На театър: "Спанак с картофи"

сн. Симон Варсано

„Спанак с картофи“ – в София се играе на сцената на Сатиричен театър, автор: Золтан Егреши, режисьор: Борис Петканин, сценография: Петьо Начев, в ролите: Юлиан Вергов, Владимир Карамазов, Захари Бахаров. Съвместна продукция с Продуцентска къща „Артишок“.

Без да съм някаква кулинарка, смело мога да отбележа, че тази творба е много хитро „сготвена“: Вземаме един забавен и разтоварващ текст, със съвременна тематика, много хумор и свежи лафове, добавяме трима от най-актуалните в момента актьори на Народния театър, в добавка „секссимволи“, щипка „мръсни думички“, колкото на плаката да се изпише числото 12 в червена точка, забъркваме сместа и получаваме краен резултат, от който са доволни всички. Така хем публиката се радва и забавлява на любимите си актьори, а те хем не се чувстват гузно, че с елементарен и комерсиален текст, са успели да напълнят салона, при все, че цената на билета е 16 лв. за София, а например за Варна – 30. Май всички трябва да са доволни от сделката, поне ако съдя по бурните аплодисменти в края на спектакъла. И аз им ръкоплясках, и аз се забавлявах, но едновременно с това нещо като червейче, ми човъркаше в главата и не ми даваше спокойствие и не успях съвсем да се насладя на постановката. Аз ли съм станала прекалено взискателна, или подобни проекти съвсем  принизяват нивото и вкуса на българската театрална публика? Едва ли ще си отговоря скоро на този въпрос, или може би той има повече от един отговор.

Факт е, че в последните години на театралните сцени се поставят неща, с единствена цел да привличат публика в салоните на всяка цена, които да се играят възможно повече сезони напред. Дотук всичко е наред и напълно в реда на нещата, все пак това е смисълът и целта на театрите. Но както винаги се случва, има едно „но“, което да помрачи леко самодоволното прозрение и то е дали целият този благороден на вид замисъл, трябва да е с цената на лесносмилаем, елементарен и комерсиален текст, предварително заложен да бъде хитов и добре приет от масовия зрител? Текст, от който същият този зрител нищо ново няма да научи, няма върху какво да се замисли след финала, но за сметка на това ще е видял червените боксерки на Вергов, белите слипове на Карамазов и не-помня-вече-бельото на Бахаров, на финала ще ръкопляска бурно, ще си тръгне доволен и в добро настроение, а на следващия ден ще се похвали пред колеги и приятели, че е бил на театър и задължително ще го препоръча, с думите „иди, защото ще умреш от смях“. В този ред на мисли, се сещам за едно интервю с Галин Стоев, който отдавна вече живее и поставя основно във Франция и Белгия, дадено преди няколко години за „Капитал Лайт“, в което той говореше за този проблем: „Българският театър започна да се държи угоднически спрямо статуквото, спрямо по-лесното, спрямо бързо продаваемото, спрямо лустросаното, пък празното отвътре, т.е. българският театър спря да търси, в резултат на което се появиха неща, които са много лесни за продаване и смилане, голяма част от тях са с много лош вкус. И публиката естествено ги купува. Но публиката е жадна и купува това, което й предложим. Ние обаче започнахме да й предлагаме много лоша стока, стока с минал гаранционен срок. Това по някакъв начин ни кара да гледаме на зрителя като на консуматор, а не като на партньор“.

Няма как да се отрече, че се поставят качествени, силни и задълбочени постановки на театралната ни сцена. Има прекрасни режисьори, талантливи актьори, силни автори и останалите професионалисти, които допринасят за случването на дадена постановка. Техният труд не трябва да бъде подценяван, а винаги поощряван, защото влагат сърце, ум, креативност и талант в създаването на нещо красиво, което усещат с душата си. Ако на преден план излезе водещата мисъл дали продуктът ще се хареса на всяка цена на масовата публика и дали ще се напълни салонът, нещата отиват към бизнес, а не към изкуство. А не това е смисълът на театъра.

Отклоних се леко от темата, но пък точно тези мисли ми минаха през главата, докато започнах да пиша за „Спанак с картофи“. Може малко „манджа с грозде“ да го докарам накрая, но наистина не смятам, че въпросната постановка е някакво велико събитие от театралния афиш, на която трябва да се обръща значимо внимание. Сигурна съм, че много хора ще отидат и ще я гледат, привлечени от имената на актьорите и в това няма нищо лошо. Винаги съм била „за“ да има публика в салона и хората да посещават и подкрепят театралната сцена. Въпросът, който повече ме вълнува е какво самата сцена предлага на публиката в салона, с какво я възпитава, на какво я учи и с какво ще я привлече следващия път. Все пак смятам, че талантът, чарът и популярността на тези трима актьори, можеше да се „впрегнат“ в създаването на нещо по-зряло и идейно, с което да се обогати кръгозора на публиката, да я провокира към размисъл и на финала да остави някакво послание. Друг е въпросът каква част от същата тази публика е готова да „понесе“ всичко това, защо е дошла всъщност в салона – заради шоуто или в името на изкуството?  

Рецептата на „Спанак с картофи“ се оказва успешна. Хитър ход е да се привлече женската аудитория като ролите се изпълняват от едни от секссимволите на родния театър, а темата на пиесата се върти около футбола, като по този начин, господата в салона ще са напълно удовлетворени и със сигурност няма да скучаят. Очаквам следваща постановка, с примерно заглавие „Красиви жени отиват на СПА“ – като хем мъжете ще си купят билет за да гледат красивите жени, а пък жените ще очакват да научат за някоя нова спа-процедура. Дано само някои не се подведат и да отидат, защото са си помислили, че действието ще се развива в Белгия, или пък въпросните жени ще карат болиди от Ф1. Въпрос на предпочитания и асоциации.

На мен лично ми се гледат нови постановки от Галин Стоев, тук в България.