На (анти)театър: "Лов на диви патици"

снимка: Атанас Кънчев

„Лов на диви патици“ – Главна сцена на НТ „Иван Вазов“, автор: Александър Вампилов, постановка: Юрий Бутусов, сценография и костюми: Александър Шишкин, композитор: Фаустас Латенас, в ролите: Иван Юруков, Николай Урумов, Леонид Йовчев, Снежина Петрова, Александра Василева, Теодора Духовникова, Ирмена Чичикова, Валери Йорданов, Дарин Ангелов.

Много се забавих с този текст, защото до последно се чудех дали има смисъл да го пиша, да го публикувам ли и въобще да занимавам четящите тук с нещо, което не смятам за театър. Още повече, че сред четящите тук има човек, който ми е много близък и няма да хареса особено написаното, предвид слабостта й към Иван Юруков ;) Не обичам да пиша „хейтърски“, особено пък за театър, но когато го правя, съм направо зла и безпощадна. (вярвам ли си?)

Не му вървеше на това представление от самото начало, а на мен два пъти по отношение на него. Определеният за главна роля актьор Деян Донков напусна актьорската трупа с нелепото оправдание за ангажименти към телевизията (тогава беше водещ на „Кастинг“ по БНТ) точно седмица преди премиерата. А рекламната кампания за спектакъла беше вече факт, неговият образ и име стояха на отпечатаните брошури с програмата, както и върху големият плакат пред „Народен театър“. Аз самата бях сред първите, които си купиха билет за постановката, почти веднага след пускането им в продажба, привлечена именно от името на Деян Донков и поредната му главна роля. Разочаровах се като разбрах, че той няма да участва, а Иван Юруков заема неговото място, при това не като временен вариант, както в началото се предположи, а за постоянно. Нищо против Юруков, напротив – актьорът е талантлив и заслужава адмирации, че часове наред стои на сцената и изнася почти целия спектакъл сам. Но нито той, нито който и да е друг на негово място не може да спаси неспасяемото. Преди да гледам спектакъла, повярвах на оправданието на Донков, но след това напълно го оправдавам за постъпката му, защото излезе, че освен добър актьор, е и доста хитър като човек и буквално се е спасил от резила, в който щеше да се забърка. Второто ми разочарование, още преди да е започнала постановката беше, че на местата, където трябваше да бъдем, а именно средата на първи ред, имаше поставена някаква маса и прожектор върху нея. „Компенсираха“ ни като ни изместиха в самия край на реда, откъдето видимостта никак не беше добра. Но това не бе заради самите места, а заради некадърността на някои от хората в екипа да си свършат работата и да осигурят еднакво виждане за всички зрители. Защото моята видимост определено беше ограничена – в началото заради една закачалка, в ъгъла, в който бях аз, после заради някакви кашони, които бяха част от декора. Предвид създалото се неудобство, трябваше според ситуацията да залягам по стола, да се повдигам, да се въртя и намествам, за да имам някаква нормална видимост и поглед върху цялостната игра на актьорите. Единственият „плюс“ ми беше, че имах възможност да гледам как Теодора Духовникова и Снежина Петрова се събличаха и преобличаха на метър разстояние от мен. Но не за това бях отишла. Отделно заради честата смяна на декорите, разчистване на сцената, поставяне на нови елементи, се вдигаше през цялото време огромен прах, който не само се виждаше, а и се усещаше и полепваше навсякъде в публиката от първите редове. Сякаш правилото е било да се извадят най-прашните, най-мръсните, най-овехтелите и ненужни вещи от мазето на театъра и да бъдат разхвърляни по сцената в цялата им прашност. В резултат на това почти през цялото време публиката кашля, киха и се увиваше в шалове и други налични дрехи, за да се предпази от прахоляка, което беше доста изнервящо, тъй като самите актьори почти не се чуваха от целия този шум.

