На театър: "Хамлет"

Народен театър „Иван Вазов”, главна сцена, режисьор: Явор Гърдев, сценография и костюми: Даниела Олег Ляхова и Никола Тороманов, сценография и костюми на „Мишеловката”: Венелин Шурелов, музика: Калин Николов, хореография: Виолета Витанова и Станислав Генадиев, сценичен бой: Емил Видев. В ролите: Леонид Йовчев, Мариус Куркински, Светлана Янчева, Валентин Ганев, Весела Бабинова, Иван Юруков, Христо Петков, Константин Станчев, Павлин Петрунов, Ованес Торосян и др.

Началото, казват, е най-трудно. За Явор Гърдев са били нужни 14 години, за да осъществи този си проект, за Шекспир – нямам информация. Далеч съм от идеята да се сравнявам с тях, или с който и да било друг, но и за мен е трудно да започна някак, след като съм гледала нещо толкова вълнуващо, което ме е докоснало силно и да го предам с думи, а и едва ли бих могла да кажа нещо ново от всичко написано досега. Похвална е смелостта на режисьора и екипа му да представят съвременна визия, с неприсъщи на пръв поглед похвати, които за някои по-консервативни зрители ще се сторят дори скандални на моменти. Преводът, който е избрал режисьорът, за да постави спектакъла си, е този на проф. Шурбанов, който хронологически е по-скорошен, като звучене е по-директен и по-изчистен, в сравнение с популярния вариант на Валери Петров, с който сме свикнали. Съвсем точен избор от страна на Гърдев, предвид неговия „Хамлет” в новия сезон на Народния театър – различен, провокативен, създаващ крайни мнения, не оставящ зрителя безразличен.

Спомням си, че при изучаването на „Хамлет” в училище, може би като повечето девойки в пубертета тогава, си бях изградила една романтична представа за лирическия герой, като за един меланхоличен принц, на който силно симпатизирах и за който болезнено страдах на финала. Години по-късно, на театралната сцена, режисьорът Явор Гърдев разби на пух и прах тази моя представа за пасивния човек в пиесата, олицетворяващ съзерцанието и размишленията. Хамлет на Явор Гърдев е действен, енергичен, на моменти дори хаотичен. Може би не съвсем практичен и целеустремен, знаещ точно какво иска и имащ стратегия как да действа, но в него бушуват страсти и емоции, той е човек на крайностите, поставил маската на шута, загърбил царската суета, отдаден на каузата си, за която на моменти не е съвсем сигурен каква е и как да я осъществи. Ако се е стремял към този образ, то Леонид Йовчев е съвсем точният избор за ролята. Може би Явор Гърдев го е набелязал и изградил за ролята на датския принц още от „Ръкомахане в Спокан”, където прави силно и запомнящо се представяне, с което стана известен на масовата театрална публика и спечели награди. Част от останалите актьори, набелязани и доказали се от друг негов спектакъл, са Весела Бабинова (Офелия), Христо Петков (Лаерт), Йосиф Шамли и Сава Драгунчев (част от трупата на пътуващите артисти), всички те минали школата му чрез хита на отминалия сезон - „Нощна пеперуда”. Бих отличила още и Иван Юруков, в ролята му на Хорацио, който прави много силна и въздействаща роля. Не случайно финалът е „негов”, макар да е безмълвен, а зад гърба му да падат труповете на всички главни действащи лица. Само с поглед, а след това и със затворени очи, на фона на тематична музика, по лицето му се „прочита” цялата драма на случилото се в двореца.

В свят и ежедневие, белязано по български от Вип Брадър и турски сериали, един съвременен прочит на „Хамлет” идва в повече за някои хора може би. Свикнали с традиционните порядки, класическите похвати, изтърканата до клише сцена с черепа и размития от употреба стих „Да бъдеш или не – това е въпросът”, всичко това, припознаващо до болка Шекспировата литературна класика, липсва в постановката на Явор Гърдев. Вместо това, на сцената героите са с кубинки и военни униформи, Гертруда е с готик визия, Офелия пее песни на Adele и Florеnce+The Machine, духът на мъртвия крал е ангелоподобно същество (много убедителен в тази роля е 14-годишният син на Койна Русева - Константин), а сам Хамлет е с наколенки, лилави кубинки и едва чуто, спокойно и без излишни драматизми произнася „Да бъдем или не – това се пита”. И ако някой не е достатъчно съсредоточен в текста, може да подмине тези думи, да излезе разочарован от салона, че не е чул единствената реплика, която знае от текста и е очаквал с трепет да я чуе през цялата вечер. Спектакълът на Явор Гърдев е всичко друго, но не и клише. Напротив, той се бори с клишетата в досегашната представа за продукта „Хамлет”, но случайно или не, сам попада в тях при реализацията на пиесата. Лично аз, на моменти усещах в някои случаи препратки и асоциации към други негови проекти с подобен замисъл („Крал Лир”, „Калигула”). Ако някой отива с нагласата да гледа нещо невиждано, по-добре да не тръгва с нея, или най-малкото да си смекчи очакванията. Тази готик-пънк визия сме я виждали вече ( „Крал Лир” , „Грозният”), в същите пиеси се загатна мащабността на сценографските идеи, силната, въздействаща музика и смелите решения относно грима и сценичните костюми. Няма как да са други, при положение, че екипът е същият. Но тези сравнения не омаловажават качеството на постановката, те я надграждат. И докато аз не харесах „Крал Лир”, именно заради тези нови похвати, които опитваха да наложат преди години, според мен неуспешно, сега Явор Гърдев е много по-силен отвсякога, уверен в собствените си сили и възможности, отстоява идеите си и налага своята концепция за съвременен театър. Техническият екип е синхронизиран с неговото мислене и идеи, сценографията е мащабна, но не грандоманска, голям брой актьори са на сцената, но всеки със своята тежест, високи конструкции, пресъздаващи двореца Елсинор, метална пътека пресичаща салона от край до край, по която героите стъпват, все едно над главите на зрителите, оръжия с лазерно насочване, лееща се от тавана вода, пресъздаваща дъжд по невероятен начин на сцената и много действия, сменящи се бързо според ситуацията, без нито за миг да остане впечатление за скука и вялост.

