четвъртък, 24 ноември 2011 г.

На театър: "Пухеният"

„Пухеният“ – Театър 199, автор: Мартин Макдона, реж. Явор Гърдев, сценография и костюми: Никола Тороманов, музика: Калин Николов, в ролите: Пенко Господинов, Михаил Мутафов, Стоян Радев, Никола Мутафов, Йоанна-Микаела Димитрова.

Втора постоновка на Явор Гърдев, която гледам по роман на Мартин Макдона след „Ръкомахане в Спокан“. Ако трябва хронологично да се отбележат, „Пухеният“ е първата постановка, която се поставя, още преди 7 години на сцената на Варненския театър. Тогава имаше бурни отзиви за нея, но все пак си остана постановка за жителите и гостите на морската ни столица. Една от хубавите и рационални идеи относно популяризирането на качествени постановки, е смяната на локацията – от близо месец „Пухеният“ е вече на софийска сцена и се играе в Театър „199“. И ако досега някой (слагам в това число и себе си) се е оправдавал, че „Варна му е далеч“, вече няма оправдание. Предвид качествата на Явор Гърдев, особено приложени в последните му начинания, както и усета и интерпретацията му спрямо автор като Макдона, нямах съмнения, че ще ми хареса. Усещането не ме подведе. Не искам да сравнявам двете постановки, които се играят в момента – „Ръкомахане“-то и „Пухеният“, защото и двете, колкото и да са близки по „звучене“, толкова са и различни. Поставени под общ знаменател, губят общо. Те са силни в своята индивидуалност и стил. Не мога да сравнявам този „Пухеният“ с другият, на Стайко Мурджев, в Модерен театър, тъй като така и не успях да го гледам (Зад мен беше един от участниците в това представление – Явор Бахаров, заедно с Луиза, разбира се. Много често се засичам с тях по театрите, но това е друга скоба). Постановката е с доста дълго времетраене, има и антракт, който е по-скоро за пренастройка към следващото действие, не толкова за да си починат актьорите и зрителите, но си е точно на място. Обикновено при много добра постановка, от която съм очарована и мога само да препоръчвам, за да не изпадам в ненужни обяснения и тъпи клишета, гледам да вмъкна нещо, което ме е подразнило, или нещо, което ми е липсвало в нея. За тази няма да мога да напиша нищо. Тези 7 години на сцена, са се отразили невероятно върху спойката между актьорите, личи си, че им е приятно да работят заедно на сцена и се разбират само с поглед, няма и следа от умора и отегчение от толкова много представяния. Музиката е точно подбрана, сценографията чудесна. В началото беше обявено, че ще се играе в „Сълза и смях“, но според мен малката сцена на „199“ си е точно за тази постановка – уютна, компактна, с възможност да не се изпуска нищо от самата сцена. Харесвам утопични истории, които като ги гледам на сцена, си мисля, че могат да бъдат съвсем реални, с малко повече фантазия. Някъде четох, че това е история, написана като трилър в духа на Кафка, Дейвид Линч и Братя Грим едновременно. Чудех се какво общо имат братята в случая, но точно те са си на мястото, защото това е една приказка със страшни истории в нея, с чудати и странни герои, които до последно не можеш да разбереш кой е „добрият“ и кой „лошият“, къде кавичките са на място и в кой случай са излишни. Защото не всяка приказка, която започва с „Имало едно време“, завършва непременно с „... и те заживели дълго и щастливо“. И макар да има моменти, в които черният хумор ти свива стомаха от смях, вътрешно знаеш, че едновременно с това е и от ужас. Иска ти се да разбереш къде е границата на разумното, правилното, справедливото и в кой момент тя се прескача, а същите тези думички започват да чертаят крива в мозъка ти с НЕ- отпред. Къде остава реалността, откъде започва фикцията? Възможен ли е паралелен свят, в измислена държава, с герои, които са излезли все едно от филма „Кучета в резерв“ и с имена като Катурян, Ариел, Михал, тежки криминални престъпления да се „вдъхновяват“ от приказки написани за деца, които да им се четат преди сън? Дали самите приказки могат да провокират насилие, или самото насилие е вътре в нас, а приказките са само проекция за неговото извършване? Откъде започва мисълта за насилието над (собственото ти)дете? Кой е държавата и има ли закони, които да те защитят от насилието? А от самата държава? Много въпроси могат да се задават след спектакъла, но те остават вътре в теб и кънтят силно след пистолетния изстрел на финала, за да помниш, че съзнанието трябва да се държи будно. Особено днес.

снимка: Драматичен театър "Стоян Бъчваров" - Варна

четвъртък, 17 ноември 2011 г.

На няколко театъра, част 6

„Карнавал.cоm Младежки театър, реж. Василена Радева, по романа на Жорди Галсеран, сценография и костюми: Никола Налбантов, музика: Мартин Каров, в ролите: Койна Русева, Ангелина Славова, Деян Ангелов, Вихър Стойчев и Елена Бърдарска.

С любопитство отидох на тази постановка, защото е от каталунския автор Жорди Галсеран, който е популярен у нас с предишни свои пиеси – „Шведска защита“ и „Канкун“ (и двата се играят в Малък Градски Театър „Зад Канала“). Хареса ми, че драматургията е силна, актуална, динамична и с нищо не си прилича с останалите му произведения. Уважавам автори, които налагат свой стил в различни теми, без да се повтарят и да показват и доказват свои тези до втръсване. Интересно ми беше да видя и следващата стъпка на младата режисьорка Василена Радева след силния й дебют в „Нордост“ (с „Аскеер“ за изгряваща звезда и номинация за „Икар“). Отново се е доверила на Койна Русева и Ангелина Славова, които достойно й се отблагодаряват с добра игра. Докато тази на Славова е второстепенна и по-скоро невзрачна, в ролята на безчувствен програмист, то може да се каже, че Койна Русева е във вихъра си – играе го полицейски инспектор, отдаден на работата си, дейно и с хъс раздаващ справедливост, както по задачите си, така и към подчинените си колеги – мъже. И много й отива. Още в самото начало се завързва интрига по един по-особен случай, в който главно действащо лице е изчезнало бебе и оттам се започва едно бясно разследване, бурни страсти и емоции по испански и често галене на кактус с голи ръце за успокояване на нервите („жертвата“ на Койна Русева за тази роля, може би). Развръзката по случая е колкото и странна, толкова и логична, но краят вече ми се стори малко пресилен. Добра игра на актьорите, подходящ музикален фон и оригинални визуални моменти, които си бяха съвсем на място в пиесата.

снимка: от сайта на Младежки театър

„Заболяване на младостта“ – Голяма сцена на НАТФИЗ, копродукция с ДТ „Стефан Киров“ – Сливен, автор: Фердинанд Брукнер, реж. Пламен Марков, музика: Теодосий Спасов, в ролите: Луиза Григорова, Радина Кърджилова, Ивайло Драгиев, София Бобчева и др.

По мое мнение има много силни постановки в салоните на НАТФИЗ този сезон и „Заболяването младост“ е една от тях. Пиесата е писана през 1929 г. от германец, роден в София и разказва за живота на момчета и момичета, учещи или завършващи обучението си по медицина, живеещи заедно, експериментиращи с живота, младостта, любовта, секса и чувствата помежду си. Не случайно Пламен Марков е избрал съвсем млади актьори за тези роли, необременени от много творчески изяви, но с близки до героите си възраст и теми, които ги вълнуват. Вярно е, че привличат публика в салона с рекламата, че участват „звезди от бг филми и сериали“, но действително точно те бяха най-убедителни. Триото Радина Кърджилова-Луиза Григорова-Ивайло Драгиев, освен в тази постановка, ги бях гледала и в „Белградска трилогия“ (играе се в Модерен театър) и докато там Радина беше най-убедителна от всички, то в „Заболяване на младостта“ Луиза Григорова е просто прекрасна! Само заради нея мога да препоръчам да се гледа тази постановка – толкова много естествена красота, чар, сексапил и нежност на едно място от това момиче се излъчва, че на моменти може да ти спре дъхът. В ролята на Дезире играе отрекла се от титлата си разглезена графиня, но осанката, походката, погледа и цялото й поведение, не могат да заличат това аристократично присъствие, което Луиза пресъздава по невероятен начин. А като се добавят и ретро костюмите и прически, издържани в стилистиката на 20-те години на миналия век, картинката съвсем се допълва с тази неподправена елегантност и грация в женските образи. Много ми допадна изпълнението на София Бобчева в ролята на комплексирано момиче, прикрито под маската на горда и недостъпна манипулаторка. Като минус бих споменала, че нямаше почти никакви декори, актьорите трябваше да преминават през 3 врати, 2 легла и дървена стена, която беше супер паянтова и всеки момент очаквах да падне върху тях. Интересни бяха общите сцени между Радина Кърджилова и Луиза Григорова, имат синхрон помежду си, който много им помага да придадат по-достоверно интимността по между им. Докато героинята на Радина е плаха, раздърпана и объркана, то Луиза е активната и самоуверената. Ако някой очаква някакви по-пикантни сцени между двете (както имаше и такава реклама), ще остане разочарован, защото всичко е много естетически и нежно издържано. И докато краят в пиесата е фатален и зловещ за почти всички от героите, то съм сигурна, че бъдещето на актьорите в тази пиеса е на сцена, в силни постановки, в които да показват и развиват таланта си.

