Васо Гюров: "Нещата трябва да са на живот и смърт!"

Позволявам си да копирам едно интервю дадено от Васо Гюров пред интернет сайта webcafe.bg, за ежеседмичната им рубрика "Positive". Авторите са Елица Николова и Ники Русиновски. Нищо в него няма да коригирам, съкращавам, нито да добавям. Дори не желая да коментирам. Просто няма смисъл. Всичко е казано в прав текст. Дано повече хора да го прочетат и дано повече хора имат същата позиция за нещата.
Снимка: © Цветелина Ангелова. Dnevnik.bg

Такива хора няма много наоколо. Ако преди се намираха, доста от тях сключиха бартер с чалгата, за да оцеляват охолно - докато Васо Гюров е в състояние на война. На ръба на "зеления тероризъм" или част от "Армията на смъртта", както определя хората, които не са претопени в жълтата VIP култура (обединени от принципа, че няма какво толкова да губят, понеже са опазили най-ценното - името си).

Статуквото е почти такова, че ако се обявиш за неин върл противник, рискуваш да бъдеш заклеймен за нетолерантен позьор. И ако понякога е ужасно самотно да отказваш да се сдобриш с тази "култура", хора като Васо Гюров - изключително приятен пример за контрапункт на чалга самодоволството - те връщат на фронта.

Чалгата сама по себе си не е достоен враг - тя самата се опитва да избяга от това си определение, казва един от създателите на класиките в българския ъндърграунд "Кале" и "Ревю", добавяйки, че аргументът, че от другата страна също може да има хубави хора не може да го накара да спре да се идентифицира като не-конформист. "Това е въпрос на отстояване на позиции - има хора, които се натискат за някое тв предаване, въпреки че осъзнават, че е тъпо, но нали трябва да се яде - докато някои са по-калени и не страдат, че не ги излъчват."

За 25 години басистът на "Ревю" Васо Гюров, и член на упрaвителния съвет на организациите „Музикаутор" и „Профон", не направи никакво рязко движение - компромис с музиката си в името на оцеляването: "Ако нещо съм постигнал, това е, че съм запазил името си. И колкото повече години минават, това нещо все повече добива нумизматична стойност."

Позволяваме си да споделим, че го харесваме достатъчно, за да добавим каквото и да било друго - освен че винаги имаме време и пари за live с големи като него. Те само да го направят.

Личностите
В повечето случаи под знакови личности се разбират такива, които са изкарани на преден план, а те за съжаление за мен са с отрицателен знак. Затова най-общо казано, личностите са тези които липсват в медиите. Наскоро гледах Рангел Вълчанов някъде, който както винаги говореше много хубави неща, но нямаше време да се доизкаже или пак оставаха пет минути... За такива хора обикновено все няма време, понеже гледаме Митьо Крика, Митьо Пищова, Христо „Стоте манекенки" или Митьо „Едната бабичка" не дай си Боже - „Божата кравичка"...

Няма значение дали тази жълта инерция, завзела медиите, се прави с цел или не - факт е, че народът, който не че е бил много възвисен до тоя момент, определено затъпява. Само като се сетим, че от бюджета за култура се дават 90 милиона, а за полицията 1 милиард - какво да коментираме...

Но понеже става дума за позитивно интервю, наистина смятам, че тази философия, как рейтингите се крепят на жълтото съдържание, няма да издържи още дълго. Тя се изразходва вече - ако нейният апогей беше преди няколко години, тя вече върви надолу. И ако има някой, който ще промени тази схема, това са точно тези хора, които не са направили компромис с "рейтинг" културата.

Твърдата им позиция е техният капитал: в момента усещам, че е назрял моментът тези будители да се върнат, хората се събуждат и усещат, че имат нужда от другото нещо, от стойностното.

А и комерсиалното няма тая мотивировка както много ценни български музиканти или хора от киното и литературата, които виждам напоследък и които доказаха, че първо се вълнуват от духовното и после от материалния израз на това, което правят. И рано или късно те със сигурност ще излязат на дневен ред.

Събитието
Много хора казват, че събитието е влизането в Европейския съюз и това определено е така, дотолкова доколкото човек може утре да отиде в Амстердам, а вдругиден на Бяло море - което определено е една свобода, която липсваше преди. Но казвайки, че мога да отида на Бяло море, в следващия момент се сещам, че Черно море вече не прилича на море а на един бетонен басейн, в който Бай Ганьо отдавна е скочил...

Големите събития се случват благодарение на много други малки. Събитието е това, че останаха достатъчно стойностни хора тук и че леко попремина този момент по-читавите да заминават навън. Защото допреди 10 години повечето от тях се махаха, но в момента виждам много ценни хора, които са решили да правят нещо тук и сега. И това ще спаси България.