По много оригинален начин е представен мини-спектакълът „Мишеловката” от трупата на пътуващите актьори. Получава се един театър в театъра, с отделен живот и силен акцент върху действието от самата пиеса. Мисля си, че едва ли друг режисьор би отделил толкова време и енергия в тази сцена, но явно за Гърдев е било важно. За мен беше зрелищно и емоционално, нещо като антракт от самата пиеса. За момент забравяш, че гледаш „Хамлет” и виждаш образи, стъпили върху високи платформи, облечени в дълги, черни пелерини, завършващи с черни пера, домино на очите и разказващи страховити истории. Пред тях красиви тела, се преплитат едновременно в страстен и смъртоносен танц, вана пълна с кръв и последващ удавник в нея. Колкото злокобно и мистично, толкова красиво и въздействащо. Не по-малко силна и запомняща се е сцената със смъртта на Офелия. Облечена в булчинска рокля, тя прекосява бавно по рампата целия салон, с микрофон в ръка, пее песен на Adele и доброволно се оставя във властта на водата, която я погубва безвъзвратно. Весела Бабинова е очарователна в ролята си. В началото е незабележима, объркана тийнейджърка, с черни къси панталонки, мрежеста туника отгоре, високи кубинки и нацупени устни. След мнимото й отхвърляне от страна на Хамлет, полудяването й е ефектно като се появява с дрънчащи празни кенчета, които подарява на близките си вместо цветя. Полоний (Валентин Ганев) е с гъста червена брада, наивен и досадно философстващ, синът му Лаерт е може би най-здраво стъпилият на земята от фамилията, защитаващ семейната чест пламенно и принципно, а Христо Петков го прави по много убедителен начин, поредна силна роля за него. Светлана Янчева като Гертруда е разкъсана и изтерзана жена в ситуация на жесток избор - между обичта към своя син и предаността към новия си (а и към мъртвия) съпруг.

Над всички тях е един титаничен Мариус, в ролята на Клавдий. Той не играе, той гори на сцената. Толкова ярко и отдадено е изградил ролята си, че не можеш докрай да приемеш факта, че героят му е най-големия злодей. Мариус го прави уязвим, страхлив,  човек със своите слабости и недостатъци, на моменти каещ се за извършения грях. Монолозите му са най-силните в спектакъла, а аз настръхнах на този, при който беше до рампата, защото бях буквално на сантиметри от него и видях треперещите му ръце, изпъкналите вени, потта по слепоочията, най-синьото в очите му и усещах ударите на сърцето му. Всеки път го преоткривам с възхищение, радвам се, че съм му съвременник и мога да го гледам на живо в най-силните му творчески години. А може би те тепърва предстоят, знам ли.

Няма как да не пиша за момчето/мъжът пресъздал Хамлет. Дългият период време, през което Явор Гърдев е чакал да се появи неговият герой, не е напразно. Не се сещам да има на този етап по-подходящ актьор за тази роля от Леонид Йовчев. Той дори физически ми се вписва в представите за датския принц. Раздава се с душа и тяло в ролята, властва на сцената, има хипнотичен контакт с публиката и тя му симпатизира, а отделно с останалите актьори се сработва прекрасно в отделните сцени. Удоволствие е да се гледат тези младост, талант и себераздаване, съчетани в една фигура. Сложно е да се научи такъв огромен и тежък текст, още по-сложно е да се представи достойно на сцена по подходящия начин. Да не говорим за физическото натоварване през близо трите часа и половина театрално време, през които героят освен, че рецитира, се и дуелирва, бие се, бият го, скача, въобще енергичен е до самия финал. Леонид Йовчев е всичко това и е прекрасен в ролята на Хамлет, с всичките съмнения, лудости и ексцентричности на героя си. Може би заради многото тренировки, репетиции , дългите и на често представления, той е видимо отслабнал, но не с болнав вид, погледът му е трескав, отдаден е до болка на ролята си и това явно го крепи и му дава сили. Имах късмета да го гледам в деня, в който стана на 29 – Хамлетовска възраст и съм сигурна, че възможността да играе тази роля е един от най-хубавите подаръци, които са му се случвали.

Ако някой очаква и аз да пиша за голия Хамлет, няма да стане. Не защото не го видях, не защото нямаше какво да се види, а защото не това беше най-важното. В спектакъла има и други впечатляващи, силни сцени. А тази е просто една от тях. Красива, вълнуваща и емоционална, показваща по естетичен начин чистата и невинна любов на Хамлет и Офелия. Тя му пее „You’ve got the Love”, а той се облива буквално в тази любов, гол и отдаден на чувствата си, а какво по-показателно от това да свалиш всички дрехи и товари от тялото си, да се оголиш физически и душевно („strippted to the bone”) пред Любовта? Много красив, вълнуващ и лиричен момент, загатващ за началото на предстоящата лудост на Хамлет, която той ще играе до края (си).

А някой обърна ли внимание на финалната сцена, когато главните действащи лица падат на сцената от погълнатата отрова и за секунди се вижда разположението на тялото на мъртвия Хамлет? Не съм сигурна дали е имало някакво значение, било е чисто съвпадение, или пък е умишлен похват, но тялото на Хамлет беше в положението на „Обесения” (или „Овесения”) от картите Таро – единият му крак беше присвит в коляното и насочен към другия. Доколкото знам, без да съм много в час по темата, този символ означава спасение и обновление: „Човек доброволно жертва всичко, безсмъртие на духа и вътрешен мир. Ключовата дума за тази карта е „обръщане” – като преобръща своето положение, човек може да види всичко от съвършено различен ъгъл.” И ако приемем, че „обръщането” на Хамлет е неговата лудост, то случайностите си идват на място. Видял нещата обективно, в истинската им светлина, принцът вече не е същият, той е пораснал, узрял преждевременно след преживяните сътресения в семейството му, безнадеждно разочарован от заобикалящите го приятели, близки и среда. Дори още по-дълбока е неговата тъга, защото разочарованието му стига крайности – светът и времето не са тези, в които иска да живее, а той няма силите да промени това. Докато в началото се усеща някакво желание за действие, нагласа за промяна и адаптация, воля за мъст, то колкото повече се стига до финала, Хамлет изглежда като мъдрец, който е прозрял идеята, че всъщност смисъл няма. И в това отчаяние и обреченост се състои неговият трагизъм. В постановката на Явор Гърдев, в изпълнението на Леонид Йовчев, ги усетих ясно тези моменти и ефектът беше наистина смразяващ. Сигурно всеки един от нас носи в себе си един обречен Хамлет – някои избират лесния път като го преодоляват с времето, другите, по-чувствителните и емоционалните, си го носят цял живот. Предполагам пиесата ще докосне вторите. Точно те биха припознали образа на Хамлет в себе си. И ако за мнозина финалът е безнадеждност, то според Гърдев посланието е: „Не Хамлет – Отчаянието. Хамлет – Спасението” и още: „Хамлет е въпросът, театърът – отговорът”. Мен лично успя да ме убеди.

