На театър: "Любов и пари"

„Любов и пари“ – Младежки театър, камерна сцена, автор: Денис Кели, реж. Петър Кауков, в ролите: Бойко Кръстанов, Искра Донова, Койна Русева, Стефан Мавродиев, Мая Бабурска, Николай Луканов.

Преди да гледам представлението, чувах противоречиви мнения за него, след като го гледах, разбрах защо. Това е една съвременна британска пиеса, която по своя замисъл би трябвало да е модерна, актуална, скандална и да държи интереса на зрителите буден през цялото времетраене. На практика, в моя случай, се оказа, че постигнах голямо геройство като не заспах. Не съм чела пиесата, но съм чела за автора й – Денис Кели, роден е през 1970 г., написал е пиесата „Любов и пари“ през 2006 г., сравняват го с Мартин Макдона, както и че носи духа от филмите на Тарантино и Гай Ричи. Пиесата би трябвало да е наситена с черен хумор и безумни ситуации, но някъде се бяха изгубили по трасето от т.А - идеите в главата на режисьора, през т.В – играта на актьорите до т. С - зрителите. Според мен те си бяха останали „на трупчета“ още на т. А. Не съм гледала досега неща на Петър Кауков, дори не бях чувала името му, но проверих, че е поставял „Островът на съкровищата“ и „Младият принц и Истината“. Ако съдя по имената на тези две постановки и ако са били сполучливи, според мен г-н Кауков трябва да продължи да поставя спектакли насочени към детската аудитория. Сигурна съм, че „Любов и пари“ е интересна пиеса, темите в нея са актуални и оригинални, жалко само дето режисьорът не успя да ги предаде в най-добрата светлина. Беше ми скучно, бях отегчена и колкото пъти да се крещяха вулгарни думи от сцената, пак ми остана усета за вялост, а с него дойде усета за пошлост, защото тези цинични думи (спектакълът е забранен за лица под 16 г.), според мен бяха отчаян опит да се внесе някаква смешна скандалност, която да съживи поне малко речта на актьорите, но когато не са на място, изглеждат пресилени и неуместни. Пиесата се състои от 7 отделни части, които са свързани помежду си и имат пряка връзка с главните герои в различен етап от съвместния им живот. Темите, около които се върти сюжетът на пиесата са в самото й заглавие, може би за да помогнат на зрителя и да му подскажат в пряк текст за какво в крайна сметка е отделил два часа от времето си, след като режисьорът не се е справил с тази задача.

Все пак не мога да не спомена, въпреки всички негативи, актьорската игра, която в случая беше най-хубавото в целия спектакъл. Най-силни и убедителни бяха монолозите в началото и края, съответно на Бойко Кръстанов и Искра Донова. Койна Русева също - традиционно красива и успешна и в тази пиеса, макар ролите й да бяха второстепенни. За мен лично удоволствието от вечерта се казваше Искра Донова – толкова чар, талант и красота събрани на едно място и истинска наслада да я гледаш на сцената, просто е родена за нея. Харесах я още в „Нордост“, когато беше в ролята на терористка и почти през цялото време игра с маска на лицето, от която се виждаха само очите и устните й, но дори и това нямаше как да скрие таланта й, само го подчертаха още повече. В „Любов и пари“ финалната част беше нейна – сама на сцената, в ярко червена сатенена рокля, много плам в очите, прекрасна усмивка и в един момент се усещаш, че трудно се концентрираш върху монолога й от цялата тази красота и ефирност, която излъчва на сцената. Началото на пиесата пък е за Бойко Кръстанов, със силен монолог, от който се разбира завръзката в пиесата. Ако човек се абстрахира от сладникавия му образ на Дани, от „Стъклен дом“, може да оцени чара и таланта на това момче. Имаше много брит-излъчване, не само като облекло и визия, но се усещаше и в начина му на говорене и маниерите, които показваше на сцената, личеше си, че е гледал доста английски филми. След театъра бях на едно парти, на което се пускаше британска музика и за мой късмет няколко часа по-късно дойде и Бойко Кръстанов. Престраших се да го заговоря и го поздравих за добрата роля, която направи няколко часа по-рано, но спестих разочарованието си от пиесата като цяло. В разговора стана дума за „сърдито и лошо гледане“ от сцената и аз повече на шега, но и съвсем директно му казах, че не го бива да гледа лошо, защото самите му очи излъчват топлина и доброта, той се засмя и се съгласи с мен, макар и с неохота. Дано не съм го засегнала с искреността си, но пък той е твърде млад, ще има тепърва много роли пред него и с времето ще се научи дори и на умението да гледа лошо.