Явлението
Гара Дембеле... (смее се) Сещам се, защото наскоро го видях в един магазин - излизаше съвсем скромен и сам, леко потиснат от равенството с Лил. Проблемът на спорта е, че там наистина няма достатъчно млади хора, които да искат да останат в България и се налага да се вкарват чужденци. В „Левски" винаги български футболисти са били двигателите на отбора, а в момента за пръв път откакто си спомням "Левски", той се крепи на чужденци. Което не е хубаво, защото една птичка пролет не прави, но това е отделна тема... Но е факт, че такъв добър футболист не е играл в България от много време. Друг е въпросът колко ще издържи тук.

Колкото до някакво по-общочовешко явление - обикалям често в парка и там виждам едни усмихнати хора, които ми напомнят за 94-а лятото, когато всички бяха приятели с всички. Никой никого не нагрубява, всички са позитивно настроени, почистват кестените от листата - даже имаше инициатива за осиновяване на кестени. Което е хубаво - казвам го като част от някакъв процес на култивиране на духа.

Откритието
За себе си съм открил, че съм във война. Допреди няколко години действах на принципа да не обръщам внимание на хората и нещата, които ме дразнят, но вече не е така. Защото ти седиш и си правиш нещо. Появяват се някакви хора, които хвърлят боклуци навсякъде, не ти харесват. Ти си казваш „Аз съм над тия неща"! Но те идват и сядат на масата ти. Добре! Ставаш и отиваш на друга, но те идват и там. Започват да те избутват от улицата ти, от града ти, от плажа ти, от тук, и от там - докато накрая стигаш на ръба на пропастта и няма повече накъде.

Трябва да почнеш войната - да си върнеш улицата, града, да се съюзиш с други като теб. Това е въпрос на отстояване на позиции - чалгата е нещо, което е от другата страна, без значение, че там могат да стоят и читави хора. Всеки, който отива на война, знае, че отсреща има и невинни, добри хора. Но това не означава, че не трябва да воюваш с тях. Нямям нищо против цигани,турци и прочее герои (вж. мъжкия антураж) на този така наречен поп фолк. Даже от турците имам само добри впечатления като хора. Но азиатските похвати, с които борави тази музика имат общо с фолклора колкото поповете с „омиротворения" ПОП.

Не мога да разбера защо отвсякъде - вестници, телевизии, радиа - ме убеждават, че аз също съм такъв човек (късокрак, трътлест и с мустаци) и ми вменяват, че харесвам тази музика. Че казвам, че не я понасям, ама всъщност тайничко си я слушам и умирам да танцувам на нея?!

Когато не се идентифицираш какъв си, можеш да бъдеш и от едната, и от другата страна - да пееш поп и да си редактор на книгата на Азис... Но когато става въпрос за българска музика, не мога да бъда неутрален, и не разбирам подобно поведение. Защото едно от оръжията в тази война е именно примера на хора, които не правят компромис от типа „на мен ми е тъпо да правя това, но нали дават пари". Армията набира сила, като вижда, че има повече принципни и достойни войни.

Колкото до тактиката на тази война - нашата армия е като „Армията на смъртта" във "Властелинът на пръстените": Няма какво да губят и точно в това е силата им. Разбира се, тук говорим и за идеен потенциал, не ни е толкова изпушила и изтрещяла войската...

Творбата
Миналата година направихме един концерт с „Контрол" и „Хиподил", който ме въодушеви с това, че имаше 6 000 души, отвън останаха още хиляда - и това ми даде надежда, че определено има глад за авторска българска музика. И че има кой да те чуе - ако правиш нещо истинско, дори не казвам качествено, - а истинско.

Мисля, че и сега това е възможно, както беше с „Нова генерация". Както направиха и „Ъпсурт". Някаква група да се появи без никакви протекции и да накара системата да се съобразява с нея, а не обратното. В началото тe чуват 100 души, след това 200 и постепенно започват да те викат навсякъде.Така трябва да стават нещата. А не да се умилкваш около разни селски PR-и, да си купиш бомбе или каскет, да се ослушваш за VIP партита, да се усукваш на някакво"комично" предаване да те излъчи - и накрая пак нищо...

Творбата се прави от твореца. Когато голяма част от българските творци се превръщат в занаятчии, свирейки и пишейки за някакви „риалити формати" - те получават „висок рейтинг" и добро заплащане. За съжаление това няма нищо общо с творбата. Тогава тя става торба! Пълна или празна (като на Сърдитко Петко) - това няма значение. Но й липсва една буква, на която аз държа....

Това го казвам, не защото омаловажавам мисията на занаятчиите. Но представете си ако Рембрандт беше станал бояджия, а Фидий - грънчар.