снимка: от сайта на НАТФИЗ

„В Тоскана“ – Камерна сцена на Народен театър „Иван Вазов“, автор: Серджо Белбел, реж. Ида Даниел, сценография: Рин Ямамура, костюми: Даниела Иванова, музика: Ambient Anarchist, в ролите: Цветан Алексиев, Ева Тепавичарова, Марий Росен, Цветомира Даскалова.

Имах желанието още през май месец т.г. да посетя този спектакъл, но не знайно защо, макар да беше обявен премиерно за тогава, внезапно падна от програмата на Народния театър и до началото на този сезон, не се знаеше съдбата му. В пролетния афиш сред актьорите, които бяха обявени, че ще участват бяха Иван Бърнев и Яна Титова, които бяха достатъчно притегателни като имена, за да привлекат интереса ми, а като добавим, че това ще бъде вторият спектакъл, който ще гледам на Ида Даниел, съвсем изостри любопитството ми. Изненадата ми беше, че това заглавие се появи от нищото в програмата на новия сезон, с променен актьорски състав. Фен съм на работата на Ида Даниел от спектакъла й „Мъртвата Дагмар, или Малката кибритопродавачка“, поставен в „Сфумато“ и много любопитно ми беше как ще се представи вече на сцената на Народния тетаър, макар и Камерната, отново в сътрудничество с авангардните „Аmbient Anarchist“. Сюжетът, описан в програмата звучи интригуващо, но изпълнен на сцената, беше объркващ. Почти до финала на пиесата, зрителят оставаше в невидение какво точно се случва, кой кой е на сцената, какъв е всъщност, къде е, защо е там и не на последно място, както се пееше в една песен „Аз ли съм или не съм?“ Харесвам по принцип различните и разчупени постановки, когато има креативност, логика, хитър замисъл, но в тази шизофренията беше в чистия си вид. В началото си мислех, че аз не ги схващам нещата и колкото актьорите се пънеха в ролите си да доказват, че има смисъл да се остане до край, толкова аз трудно го намирах този смисъл, а доста от зрителите така и не останаха да го разберат, изобщо ако го имаше и се изнизаха от салона. Много силна сценография, изчистена и практична, по японски (Рин Ямамура), стилни костюми (Даниела Иванова), избрани изцяло и само в синята гама от хавлията до костюма, чорапогащника, чантата и обувките. Ако бяха и със сини перуки, сигурно щях да викна на финала „Само Левски!“. Авторската музика на „Аmbient Anarchist“ чудесно се вписваше в сцените, ненатрапчиво и семпло, но съвсем на място. И дотук от мен с положителните качества. Отрицателните елементи няма да ги споменавам, защото то друго май нямаше – объркана актьорска игра, хаотична режисура, никаква последователност на действието, нито обяснение за случващото се на сцената, дори и бегло. За всички психични разстройства, шизофренични разклонения и дори на места нормални състояния на главния герой, зрителят трябваше сам и в големи мъки да се сеща какво всъщност става, а режисьорът не само не помага, а и пречи умишлено да се разбере. Е, за тези, които все пак останахме до края, имаше и моменти на хумор и забава, но те бяха продиктувани по-скоро от абсурдните състояния, в които изпадаха героите. Сигурна съм, че и самите актьори на моменти не бяха съвсем убедени кога и в кой образ се намират точно. Може би това до някъде обяснява липсата на Иван Бърнев и Яна Титова сред актьорските имена. Ако не са разбрали достатъчно добре режисьорския замисъл, са предпочели да не рискуват с участието си в тази постановка.

Ида Даниел е млада и креативна режисьорка и писателка. Със сигурност има въображение и талант, но само във времето ще се покаже дали ще го развие в правилната посока. Защото толерирането към младостта и липсата на опит е до време, а оттам насетне започват претенциите за качество и изискването за отдаденост към театъра, които само с наследена фамилия трудно се покриват. И докато „Малката Дагмар“ беше едно прекрасно и различно представление, което „стоеше“ добре в мазето на „Сфумато“, то за пиеса, която се поставя на сцената на Народния театър, трябва освен всичко останало, и малко повече респект и уважение.

снимка: от сайта на Народен театър

вторник, 1 ноември 2011 г.

На театър: "Ръкомахане в Спокан"

„Ръкомахане в Спокан“ – НТ „Иван Вазов“, Камерна сцена, автор: Мартин Макдона, реж. Явор Гърдев, сценография и костюми: Даниела Олег Ляхова, в ролите: Иван Бърнев, Леонид Йовчев, Теодора Духовникова, Павлин Петрунов.

Най-после на родната ни театрална сцена имаме черна комедия, в истинския й и неподправен вид! Мен лично това винаги ми е липсвало и съм ходела на препоръчани представления с надеждата да открия такива, на които в повечето случаи все нещо не им е достигало, по мое скромно мнение. „Ръкомахане в Спокан“ е чиста проба черна комедия, написана от английски автор, поставена и изиграна от български артисти. Няма да са пресилени и неоправдани сравненията с Тарантино и Дейвид Линч, но това не е в минус, а действа като катализатор на интереса и провокацията към пиесата. Възхищавам се на таланта и тихата, ненатрапчива интелигентност на Явор Гърдев, от интервютата, които чета с него, имам чувството, че е много интересна личност. Всички тези качества и талант, той се стреми да предаде и в своите театрални и кино творби. Спорен е въпросът дали всичко му се получава, или остава не достатъчно разбран, особено от масовата публика. Относно театралните постановки, които съм гледала под неговата режисура, моето мнение е противоречиво на фона на малкото неща, които съм гледала (голяма част от творчеството му е поставяно на Варненска сцена) – има неща, които много харесвам („Козата или коя е Силвия“ и „Старицата от Калкута“) и други, от които съм малко или много разочарована („Крал Лир“ и „Пиеса за бебето“). Но при всички случаи неговите творби не остават безразличие след себе си. Гърдев е едно явление в съвременния български театър и дано намери вътрешен стимул и желание да поставя повече неща на родна сцена, а не главно в Русия, каквато е практиката му в последните няколко години.

„Ръкомахане в Спокан“ спокойно мога да причисля към нещата, поставяни от Явор Гърдев в графата „много ми харесва“. Спектакъл, който е различен, новаторски и направо да си го наречем ъндърграунд. Тепърва ми предстои да гледам „Пухеният“ в Театър 199 и от това, което съм чувала и чела за него е, че са много близки като стил, не само защото са от един автор. А самият автор е 41 годишният Мартин Макдона, който още на 16-годишна възраст зарязва училището и се самоотглежда с брат си. Голяма част от живота му преминава в четене на книги, висене пред телевизора и издръжка от социалните служби. Почти на шега започва да пише радиопиеси и сценарии, които в началото нямат популярност, но това само го амбицира повече, за да е сред един от най-успешните и реализирани британски драматурзи в днешно време, 4 негови постановките се играят едновременно в лондонски театри, което не е постигано от Шекспир насам.

На камерната сцена на Народния театър (много разумно попадение да се играе именно там), актьорите са отделени посредством стъклен прозорец, а зрителите воайорстват директно какво се случва там. А прозорецът отразява хотелска стая, обитавана от дългокос несретник на средна възраст (прекрасен в ролята си Иван Бърнев), силно зависим от властната си майка, който е загубил при жесток инцидент ръката си и осмисля живота си като я търси по света вече 21 години. В стаята му гостуват негър, дилър на трева, чувствителен и лесно раним от думи (чудесна роля на Павлин Петрунов), който е в тандем с красивата си, но тъпа приятелка (много убедителната Теодора Духовникова), чиито изцепки на няколко пъти застрашават живота им, но и благодарение на нейната находчивост стигат до спасението си. Леонид Йовчев е в ролята на пиколото на хотела, който е ексцентричен, луд , извратен, жесток и забавен едновременно, влюбен в маймуна от градския зоопарк, единственият, на който е отредено да разкаже за живота, фобиите и мечтите си отделно, точно пред стъклената стена и в непосредствена близост до зрителите, само по боксерки и развята дълга коса, под формата на пластика, танц и моно-спектакъл в кратък вариант. И го прави невероятно!