5 септември

"Карфиците бляскави бяха наши мечти,

но само свободни от тях отново ще летим".

20 години без Воев. В сърцата ни. Завинаги! ♥

Моето усещане за липса (на Баба и Дядо)

Мога само с едното затваряне на очи и да се пренеса в друг свят, друго време, в спомените си за баба и дядо, които почти от две десетилетия не са между живите, но от живота ми с тях съм съхранила най-милите и топли спомени от ранното ми детство. Те са родителите на баща ми. Тези на майка ми също ги обичам и имам невероятни спомени - всички ваканции прекарвах при тях и милея за всичко свързано с това понятие „на село“. Но тези, за които пиша сега, те са тези, които ми липсват болезнено.

Баба и дядо бяха тези, които ме отгледаха, докато нашите бяха на работа и строяха „живота нов“. До 6-тата ми годишнина живеехме при тях, в къща, с двор, кучета, котки, зайци, кокошки. Къщата беше на главна улица и като се пресече, се намираше крайната спирка на градския автобус № 6 от времето, когато билетчето струваше 6 стотинки. Оставах при тях, когато се разболявах и не ходех на детска градина, а това се случваше твърде често – настинки, стомашни болки, въшки, през какво ли не минавах многократно в този период, а баба и дядо винаги бяха до мен и край мен. След като се изнесохме в самостоятелен апартамент, вече като ученичка в ранните класове, сработената тактика продължи по същия начин. Болест-бележка и болничен от лекаря-пликчето с лекарствата и ме командироваха при баба и дядо. Имам ярки спомени за парещо гърло, компрес с ракия, стегнат с шал около врата ми и погледа ми, замъглен от високата температура, потъващ в безкрайната гора от малки брези, съставляващи тапетите в стаята. Дядо слагаше върху печката на дърва малкото бяло чайниче, с леката ръжда от многократна употреба и сваряваше най-вкусния и ароматен ментов чай, който съм пила през живота си. Оттогава е и слабостта ми към чая, а не към кафето. На малка скаричка слагаше филийки хляб и ги запичаше от двете страни, намазваше ги старателно с краве масло и ги посоляваше отгоре щедро със сол – перфектната закуска, особено за гладно и болно дете. От всичките тези аромати на вкусни нещица, които се носеха из къщата през цялото време, бях си внушила, че оздравявах по-бързо. 

Каквито и пакости да съм правила, не помня нито един случай, в който да съм яла шамарите им, или да са ми се карали. Там, сред тях, съм изпитвала най-осезателно чувството на безгрижност, свобода, сигурност и безвремие. Тогава беше времето, когато мечтаех и фантазирах на пълни обороти, в съзнанието си откривах нови светове и толкова се вдъхновявах, че си вярвах истински. Чувствах обичта им, топлината, грижата и подкрепата, които днес толкова ми липсват. Отидоха си един след друг, в една година, в разстояние на шест месеца. Дядо беше първи и повика при себе си баба точно в навечерието на Нова година. Събраха се заедно в друг свят, защото не можеха да бъдат разделени. И сега, по улицата щом срещам възрастни хора, в които откривам прилики с моите баба и дядо, се опитвам да отгатна как те биха изглеждали днес, ако бяха живи, почти 20 години по-късно. В мислите ми са усмихнати и пак същите. Може би защото искам да ги запомня такива.

Дядо ме научи да играя шах, още преди да тръгна на училище, или поне основните ходове, обичах да подреждам фигурите на дъската, но така и не се запалих по нея. Пак той ми показа как се играе белот и имаше нервите да ми обяснява правилата. Тогава асото за мен беше „бирлик“, или „туз“, а дамата беше „мома“. Той е човекът, който ме научи да карам колело на две гуми, докато бях на 4, а по-късно се случи и първото ми самостоятелно ходене до магазина за хляб и дребни продукти, само и само да съм с колелото. Постоянно бях с ожулени лакти и окървъвени колене, а той ми казваше, че „юнак без рани не ходи“, а баба си умираше от притеснение „какво ще кажат майка й и баща й“. Нямам страх от гръмотевици и светкавици, бурите не ме плашат, мога с часове да стоя на сухо и да наблюдавам природата в такива вълшебни моменти. Отново заслугата за това е на дядо. Докато се изсипва пороен дъжд, ние стояхме на отворен прозорец, вдишвахме аромата на летните бури, а той ми разказваше различни истории, или пък решавахме заедно любимите му кръстословици. И до днес ми е останало усещането, че съм му била незаменим и важен помощник в тази дейност, макар да бях в началните класове в училище. Цял живот го помня, че беше абониран за „Лик“, „Космос“ и „Поглед“ и обичаше да ми преразказва прочетеното там, поне нещата, които мислеше, че ще разбера. С дядо ми бяха първите гледания на „Студио Х“ в петък вечер, макар в повечето случаи да заспивах още на началните букви на филма. Заради него пазех тишина, за да изгледа на спокойствие „Всяка неделя“, а аз умирах от досада и скука, докато чаках моите пет минути за „Розовата пантера“. Дядо ме научи да не се страхувам от кучета и аз минавах спокойно покрай Лила – първото домашно куче въобще в спомените ми, което не беше от дружелюбните и макар да ме гризваше злобно отвреме-навреме, аз продължавах да си минавам спокойно покрай нея, напук на всякаква логика. Като умря плаках много. Помня имената на всички котки, които са се раждали и отглеждали в къщата. Най-първата беше Мурка, беше родена преди мен, израснахме заедно и от нея се заформи дълго поколение, а аз знаех безпогрешно котешкото родословно дърво. От дядо съм наследила слабостта си към Германия и всичко немско, той пръв ме научи да викам „Само Левски“, да се катеря по дърветата в двора и да си бера сама череши и круши и да ги ям отвисоко. Бях неговата слабост, въпреки че имаше още 4 внуци освен мен. Но все пак само аз съм кръстена на него. Той беше човекът, който ми измисли подпис по подобие на неговия, макар че тогава още не можех да пиша. И до днес се подписвам с него. Той ме научи да изписвам цифрите. Още помня упоритите ни спорове как се пише двойката и недоумението ми защо всички предпочитаха стандартното й и скучно изписване, а не както на мен ми харесваше – голяма и закръглена, наподобяваща половин патка, която аз романтично смятах за лебед. Дядо много искаше да ме види студентка, но си отиде месец преди да ме приемат. А баба мечтаеше да доживее сватбата ми. Беше нагласила чеиз за всяка от трите си внучки – юрган. На мен, като най-малка, ми даде да си избера моя – червен или жълт. Избрах „златния“, защото наистина го мислех за такъв. Идея си нямам къде е сега.