Както пееха „Остава“ в едно свое парче: „Парите движат любовта, парите ще спасят света“. Всеки сам ще избере дали да гледа постановката или не, всеки сам ще направи избора си „любов“ или „пари“, може би и двете, може (ли) без двете? За себе си, ако трябва да приравня тези думи към постановката, то ще се получи – любов (към театъра) и пари (на вятъра).

На театър: "Паякът"

„Паякът“ – ТР „Сфумато“, сценаристи и режисьори: Димитър Димитров и Йордан Славейков, сценография: Искра Петкова, музика: Александър Каланов, в ролите: Анастасия Лютова и Пенко Господинов.

С много малки изключения, не харесвам моноспектакли и камерни изпълнения от 2-3 актьори. Някак скучни и еднообразни са ми били. И ако не е някаква вълнуваща история, която да се пресъздаде, трудно може да ми се задържи вниманието повече от час и половина само от един актьор или двама или трима да са. „Паякът“ е представление точно от този тип – от изключенията. Той е изключение и отрицание на всичко, което се играе в момента в театрите ни, най-малкото защото няма аналог – нито като тематика, нито като изпълнение, нито като идейна концепция. За съжаление този спектакъл не е популярен още, няма голяма реклама за него, но както обикновено става, оценен е не тук, а в чужбина и то не къде да е, а в една от меките на театралното изкуство – Русия. На проведения преди няколко месеца театрален фестивал „АртОкраина“ в Санкт Петербург, „Паякът“ спечели две престижни награди – за най-добро представление и за най-добра женска роля (за Анастасия Лютова).

Историята е колкото съвсем банална на пръв поглед, толкова и нетипична и може да се разглежда като представяне на проблем в един частен случай. Цялото действие се развива в една вана, която споделят съвместно брат и сестра, сиамски близнаци, за които тази вечер е последната, която празнуват заедно навечерието на рождения си ден, поне по начина, в който се намират – залепени един за друг, в буквалния смисъл на думата. За 27-ия си рожден ден си подаряват хирургическа операция, която да ги раздели и да се превърнат от едно същество, с два организма, в два различни индивида. Вече няма кой да попречи в това им начинание, тъй като властната им майка не е сред живите и те започват да кроят планове за живота си самостоятелно. В хода на разговора им се оказва, че те съвсем не са подготвени за него, имат своите противоречия, страхове, съмнения, дълбоки тайни и съкровени копнежи. Споделената вана, по своята интимна същност предразполага братът и сестрата към откровен разговор, който ще разкрие неподозирани истини и неочаквани обрати на финала. Темите, които обсъждат са такива, които всички ние (които не сме били в двойка със сиамски близнак, разбира се) , като обикновени хора, не сме се замисляли и които няма как да разберем и да почувстваме какво вълнува героите – какво е да си нон-стоп с някой човек, ежедневно, ежечастно и ежесекундно дори, да чуваш всяка нощ ударите на сърцето му, да се събуждаш всяка сутрин на милиметри от лицето му, да усещаш кожата му постоянно до твоята и в един момент да не знаеш коя е твоята и коя е неговата, да се слееш буквално и да се чувствате едно цяло с този човек. При това ти не правиш този избор да си с него, а Природата е била тази, която ти го е отредила, без да иска твоето мнение. Може ли този човек да ти е най-близкият на света? Или пък с времето да ти стане най-омразният, след всичко изживяно от самото ти начало, от първия ти поет дъх въздух, още при раждането? А какво ще се получи, ако единият смята другия за неговата съдба и не желае да разбере бъдещето си, отделно от него? Че не иска живот, който да е различен от досегашния, че му е добре и се чувства комфортно в този изграден им до момента техен си микро-свят. Докъде е готов да стигне за да провокира другия и да му внуши, че нищо добро не ги чака разделени и че лично той не вижда смисъл да живее сам, като отделен индивид и да гради живота си самостоятелно? Точно на противоположното мнение е другият близнак, който отчаяно и през целия си живот е искал и търсел това отделяне. За него, в случая нея - Марта, това е шанс да започне живота си наново, самостоятелно, с всичките му предизвикателства, да посети различни места, да се среща с нови хора, да общува и да създава контакти, да гледат на нея като на жена, а не като на „урод с две глави“ – все неща, които са й липсвали до този момент и за които тя жадува – да бъде обикновена, като всички останали хора, да бъде човек, да бъде себе си, копнее да прави секс, да създаде семейство, да има деца. Все нормални неща, които на стандартния човек по презумция са му отредени в живота и само негов е изборът дали ще ги осъществи или не, неща, над които дори не се замисляме, защото ги приемаме за даденост, а не че трябва да се борим за тях. А ако прибавим към целия този заплетен пъзел от емоции, проблемът, че единият е влюбен в другия? Че не го приема като сестра и роднина, а като любима жена и я желае сексуално? Можем ли с лека ръка и без да се замисляме да го отъждествим като психо, при положение, че този човек цял живот е бил заедно с другия, открил е сродната си душа и иска да бъде винаги с нея? За него няма значение, че тя е негова сестра, за него тя е най-близкият му, единственият човек, с който иска да бъде.

