбини. Филм, който едва ли ще имаш смелостта да гледаш втори път (освен ако не си мазохист), но който няма да забравиш дълго. Филм, който разчуства и докосва сърцето, не с красота, любов, зрелища и ефекти, а тъкмо обратното - с липсата им. Защото има и такива истории, те са истински и неподправени, представени по другия начин - грозния, което не означава, че не съществуват. Те са там и чакат просто някой да ги покаже такива, каквито са. След финала на филма, като светнаха лампите в киносалона, се огледах и видях, че повечето хора бяха с насълзени очи. Имах чувството, че за тези близо два часа и половина, сме били на една масова терапия по доброволно депресиране, за която дори сме си платили. Лично аз не съжалявам ни най-малко, че видях този филм. Едва ли ще го гледам втори път, но със сигурност знам, че следващите поне пет филма, които ще гледам в бъдеще, ще бъдат безсмислени разтоварващи комедийки, на които след час време няма дори да помня и заглавията. Все пак трябва да си възстановя душевния баланс.

петък, 1 април 2011 г.

На театър: Зимна приказка

Миналата седмица посетих една от най-новите постановки в програмата на Театрална работилница „Сфумато” – „Зимна приказка”. За съжаление нямам възможност да ходя често на представления в тази част на София, защото не са ми удобни като местоположение и е по-скоро изключение, когато успея да отида да гледам нещо в някой от „карето” театри, разположени на Канала. Харесвам малкия салон на „Сфумато”, има някаква собствена арт-атмосфера. Последно гледах там миналата година „Изкуството на смиташ боклука под килима”, на Деси Шпатова, постановка на Пазарджишкия театър, която обра най-значимите награди „Аскеер” през 2009 г., включително и за най-добър спектакъл. Ако нямах желанието да гледам на всяка цена точно това представление, едва ли щях да се вдигна до „Сфумато”, защото единствено там се поставя на софийска сцена. След като го изгледах, нямаше как да не призная, че точно там му е мястото като сцена в София. Но нямах намерение да пиша за тази постановка сега (тя си заслужава съвсем подробно и отделно ревю. Препоръчвам я с две ръце!), а за последната засега творба на Маргарита Младенова. "Зимна приказка” се счита като последното произведение на Шекспир, написано преди смъртта му и единственото такова, в което се случва чудо на самия финал, нещо нетипично за останалите му творби. Трудно е да се определи с една дума дали е комедия, трагедия или се смесват няколко жанра, но за мен беше интересно да видя на сцена този текст (великолепно преведен от Валери Петров), който не е от типичните Шекспирови творби. Може би най-красивото и оригиналното в постановката беше сценографията, дело на Даниела Олег Ляхова. Декорът ми навяваше асоциация с кубчето „Рубик”, само дето не беше цветно, а изцяло бяло, съставляващите кубчета се очертаваха едно от друго от тъмно-белите до сиви контури, които според сцените и сюжета се местеха по вертикала и създаваха нови пространства и неподозирани ниши. Играта със светлината беше много идейна, като на моменти беше главен инструмент за въздействие в определени сцени. Костюмите на актьорите също бяха изцяло в бяло и различните му нюанси, в синхрон с асоциацията, която се прави със заглавието на пиесата. В последствие се бях интересувала за тази набиваща се на око белота през цялото време, която се излъчваше от сцената и разбрах, че не е била случайна. Действието се развива в две отделни царства-господарства – Сицилия и Бохемия, като белият цвят в Сицилия се приема като студен нюанс, докато в Бохемия е топъл. Точно този контраст е заложен в пиесата. Първото действие от пиесата навява хлад, студ, съмнения – развива се в Сицилия. Макар и на бял декор, светлината е приглушена, думите потискат и над всичко това е героят на Цветан Алексиев – един умопобъркан от неоснователна ревност цар Леонт, който погубва заради лудостта си най-близките си. И една прекрасна Маргита Гошева, която прави невероятна роля. Втората част от спектакъла е с много по-ведро и дори весело настроение. Действието се развива в Бохемия, а декорът е по-бял от всякога. С усмивка и едва ли не с умиление на сцената се вижда един много приятен дует - Явор Бахаров като един млад и влюбен принц Флоризел и неговата любима Пердита, чиято роля се изпълнява от Елена Димитрова; един беден, наивно-добродушен овчар, син на смешен кралски придворен и един страхотен Бойко Кръстанов като шут и мошеник на дребно, който прави страхотна роля и е най-свежият персонаж в спектакъла. Лично за мен пиесата е много добра и поднесена по един оригинален начин на зрителите. Отдавна не бях гледала на сцена класическа Шекспирова драматургия и това разнообразие ми се отрази положително. Доколкото знам, това заглавие се поставя за трети път в България, като предишното е под режисурата на Мариус Куркински за Народния театър, с награда Аскеер за най-добро представление през 2003 г. Не съм го гледала, а и няма да мога, тъй като вече не е афиша на театъра, така че няма как да се направи паралел между тях, а и не е необходимо. Макар че за мен лично щеше да е любопитно да видя и погледа на Мариус към този текст и съм сигурна, че щеше да е съвсем различен. Иска ми се за финал да цитирам тук думите на режисьорката Маргарита Младенова, казани след премиерата на „Зимна приказка”: „Единствено жестът на прошката може да възстанови хармонията мужду хората. Шекспир е закодирал невероятни съдържание, предупреждения, свои големи тревоги, пък и надежди но така или иначе това послание може да бъде разчетено като: театърът е мястото на чудото и ако вярваш, то се случва”.
*Снимките са от официалния сайт на Театрална работилница "Сфумато".