Баба, моята баба, която толкова ми липсва. Баба, която правеше най-хубавите, ароматни и пухкави бухти на света. Поръсени с пудра захар, бяха самото съвършенство и ги нагъвах още от тавата, докато бяха горещи, с идеята и намерението да ги изям всичките, все едно ще настъпи краят на света в следващия половин час. После ме болеше стомахът, но на кой му пукаше, нали вече бях сита и доволна. Баба правеше най-хубавата домашна баклава, а тиквеникът с ръчно точени от нея кори. Откакто се помня, за всяка Коледа у дома имаше по една огромна тава от тези две сладости, които тогава пренебрежително подминавах, защото ги имах за даденост. Когато живеехме там, обичах да спя при баба. Тя да ми чете приказки, на които сама се приспиваше уморена, а аз я будех по детски егоистично за да продължи нататък.

Спомени, толкова спомени имам оттогава... Къщата, с двете големи тополи отпред, посадени от детската ръка на баща ми и по някаква ирония пак той отне живота им, защото корените им напукваха основата на къщата. Зелената ограда отпред, която ми се струваше безумно висока за детския ми ръст тогава и радостта от усещането, когато за пръв път успях да я прескоча сама няколко години по-късно. Първото ми качване на покрива на къщата, седенето до комина и правенето на балончета от разтвор вода+веро, които се рееха над къщата. Смокинята до телената ограда, градината с плодовете, зеленчуците и овошките, огромните червени и розови божури на баба, които тя откъсваше за да ги подаря под формата на букет на учителките за 24-ти май в училище. Дядо, нарамил косата, отива да набави храна на зайците, които отглежда, а ние с брат ми събираме тревата в чували, а после ни позволяваше да подържим в себе си малките зайчета и да ги галим. Първите ми драсканици с моливи, като за начало по тапетите, а после до всичко хартиено, до което се докопам. Поощренията на дядо, който пръв усети страстта ми да рисувам, във вид на блокчета № 4, множество цветни моливи, а след това няколко комплекта флумастри и водни боички, които безмилостно употребявах за нула време. Дълги години пазеше в папки листовете ми с изрисувани принцеси, слънца, цветя, къщички и облаци.

Винаги, когато ми е най-трудно, предстои ми труден избор, или съм в някаква безизходица, споменът за баба и дядо нахлува в мен, сякаш те самите искат да ми помогнат по някакъв начин. Или поне на мен така ми се иска. Спомням си неща, които са се случили много години назад, без конкретен повод, във възраст, когато е нереално да се формират такива ярки спомени. Понякога имам силно дежа-вю точно от тези моменти, все едно съм живяла някакъв паралелен живот. Денят, в който се науча да разбирам какво искат да ми кажат и какъв път ми посочват, ще бъде много специален за мен, защото бремето от това, че не мога да ги чувам, ми тежи много. Баба и дядо напомнят за себе си в сънищата ми. Те са най-често сънуваните от мен хора, особено баба и всичко е толкова истинско, чак (не)реално. Сънят ми винаги свършва с усещането за бабината топла прегръдка и моята глава в скута й. Усещам топлия й аромат, мекотата на тялото й, толкова силно съм я прегърнала,  че самата аз се задушавам и не искам да я пусна, макар вече да осъзнавам, че това е просто сън, който сънувам за пореден път. Лицето ми е мокро от сълзи и всъщност това е, което ме събужда. 

Чувството е облекчение и тъга едновременно.

На (анти)театър: "Лов на диви патици"

снимка: Атанас Кънчев

„Лов на диви патици“ – Главна сцена на НТ „Иван Вазов“, автор: Александър Вампилов, постановка: Юрий Бутусов, сценография и костюми: Александър Шишкин, композитор: Фаустас Латенас, в ролите: Иван Юруков, Николай Урумов, Леонид Йовчев, Снежина Петрова, Александра Василева, Теодора Духовникова, Ирмена Чичикова, Валери Йорданов, Дарин Ангелов.

Много се забавих с този текст, защото до последно се чудех дали има смисъл да го пиша, да го публикувам ли и въобще да занимавам четящите тук с нещо, което не смятам за театър. Още повече, че сред четящите тук има човек, който ми е много близък и няма да хареса особено написаното, предвид слабостта й към Иван Юруков ;) Не обичам да пиша „хейтърски“, особено пък за театър, но когато го правя, съм направо зла и безпощадна. (вярвам ли си?)