Съзнавам, че пиша за неща около самата постановка, а не за нея самата. Но... няма какво да се пише просто. Почти четири часа пълна мистерия какво точно се случва на сцената – и това доживях. Не разбрах нито идеята, нито посланието. Явно не съм част от „елитарната“ театрална публика, която възприема слабото представление като „провокативно“, а некадърните режисьорски напъни като „новаторски“. Късно ми е времето тепърва да ставам сноб, извините меня пожалуйста. Останах си с едно огромно чувство на разочарование и яд на самата мен, че не си тръгнах в антракта. Но съм търпелив човек, уважавам театъра и все се надявах, че във втората част вече нещата ще са по-смислени и най-накрая и аз ще схвана „великия“ смисъл. Но уви, това не стана. Трябваше като се прибера вкъщи да прочета разни прес-листове за сюжета, че да навържа горе-долу нещата, но пак не ми се получи съвсем. И не мисля, че вината е в мен, задето не съм разбрала идеята, защото такава просто нямаше. За сметка на това имаше един полугол почти през цялото време Николай Урумов, който е далеч от добрата си физическа форма, чийто образ на плешив и разплут пияница по традиция добре му се отдава, а изпълнението му на “Besame mucho” го прави само една идея по-симпатичен; Ирмена Чичикова в разни странни одежди върху кльощавото си тяло, с вечно уплашения си поглед и няма как да не спомена една от финалните сцени, където тя е гола, само по чарапогащник и близо пет минути стои по този нелеп начин на сцената и се взира умолително в публиката, едва ли не с безмълвно извинение и сигурно наум се моли да свършва по-бързо този кошмар. Кому е нужно това? Мислех, че отдавна театърът, особено Народният, е спечелил доверието и подкрепата на публиката си и тя съответно идва редовно и запълва местата. Беше ли нужно да се използват такива евтини трикове с полу голи актьори, а преобличането им през цялото време да става пред очите на зрителите? Да не звуча като прекалена моралистка, но всичко това бих го оправдала, ако ставаше дума за изкуство, за театър, а не за гавра с публиката. Актьорите не са виновни, най-малко те би трябвало да бъдат съдени за този провал, защото точно те изнасят на раменете си това бреме и те са лицето на постановката и именно заради тях имаше на финала плахи аплодисменти, заради техния труд. Чак сега идва времето да спомена и името на режисьора – Юрий Бутусов, според мен главният виновник за това безумие. Похвална е идеята, че за руския сезон, ръководството на Народния театър е поканило „голямо“ име от руските театрални среди, каквото би трябвало да е Бутусов, но нещата за съжаление не са се получили. От разни интервюта в пресата, някои от актьорите, които участват в постановката, споделяха, че режисьорът ги е затварял с часове заедно и са репитирали здраво, самите му методи били нетипични и създавал „театър в театъра“, искал да направи от трупата едно семейство, искал ги единни и подкрепящи се. И действително, те се подкрепяха един друг – още преди антракта, като започнаха да излизат хора от публиката, актьорите спираха играта си, започваха да махат към излизащите и казваха „Довиждане“ докато не се затворят вратите. Какво се цели с тази демонстрация? Идея на актьорите ли е, или на режисьора? На мен лично доста грозно ми подейства и тъй като това беше едва второ представление, все още се водеше предпремиерно, моето обяснение е, че явно са очаквали такива реакции от страна на публиката, за да реагират по този начин. Сигурно в „затворените“ сбирки, които са имали с режисьора, са отделили време да отрепетират такива ситуации. Друг е въпросът, че доста пошло им се получи, публиката все пак си е дала парите да ги гледа тях и представлението, а тези жестове са най-малкото обидни и жалки от тяхна страна. На излизане от театъра, случайно се разминах с Христо Мутафчиев, който на висок глас каза по повод представлението: „Това е гавра за обществото!“ Човекът, въпреки състоянието си, с два бастуна и придружител, беше дошъл да уважи колегите си и съм сигурна, че ако не беше трудноподвижен, нямаше да остане до края, а щеше да се измъкне от салона, както направиха част от зрителите, още преди антракта.