Всички тези въпроси и проблеми са представени много директно, много истински и точно с думи, които за някои може и да са вулгарни със своята прямота, но са точно реалните, които би следвало да са изразните средства между героите. Спектакълът е тежък, макар да има и някои комични елементи в диалога. Силата му е в динамичния и стегнат диалог, действие няма, само чрез думите се пренасяш в този тайнствен свят, в дълбините на подсъзнанието и ти се прави нагледна дисекция на най-интимните и страховити кътчета на човешкото съзнание. Самият спектакъл бих го сравнила с психо-трилър, или нещо близко като усещане до „Тъмната половина“ на Стивън Кинг. Любопитна подробност е, че двойка в живота, каквито на практика са актьорите Анастасия Лютова и Пенко Господинов, които играят брат и сестра и може би точно заради това успяват да пресъздадат толкова успешно и убедително цялия този свят от емоции на сцената.

И още една причина, поради която апелирам да се гледа „Паякът“: 10% от приходите от всички закупени билети на представлението, екипът дарява на Дом за деца и юноши с физически и умствени увреждания в с. Видраре. А веднъж на театрален сезон, се представят 100% от приходите на един цял спектакъл, за същия този дом. Мисля, че няма какво повече да добавя, освен – идете в „Сфумато“ и го гледайте!

сн. Бплюс

На театър: "Рицар на Светия дух"

"Рицар на Светия дух" - Камерна сцена на Народен театър "Иван Вазов", автор: Боян Папазов, реж. Маргарита Младенова, сценография и костюми: Даниела Олег Ляхова, в ролите: Иван Бърнев, Валентин Танев, Валентин Ганев, Ани Пападопулу, Теодор Елмазов и др.