Не му вървеше на това представление от самото начало, а на мен два пъти по отношение на него. Определеният за главна роля актьор Деян Донков напусна актьорската трупа с нелепото оправдание за ангажименти към телевизията (тогава беше водещ на „Кастинг“ по БНТ) точно седмица преди премиерата. А рекламната кампания за спектакъла беше вече факт, неговият образ и име стояха на отпечатаните брошури с програмата, както и върху големият плакат пред „Народен театър“. Аз самата бях сред първите, които си купиха билет за постановката, почти веднага след пускането им в продажба, привлечена именно от името на Деян Донков и поредната му главна роля. Разочаровах се като разбрах, че той няма да участва, а Иван Юруков заема неговото място, при това не като временен вариант, както в началото се предположи, а за постоянно. Нищо против Юруков, напротив – актьорът е талантлив и заслужава адмирации, че часове наред стои на сцената и изнася почти целия спектакъл сам. Но нито той, нито който и да е друг на негово място не може да спаси неспасяемото. Преди да гледам спектакъла, повярвах на оправданието на Донков, но след това напълно го оправдавам за постъпката му, защото излезе, че освен добър актьор, е и доста хитър като човек и буквално се е спасил от резила, в който щеше да се забърка. Второто ми разочарование, още преди да е започнала постановката беше, че на местата, където трябваше да бъдем, а именно средата на първи ред, имаше поставена някаква маса и прожектор върху нея. „Компенсираха“ ни като ни изместиха в самия край на реда, откъдето видимостта никак не беше добра. Но това не бе заради самите места, а заради некадърността на някои от хората в екипа да си свършат работата и да осигурят еднакво виждане за всички зрители. Защото моята видимост определено беше ограничена – в началото заради една закачалка, в ъгъла, в който бях аз, после заради някакви кашони, които бяха част от декора. Предвид създалото се неудобство, трябваше според ситуацията да залягам по стола, да се повдигам, да се въртя и намествам, за да имам някаква нормална видимост и поглед върху цялостната игра на актьорите. Единственият „плюс“ ми беше, че имах възможност да гледам как Теодора Духовникова и Снежина Петрова се събличаха и преобличаха на метър разстояние от мен. Но не за това бях отишла. Отделно заради честата смяна на декорите, разчистване на сцената, поставяне на нови елементи, се вдигаше през цялото време огромен прах, който не само се виждаше, а и се усещаше и полепваше навсякъде в публиката от първите редове. Сякаш правилото е било да се извадят най-прашните, най-мръсните, най-овехтелите и ненужни вещи от мазето на театъра и да бъдат разхвърляни по сцената в цялата им прашност. В резултат на това почти през цялото време публиката кашля, киха и се увиваше в шалове и други налични дрехи, за да се предпази от прахоляка, което беше доста изнервящо, тъй като самите актьори почти не се чуваха от целия този шум.

Съзнавам, че пиша за неща около самата постановка, а не за нея самата. Но... няма какво да се пише просто. Почти четири часа пълна мистерия какво точно се случва на сцената – и това доживях. Не разбрах нито идеята, нито посланието. Явно не съм част от „елитарната“ театрална публика, която възприема слабото представление като „провокативно“, а некадърните режисьорски напъни като „новаторски“. Късно ми е времето тепърва да ставам сноб, извините меня пожалуйста. Останах си с едно огромно чувство на разочарование и яд на самата мен, че не си тръгнах в антракта. Но съм търпелив човек, уважавам театъра и все се надявах, че във втората част вече нещата ще са по-смислени и най-накрая и аз ще схвана „великия“ смисъл. Но уви, това не стана. Трябваше като се прибера вкъщи да прочета разни прес-листове за сюжета, че да навържа горе-долу нещата, но пак не ми се получи съвсем. И не мисля, че вината е в мен, задето не съм разбрала идеята, защото такава просто нямаше. За сметка на това имаше един полугол почти през цялото време Николай Урумов, който е далеч от добрата си физическа форма, чийто образ на плешив и разплут пияница по традиция добре му се отдава, а изпълнението му на “Besame mucho” го прави само една идея по-симпатичен; Ирмена Чичикова в разни странни одежди върху кльощавото си тяло, с вечно уплашения си поглед и няма как да не спомена една от финалните сцени, където тя е гола, само по чарапогащник и близо пет минути стои по този нелеп начин на сцената и се взира умолително в публиката, едва ли не с безмълвно извинение и сигурно наум се моли да свършва по-бързо този кошмар. Кому е нужно това? Мислех, че отдавна театърът, особено Народният, е спечелил доверието и подкрепата на публиката си и тя съответно идва редовно и запълва местата. Беше ли нужно да се използват такива евтини трикове с полу голи актьори, а преобличането им през цялото време да става пред очите на зрителите? Да не звуча като прекалена моралистка, но всичко това бих го оправдала, ако ставаше дума за изкуство, за театър, а не за гавра с публиката. Актьорите не са виновни, най-малко те би трябвало да бъдат съдени за този провал, защото точно те изнасят на раменете си това бреме и те са лицето на постановката и именно заради тях имаше на финала плахи аплодисменти, заради техния труд. Чак сега идва времето да спомена и името на режисьора – Юрий Бутусов, според мен главният виновник за това безумие. Похвална е идеята, че за руския сезон, ръководството на Народния театър е поканило „голямо“ име от руските театрални среди, каквото би трябвало да е Бутусов, но нещата за съжаление не са се получили. От разни интервюта в пресата, някои от актьорите, които участват в постановката, споделяха, че режисьорът ги е затварял с часове заедно и са репитирали здраво, самите му методи били нетипични и създавал „театър в театъра“, искал да направи от трупата едно семейство, искал ги единни и подкрепящи се. И действително, те се подкрепяха един друг – още преди антракта, като започнаха да излизат хора от публиката, актьорите спираха играта си, започваха да махат към излизащите и казваха „Довиждане“ докато не се затворят вратите. Какво се цели с тази демонстрация? Идея на актьорите ли е, или на режисьора? На мен лично доста грозно ми подейства и тъй като това беше едва второ представление, все още се водеше предпремиерно, моето обяснение е, че явно са очаквали такива реакции от страна на публиката, за да реагират по този начин. Сигурно в „затворените“ сбирки, които са имали с режисьора, са отделили време да отрепетират такива ситуации. Друг е въпросът, че доста пошло им се получи, публиката все пак си е дала парите да ги гледа тях и представлението, а тези жестове са най-малкото обидни и жалки от тяхна страна. На излизане от театъра, случайно се разминах с Христо Мутафчиев, който на висок глас каза по повод представлението: „Това е гавра за обществото!“ Човекът, въпреки състоянието си, с два бастуна и придружител, беше дошъл да уважи колегите си и съм сигурна, че ако не беше трудноподвижен, нямаше да остане до края, а щеше да се измъкне от салона, както направиха част от зрителите, още преди антракта.