Повратната точка
За мен повратната точка си е запетайка откакто се помня - защото в музиката и в това, на което най-много държа, не съм имал залитания... Така че повратната точка може би ще настъпи, ако се откажа от участието си в т.нар. гражданско общество и стана някакъв зелен терорист, още по-радикален.

Но се надявам повратна точка да е точно обратното - да разберем, че без нашето участие в нещата те няма как да се случат. Ние трябва да се борим за стойностното, а не само да разправяме как въпреки всичко се забавляваме и сме над нещата.

Забавлението си е забавление, но когато става дума за сериозни неща, не понасям някой да се разграничава, обявявайки хората, които се опитват нещо да променят, за смешници. Не мога да разбера доводи като този, че било важно човек да не гледа сериозно на себе си. Ако не гледаш сериозно на себе си, как очакваш другите да погледнат сериозно на теб. Тая поза нa "Купонджиите" - отива някой на интервю по някаква сериозна тема и започва да пуска "лафовe" и вицове, за да се направи на духовит - може да е била актуална преди години, но вече не я изповядвам.

Нещата трябва да са на живот и смърт - независимо дали продаваш картофи, или се занимаваш с ядрена физика. И когато повече хора започнат да възприемат това, ще настъпи повратната точка. Fight for your right („Бори се за правата си"), както пеят Beastie Boys, една от любимите ми групи.

Незабравимото
Сещам се за нещо, което е от последните три дни, а не от последните 10 години, което обаче може би няма да забравя скоро - едни наши съмишленици (ние нямаме фенове) ми разказаха как преди време са си дали последните пари за батерии, за да слушат „Ревю".

Иначе незабравими неща са фестивалът в Пхенян - за 20 дена не си легнахме нито един път "по светло"...

Една чиста победа на Форт Боаяр...

Първият концерт на „Кале" през 1987 г. на рок фестивала, организиран от Комсомола. Тогава с Димитър Воев и Кирил Манчев бяхме направили само една репетиция и излязохме на косъм. Когато ни смъкнаха от сцената обаче цялата публика от 4000 души викаше „Кале...

...и разбира се Хелоуин!... Никога няма да забравя, че Ботев и Левски не са празнували Хелоуин.

Нова генерация 04.11.2010 г., Sofia Live Club

Как да пишеш обективно за нещо, което ти е толкова любимо, не близко до сърцето, а направо вътре в него? Трудно е... Нова генерация е любимата ми българска група. Завинаги. Чувството е като онази любов, с главно Л, не към човек, а към нещо, което приемаш с цялото си сърце, без предразсъдъци, напълно осъзнато, без да задаваш въпроси, а просто приютяваш под кожата си, дълбоко и истински. Болезнено. („татуиран с теб ще умра”), което знаеш, че винаги ще искаш и ще го носиш в себе си. Вечно. („Във вечната любов аз не вярвам, вярвам или не, за нея проповядвам”). Отъждествявам се с поколението, за което името Нова генерация не беше просто име на група, а цяла една идея, (само)осъзнаване, начин на мислене, живот и възприемане на света около нас – „Цветя от края на 80-те”. За съжаление така и не успях да отида на техен концерт в състава им, когато в него беше Митко Воев (вечна му памет!), но и до днес нося в сърцето си текстовете и музиката му, знам наизуст песните и макар да съм ги слушала хиляди пъти, всеки път откривам по нещо ново и различно за себе си. Противно на много хора, които смятат, че музиката им действа депресиращо и потискащо, при мен не е така, напротив – зарежда ме с настроение и се усещам по-добра. Гледала съм ги няколко пъти досега, дори съм ходила до Варна преди години, за да ги гледам специално, когато съм имала тази възможност. Най-често зад микрофона беше Васо Гюров, който ми е голяма слабост, също от време оно и ако въобще може да се говори за някаква бегла заменяемост на Воев като вокал, то точно Васо е човекът за това, тъй като той носи същото „световъртене”.

Концертът на 4-ти ноември беше анонсиран, че ще има гост музиканти, разбира се и с Васо Гюров сред тях. Останалите бяха обичайните заподозрени от последните няколко концерта на групата – Деси от Phuture Shock и Тери от Alien Industry, хората, които отдадоха гласа си за да се запише последния засега издаден албум на Генерацията – Via. Изненадата беше появата на Бичето. В типичния си „селски” вид взе участие към парчето „Да, да, да”. Беше по-скоро за атракция появята му, отколкото за нещо друго. А и самото парче се състои от повтаряне на едноименните срички от заглавието, така че всеки на неговото място би се справил със задачата.