"Когато преди две години Боян Папазов ми даде пиесата си, изпитах същото тъмно вълнение като тогава; приех идеята му Духът на убития да се завърне тук, за да прости на убийците си като най-точното проявление на Алековата същност; припознах в делира на Фильо образа на големия делир, в който се мята българският живот без памет - за разлика между лъжа и истина, добро и зло, градене и събаряне, напред и назад, подем и падение. И от който единствено и само Духът наш насъщен може да ни изведе. Да ни върне чувството за смисъл". Думите са на режисьорката Маргарита Младенова. За този спектакъл нямаше почти никаква реклама, не се шумеше по никакъв начин, някак незабелязано "кацна" на афиша на Народния театър в програмата за месец декември 2011 г. и ако не се зачетеш внимателно в участниците и тематиката, с лекота ще го подминеш. Не съм много сигурна, че аз като не го подминах, ме е огряло особено от това, защото не съм напълно сигурна, че схванах на 100% смисъла (идеята мисля - да), че и текста в някои моменти, тъй като значителна част от пиесата се говореше на архивен български от западните покрайнини, с елементи от македонския език и доста се напрягах за да разбера какво всъщност иска да каже героят, буквално. Странно, но приятно усещане беше да гледам постановка на Маргарита Младенова на сцената на Народния театър, с актьори от трупата на Народния. От "Сфумато", освен собствения си неповторим почерк и стил, беше "взела" и редовния си постановчик Даниела О. Ляхова, която отново е показала оригиналния си замисъл и го е претворила на сцената. Не случайно на входа, проверяващите билетите, предупреждават влизащите да не се качват на сцената и да не се навъртат опасно близо до нея. След като започна самата постановка, разбрах защо са били необходими тези предупреждения. Не е случайност, че това представление е номинирано за наградата "Икар" в категория "сценография" и мен лично няма да ме изненада, ако спечели. При това не толкова заради тежки декори и грандиозни костюми, а точно обратното - заради липсата на такива. Героите са едва ли не в дрипи облечени, особено Иван Бърнев се размята по сцената с един тежък балтон, който е поне два номера по-голям от неговия размер. Ето какво казва той по повод участието си в пиесата пред в-к "Дневник": "Едва когато седнахме да обсъдим текста, вече постепенно и полека започнах да вървя, да потъвам и захапвам нещата, да ми става все по-интересно и, разбира се - все по-трудно. Последните крачки са може би най-трудни, тъй като това е огромно нещо, което трябва да измислим как да извървим. Не е като тя (Маргарита Младенова) да ми е дала пиесата и аз да съм казал колко е страхотна. Просто ми каза, че има нещо за мен, че ме вижда в определена светлина, а аз знаех, че тя не е случаен човек. А и така съм настроен в момента, че ми се работи с отдадени режисьори, които имат какво да кажат точно в този момент. И с това, което правят, те са актуални и адекватни на случващото се, на живеенето ни в света и "Рицар на Светия дух" е нашата реакция, нашият поглед, нашият размисъл."

Освен Бърнев, който прави поредната си силна и отдадена роля, аз бях очарована от играта на Валентин Танев, макар неговият герой да е отрицателен, събрал куп неприятни, скандални и отблъскващи качества в характера си. Няма как да те остави равнодушен и да не се замислиш върху думите, които казва, защото те са гласността и становището на цяла една теза. И ако се приеме, че цялата пиеса представлява един своеобразен илюзорен и въображаем Съд за справедливост, чиито опоненти са Духът на Алеко Константинов от една страна (Бърнев), а от друга - неговите духовни и физически убийци, лично аз не се наемам да определя кой в крайна сметка печели Делото и дали е заслужено. Тезите са обосновани, а мечтите, илюзиите и блянът по човешката жажда за правда и справедливост остават поругани и недостатъчно аргументирани, за да наклонят решаващо везните в спора. Много идейна и много философска творба, типична за литературния стил на Боян Папазов. Не съм обаче съвсем сигурна, че ще остане достатъчно разбрана от по-голямата част от публиката. Което не го казвам в негативен смисъл, а с утеха, че все още я има смелостта (и/или пък лудостта?) да се поставят стойностни, дълбокосмислени и нелесно смилаеми текстове, при това от български автори, които провокират публиката да мисли и разсъждава, чиято цел не е да привлича количество зрители в салона, а да отсее качествените такива.

сн. Народен театър "Иван Вазов"

На театър: "Ревизор"

"Ревизор" - Голяма сцена на Народен театър "Иван Вазов", по романа на Н.В.Гогол, реж. Мариус Куркински, сценография: Никола Тороманов, художник на костюмите: Анна Панайотова, музика: Емилиян Гацов, в ролите: Мариус Куркински, Владимир Карамазов, Рени Врангова, Александра Василева, Юлиан Вергов, Леонид Йовчев, Весели Анчев, Йосиф Шамли, Димо Алексиев, Васил Драганов, Павлин Петрунов, Дарин Ангелов, Деян Ангелов и др.