Както и да е, нямам намерение да пиша повече за това представление. За мен е разочароващо и слабо, не бих го препоръчала. Ако мога да обобщя с едно изречение мнението си: идва в България един прехвален руски режисьор, подбира едни от най-актуалните и талантливи български актьори, експериментира както му е кеф с тях, без никакви очаквания спрямо публиката, защото явно нейното мнение и нагласа не го вълнуват особено, тъй като вече е гушнал тлъстия си хонорар, след премиерата отлита доволен за Русия и оставя бакиите след себе си, без да се ангажирва с нищо и по никакъв начин вече. Точно обратният случай обаче гледах няколко месеца по-късно, на същата сцена – проекта „Грозният“, където Явор Гърдев и български екип, създаващ сценографията, костюмите и музиката, поставя за Държавния академичен театър в Саратов, но с руски актьори на сцената. Примерът едва ли е съвсем уместен, но все пак е показателен за успешен резултат при създаването на съвместен международен проект. Иска ми се да вярвам, че „Лов на диви патици“ е изключението, а „Грозният“ е правилото. Но не съм много сигурна предвид резултатите от опитите на другите гост-режисьори от чужбина в Народния театър и (не)сработването им с българските актьори. От постановките, които съм гледала в последните години, не се сещам за нито едно, което да ми е харесало. Но признавам, че „Лов на диви патици“ счупва всички рекорди по безумие и аз лично дълго ще го помня с отрицателни емоции.

Сигурна съм, че има хора, които са на противоположното мнение и са останали очаровани от постановката, защото четох и хвалебствени коментари за него. Зачудих се дали сме гледали едно и също нещо. Възможно е, разбира се, хубаво е, когато някоя постановка „разбуни“ духовете и се заформят два противоположни лагера от мнения – на пълно отричане и истински възторзи. Това до голяма степен провокира зрителите и ги тласка към театралния салон, за да преценят сами. Ще се радвам, ако някой от четящите тук, сподели мнение, ако е гледал постановката. Сещам се преди няколко години подобен ярък спор се заформи около постановката на Деси Шпатова „Ангели в Америка“, също в Народен театър, част от американския сезон тогава. Мащабен проект, известни актьори на сцената, провокативен текст и противоположни мнения от страна на критика и публика. Резултатът – много бързо бе свален от програмата на театъра и вече почти забравен. По тази аналогия, мисля си, дали да очакваме същата съдба и за „Лов на диви патици“? Аз лично съм „за“.

Мариус

Нещо като увод: Този текст го написах за един информационен интернет сайт преди година и нещо, без да е имало конкретен повод. Мисля, че все още си е там, в архивите навярно. Тъкмо бях гледала „Български разкази“ в Сатиричния театър и под негово въздействие го написах бързо и лесно. Може би прекалено емоционално се получи, но пък е истинско. Мариус ми е слабост, може би и отчасти, защото сме от една зодия, а и от години следя творчеството му, усещам го емоционално близък. Най-много се затрудних какво заглавие да поставя, затова го оставих просто с името му – достатъчно красноречиво е, мисля.  Леко актуализирам и допълвам текста към днешна дата.

=================================================================

Него няма да го видим в „Стъклен дом“, “Love.net” или друга нашумяла бг продукция. Няма да го гледаме в риалити шоу от типа на „ВИП Брадър“ и подобните. Той няма да присъства в някоя от въртящите се до втръсване реклами на М-тел и сходните, наситени със „звезди“, позиращи с фалшиви усмивки срещу тлъсти хонорари. Той не рекламира нищо, страни от славата, игнорира суетата, дистанцира се от всички места, в които изкуството, наречено Театър, отстъства като идея. И въпреки това всички го познават. Човекът, който в последните петнадесетина години създаде ново измерение за думата Театър. Собствено, по свой маниер, по който да се равняват останалите. Неговите моноспектакли пълнят залите, билетите за които са разпродадени седмици преди това. Постановките, които режисира не могат да се сбъркат с останалите, защото носят уникалния му почерк. Неговият прочит и подход един ден ще се изучават като метод в НАТФИЗ, убедена съм. Стилът Мариус Куркински. Невероятен талант, който е богатство за българската култура. За него трудно може да се пише и говори смислено и хронологически. Той и неговото изкуство се преживяват само със сърцето.

Смятам, че няма човек, който има макар и бегло наблюдение върху творчеството на Мариус, да остане безразличен – или се влюбва в таланта му, или го отрича, като го слага в графата „странен“. Хора и вкусове разни, а предразсъдъците винаги ще ги има. С времето той доказа, че не е звезда-еднодневка. Редките интервюта, които дава са пропити с мъдрост, говори бавно и осъзнато, зарежда с положителност, от сцената и екрана, омагьосва с харизмата си. Същият, който беше казал по повод днешното време: „Липсва ни не душата, а нежността на душата“.

За пръв път гледах Мариус преди много време по телевизията, когато излъчиха моноспектакъла му „Дамата с кученцето“. Беше нещо много различно от това, което бях гледала дотогава, нямаше как да не ме грабне и да не поискам да гледам още неща с този човек. Първата ми среща наживо с него беше през 1997 г., в спектакъла „Евангелие по Матея“. Не помня нещо съществено от самото представление, но усещането, атмосферата, която остави след себе си и до днес ме държат будна сетивно, както впрочем се случва с всяка следваща творба с негово участие. Бях на първия ред в салона, усещах топлината и аромата на свещите, с които беше обградена цялата сцена и придаваха усещането за нещо сакрално и интимно. След представлението му подарих червена роза, а той се трогна силно, беше не по-малко развълнуван от мен самата. Когато му поднесох плаката, за да ми даде автограф, с флумастер ми нарисува голямо червено сърце, което „туптеше“ върху черно-белия му лик. Беше точно периодът, когато визуално го оприличавахме на Малкия принц.