Както и да е, нямам намерение да пиша повече за това представление. За мен е разочароващо и слабо, не бих го препоръчала. Ако мога да обобщя с едно изречение мнението си: идва в България един прехвален руски режисьор, подбира едни от най-актуалните и талантливи български актьори, експериментира както му е кеф с тях, без никакви очаквания спрямо публиката, защото явно нейното мнение и нагласа не го вълнуват особено, тъй като вече е гушнал тлъстия си хонорар, след премиерата отлита доволен за Русия и оставя бакиите след себе си, без да се ангажирва с нищо и по никакъв начин вече. Точно обратният случай обаче гледах няколко месеца по-късно, на същата сцена – проекта „Грозният“, където Явор Гърдев и български екип, създаващ сценографията, костюмите и музиката, поставя за Държавния академичен театър в Саратов, но с руски актьори на сцената. Примерът едва ли е съвсем уместен, но все пак е показателен за успешен резултат при създаването на съвместен международен проект. Иска ми се да вярвам, че „Лов на диви патици“ е изключението, а „Грозният“ е правилото. Но не съм много сигурна предвид резултатите от опитите на другите гост-режисьори от чужбина в Народния театър и (не)сработването им с българските актьори. От постановките, които съм гледала в последните години, не се сещам за нито едно, което да ми е харесало. Но признавам, че „Лов на диви патици“ счупва всички рекорди по безумие и аз лично дълго ще го помня с отрицателни емоции.

Сигурна съм, че има хора, които са на противоположното мнение и са останали очаровани от постановката, защото четох и хвалебствени коментари за него. Зачудих се дали сме гледали едно и също нещо. Възможно е, разбира се, хубаво е, когато някоя постановка „разбуни“ духовете и се заформят два противоположни лагера от мнения – на пълно отричане и истински възторзи. Това до голяма степен провокира зрителите и ги тласка към театралния салон, за да преценят сами. Ще се радвам, ако някой от четящите тук, сподели мнение, ако е гледал постановката. Сещам се преди няколко години подобен ярък спор се заформи около постановката на Деси Шпатова „Ангели в Америка“, също в Народен театър, част от американския сезон тогава. Мащабен проект, известни актьори на сцената, провокативен текст и противоположни мнения от страна на критика и публика. Резултатът – много бързо бе свален от програмата на театъра и вече почти забравен. По тази аналогия, мисля си, дали да очакваме същата съдба и за „Лов на диви патици“? Аз лично съм „за“.

Мариус

Нещо като увод: Този текст го написах за един информационен интернет сайт преди година и нещо, без да е имало конкретен повод. Мисля, че все още си е там, в архивите навярно. Тъкмо бях гледала „Български разкази“ в Сатиричния театър и под негово въздействие го написах бързо и лесно. Може би прекалено емоционално се получи, но пък е истинско. Мариус ми е слабост, може би и отчасти, защото сме от една зодия, а и от години следя творчеството му, усещам го емоционално близък. Най-много се затрудних какво заглавие да поставя, затова го оставих просто с името му – достатъчно красноречиво е, мисля.  Леко актуализирам и допълвам текста към днешна дата.

=================================================================

Него няма да го видим в „Стъклен дом“, “Love.net” или друга нашумяла бг продукция. Няма да го гледаме в риалити шоу от типа на „ВИП Брадър“ и подобните. Той няма да присъства в някоя от въртящите се до втръсване реклами на М-тел и сходните, наситени със „звезди“, позиращи с фалшиви усмивки срещу тлъсти хонорари. Той не рекламира нищо, страни от славата, игнорира суетата, дистанцира се от всички места, в които изкуството, наречено Театър, отстъства като идея. И въпреки това всички го познават. Човекът, който в последните петнадесетина години създаде ново измерение за думата Театър. Собствено, по свой маниер, по който да се равняват останалите. Неговите моноспектакли пълнят залите, билетите за които са разпродадени седмици преди това. Постановките, които режисира не могат да се сбъркат с останалите, защото носят уникалния му почерк. Неговият прочит и подход един ден ще се изучават като метод в НАТФИЗ, убедена съм. Стилът Мариус Куркински. Невероятен талант, който е богатство за българската култура. За него трудно може да се пише и говори смислено и хронологически. Той и неговото изкуство се преживяват само със сърцето.