Слабо е да се каже, че постановката ми е харесала. Тя е много въздействаща и като зрител, човек преминава през няколко различни състояния, а понякога и няколко едновременно – смях, страх, объркване, съжаление, отвращение и пак смях. Освен страхотната режисура и актьорска игра, много силен е и диалогът в пиесата. Има забрана за гледане на лица под 16 години, тъй като се употребяват цинични и вулгарни думи, но това е използвано единствено за подсилване на ефекта, а не самоцелно, за да се търси скандал. Езикът е уличен, естествен, гъвкав и достъпен, което прави пиесата леснодостъпна до зрителите. Сценографията е съвсем семпла – любимият черен и изчистен фон на Даниела Олег Ляхова, а музиката ефектна и премерена според момента на действие. Не случайно краят на постановката е озвучен от песента „Хей, ръчички“, изпълнена в пънк-вариант.

Краят на постановката не е трагичен, но не е и щастлив. Остава в мистерия какво ще се случи и всеки сам може да си го тълкува и съчинява. А вариантите са много и различни, повод за това са характерите и образите на героите, които са пресъздадени на сцената. Колкото хора, толкова и лудости. Докато за едни, отварянето на куфар и разпиляването от него на десетки отрязани ръце по сцената е забавно и откачено, за други се вижда гнусно и шокиращо. Провокацията е налице, остава само да й се поддадеш. Гаранцията е една – че няма да останеш безразличен към представлението.

снимка: тук

вторник, 18 октомври 2011 г.

На няколко театъра, част 5

„Балът на крадците“ – НТ „Иван Вазов“, Голяма зала, автор: Жан Ануй, реж. Тиери Аркур, в ролите: Юлиан Вергов, Владимир Карамазов, Иван Юруков, Мария Каварджикова, Иван Юруков, Захари Бахаров, Стоян Алексиев и др.


С голяма доза скептицизъм отидох на това представление, предвид факта, че е втората поредна пиеса на френския режисьор Тиери Аркур за българска сцена, а предишната му театрална авантюра в България изобщо не ми хареса. Става дума за „Идеалният мъж“, в който спектакъл участва почти същия актьорски състав, както и в „Балът на крадците“. Не знам кой е поканил и по каква линия този французин, набедил го е, че има талант да поставя пиеси на българска почва, при това на главната сцена на символа на българския театър, какъвто е Народния. Разбирам, ако „Идеалният мъж“ беше добро представление и поне да се доближава като идея и замисъл в театралния си вид до литературната класиката на Оскар Уайлд, та да се осмелиш за втори път да поставяш нещо, а то не само не замазва гафа от първия път, а още повече омазва нещата. Вече се чудя за кое представление да пиша, тъй като и двете са ми еднакво досадни, скучни и откровено слаби. Единственото забавно нещо в „Балът на крадците“ е възможността да се видят Вергов, Карамазов и Юруков в женски дрехи и комичните ситуации, свързани с това, но тези сцени са само в началото и за кратко. И следва едно дълго и протяжно действие, което ми се стори, че няма край, пресилено скучни актьорски напъни да задържат апатичния ми зрителски интерес, който след съзерцанието на изящния прасец и тънък глезен на Карамазовия крак, обут в 12 см ток на ярко жълти лачени обувки и къси чорапки в същия десен, нямаше с какво друго да ме грабне до края на представлението. И ако този французин се пробва отново за трети път на българска сцена, сигурно собственоръчно, с черен маркер, ще го задраскам от афиша!

снимка: тук


"Кръщене“ – Театър на Българската Армия, текст и постановка: Камен Донев, сценография и костюми: Нина Пашова, хореограф: Ивайло Иванов, в ролите: Йоана Буковска, Тигран Торосян, Анастасия Ингилизова, Пламена Гетова, Милен Миланов, Мимоза Базова, Веселин Анчев, Никола Гълъбов, Георги Къркеланов и др.

Камен Донев ми е голяма слабост още откакто го гледах за пръв път в „Улицата“ на Теди Москов. С годините сам си проправи път на театралната сцена и спечели сърцата и симпатиите на зрителите с таланта и оригиналните си хрумвания. С голям ентусиазъм отидох на най-новото му творение „Кръщене“, като очаквах нещо наистина различно, забавно и интересно, още повече, че в постановката участва почти пълния състав на Театъра на Армията. Емоциите ми след спектатъла са противоречиви – хареса ми, ама не съвсем. Не мога да отрека, че не се забавлявах, но от друга страна не мога да не отбележа, че това вече сме го виждали и на това вече сме се смели. Приятно ми беше да видя едни до други класически и утвърдени с времето актьори от старото поколение на една сцена с по-младите в състава на трупата - бяха съвсем равностойни и добре си се чувстваха рамо до рамо, без напрежение, а напротив – с подкрепа, взаимно уважение и симпатия. Самото представление няма конкретен и задълбочен сюжет, всичко се върти около кръщенето на едно бебе и събирането на родата по този повод. Ако мога с няколко думи да опиша самата постановка, това са скечове в стил Камен Донев + народни хорцА, вмъкнати с цел да разграничат действията едно от друго. Имаше на моменти и философски разсъждения върху живота, смъртта и всичко останало помежду им, но това колкото за да има и от него. Лично аз не бих завела приятел/ка точно на това представление, а по-скоро майка си или баба си, защото според мен таргет-аудиторията е по-скоро за поколението 50+. Според мен за тях би било много забавно и умилително, а с включените вътре ръченици и хорцА, съвсем ще им се напълнят душиците - нещо изпитано вече като схема и гаранция за бурни овации от страна на публиката, доказани и от моноспектакъла на автора. Щеше ми се да видя повече от Камен Донев, защото знам, че го може и го е доказвал многократно. Просто с тази постановка не се е постарал достатъчно, според мен, пуснал се е по инерцията, заложил е на нещо утвърдено и традиционно, с което е знаел, че ще се хареса на масовата публика. Но като че ли на мен ми се искаше да видя нещо ново и оригинално, искрица от онзи непукизъм, ирония и лудост ала Камен Донев отпреди близо 10-ина години...

снимка: тук

„Вълните“ – Камерна зала на Народен театър „Иван Вазов“, постановка: Арлет Ричи, по едноименния роман на Вирджиния Улф, в ролите: Юлиан Вергов, Снежина Петрова, Мария Каварджикова, Ивайло Герасков, Рени Врангова.

Усещам се, че не изпитвам особени симпатии към френцузите, които поставят пиеси на българска сцена (не че нещо лично...), но за съжаление и за тази не мога да кажа хубави неща. Арлет Ричи се е постарала да предаде меланхолията и елегантността от книгата, но до публиката „вълните“ са донесли по-скоро вялост, скука и пак СКУКА и си е останала със самото старание. Трябва да си заклет фен на Вирджиния Улф и трябва да имаш огромно самочувствие и опит да поставяш такъв задълбочен, труден и самовглъбен автор, каквато е тя, на театралната сцена. Според мен Арлет Ричи ще си остане по-известна с това, че е внучка на легендата в модния бизнес Нина Ричи, отколкото като драматург и режисьор. Ужасно хрумване е да се сложат грозни перуки на Снежина Петрова и Мария Каварджикова с цел да ги състарят, а всъщност са ги направили страшни и меко казано непривлекателни. Напук на меланхолията, или по-директно казано скуката на сцената, беше приятната музика и семплата, но много стилна сценография на Чавдар Гюзелев. Много добър актьорски състав, в който всеки пасваше на ролята си, може би точно те бяха най-ценното в самата постановка и заради заедността им на една сцена, бяха аплодисментите в края.

снимка: тук

*Малко негативни думи се получиха за тези три представления по-горе от моя страна, но това не означава, че не съм гледала и хубави. Ще пиша за тях скоро, защото наистина ги има и искам да ги препоръчам горещо – „Ръкомахане в Спокан“ и „Завръщане във Витенберг“.