Но да започна от начало. Концертът беше обявен за 22.30 ч. Бях там малко по-рано и се изненадах приятно, че беше пълно. Наистина не очаквах да има толкова хора. Успях да седна централно на дългия кожен диван, който е срещу сцената и да поогледам хората около мен, като трудно виждах и различавах силуети предвид прекалено заглушената светлина. Тогава вече забелязах, че повечето от посетителите просто си стояха на масите, пийваха си пиенето, смееха се шумно, пушеха тежки пури и съм сигурна, че изобщо не бяха там заради групата. Музиката, която озвучаваше всичко това, беше меко казано странна за „подгряване” на Генерацията – някакъв прогресив рок, който не беше лош всъщност, но със сигурност крайно неподходящ за вечерта. Разбира се имаше и фенове, които знаеха защо са там, личаха си отдалеч – dressed in black, тениски с логото New generation, кларковете, размъкнатите пуловери и ризи, въобще моята порода :) Концертът започна с голямо закъснение, може би около час, не знайно поради каква причина, но не и заради липса на достатъчно хора. През цялото време докато бях в очакване се чудех с какво ще започнат – с новите парчета, или със старите и утвърдени класики, какво ще бъде съотношението между тях. Няма да си кривя душата, че бях там заради старите неща. Макар и без Воев, винаги съм обичала да ги слушам и да ги съпреживявам наживо. Излязоха в пълен състав (без Алина, разбира се) – Мони, Катето, Мишо и Кристиян. Даката беше на барабаните, а на Тери се падна честта да открие концерта като първият гост-вокал за вечерта.

Началото беше повече от ударно и супер любимо мое. Само като чух първите акорди на „Ледове”, веднага с вик се изстрелях отпред и така си останах права цялата вечер до края. Последва „Черно танго”, а след това „Арлина” – обожавам тази песен и неведнъж съм се отъждествявала с нея, като текст и настроение. Публиката вече беше във възторг, бурни ръкопляскания, възгласи и най-вече здраво пеене. Както и се очакваше веднага си проличахме кои бяхме там специално за концерта, окупирахме пространството пред групата и се раздадохме откъм пеене, всички в един глас, всички обединени от една любов към тези парчета, които всеки чувства със сърцето си. А останалите просто продължаваха да си пийват незаинтересовано по масите и да се забавляват на техните си неща. Дано не са се заслушвали дори за малко в текстовете на песните, че сигурно щеше да им приседне глътката и думите в устата да загорчат...

След Тери, зад микрофона застана Деси – малка и ефирна, с кадифен глас и мила усмивка. Изпълни няколко парчета от Via, някои съвместно с Тери. Бяха доста приятни всъщност, мелодичен трип-хоп, звучаха съвсем актуално. След 12ч. Деси отправи поздрав за рождения ден на дъщеричката на Мони – Марта, която беше в клуба. Колкото и добре обаче да бяха поднесени, колкото и радушно да бяха посрещнати, публиката си чакаше старите неща, както и Васо Гюров, който явно пазеха за десерт. След няколко парчета от старите, с вокалите на Тери, най-после и Васо излезе на сцената. Беше посрещнат със скандирания и бурни овации от публиката. Слабост ни е, обичаме си го :) Нагласи си белия бас, отправи поздрав за рожден ден към Кирил Манчев (който не беше в клуба, но е човек, дълбоко свързан с Ревю и НГ), спусна къдриците над лицето си и започна със „Страх”. Последва „100 години” и тъкмо се разпяхме и се настроихме да чуем още неща с него, той свали китарата и се оттегли за да даде място отново на Тери. Честно казано очаквах повече парчета да изсвирят заедно, но уви, не било писано да е този път. Минаваше вече 1ч., когато обявиха, че това е бил краят на концерта, ние си изпросихме и бис за последно, но се оказа, че ги сварваме неподготвени явно и затова изсвириха за втори път „Бездействие”. Да спомена още, че през цялото време на led-стената се прожектирваха различни абстрактни картини за всяко от парчетата, а в паузите между тях, в едър план „залепяха” триъгълното лого New generation. Визията на „100 години” беше с части от клипа към парчето, прожектирваха черно-бели кадри с образа на Воев, което беше доста носталгично и красиво...Освен споменатите песни, ще спомена и други, които си спомням, че свириха, но не в същия ред: „Само двама”, „Изповед”, „Ловец на сърца”, „Суета” и др. Не мога да спомена имената на песните от последния албум, защото не ги знам, признавам си. Уважавам решението и ентусизма на групата, че иска да се развива в нова насока, без да разчита на старите лаври. Музиката, която правят с Деси и Тери е доста приятна и слушаема, но колкото и да ги обичам, аз лично свързвам името Нова генерация с песните от старите им албуми и с текстовете на Воев. И докато продължават да ги свирят по концертите си, аз ще съм там.