Смятам, че няма човек, който има макар и бегло наблюдение върху творчеството на Мариус, да остане безразличен – или се влюбва в таланта му, или го отрича, като го слага в графата „странен“. Хора и вкусове разни, а предразсъдъците винаги ще ги има. С времето той доказа, че не е звезда-еднодневка. Редките интервюта, които дава са пропити с мъдрост, говори бавно и осъзнато, зарежда с положителност, от сцената и екрана, омагьосва с харизмата си. Същият, който беше казал по повод днешното време: „Липсва ни не душата, а нежността на душата“.

За пръв път гледах Мариус преди много време по телевизията, когато излъчиха моноспектакъла му „Дамата с кученцето“. Беше нещо много различно от това, което бях гледала дотогава, нямаше как да не ме грабне и да не поискам да гледам още неща с този човек. Първата ми среща наживо с него беше през 1997 г., в спектакъла „Евангелие по Матея“. Не помня нещо съществено от самото представление, но усещането, атмосферата, която остави след себе си и до днес ме държат будна сетивно, както впрочем се случва с всяка следваща творба с негово участие. Бях на първия ред в салона, усещах топлината и аромата на свещите, с които беше обградена цялата сцена и придаваха усещането за нещо сакрално и интимно. След представлението му подарих червена роза, а той се трогна силно, беше не по-малко развълнуван от мен самата. Когато му поднесох плаката, за да ми даде автограф, с флумастер ми нарисува голямо червено сърце, което „туптеше“ върху черно-белия му лик. Беше точно периодът, когато визуално го оприличавахме на Малкия принц.

Имам и една комична случка, свързана с него. На една Аполония, в Созопол, той игра моноспектакъла си „Самият човек“. Билетите свършиха още с пускането им в продажба и аз не успях да се снабдя за да го гледам. В деня, когато се игра спектакъла, ми беше много криво и по някаква ирония, късно вечерта, на един ъгъл между Новия и Стария град, се разминавам с него самия. Беше с качулка, леко прегърбен, свит и замислен. Извадих го от унеса му като го поздравих и го помолих да се снимам с него. За моя радост той откликна, а приятелката, с която бях, ни снима с една допотопна лентова „Скина“. Може би от силното вълнение, или защото исках да го зарадвам по някакъв начин, без да се усетя изстрелях лъжата: „Спектакълът тази вечер беше страхотен“. Очите му светнаха, срамежливо се усмихна, благодари ми искрено и потъна в тъмнината. След време успях да гледам представлението, впечатли ме, както и очаквах, но дали заради изречената лъжа тогава, нямам снимка с него. И причината е твърде прозаична – от самото начало лентата не е била сложена правилно във фотоапарата и се оказа, че съм щракала празни пози. И досега като се събираме компанията, с която бях тогава, със смях си припомняме тези моменти и се шегуваме, че все едно сме участвали във филма „С деца на море“.

Но да се върна отново на Мариус. Следващите няколко моноспектакъла са не по-малко успешни от предходните: „Самият човек“ (1999), „Сънят“ (2001) и „Сътресение“ (2006). Последният му засега моноспектакъл е „Български разкази“ (2010), по приказки на Ангел Каралийчев. Постановката е реализирана от Пловдивския театър, съвместно с продуцентска къща „Артишок“. Спектакълът е съставен от пет части, в които според героите в тях, Мариус се превъплъщава успешно в различни роли – старец, злобна свекърва, младеж, булка. Лекотата, с която го прави, е поразителна, сливането с героите е пълно, а изграждането на отделните персонажи е направено с много любов. Мариус дори няма грим и определени дрехи за отделните роли, той просто влиза директно в кожата на следващия си герой или героиня, с елегантност, без да му остане време да се „преоблече“ от предишната, само със смяна на едната физиономия и добавяне на нещо характерно в новия герой – интонация, походка, специфично движение и резултатът: все едно има нов човек на сцената. Приказките от детството оживяват, сътворени само от един актьор – „Нероден Петко“, „Тодьо, ле, сине, докторе“, „Ех, това сладко станимашко винце“, „Огън“ и „Росенския каменен мост“. Първите четири части са смешни с описания в тях битовизъм. Образите са ярки, многопластови, изградени с много нежност и любов, които пресъздават селския бит с умиление, без това да изглежда подигравателно и обидно, въпреки комичния елемент. Последната част е най-дълга като времетраене, но и най-вълнуваща, неслучайно оставена за финал. Мариус се превъплъщава в образа на майстор Манол, който вгражда сянката на любимата си Милка в творението на живота си – моста над река Росица, самият той очакващ смъртта си и изповядвайки се пред своята майка. Едва ли ще се намери човек в салона, който да гледа с безразличие тези сцени и диалози между майка и син (разбира се изпълнени все от същия човек), да не се трогне от разиграващата се на сцената трагедия.