понеделник, 17 октомври 2011 г.

На театър: "Държавните липи"

„Държавните липи“ – ДКТ „Иван Димов“, гр. Хасково, пиеса на Ст.Л.Костов, реж. Мариус Куркински, в ролите: Стелиян Николов, Иванка Шекерова, Стефан Цирков, Ивайло Димитров, Ева Васева, Лазарина Коткова, Петър Влайков, Никола Ефтимов.

Това е първата постановка, която гледам на сцената на Пловдивския театър. Успях да съчетая нещата си и да съм в Пловдив в средата на септември, когато се провеждаха едновременно „Нощ на музеите и галериите“ и театралният фестивал „Сцена на кръстопът“ – традиционни културни форуми, които заслужават вниманието не само на пловдивската публика.

„Държавните липи“ е разказ от Ст.Л.Костов, писан е в началото на миналия век и за пръв път се поставя на сцена. За радост, или не, по-скоро ирония, текстът е актуален и към днешна дата. Ст.Л.Костов е български драматург, чиито творби се играят с голям успех към днешна дата на софийска сцена с други две класически произведения – „Големанов“ и „Вражелец“ (и двете представени от формация "Мелпомена"). „Държавните липи“ е втората постановка, с която Мариус Куркунски се представя като режисьор в хасковския театър. Предишната е „Златната мина“, която също е по разказ на Ст.Л.Костов и е играна повече от 30 пъти, което е добро постижение за постановка в провинциален театър. Както в „Балкански синдром“, който се играе в Малък градски театър „Зад канала“, така и за реализацията на „Държавните липи“, той ангажира най-младите актьори от трупите на театрите, с много любов и усърдие е пресъздал историята в разказа, които е успял да предаде и на своите актьори. Декорът е семпъл, съобразен с времето, през което се развива действието – жив плет, менци, черги, на цялата сцена отзад е вижда репродукция на една от най-известните картини на Майстора - „Сватба“, героите са облечени в народни носии.

Не съм чела разказа, но самата постановка по много умел начин пресъздава събитията от онова време (1937 г.), бита на хората, езика им и страховете. Не случайно споменах и страховете, тъй като на два пъти по време на пиесата прозвучава химнът „Шуми Марица“, а вляво на сцената е окачен черно-бял портрет на Борис ІІІ, като един своеобразен съвременен Биг Брадър. Всеки един елемент има своето значение и обяснение, всичко е на мястото си и чака своя ред, за да влезе в действие. А краят е колкото неочакван, толкова и логичен. В основата е конфликтът между обикновения човек и Държавата, или може би обратното. Това, което Държавата прави, за кого всъщност го прави – за Човека, или за себе си? И кой/и всъщност е Държавата? Темата за властта и властимащите винаги е бил актуален и недостатъчно изследван в българската литература поради много причини – исторически, социални, политически. Малко са и писателите творили в тази „опасна“ тематика поради ред причини. Съответно и драматургичните текстове, засягащи тази тема, са кът. Едва в последните няколко сезона в театрите се разчупва ледът около подобни постановки – сезонът на Стратиев, „Да отвориш рана“ в ТБА (който след няколко представления падна от афиша), най-актуалното в момента „Да се провреш под дъгата“ (НТ „Иван Вазов“) по романа на Георги Марков.

На мен лично ми се иска ако имаше възможност същата тази постановка да се излъчи по национална телевизия, именно сега, по време на избори, възможно по-голям брой хора да я гледат, за да се видят всички проблеми отпреди век, колко актуални са те и към днешна дата – кражби, лъжи, предателства, страх от силните на деня и същевременно осъзнаването, че не не винаги човек може да разчита на справедливост от тяхна страна.

Похвална е смелостта на Мариус да се захване с нещо ново, не поставяно, не достатъчно известно, но това е характерно за творец като него – открил е текст, който да го провокира, чрез който да вложи енергията си в реализацията на един продукт, който е с неясно бъдеще и с неясна сценична продължителност. Защото колкото и добро да е едно представление, колкото и добри да са актьорите в него, ако не е поставено на сцената на голям театър, малко или много е обречено още в зародиш, което е много жалко. И това, за съжаление, не се отнася само конкретната постановка, такава е съдбата и на много други. Защото трудът на режисьори, актьори, сценографи и всички онези хора зад кулисите, остава недостатъчно оценен, защото тяхната цел е да покажат сътвореното от тях с труд и всеотдайност на възможно по-голяма публика, а в малкото останали театри извън София, такава почти липсва, защото интересите са други, времената са други. Темата е дълга и ще търпи развитие във времето и занапред, винаги ще има въпроси, мнения и предложения, а решенията и реформите (доколкото ги има), не винаги са най-правилните и на време осъществените. Но най-важното, както и самият Мариус казва: „Не бива да загърбваме театъра – това е институция с традиции и в нея нерядко се случват интересни неща. Театърът е място за духа, за лекуване на човешки рани, а не само за забавление. Затова има телевизии, има достатъчно друго пространство. Малко останаха тези места, които не са така комерсиализирани“.

снимка: Булфото


петък, 15 юли 2011 г.

Аз и брокерите

Със съжаление отбелязвам факта, че в последно време не чета – нито книги, нито вестници, нито списания, нито новините в интернет, дори рядко преглеждам любимите ми блогове тук. Времето ми е заето в следене и четене на обявите за наеми и контактувам с разни хора, които са на светлинни години от моите представи, мисли, вкусове и мнения. Това са брокерите на недвижими имоти. Сигурно всеки, по една или друга причина, се е срещал с тази прослойка от населението, за мен те са нещо различно от всички останали хора, които познавам. По принцип съм мислела за себе си, че нямам особени трудности при общуване, но след дълги и мъчителни разговори с не малък брой брокери, взех сериозно да се замислям върху тази си (не?)способност. Трудно ми се получава контактът и връзката с тях. Аз се опитвам максимално изчистено и конкретно да обясня какво всъщност търся, с кое мога да направя компромис и какво категорично не желая. Отсрещната страна уж си записват, уж ме разбират, уж знаят какво точно аз искам и в крайна сметка се изумявам от това, което ми се предлага. Все едно съм им говорила преди това на монголски език, а техният помощен транслейтър е бил на танзанийски. Все едно аз да искам куче, а те да ми предложат хипопотам. Примери колкото искаш. Няма да се впускам в подробности, мога да пиша за доста бисери по темата. Гадното е, че времето ме ограничава и притиска, а аз нямам нищо сигурно все още. Уж се водя на работа, а по цял ден браузерът ми е зареден на обявите за квартири, телефонът ми се напълни със запаметени номера на broker, broker1, broker2 и т.н., които дори агенциите, за които работят не мога да запомня, камо ли имената им. Съзнавам това, че и аз за тях съм поредният клиент, от който евентуално ще спечелят комисионна, но винаги ги моля, ако нямат какво да ми предложат от това, което съм дала като изисквания, да не ме водят по огледи, за които само ще си загубим взаимно времето. Чувствам се уморена и доста обезкуражена. За съжаление няма голям шанс да се стигне до реалните собственици, без посредничеството на брокери, т.е. борбата е дълга и мъчителна, но явно трябва да мина и през това. Дано накрая се поздравим взаимно не с победа, а с удовлетворяващо и за двете страни равенство и всеки да получи това, което иска и да бъде доволен от постигнатото. Поне аз си го пожелавам, плюс късмет – той също е много важен, убедих се.

За по-малко от месец разбрах и още някои неща:

*Че не винаги човекът, с който живееш, ти мисли доброто, както ти на него през цялото време дотогава. Че не всички хора са наивни и добронамерени като мен. И че тези „качества” пречат в днешно време и е по-добре да се „оперират” във възможно най-ранен стадий. Уви, за някои хора като мен това е доста късно вече и май цял живот ще си нося последствията и обеците на ушите, за които вече трудно се намират места за нови дупки.

*Че някои хора, особено след определена възраст, е хубаво да се оттеглят в заслужена и блажена почивка, колкото и да им е хубаво да се чувстват кумири на сцената за своите фенове. Визирам Дейвид Ковърдейл. От близо 20 лета имах желанието да го гледам и да чуя на живо този велик Глас, който ме е настръхвал стотици пъти през годините и на едва петият път, в който беше в БГ, успях да го видя, но не и да го чуя. Защото Гласът вече го няма, а на негово място е подобие на гласището от преди години, под формата на едно сбръчкано старче с бялата си ризка от 82-ра, коженото панталонче и синджирчетата, които се поклащат от врата и колана му. Тъжно е, когато виждаш истината, дори след всичко хвалебствено написано иначе по темата.