Едва ли е имало по-голямо очакване за постановка през този театрален сезон, както беше за "Ревизор". Още като се заговори за акцент върху "руски сезон" в Народния театър, именно творбата от Гогол беше най-спряганото заглавие, което се очакваше да е ударното събитие на театралната сцена. Отварям една скоба, за да спомена останалите руски заглавия, които тепърва ще имат премиери, а първите три, още през м. март т.г.: Сашо Морфов - "Самоубиецът", Теди Москов - "Пурпурния остров" (по неговия любим автор Михаил Булгаков), Явор Гърдев - "Нощна пеперуда" (в каста са Михаил Билалов и Христо Петков, премиерна дата: 8-ми март), руският режисьор Юрий Бутусов - "Лов на диви патици" (участват Деян Донков и Ани Пападопулу).

Гледах "Ревизор" още миналата година и ако не беше мързела ми отлаганията ми да пиша в блога си, това ревю щеше да е актуално и с пресни впечатления, но нямам оправдание, затова няма и да измислям излишни причини. Както и да е. За самата постановка се изписа много по медиите, имаше голям отзвук сред културната програма, така че аз едва ли нещо ново и обективно бих могла да добавя, още повече, че съм пристрастна към творчеството на Мариус Куркински. Любопитно е да се види такава мащабна продукция на голямата сцена на Народния театър, където се вихрят рамо до рамо Мариус и Владо Карамазов в главни роли, а един куп известни актьори подпомагат мощно осъществяването на тази не лека и доста дълга откъм времетраене продукция. Бих отличила Рени Врангова, Александра Василева, Юлиан Вергов , Лео Йовчев и Павлин Петрунов с прекрасни роли и точен усет към идеята на самата творба. Мариус е във вихъра си, личи си, че е отдал цялото си сърце и душа в осъществяването на този проект, изпипал е до перфектност сцените, репликите, както своите, така и на актьорите, които режисира, а това едва ли е лесна задача, предвид бройката - 32. Радващо за мен беше да видя, че актьорите бяха себе си, не се опитваха да подражават на Мариус, с неговите характерни жестове, интонации и мимики, което е често срещано и неприятно явление в спектаклите, които той режисира, а самият той се е постарал (сигурно никак не му е било лесно) да бъде максимално изчистен и обран точно откъм неговите си специфичности, които са запазена марка "Мариус", по този начин се е "влял" в трупата си и не изпъква колоритно, както може би се очаква по презумция от него.

Въпреки тежките декори (прекрасна работа на Фичо), които на моменти дори изглеждаха огромни и несъразмерни за ръста на актьорите и това може би е търсен ефект за да се покаже невзрачността на героите в действителност, тяхната бедна и низка душевност; стилните и разнообразни костюми, Мариус, като режисьор се е постарал да акцентира върху силата и въздействието на текста и внушаването на самия смисъл на романа, именно чрез думите. Пиесата е насочена към масовия зрител, към всеки един човек, който има желание да види и чуе класическа руска постановка, със силен драматургичен текст, който е актуален и към днешна дата. Имах щастието и късмета да гледам постановката съвсем отблизо и действително беше много зрелищно и емоционално, препоръчвам го при избор на място, конкретно за този спектакъл.

Не искам да бъда разточителна и многословна в това ревю, защото няма да отива на характера и идеята на постановката. Знам само, че това е едно от представленията, които всеки човек, с интерес към театъра ще посети, независимо дали медиите, приятелите му, или разни самозвани блогъри ще му препоръчат или не :)

сн. Народен театър "Иван Вазов"

На театър: "За мишките и хората"

„За мишките и хората“ – постановка на Пернишки театър „Боян Дановски (в София се играе на сцената на театър „Сълза и смях“), по романа на Джон Стайнбек, реж. Асен Блатечки, в ролите: Калин Врачански, Асен Блатечки, Силвия Петкова, Васил Банов и др.