Имам и една комична случка, свързана с него. На една Аполония, в Созопол, той игра моноспектакъла си „Самият човек“. Билетите свършиха още с пускането им в продажба и аз не успях да се снабдя за да го гледам. В деня, когато се игра спектакъла, ми беше много криво и по някаква ирония, късно вечерта, на един ъгъл между Новия и Стария град, се разминавам с него самия. Беше с качулка, леко прегърбен, свит и замислен. Извадих го от унеса му като го поздравих и го помолих да се снимам с него. За моя радост той откликна, а приятелката, с която бях, ни снима с една допотопна лентова „Скина“. Може би от силното вълнение, или защото исках да го зарадвам по някакъв начин, без да се усетя изстрелях лъжата: „Спектакълът тази вечер беше страхотен“. Очите му светнаха, срамежливо се усмихна, благодари ми искрено и потъна в тъмнината. След време успях да гледам представлението, впечатли ме, както и очаквах, но дали заради изречената лъжа тогава, нямам снимка с него. И причината е твърде прозаична – от самото начало лентата не е била сложена правилно във фотоапарата и се оказа, че съм щракала празни пози. И досега като се събираме компанията, с която бях тогава, със смях си припомняме тези моменти и се шегуваме, че все едно сме участвали във филма „С деца на море“.

Но да се върна отново на Мариус. Следващите няколко моноспектакъла са не по-малко успешни от предходните: „Самият човек“ (1999), „Сънят“ (2001) и „Сътресение“ (2006). Последният му засега моноспектакъл е „Български разкази“ (2010), по приказки на Ангел Каралийчев. Постановката е реализирана от Пловдивския театър, съвместно с продуцентска къща „Артишок“. Спектакълът е съставен от пет части, в които според героите в тях, Мариус се превъплъщава успешно в различни роли – старец, злобна свекърва, младеж, булка. Лекотата, с която го прави, е поразителна, сливането с героите е пълно, а изграждането на отделните персонажи е направено с много любов. Мариус дори няма грим и определени дрехи за отделните роли, той просто влиза директно в кожата на следващия си герой или героиня, с елегантност, без да му остане време да се „преоблече“ от предишната, само със смяна на едната физиономия и добавяне на нещо характерно в новия герой – интонация, походка, специфично движение и резултатът: все едно има нов човек на сцената. Приказките от детството оживяват, сътворени само от един актьор – „Нероден Петко“, „Тодьо, ле, сине, докторе“, „Ех, това сладко станимашко винце“, „Огън“ и „Росенския каменен мост“. Първите четири части са смешни с описания в тях битовизъм. Образите са ярки, многопластови, изградени с много нежност и любов, които пресъздават селския бит с умиление, без това да изглежда подигравателно и обидно, въпреки комичния елемент. Последната част е най-дълга като времетраене, но и най-вълнуваща, неслучайно оставена за финал. Мариус се превъплъщава в образа на майстор Манол, който вгражда сянката на любимата си Милка в творението на живота си – моста над река Росица, самият той очакващ смъртта си и изповядвайки се пред своята майка. Едва ли ще се намери човек в салона, който да гледа с безразличие тези сцени и диалози между майка и син (разбира се изпълнени все от същия човек), да не се трогне от разиграващата се на сцената трагедия.

Като миг са минали двата часа под влиянието на Мариус и само топлата влага по лицето, издайнически може да те причисли към останалите зрители в салона, с които си съпреживял съучастнически това вълшебство. Тази невероятна магия, с която той сам и крехък, на тази огромна сцена, без декори, без ефекти, само чрез силно премерен музикален фон, пресъздава истории с очи като космос и душа-океан, в които е приютил цялата тази любов към театъра и своята публика.

Последната му засега роля е на Градоначалника, в представлението „Ревизор“, което самият той режисира на голямата сцена на Народен театър. В следващия сезон, с нетърпение очаквам да го видя, пак на същата сцена, в предстоящия спектакъл на Явор Гърдев – „Хамлет“, където ще е в ролята на Клавдий.

На театър: "Дуети"

снимка: Театър 199

„Дуети“ – Театър 199, автор: Питър Куилтър, превод: Харалампи Аничкин, режисьор: Владимир Люцканов, сценография и костюми: Петя Стойкова, в ролите: Силвия Лулчева и Владимир Пенев.

Юни месец е, финал на театралния сезон. С малки изключения, театрите излизат в заслужен отдих, или пък се впускат в репетиции по нови постановки за поредния сезон наесен. Който е пропуснал досега, или пък все още му се ходи на театър, може да се пробва в 199, където представят нещата си и след юни. „Дуети“ е точната постановка за тези, които са настроени за лятна вълна, гледа им се нещо ново, свежо, незадълбочаващо и „смях да има“ (особено важно условие в последно време като критерий за добър театър).

Пиесата е написана от съвременния британски драматург Питър Куилтър и се поставя за първи път в България. Представлява съвкупност от четири случки, които се разиграват от двойка различни образи – мъж и жена, в различни ситуации, като и самите герои са в различни отношения помежду си. Общото, което ги свързва са вечните теми за любовта, секса и самотата. Владимир Люцканов се е заел със задачата да режисира двама от най-популярните, утвърдени и любими актьори в днешно време – Силвия Лулчева и Владимир Пенев и като видях резултата, си мисля, че не му е било особено трудно, а безспорно много се е забавлявал. Лично аз отидох заради актьорите, които участват, тъй като и двамата ги харесвам много, а не ги бях гледала на една сцена. Всъщност не съм сигурна дали изобщо са играли заедно досега. Много приятни и колоритни двойки пресъздадоха, въобще Владо Пенев е цар на дуетите с дами в последно време, много му се получават нещата. Така беше с „Гълъбът“, когато си партнираше със Снежина Петрова, след това в „Кралицата майка“, където партньорка му беше Невена Мандаджиева, а сега е със Силвия Лулчева. Сещам се, че първите му две партньорки получиха награди за ролите си:  Снежина Петрова – „Икар“ 2010 за поддържаща женска роля, а Невена Мандаджиева – „Аскеер“ 2011 за главна женска роля. Лулчева още няма награда, но Пенев явно е на късмет за дамите, на които партнира, така че защо да не се надява и тя.