*Че „Подслон” всъщност никак не е лошо филмче, а музиката на Васо Гюров и Morphine към него, го правят още по мой тип. Никак не се вписва като част от летния асортимент, предлаган по кината, но слава богу, че изобщо го пуснаха на голям екран.

*Че след доста вглеждания и оглеждания пред огледалото установих, че всъщност доста ми отива плътен бретон над веждите, особено направен от 19 годишен гей, след почти цял час работа по главата ми, което обикновено отнема двойно по-малко време :)

сряда, 29 юни 2011 г.

Elevation - искрено и лично

Сигурно само аз и баба ми не сме писали все още по тази тема. До последно се чудех дали да го направя, или да го подмина, но тъй като бях на събитието, имам мнение за случилото се, искам да го споделя, макар да знам, че много хора няма да се съгласят с него.
Много злоба, омраза и негативизъм се изписаха последните дни, хвърли се цялата кал върху организаторите, макар че точно калта беше в Glastonbury, а не в Разлог. В Разлог беше вятър и то много силен, всъщност той бе истинската причина да се отмени втория ден на фестивала. В крайна сметка каква вина имат организаторите, че времето се оказа неподходящо, а Jay Kay нелепо си е контузил глезена? Чиста случайност и кофти стечение на обстоятелствата, за съжаление. Колкото и да се роптае, това са фактите и нямаше никаква възможност те да се променят по никакъв начин. Вярно е, че организацията беше далеч от перфектната – неуредици по настаняването и паркингите, бавния пропусквателен режим на входа, липсата на нормални хигиенни условия в палатковия лагер, закупуването на eleva-та и пазаруването с тях и т.н. Но аз съм била на фестивали и концерти, на които организацията е била много по-зле и въпреки всичко емоцията след това остава положителна, след самия концерт/и. В крайна сметка феновете на музиката отиваме точно заради концертите и да се насладим на удоволствието от това изкуство, а не да следим за всяка една грешчица и недоуточняване от страна на организаторите и да си ги отмятаме наум, след което жлъчно да ги описваме в коментари, вместо да се наслаждаваме на случващото се около нас. Самите организатори, колкото и да ни се иска, нямат извънземната възможност да угодят на всеки един от присъстващите и да му създадат перфектните условия, за да му направят кефа на 100%. Хора сме в крайна сметка, човешко е да се допускат грешки и не е въпросът в това дали сме българи и по тази презумция нещата не са се получили, а защото не сме богове, а човеци и все още не се е намерил начин за справяне с атмосферните условия. Отстрани е лесно да се критикува и да се дават акъли, особено когато нещата са се прецакали и всичко вече става за сеир. Не може ли да бъдем малко по-толерантни, да влезем в положение, да дадем идеи и насоки за по-добро протичане следващия път, отколкото да хулим и псуваме като последни гамени по организация, групи, изпълнители и всичко наред? Обидно ми е да чета злостните коментари, клетви и отвратителни подигравки към хората, постарали се да направят нещо смислено, идейно и различно в нашата държава, в която масовите прояви в музикално отношение, ако не са свързани с поп-фолк и хеви метъл от средните векове, са твърде редки и по-скоро случайни. Хора, които повече от година време работят здраво върху това начинание, инвестират средства и нерви в името на него, поемат риска да направят организация по такъв тежък и мащабен проект, да положат основите на нещо ново и да го превърнат в традиция. След тези отвратителни нападки не искам да си мисля как се чувстват всички те. Смятам, че на тях достатъчно им е гадно от цялата тази ситуация, от този изкуствено набеден за провал фестивал, а тези допълнителни хули и обиди, съвсем ще ги срине. И най-малкото едва ли ще имат желанието и нагласата да направят нещо подобно за в бъдеще. А ощетените от всичко това ще сме ние, феновете, защото пак ще ревем и ще се оплакваме, че нищо не се случва в „тъпата ни страна” и ще събираме пари да ходим по чужди държави, за да гледаме любимите си групи. Получава се един омагьосан кръг – хем искаме нещата да се случват тук и сега, а в същото време тези, които се захващат да направят нещо по въпроса, биват оплюти и разкъсани на парчета за неща, които не зависят от тях, от същите тези хора, които реват за концертен живот. Как да стане? Може би като на първо време променим малко мисленето си в посока към едно по-толератно отношение, повече да мислим и анализирваме обективно нещата, които се (не)случват и едва след това да изказваме мнение, при това в публичното пространство. Обидно и несериозно е хора, които имат (или нямат) 1-2 концерта зад гърба си, без капка музикална култура, да не говорим за фестивална такава, хора, които дори не са и присъствали на самия фестивал, да са сред най-дейните в редиците по масово оплюване. Защото точно заради едни такива изцепки, сложени под общия знаменател „всички хора”, разбиват идеята за съграждане на нещо значимо, нещо толкова жадувано като идея за сбъдване, тук в България, за фенство и традиции в това отношение. Е, аз се разграничавам от тези хейтърски изпълнения, които оплюват всичко масово, заради спорта. Искам нещата да се случват, искам да ходя по концерти и фестивали тук, да давам парите си за музикални събития в родината си, а не по други държави, както е било досега. Искам да гледам любимите си групи и изпълнители, заобиколена от приятели, да общувам на български, а чуждата реч да е изключение, но и приятно преживяване от факта, че чужди фенове са дошли, защото нещо се случва тук, а след това да разказват и да показват снимки колко яко са си изкарали и на следващо събитие отново да дойдат, като доведат и техните приятели. Искам нещата да се случват, но защо става всичко толкова трудно, по дяволите? Защо ние самите не си помагаме в това отношение? Едно нещо, което се заражда тепърва и предстои да се утвърждава, има нужда именно от подкрепа, окуражаване и много търпение от страна на всички нас. Защото Е за нас. Ние, които с нищо не можем да помогнем в организацията, освен с толерантност и съпричастност към събитието, поне да не пречим и да не спъваме ентусиазма на тези, които се захващат с тази нелека задача, а? Не е толкова трудно, нали? Дали?...
Да, мен също ужасно ме е яд, че не успях да видя наживо Jamiroquai първата вечер, яд ме е, че втората вечер не се проведе изобщо и цялата енергия и тръпка, които се бяха събирали последните седмици преди събитието, отидоха по дяволите. Но не мога да кажа, че съм тотално разочарована, защото иначе едва ли щях да си намеря повод да отида друг път до Банско или Разлог, да се видя с приятели и познати, да се запозная с нови хора и да видя толкова хубави, свежи и шарени хора накуп, които до последно не знаеха ще го бъде ли или не фестивалът, а като се разбра в крайна сметка, че се отменя, вдигнаха примирено рамене и окупираха всички барове, механи и пейки в паркове и градинки и се забавляваха до ранни зори. Въпреки всичко, без скандирания и оплаквания, защото бяха там, усещаха силния вятър и разбираха ситуацията.
За финал искам да уточня, че написаното не е поръчков, още по-малко платен материал. Изразявам лично мнение, с което не ангажирам никого. Не познавам никой от организаторите, не им знам фирмите и роднините, но познавам много хора, които бяха на този фестивал и ще се съгласят с голяма част от написаното тук. Това са хора, които имат изградена гражданска позиция, фестивална култура и собствено мнение. Именно тези хора, въпреки провала на фестивала, заставаме зад него, подкрепяме го и искаме да го има догодина. Защото това е пътят – да се обединим в името на идеята, като се поучим от грешките, загърбим различията, намерим сили и кураж да съградим нещо ново, в името на идеята, в името на бъдещето ни не само като на музикални фенове, но като на интелигентни и мислещи хора.

четвъртък, 23 юни 2011 г.