Харесвам много творчеството на Стайнбек и се радвам, че имах възможността да гледам негова творба на театралната сцена. Малко недоверчива бях като разбрах, че Асен Блатечки, освен изпълнител на една от главните роли, е и режисьор на постановката. Заглеждам се по театралните афиши отвреме-навреме и съм забелязвала, че той поставя и други неща и заедно със свои колеги-актьори-съмишленици обикалят големи и малки градове из страната. Не съм гледала тези постановки, но видях два плаката по Коледа в един малък град случайно – единият беше „Секс, наркотици и рокендрол“, а другият не му помня точно името, но беше отбелязано, че е по мотиви от пиесата на Захари Карабашлиев „Неделя вечер“. И на двете представления режисьор и изпълняващ една от ролите беше именно Блатечки. Някак съм предубедена към режисьорските умения на актьор, който е предобил самочувствие от статута си на роден секссимвол от телевизионен сериал, но въпреки това любопитството ми надделя и отидох да гледам постановката в „Сълза и смях“. Преди да започне представлението се сетих, че не съм гледала нито Блатечки, нито партньора му в „Стъклен дом“, другият секссимвол Врачански наживо и затова трепетите ми се увеличиха. Беше странно усещане да гледаш двама популярни актьори, които свързваш от играта им в тв сериал и пресъздават класически текст от американски автор. Лично за мен Блатечки беше по-убедителен в ролята си на умственоизостаналия, но добродушен Лени, затова много му помагаше и запазената му мярка – усмивката, която отиваше на образа му, докато Врачански ми стоеше дървено и рецетираше пламенно думите на Джордж – защитника и приятел на Лени, който в последствие става и негов убиец. Интересна роля има единствената жена в трупата – Силвия Петкова. За мен тя беше най-стойностното нещо в постановката – силна, красива и много убедителна.

Сещам се преди години, когато гледах едноименния филм с участието на Джон Малкович и Гари Синийз в главните роли, беше направо разтърсващ. Театърът е по-различно изкуство и лично аз не останах особено впечатлена от тази постановка. Но е радващо, че се поставят подобни класически произведения на театралната сцена, защото по този начин стигат по-близо и директно до по-младите зрители, които едва ли масово четат Стайнбек или който и да е друг автор от това поколение. А няма какво да се залъгваме, че те са в салона за да видят любимите си актьори от любимите си сериали.

сн. Богдан Богданов

Nine Inch Nails - We're In This Together

Не съм човек на равносметките, не съм правила, нямам и планове да започвам сега. Планове също трудно правя, най-общо казано нося се по течението, за добро или лошо. И нормално - и хубави неща са ми се случвали, и не чак толкова хубави. Но винаги с мен са били мечтите, надеждите. За по-добри неща, за по-истински и по-смислени.

Благодаря на хората, които ми писаха, макар да не ме познават лично и отправиха към мен мили и топли думи и пожелания за празниците. На свой ред връщам жеста със същото - нека новата година бъде добра, здрава, щастлива за вас и близките ви, да имате време за любими неща и хора и нека поводите за усмивки бъдат бързо и лесно начинание.

Изпратих една трудна и сложна за мен година, може би донякъде аз си я направих такава. Не че обичам усложненията, напротив дори, но осъзнавам заслугата си в случая.

Отново залагам на оптимистичната нагласа за новата година в самото й начало, макар да знам, че няма да е лека. Но този път ми се иска да участието ми в подреждането на моя живот да е по-дейно и определящо. Пожелавам си да вземам правилните решения и да подбирам стойностните хора около себе си и знам, че така максимално ще се улесня. За някои това може би изглежда елементарно, но за мен е доста трудно начинание и винаги е било такова. Защото се уморих от несбъднатости.

Музиката на Nine Inch Nails нямат особено отношение към празниците и в частност настъпването на новата година, но заложих на това парче, защото то беше едно от всичките хубави неща, които се въртяха в празничната нощ след 12ч. на първи януари 2012. Бях с любими за мен хора, с които по традиция от няколко години заедно празнуваме, които идват в този бар от различни краища на България, че и отвън, които не ги спира сняг, виелици, мокри и заледени пътища, "we're in this together now", защото знаят, че заедно ще си изкараме весело, ще пеем и танцуваме до зори на любимата си музика, заедно ще запалим бенгалския огън в 12, а след това заедно ще се смеем до сълзи над смешните късмети от новогодишните баници и заедно ще съжаляваме, че други някои любими хора не могат да са сред нас в тези моменти на споделено щастие.

Весела, щастлива и успешна Нова година на всички!

На театър: "Пухеният"

„Пухеният“ – Театър 199, автор: Мартин Макдона, реж. Явор Гърдев, сценография и костюми: Никола Тороманов, музика: Калин Николов, в ролите: Пенко Господинов, Михаил Мутафов, Стоян Радев, Никола Мутафов, Йоанна-Микаела Димитрова.