Четирите сцени, от които е съставена пиесата, трите са в театрален вид, наживо, а едната е представлява нещо като кино-вариант, който се прожектира върху завесата – с него започва, завършва, продължава между паузите на останалите три, докато героите сменят костюмите и се прегрупира сцена за следващото действие. Тъй като героите са възрастна двойка-чудаци, които се намират след поредица несполучливи срещи от обяви за запознанства, филмовата лента е черно-бяла, обстановката е ретро и специално за мен беше най-интересната сцена. Актьорите бяха със силен грим, умишлено състарени, изглеждаха комично, но това не скриваше забавлението им, което нямаше как да не се придаде и на публиката. За повече колорит, на Владо Пенев бяха сложили допълнителни големи и криви зъби, които той с гордост показваше при всяка възможност, които съчетани с нелепата старческа перука, нямаше как да не буди искрени усмивки и смях в салона.

Следващата сцена, т.е. вече първата, в която актьорите са наживо пред зрителите, е дует между възрастен, неврозен гей, изпълнен с фобии и сарказъм, и неговата вярна асистентка, с която празнуват 5000 ден, в който са заедно, а тя до последно се надява и го пробва, дали случайно най-накрая няма да „обърне резбата“ във вярната насока. Владо Пенев е неотразим в образа на гей, много добре го докарва, не беше дразнещ и преиграващ, както се очаква обикновено за такива роли. Загатна за тези си способности преди няколко години, на същата тази сцена и тази на Младежки театър, когато влезе в шантавите образи от страхотните пиеси на Яна Борисова – „Приятнострашно“ (реж. Галин Стоев) и „Тихи, невидими хора“ (реж. Деси Шпатова). Вярно, че повече за ролите на Владо Пенев писах досега, но ще обърна внимание и на партньорката му Силвия Лулчева, тъй като в следващите две сцени, тя заемаше по-централна роля. В едната е на пияна половинка от семейна двойка, която е на почивка със съпруга си за последно, преди развода им, а в другата сцена е на булка за трети път, в ужасна бяла рокля, несигурна в себе си дали е поела правилната посока в живота си. Търси подкрепата на брат си, който е най-близкият й човек и е с нея в последните й мигове преди да стане госпожа за пореден път. Пенев, в ролята на брата, на външност го докарва на съвременна мутра, но в елегантен вариант, ако има въобще такъв. Доста комични ситуации се разиграват помежду им, а до тях се стига и не без помощта (по-скоро вредата) на метерологичните условия.

„Дуети“ ще се играе на сцената на 199 и през юли. Удобното е, че в тези летни жеги, малкият и уютен салон е с приятен и безшумен климатик, а самите представления започват от 20ч. Ако имате „късмет“ като мен, докато чакате другарчето си пред театъра, може да попаднете на странна дама, с вид на клошарка, но ако й дадете шанс за разговор, ще ви препоръча някои от пиесите, които е гледала по няколко пъти и в които всичките актриси са „най-голЯмите“, без да се уточняват имена, те просто са „най и толкоз“. А като бонус, при споменаване на дата и година на раждане, ще ви направи кратък хороскоп, включително ще определи бързо и безпогрешно символа ви според китайския. А за финал ще препоръча с кои зодиакални знаци си пасвате и от кои трябва да се пазите. И всичко това, напълно безплатно! Следващия път, когато посещавам 199, ще си нося нещо за писане, че тези неща не са за изпускане :)

Звуци от Омагьосаната гора

"Backpullver" в Страната на сенките. Снимка: личен архив

В събота вечер, 9-ти юни, за близо час и нещо попаднах в Омагьосаната гора, в която Горският Цар беше свикал събрание, а свитата му удряше на „tihichineli“. Бях сред  малцината поканени на събитието, за което липсваше всякакво инфо, а единственото условие към нас беше да нямаме никакви очаквания, за да можем изцяло да се потопим в усещането от предстоящото. Така и направих, а те не ме подведоха. Присъствах на един от най-яките концерти-пърформанси, които съм гледала в последните години. По-скоро театър, отколкото концерт, повече импровизирана забава, отколкото строга концептуалност. Формулата беше точна, а чаят на Горската фея ароматен, подправен с щипка "Backpullver" за звук. Настанени на кожените пейки, в малкия уютен кино-салон на Горската поляна (a.k.a. Общински културен институт в Красно село), в тъмнината на белия екран, оживяваха като в приказка Кум Вълчан (с микрофон в ръка),  поклащащ се несръчно до него Сър Мечок и трета маска, каквато само фантазията може да роди. Правеха им компания Танцуващото дърво, което vessело помахва, освен с клони, и с ръчички. А като се присети подрънква на детска мандолинка. До него обикаля жизнерадостна Сърничка, която се заиграва с останалите герои. Летящ чайник сипва чай в чаени чашки, които се реят във въздуха. Отнейде появява се Палавата лейка, която полива кръжащи наоколо горски цветя. https://vimeo.com/43839337

От Театъра на сенките изскачат причудливи фигури, абстрактни предмети и животни, несъвместими на пръв поглед (идеята и осъществяването на този live performance е дело на Иглика), но в тъмнината нямаш избор - сам се луташ, докато не откриеш правилната пътека към истинското. Едниственият ориентир е да се довериш на сетивата си като ги отвориш до пределност, за да допуснеш красотата. А тя е под формата на звуци, които идват зад импровизирания екран – бели чаршафи (скриващи черни лесове). Три момчета, с лаптопи, техника, микрофон, много идеи, фантазия, голямо желание да се забавляват, с това, което правят и обичат. И го постигнаха. С цената на много труд, постоянство и талант. Разкриха лицата си едва на последната композиция, когато завесата падна и разказвачите на тази приказка излязоха от Царството на сенките, за да се слеят с нас  – Емил, Цветомир и Герман, обединени под името „Backpullver”. В началото, преди години, бяха дуо, последната им изява, преди тази, беше през април 2006 г., в Червената къща. Днес вече са трио, израстването и спойката помежду им са налице и тепърва ще очаквам още концерти и техни изяви на ъндърграунд сцената. Стилът? Електро-индъстриъл, със силно изнесена бас-линия... или нещо такова. Как да определя звуци, толкова разнообразни и експериментални? Голяма заслуга за цялостната работа имат и VJ проектите на Stoyo. Който е чувал едно време за проекта z-dimension.com, ще навърже нещата и ще разбере за какво говоря. За всички останали – следете за предстоящите изяви на проекта, обещавам, че ще бъде интересно.

https://vimeo.com/43844757