Като миг са минали двата часа под влиянието на Мариус и само топлата влага по лицето, издайнически може да те причисли към останалите зрители в салона, с които си съпреживял съучастнически това вълшебство. Тази невероятна магия, с която той сам и крехък, на тази огромна сцена, без декори, без ефекти, само чрез силно премерен музикален фон, пресъздава истории с очи като космос и душа-океан, в които е приютил цялата тази любов към театъра и своята публика.

Последната му засега роля е на Градоначалника, в представлението „Ревизор“, което самият той режисира на голямата сцена на Народен театър. В следващия сезон, с нетърпение очаквам да го видя, пак на същата сцена, в предстоящия спектакъл на Явор Гърдев – „Хамлет“, където ще е в ролята на Клавдий.

На театър: "Дуети"

снимка: Театър 199

„Дуети“ – Театър 199, автор: Питър Куилтър, превод: Харалампи Аничкин, режисьор: Владимир Люцканов, сценография и костюми: Петя Стойкова, в ролите: Силвия Лулчева и Владимир Пенев.

Юни месец е, финал на театралния сезон. С малки изключения, театрите излизат в заслужен отдих, или пък се впускат в репетиции по нови постановки за поредния сезон наесен. Който е пропуснал досега, или пък все още му се ходи на театър, може да се пробва в 199, където представят нещата си и след юни. „Дуети“ е точната постановка за тези, които са настроени за лятна вълна, гледа им се нещо ново, свежо, незадълбочаващо и „смях да има“ (особено важно условие в последно време като критерий за добър театър).

Пиесата е написана от съвременния британски драматург Питър Куилтър и се поставя за първи път в България. Представлява съвкупност от четири случки, които се разиграват от двойка различни образи – мъж и жена, в различни ситуации, като и самите герои са в различни отношения помежду си. Общото, което ги свързва са вечните теми за любовта, секса и самотата. Владимир Люцканов се е заел със задачата да режисира двама от най-популярните, утвърдени и любими актьори в днешно време – Силвия Лулчева и Владимир Пенев и като видях резултата, си мисля, че не му е било особено трудно, а безспорно много се е забавлявал. Лично аз отидох заради актьорите, които участват, тъй като и двамата ги харесвам много, а не ги бях гледала на една сцена. Всъщност не съм сигурна дали изобщо са играли заедно досега. Много приятни и колоритни двойки пресъздадоха, въобще Владо Пенев е цар на дуетите с дами в последно време, много му се получават нещата. Така беше с „Гълъбът“, когато си партнираше със Снежина Петрова, след това в „Кралицата майка“, където партньорка му беше Невена Мандаджиева, а сега е със Силвия Лулчева. Сещам се, че първите му две партньорки получиха награди за ролите си:  Снежина Петрова – „Икар“ 2010 за поддържаща женска роля, а Невена Мандаджиева – „Аскеер“ 2011 за главна женска роля. Лулчева още няма награда, но Пенев явно е на късмет за дамите, на които партнира, така че защо да не се надява и тя.