Белград

Миналия петък и уикенда бях в Белград. С приятели се организирахме да посетим този град, който е сравнитиелно близо до София и се оказа, че всички сме минавали само транзит, без да сме го разглеждали по-обстойно. Няколко месеца по-рано ми попадна една промоция на фирма, която предлагаше екскурзия за 3 дни на половин цена – пътуване + 2 нощувки и закуски. Всичко допълнително се доплащаше по желание, но ние не го пожелахме и решихме сами да се организираме и да сме си независими от останалите, което в последствие се оказа правилната стратегия и винаги съм я предпочитала. Разбира се това важи, ако хората са добра компания, познават се добре и са обиграни в съвместните пътувания. Да имат авантюристичен дух и здрави крака за обикаляне :) Няма да пиша пътепис, но ще нахвърлям малко полезна информация за града и местата, които си струват да се посетят, според моя кратък, но съдържателен престой. Имам над 300 снимки сигурно, но ще гледам да се огранича в качването, че ще стане много и скучно. А и Белград не е място, където на всяка крачка има забележителности, така че е лесен за обикаляне и ориентиране. Започвам с местността Калемегдан – основна атракция и символ на града. Името идва от турски и означава дворцов площад. Изграждана е от 13 до 19 в., разположена е на брега на р.Сава, преди вливането й в р.Дунав. Намира се на височина, от която ясно се виждат двете реки, част от островите, Нов Белград и Земун. Около самата крепост е построен огромен парк с множество забележителности. В София липсва нещо подобно, но направих лека аналогия с Царевец, макар че е доста различно. В Калемегдан има огромни паркове, градини, цветя, широки алеи, пейки за отмора и наистина достатъчно кошчета за отпадъци.
Много красива гледка се вижда от терасите в парка с изглед към р.Сава, пристанището, а в самия край на крепостта се вижда делтата на вливането на двете реки - Сава и Дунав. Заведения в парка почти липсват. С много лутане ние открихме само едно, което се намираше във вътрешна част на къща във възрожденски стил, която не се вписваше изобщо в панорамата, но пък напитките, предлагани там бяха студени и приятни, което напълно ни удовлетворяваше. В същия този парк се помещава и Военният музей. Вътре не сме влизали, но пред него са изложени множество оръдия, танкове и друга военна машинария, която не ми е особено понятна, но явно е голяма атракция за туристите. Съвсем близо до музея се намира голямо тенис-игрище, с кортове на червена настилка и играеха хора на тях. Съвсем близо имаше и баскетболно игрище, а децата в парковете ритаха мач, други играеха на „народна топка”, въобще сърбите са доста спортна нация, както се уверих с очите си. Не наблягат само на скарите, а използват всяка свободна минута да спортуват нещо – карат колело, бягат из парковете, децата играят футбол, баскетбол, тенис, а в много от градските им паркове има фитнес уреди, със свободен достъп и всичките бяха заети, независимо, че навън температурите бяха близо 40 градуса, а имаше и опашка от хора, които си чакаха реда. Това няма как да не се забележи и като се разхождаш из града – мъжете и жените са високи, стройни, с дълги крака и стегнати тела. Има, разбира се, изключения, но те са толкова малко, че са по-скоро за да затвърдят правилото, че колкото по на запад и север се минава, толкова нациите са по-издължени на ръст. Така е и с хората от останалите страни на бившата Юго-федерация.


От крепостта Калемегдан се виждаше сцената и последните приготовления по концерта на Amy Winehouse и Moby, който трябваше да се проведе на следващия ден. До последно се чудех дали да си купя билет, но се отказах, защото цената не беше от най-евтините, а и точно тези двама изпълнители не са ми сред топ-любимците. В последствие това се оказа правилен ход, всички предполагам знаят какво се случи на концерта, особено в първата му част...
Разбира се няма как да не спомена за прословутите сръбски плескавици и пивото, което върви заедно с тях. Най-известната туристическа улица в града, където може да се консумират много вкусни национални специалитети, при това на прилични цени, се казва "Скадарлия". Тя е малка е тясна, калдъръмена и неравна, но това я прави още по-живописна. Затворена е за превозни средства и е само за пешеходци. Обслужващият персонал е изцяло от мъже (оказа се, че това е типично мъжка професия в Сърбия), а всяко от заведенията разполага със собствена група музиканти, които надвечер свирят по няколко часа, с кратки почивки нещо като стариградски сръбски песни, но тихо и дискретно, за да могат гостите на заведението да си говорят спокойно и да се забавляват. Отделно през деня, ако човек няма възможност да обядва или закусва в заведение, през 100 м. има т.нар. "пекана", които предлагат много вкусни солени и сладки тестени изделия, заслужават си да се опитат. Има улица, на която има само барове. Местните й казват "Силиконовата долина" и според градската легенда е кръстена така на девойките, които идват с идеята да се запознаят там с богати мъже и за да привлекат вниманието им, се подлагат на разни операции, свързани с корекции на тялото и т.н. Звучи доста познато, явлението не е разпространено само при нас, все пак сме на Балканите...
Лично аз много се впечатлих от една от главните им улици, която започва от Калемегдан и свършва пред Националния им музей. Казва се "Княз Михаил". Тя е търговска, изцяло пешеходна и много широка. Истинско удоволствие да се разхождаш по нея, да оглеждаш хората, магазините, атмосферата е чудесна. В началото й има няколко павилиона за сувенири, където има много красиви ръчно изработени нещица - бижута, картини, картички, шити пазарски торбички с някои от символите на града, магнитчета, тениски. Въобще който иска да пазарува сувенири за спомен, това е мястото. Аз лично много съжалявам, че не успях да си купя поне една от керамичните чаши, които се предлагаха, защото бяха много красиви. Все се надявах, че ще минем отново там, но не се случи и тези чаши още са ми в главата и мечтите.
От края на ул. "Княз Михаил" започва площад "Република", на който са разположени основни забележителности на града - Националния музей, Националния театър, Парламента (на сръбски е Скупщината), Президенството, множество банки, хотели и административни сгради. Така събрани звучи скучно, но зеленината, цветята и парковете са навсякъде около тях и е много чисто и подредено.
Популярното място за срещи в Белград се казва "При коня", нещо като "На Попа" в София - това е един паметник, който се намира пред Националния музей и представлява воин на кон, който така и не си направих труда да разбера кой е (конника, не коня). Когато наближава кръгъл час, паметникът се обгражда от множество хора, на половин час са по-малко, а през останалото време почти липсват.
Много красив парк, отново в центъра на града е "Ташмайдан". Разпростира се на голям параметър зеленина, има много цветя, фонтани и условия за отдих. В единия край се намира голям християнски храм "Св.Марко", който беше в реконструкция, поне от външната страна, докато ние бяхме. Въобще в сръбската столица има много църкви, които са строени с размах и правят впечатление с красивите стенописи и поддръжката им. Има две църкви, които се намират близо до ул. "Княз Михаил" и са разположени една срещу друга, делят ги само тротоарите и уличното платно. Това са Ортодоксалната църква и Саборната.
Друг храм, който искам да спомена е "Св.Сава", който се забелязва на влизане в Белград - огромна сграда, която напомня много на катедралата "Ал.Невски", дори е по-голяма като площ. И този храм беше в ремонт и реставрация. Интересно ми беше да науча, че всичките средства по реконструкцията са от доброволни помощи на сръбски и чуждестранни християни, държавата и общината не участват по никакъв начин. Свещите се "продаваха" на цена кой колкото остави.
Градският транспорт е сравнително добре уреден, в смисъл, че автобусите минават начесто. Няма таблА, указващи кой номер кога трябва да дойде, на някои спирки дори няма табели кои автобуси спират там, всичко това се разбира или с питане, или с предварително набавена карта на града. Но пък иначе транспорт има и след 12ч., билетчето (казва се карта или кАартица) струва 50 динара, което е около наше левче и се купува от будки за вестници, на по-оживените спирки. В града няма метро, но има трамваи и тролеи, но те по-рядко се срещат, автобусите са главното превозно средство. Такситата се отличават единствено по табелите на покрива на колите, нямат единен цвят, предупредиха ни да ги ползваме само в краен случай, тъй като са скъпи и много лъжат, особено туристите.
Успяхме да посетим дори крайни квартали на Белград - Земун и Нов Белград, които с нищо не ме впечатлиха и няма да ги споменавам подробно. Земун е разположен на брега на р. Дунав и има няколко ресторантчета там, които явно преди време са били атрактивни, но към дрешна дата са западнали много, а Дунав е мръсен и се носи лоша миризма от него.
На връщане към София се отбихме в манастира "Св.Манасия", наричат го още Ресавски. Строежът му започва още от 15 век, но е събарян и съграждан няколко пъти, сега също има някакви реконструкции, които са толкова съвременни и не се връзват с останките от преди векове, че се е получило едно голямо недоразумение и кич.
Три часа бяхме и в Ниш и те ми бяха достатъчни за да установя, че на фона на Белград е едно голямо (200 хил. жители) и изостанало в соц-а село.
Белград е много приятно място, с чудесна градска атмосфера, където лично аз се чувствах като у дома си. Почти не се наложи да общуваме на чужд език, ние си говорехме на български, а сърбите на сръбски и нямаше никакви проблеми в комуникацията. Градът е уреден и се обикаля много бързо, 2-3 дни са напълно достатъчни, ако престоят е за повече, сигурно ще стане скучно. Бих го посетила отново някой ден, при възможност.



























































































































































































































































































































































































































































вторник, 21 юни 2011 г.