Втора постоновка на Явор Гърдев, която гледам по роман на Мартин Макдона след „Ръкомахане в Спокан“. Ако трябва хронологично да се отбележат, „Пухеният“ е първата постановка, която се поставя, още преди 7 години на сцената на Варненския театър. Тогава имаше бурни отзиви за нея, но все пак си остана постановка за жителите и гостите на морската ни столица. Една от хубавите и рационални идеи относно популяризирането на качествени постановки, е смяната на локацията – от близо месец „Пухеният“ е вече на софийска сцена и се играе в Театър „199“. И ако досега някой (слагам в това число и себе си) се е оправдавал, че „Варна му е далеч“, вече няма оправдание. Предвид качествата на Явор Гърдев, особено приложени в последните му начинания, както и усета и интерпретацията му спрямо автор като Макдона, нямах съмнения, че ще ми хареса. Усещането не ме подведе. Не искам да сравнявам двете постановки, които се играят в момента – „Ръкомахане“-то и „Пухеният“, защото и двете, колкото и да са близки по „звучене“, толкова са и различни. Поставени под общ знаменател, губят общо. Те са силни в своята индивидуалност и стил. Не мога да сравнявам този „Пухеният“ с другият, на Стайко Мурджев, в Модерен театър, тъй като така и не успях да го гледам (Зад мен беше един от участниците в това представление – Явор Бахаров, заедно с Луиза, разбира се. Много често се засичам с тях по театрите, но това е друга скоба). Постановката е с доста дълго времетраене, има и антракт, който е по-скоро за пренастройка към следващото действие, не толкова за да си починат актьорите и зрителите, но си е точно на място. Обикновено при много добра постановка, от която съм очарована и мога само да препоръчвам, за да не изпадам в ненужни обяснения и тъпи клишета, гледам да вмъкна нещо, което ме е подразнило, или нещо, което ми е липсвало в нея. За тази няма да мога да напиша нищо. Тези 7 години на сцена, са се отразили невероятно върху спойката между актьорите, личи си, че им е приятно да работят заедно на сцена и се разбират само с поглед, няма и следа от умора и отегчение от толкова много представяния. Музиката е точно подбрана, сценографията чудесна. В началото беше обявено, че ще се играе в „Сълза и смях“, но според мен малката сцена на „199“ си е точно за тази постановка – уютна, компактна, с възможност да не се изпуска нищо от самата сцена. Харесвам утопични истории, които като ги гледам на сцена, си мисля, че могат да бъдат съвсем реални, с малко повече фантазия. Някъде четох, че това е история, написана като трилър в духа на Кафка, Дейвид Линч и Братя Грим едновременно. Чудех се какво общо имат братята в случая, но точно те са си на мястото, защото това е една приказка със страшни истории в нея, с чудати и странни герои, които до последно не можеш да разбереш кой е „добрият“ и кой „лошият“, къде кавичките са на място и в кой случай са излишни. Защото не всяка приказка, която започва с „Имало едно време“, завършва непременно с „... и те заживели дълго и щастливо“. И макар да има моменти, в които черният хумор ти свива стомаха от смях, вътрешно знаеш, че едновременно с това е и от ужас. Иска ти се да разбереш къде е границата на разумното, правилното, справедливото и в кой момент тя се прескача, а същите тези думички започват да чертаят крива в мозъка ти с НЕ- отпред. Къде остава реалността, откъде започва фикцията? Възможен ли е паралелен свят, в измислена държава, с герои, които са излезли все едно от филма „Кучета в резерв“ и с имена като Катурян, Ариел, Михал, тежки криминални престъпления да се „вдъхновяват“ от приказки написани за деца, които да им се четат преди сън? Дали самите приказки могат да провокират насилие, или самото насилие е вътре в нас, а приказките са само проекция за неговото извършване? Откъде започва мисълта за насилието над (собственото ти)дете? Кой е държавата и има ли закони, които да те защитят от насилието? А от самата държава? Много въпроси могат да се задават след спектакъла, но те остават вътре в теб и кънтят силно след пистолетния изстрел на финала, за да помниш, че съзнанието трябва да се държи будно. Особено днес.

снимка: Драматичен театър "Стоян Бъчваров" - Варна