Четирите сцени, от които е съставена пиесата, трите са в театрален вид, наживо, а едната е представлява нещо като кино-вариант, който се прожектира върху завесата – с него започва, завършва, продължава между паузите на останалите три, докато героите сменят костюмите и се прегрупира сцена за следващото действие. Тъй като героите са възрастна двойка-чудаци, които се намират след поредица несполучливи срещи от обяви за запознанства, филмовата лента е черно-бяла, обстановката е ретро и специално за мен беше най-интересната сцена. Актьорите бяха със силен грим, умишлено състарени, изглеждаха комично, но това не скриваше забавлението им, което нямаше как да не се придаде и на публиката. За повече колорит, на Владо Пенев бяха сложили допълнителни големи и криви зъби, които той с гордост показваше при всяка възможност, които съчетани с нелепата старческа перука, нямаше как да не буди искрени усмивки и смях в салона.

Следващата сцена, т.е. вече първата, в която актьорите са наживо пред зрителите, е дует между възрастен, неврозен гей, изпълнен с фобии и сарказъм, и неговата вярна асистентка, с която празнуват 5000 ден, в който са заедно, а тя до последно се надява и го пробва, дали случайно най-накрая няма да „обърне резбата“ във вярната насока. Владо Пенев е неотразим в образа на гей, много добре го докарва, не беше дразнещ и преиграващ, както се очаква обикновено за такива роли. Загатна за тези си способности преди няколко години, на същата тази сцена и тази на Младежки театър, когато влезе в шантавите образи от страхотните пиеси на Яна Борисова – „Приятнострашно“ (реж. Галин Стоев) и „Тихи, невидими хора“ (реж. Деси Шпатова). Вярно, че повече за ролите на Владо Пенев писах досега, но ще обърна внимание и на партньорката му Силвия Лулчева, тъй като в следващите две сцени, тя заемаше по-централна роля. В едната е на пияна половинка от семейна двойка, която е на почивка със съпруга си за последно, преди развода им, а в другата сцена е на булка за трети път, в ужасна бяла рокля, несигурна в себе си дали е поела правилната посока в живота си. Търси подкрепата на брат си, който е най-близкият й човек и е с нея в последните й мигове преди да стане госпожа за пореден път. Пенев, в ролята на брата, на външност го докарва на съвременна мутра, но в елегантен вариант, ако има въобще такъв. Доста комични ситуации се разиграват помежду им, а до тях се стига и не без помощта (по-скоро вредата) на метерологичните условия.

„Дуети“ ще се играе на сцената на 199 и през юли. Удобното е, че в тези летни жеги, малкият и уютен салон е с приятен и безшумен климатик, а самите представления започват от 20ч. Ако имате „късмет“ като мен, докато чакате другарчето си пред театъра, може да попаднете на странна дама, с вид на клошарка, но ако й дадете шанс за разговор, ще ви препоръча някои от пиесите, които е гледала по няколко пъти и в които всичките актриси са „най-голЯмите“, без да се уточняват имена, те просто са „най и толкоз“. А като бонус, при споменаване на дата и година на раждане, ще ви направи кратък хороскоп, включително ще определи бързо и безпогрешно символа ви според китайския. А за финал ще препоръча с кои зодиакални знаци си пасвате и от кои трябва да се пазите. И всичко това, напълно безплатно! Следващия път, когато посещавам 199, ще си нося нещо за писане, че тези неща не са за изпускане :)

Звуци от Омагьосаната гора

"Backpullver" в Страната на сенките. Снимка: личен архив

В събота вечер, 9-ти юни, за близо час и нещо попаднах в Омагьосаната гора, в която Горският Цар беше свикал събрание, а свитата му удряше на „tihichineli“. Бях сред  малцината поканени на събитието, за което липсваше всякакво инфо, а единственото условие към нас беше да нямаме никакви очаквания, за да можем изцяло да се потопим в усещането от предстоящото. Така и направих, а те не ме подведоха. Присъствах на един от най-яките концерти-пърформанси, които съм гледала в последните години. По-скоро театър, отколкото концерт, повече импровизирана забава, отколкото строга концептуалност. Формулата беше точна, а чаят на Горската фея ароматен, подправен с щипка "Backpullver" за звук. Настанени на кожените пейки, в малкия уютен кино-салон на Горската поляна (a.k.a. Общински културен институт в Красно село), в тъмнината на белия екран, оживяваха като в приказка Кум Вълчан (с микрофон в ръка),  поклащащ се несръчно до него Сър Мечок и трета маска, каквато само фантазията може да роди. Правеха им компания Танцуващото дърво, което vessело помахва, освен с клони, и с ръчички. А като се присети подрънква на детска мандолинка. До него обикаля жизнерадостна Сърничка, която се заиграва с останалите герои. Летящ чайник сипва чай в чаени чашки, които се реят във въздуха. Отнейде появява се Палавата лейка, която полива кръжащи наоколо горски цветя. https://vimeo.com/43839337