Depeche Mode Nothing's Impossible Touring the Angel Live in Sofia 21 06 ...


Преди доста години, когато Depeche mode стана "моята" група, ми се струваше невъзможно, че мога да ги видя някога наживо. Имах чувството, че са много далечни, недостижими, живеещи в някакво паралелно измерение, където дори мисълта, че мога да ги видя от плът и кръв, ми се струваше абсурдно нереална. С годините, тези детски размисли се заличаваха постепенно, като на тяхно място се зараждаше мисълта, че всъщност да се отиде на техен концерт, не е чак толкова невероятно непостижимо. През целия си съзнателен живот съм копняла да ги видя на родна земя и в същото време съм се страхувала от това. Нещо като идеята за сбъдването на много силна мечта - когато тя се появява като звездичка на хоризонта, бледа и малка, увеличава се с времето, блести с пълна сила и накрая угасва. Така както се случва с всички хубави и жадувани мечти и пътя до тях. Едновременно прекрасно и тъжно на финала. До появата на следващата. До преди няколко години не вярвах, че мога да ги видя наживо в България, беше утопично едва ли не дори само като мисъл, затова ходих да ги гледам в други държави, с приятели "луди глави" като мен, като се смесвахме с местните фенове. Колкото и хубаво да сме си изкарвали, мисълта, че това не се случва на наша си територия, оставаше и леко загатваше, че нещо липсва и щастието не е пълно...
Новината за потвърдения концерт на Depeche mode в България през 2006 г. ме завари в един от магазините "На тъмно", когато си доплащах вноската за организиран техен концерт в Загреб. Не знам на кое небе се намирах от щастие като разбрах, че мечтата ми, жадувана с години, ще се сбъдне само след няколко месеца и обратното броене започва от същия този ден. Тогава повярвах, че Nothing's impossible.
21 юни, стадион "Локомотив", все още настръхвам като си спомням изкрещяното от Дейв "Good Evening, Sofia!" - толкова жадувано и изстрадано. 5 години оттогава - спомените са все още живи, емоциите силни, мечтата сбъдната... and the fire still burns...

петък, 10 юни 2011 г.

Suede "Saturday Night" LIVE Bucharest Romania 04.06.2011


Има едно особено електричество и заряд, когато ти предстои да гледаш любима група за пръв път. Тръпката те обхваща още в мига, в който виждаш новината, че те ще имат концерт наоколо. Няколко часа по-късно звъннва телефонът с риторичния въпрос: „Ще ходим, нали?”, следва закупуване на билети, организация и така до самия ден.
Та миналата събота гледах Suede в Букурещ. Миналата събота сбъднах една голяма своя мечта, която „влача” в продължение на близо 18 години – когато през 1993 г. чух за пръв път едноименния им дебютен албум, който беше нещо супер различно от нещата, които слушах тогава и адски ме впечатли. Последваха още други силни албуми, от които имам любими неща и които мечтаех един ден да видя и чуя наживо. Почти се бях отчаяла, че това никога няма да ми се случи, след като групата прекрати съществуването си за няколко години, през които някои от членовете им издадоха солови проекти и се концентрираха върху солова кариера. Затова бях супер щастлива, когато разбрах, че ще свирят в почти оригинален състав толкова близо до България.
В конкретния случай нямах никакви колебания, че ще присъствам на този концерт. Имах билет повече от 2 месеца преди самото му провеждане, а няколко дни преди него, знаех кога ще пътувам, с кои хора и всичко останало. Няма да описвам премеждията си около самия концерт, а те не бяха малко, но както се казва всяко зло за добро. Отидохме близо 3 часа по-рано преди да отворят вратите и преди нас имаше само две румънски фенки и се израдвахме, че ще можем да влезем сред първите и да заемем челни места. Както впрочем се случи. Концертът беше на открито, в една сцена – Аrenale Romane, която се намира в парк Carol, сравнително в центъра на Букурещ. На вид е доста неугледна, дори западнала, но като се влезе към самата сцена, положението не изглежда толкова зле, особено след като се спусне мракът и светлините се включат. След бърза и не особено щателна проверка от страна на охраната, влетяхме с буйна скорост от висок старт и окупирахме първия ред, в средата на загражденията на сцената. Арената се оказа място за около 5-6000 човека + седящите места по сектори, точно за такива прояви, нещо като мини-стадион. Имаше си шатри, в които се продаваха бири и безалкохолни напитки, раздаваха всякакви реклами сувенири – брошури, цигари, всеки нещо хванал, мъкнеше и го тикаше в ръцете ти. Малко се разочаровах от мърчандайзинга, защото обмених леи точно с идеята да си купя нещо интересно и ценно за спомен, но изборът беше много ограничен, а и не съм много сигурна дали предлаганите неща бяха оригинални. Все пак, за да не съм капо, си взех една тениска с Coming Up, която облякох веднага, нали съм най-отпред, няма да сме случайно попаднали там, я! На сцената беше DJ, който подгряваше, при това с доста приличен сет. Явно момчето беше наясно защо е там и се беше подготвил тематично. След него на сцената се качиха четири момчета, местна група, (логично)напълно непозната за мен като име - The Mono Jacks – доста прилична банда, със силно сценично присъствие, вокалът пееше на много добър английски, с влияния от инди и алтернативната музика. Не мислех, че ще пиша така хвалебствено за румънска група, но наистина бяха много добри и изнесоха почти час концерт, при това не ми беше досадно, а наистина ми бяха интересни и се кефех на парчетата им.
Последва кратка пауза, през която подготвяха сцената за хедлайнърите за вечерта, а аз успях от близо метър-два да наблюдавам всичко в детайли и беше много вълнуващо. Изпробваха всеки един инструмент, а едно слабо, бледолико момче заемаше всяко едно от местата на музикантите и според неговата височина нагласяха микрофони и осветление. Имаше един пич, който ми се стори нещо като шеф на екипа и ръководеше целия процес, лично се зае да облепя тонколоните една за друга с черно тиксо, а после кабелите. Чудехме се защо го прави, но след като видяхме какво последва на сцената, съмненията изчезнаха. Понеже бях в центъра, точно пред мен сложиха нещо като сандъци, доста позанемарени, но здрави. Същият този човек, най-отгоре постави розови електрикови ленти, с които ги облепи по краищата. Веднага ни мина щурата идея, че може би Брет ще слезе от сцената по тях и ако го направи, ще се окаже точно пред нас, на 20 см само! Което всъщност и се случи! Няма как да описвам подробности от концерта. Силните емоции е невъзможно да се описват, а се преживяват със сърце и душа. Съставът, в който излязоха беше следният: Саймън Гилбърт (барабани), Нийл Кодлинг (кийборди, китари и вокали), Мат Озмън (бас), Ричард Оукс (китара). И... Брет Андерсън – вокали, вдъхновение, енергия, секс, очарование, магия! Още на първото парче избухнахме и така до края на вечерта. Всичко се сливаше в едно, дори нямаше ясно изразени паузи между песните. Контактът с публиката се осъществяваше предимно от Брет – търсещ поглед, заровен в лицата пред него, скачащ като на пружина през цялото време, без „благодаря, обичаме ви” и разни подобни клишета, всичко се казваше без думи и с пълно раздаване. Останалите бяха по-скоро статични, с изключение на Оукс, който не спря да подмята китарата си и да вилнее с нея в пространството пред себе си. Мога да пиша безкрайно много за Брет, рядко срещано магнетичен човек, в прекрасна форма и невероятно секси, не спря да скача и да дивее по сцената, кипеше от енергия. Гледах го толкова отблизо, вълнуващо беше да засичам погледа му на няколко пъти, а накрая и да се докосна до него. На „The Wild Ones”, застана на самия ръб на сцената, седна кротко на една от тонколоните, усмихваше се нежно и изпълни голяма част от парчето на метър от публиката. Беше истинско, неподправено и много емоционално. На последното парче за вечерта – „Saturday Night”, в красивата съботна вечер, както и очаквахме, Брет слезе от сцената точно върху облепените за целта сандъци и се озова точно пред нас. Естествено веднага го награбихме, а тези зад нас се впуснаха бясно напред и щяха да ни затиснат, в стремежа си да се докоснат до него. Пеейки премина от началото до края на сцената, като се остави да го докосват всички от първите редове, които можеха да се доберат до него, без излишна охрана, без притеснения, с блага усмивка, умората личеше на лицето му, но се усещаше и удовлетворението и задоволството му от концерта. На клипчето много добре се вижда тази скъсени и почти липсваща дистанция. Момичето, което снимаше беше малко зад мен, все едно през погледа ми се случват нещата, а и аз разпознах ръцете си по Брет, по пръстените хихи. Успях да направя и доста снимки от първа линия и ако апаратът ми беше по-добър за снимане на тъмно, щяха да са почти перфектни...
Макар да не се напълни сцената (сигурно можеше двойно повече хора да се поберат), мисля, че се представихме чудесно като публика (най-вече българите, които бяхме окупирали местата най-отпред) – пяхме, скачахме и дивяхме, имахме дори импровизирана табела с текст, с който ги канехме да посетят България (дано!). Тъкмо отшумяваха акордите от последното парче и заваля леко дъждец, който дойде съвсем навреме за да ни разхлади от горещите емоции. И когато изпратихме групата с бурни аплодисменти и крещяхме за още, започна онова нещо, което думата дъжд е просто слаба. Започна нещо като порой, една река, която течеше от небето, вертикално, а не хоризонтално, както трябва да е. За секунди бяхме вече вир вода, а докато се измъкнем от самата сцена, водата вече се беше покачила до глезените ни, а на половин метър пред себе си, освен пелена от вода, нищо друго не можеше да се види. Но на никой не му пукаше особено, след преживяното минути преди това. Не бях „участвала” в такъв порой, но той, както и концертът, ще останат незабравим спомен за мен - 4-ти юни 2011 г., в румънската столица, Suede, паметно, завинаги.
Сет-листът от вечерта:
This Hollywood Life
She
Trash
Filmstar
Animal Nitrate
We Are The Pigs
By The Sea
Killing of a Flash Boy
Can't Get Enough
Everything Will Flow
So Young
Metal Mickey
The Wild Ones
New Generation
Beautiful Ones
Encore:
Saturday Night

четвъртък, 2 юни 2011 г.

На няколко театъра, част 4


"Сирано дьо Бержерак" – Народен театър, Голяма сцена.
Пиеса от Едмон Ростан, реж. Теди Москов, сценография: Чавдар Гюзелев, музика: Антони Дончев, в ролите: Деян Донков, Владимир Карамазов, Ана Пападопулу, Димо Алексиев, Теодор Елмазов, Виктория Колева, Сава Драгунчев, Христо Терзиев.

Това е спектакълът, който всеки интересуващ се от театър, задължително трябва да гледа, ако все още не е. Не само заради спечеления Аскеер 2011 за най-добро представление, не само заради Аскеера за главна мъжка роля на Деян Донков, не само защото е постановка на Теди Москов, а за лично удовлетворение и наслада. Много противоречиви мнения се изказаха за пиесата – някои тотално го отрекоха като кич и скучен, аз по-скоро спадам към другите – че това наистина е едно от представленията на този театрален сезон. Няма как да не се обърне специално внимание на прекрасната сценография и костюми, дело на Чавдар Гюзелев (награда Икар и номинация за Аскеер), музиката на Антони Дончев и страхотния актьорски състав, умело подбран и режисиран от Теди Москов. В типичния си ироничен и саркастичен стил, дори в това класическо произведение, не е пропуснал да вмъкне нещо от себе си и специфичното си чувство за хумор. И точно тези негови „бисерчета” правят постановката свежа и не прекалено сериозна, като типична класика, в драматичния жанр. А тези вмъквания най-ясно си личат в изградения от Владо Карамазов образ на красавеца Кристиян – говори мьеко, щот’ е отдалеко, дошъл в Париж, където всичко му е прекалено „културно”, но това няма как да го откаже от намерението му да се приспособи във френската столица и начина на живот там. Няма как да не се усети алегорията с Париж от 19-ти век и съвременна София. Звучи абсурдно така написано, но всичко е предадено съвсем тънко и шеговито, а не грубиянски и гротесктно, което само с гледане може да се разбере. Мен лично много ме забавляваше образа на Кристиян, движенията, говора, подскоците, намиганията - за пръв път виждах Карамазов в такава самоиронична роля и определено добре му се получава. За Деян Донков няма какво да се коментира, мощен, както винаги, особено в последните години. Страхотни роли в Народния направи този сезон, все главни и много силни, сега „звездата” му е най-силна, дано да продължи с това темпо възможно най-дълго време.
Едно от задължителите заглавия в програмата на Народен театър, което трябва да се гледа! Най-малко за да има мнение човек за постановката, а не да се критикува и оплюва, защото така е най-лесно, или защото някъде нещо сме прочели, или чули от някого, че не става. Нека дадем шанс на личното си мнение, а?

"С любовта шега не бива" – Народен театър, Голяма сцена. Пиеса от Алфред дьо Мюсе, постановка, режисура и муз.оформление: Мариус Куркински, сценография и костюми: Никола Тороманов, в ролите: Юлиян Вергов, Владимир Карамазов, Александра Василева, Рени Врангова, Ана Пападопулу, Захари Бахаров, Валери Йорданов, Йосиф Шамли.


Типична постановка на Мариус – шантава, смела, провокативна, съвсем в неговия си стил. Всички актьори – и мъжете, и жените, бяха като клонирани негови копия със същите негови движения, гримаси и говор. Мен най-много ми допадна Юлиян Вергов, не толкова заради ролята му, която може би щеше да е най-скучната, но в неговото превъплъщение, той я направи страхотна. Постановката едва ли ще допадне на всички. Който се е настроил да гледа класическо произведение, с типичните въодушевени словоизлияния и драматизми, може би ще остане разочарован. Но ако не е прекалено консервативен, може и да му допадне гледната точка на Мариус. На сцената има доста провокативни действия, на фона на класическия текст, героите са изкривени през призмата на гротеската и клоунадата (особено тези на Вергов, Ал. Василева, Й.Шамли и З.Бахаров), на границата с кича и ексцентричността им на моменти идва в повече. Но това е Мариус – стилът му няма как да се сбърка с ничий друг.

За да спазя "тройката" като бройка, а и малко за разнообразие, тук ще направя едно изключение и вместо за театър, ще вметна едно ново българско филмово заглавие – „Лора от сутрин до вечер”. От утре, 3-ти юни, е по екраните и искам да го препоръчам. Успях да го гледам предпримиерно, на Кинопанорамата преди няколко месеца. Това е режисьорски дебют на Димитър Коцев – Шошо (син на актьора Константин Коцев), който също е и сценарист на филма. Правен е почти без пари, сниман е с фотоапарат Canon, повечето от хората, които се снимат във филма са аматьори, участват без хонорар, само заради идеята. А наистина идеята е най-важното в случая, защото е добра основа за едно добро начинание и оправдават приказката, че не всичко опира само и единствено до парите – когато има хъс, ентусиазъм, ясна идея за нещата и много желание за осъществяването й, нещата просто се случват. Както и в тази заплетена история, която се върти около шест зарчета, които сбъдват желания и променят съдби; събират и разделят разни хора и много, много свежи идеи и препратки. Най-хубавото на филма е, че е непретенциозен, без сложни замисли и драматични финали, с много свеж хумор, приятна музика за фон и разпускаш удобно в салона като се зареждаш с добро настроение за поне една цяла вечер. Единствените професионални актьори във филма са Димо Алексиев, Христо Петков и Ива Гочева, останалите са приятели и роднини на режисьора, включително и главната героиня – Миленита. Четох някъде, че ролята на клюкарката на блока, много смешен образ впрочем, се играе от неговата леля, която по професия е гинеколог. Любопитно е да се види и писателя Радослав Парушев – Чарли, като сервитьор в механа, облечен в народна носия, потури, пояс и калпак на главата, говорещ на диалект ха-ха. Роля във филма има и Мартен Лепоев, познат повече като DJ Мартен. Музиката във филма е дело на млади български изпълнители – Блуба Лу, Белослава, Leepra DeLux, разбира се и Миленита.
Всичко прилича на аматьорска сбирка, а може би си е точно такова, но на мен ми хареса, и го препоръчвам, точно заради непринудеността си, свежестта и лудото настроение, което оставя след гледането.