От Театъра на сенките изскачат причудливи фигури, абстрактни предмети и животни, несъвместими на пръв поглед (идеята и осъществяването на този live performance е дело на Иглика), но в тъмнината нямаш избор - сам се луташ, докато не откриеш правилната пътека към истинското. Едниственият ориентир е да се довериш на сетивата си като ги отвориш до пределност, за да допуснеш красотата. А тя е под формата на звуци, които идват зад импровизирания екран – бели чаршафи (скриващи черни лесове). Три момчета, с лаптопи, техника, микрофон, много идеи, фантазия, голямо желание да се забавляват, с това, което правят и обичат. И го постигнаха. С цената на много труд, постоянство и талант. Разкриха лицата си едва на последната композиция, когато завесата падна и разказвачите на тази приказка излязоха от Царството на сенките, за да се слеят с нас  – Емил, Цветомир и Герман, обединени под името „Backpullver”. В началото, преди години, бяха дуо, последната им изява, преди тази, беше през април 2006 г., в Червената къща. Днес вече са трио, израстването и спойката помежду им са налице и тепърва ще очаквам още концерти и техни изяви на ъндърграунд сцената. Стилът? Електро-индъстриъл, със силно изнесена бас-линия... или нещо такова. Как да определя звуци, толкова разнообразни и експериментални? Голяма заслуга за цялостната работа имат и VJ проектите на Stoyo. Който е чувал едно време за проекта z-dimension.com, ще навърже нещата и ще разбере за какво говоря. За всички останали – следете за предстоящите изяви на проекта, обещавам, че ще бъде интересно.

https://vimeo.com/43844757

На театър: "Идиот 2012"

снимка: Иван Дончев

„Идиот 2012“ – Камерна сцена на Народен театър „Иван Вазов“, по романа на Ф.М.Достоевски, сценична версия: Снежина Петрова и Десислава Шпатова, режисьор: Десислава Шпатова, сценография и костюми: Юлиян Табаков, в ролите: Снежина Петрова, Ованес Торосян, Деян Ангелов, Веселина Конакчийска, Вяра Табакова, Владимир Пенев.

Последната по ред на представяне постановка в Народния театър от цикъла „руски сезон“ – класическо произведение, интересен на пръв поглед кастинг, провокативен режисьор и всичко това поставено в малката и уютна камерна сцена.

“Студено, а?”. Лайтмотивът, който се повтаря в началото, края и в някои от ключовите моменти в представлението, всъщност са думи на Рогожин. А с тях той едва ли констатира метерологичните условия. Студено е на сцената, макар героите да са облечени в тежки кожуси,  кожени яки, макар да се палят печки-кюмбета, в които горят рубли, студено е в душите, макар телата да изгарят от страсти. Няма как голям и многопластов класически роман, да бъде разгънат в рамките на близо два часа театрално време, затова е адаптирана част от сюжета, обхващаща развитието на отношенията между четиримата главни герои (Настася Филиповна, Княз Мишкин, Парфьон Рогожин и Аглая Епанчина), криминална история и финална сцена, завършваща с убийство. Не се наемам еднозначно да определя дали се е справила с тази нелека задача Деси Шпатова, най-малкото защото не съм чела романа и мога да си правя изводи върху това, което видях на сцената и посланието, което остави в мен нейната версия на „Идиот“. Това, което мен ме грабна на първо място, са костюмите. Много красиви, стилни, засягащи едновременно съвременни елементи в модата, така и ретро рокли за дамите, и класически костюми за господата. Единствено изключение прави героят на Ованес Торосян, който почти през цялото време играе в захабени от петна кафяви дрипи.

Всъщност точно кастингът от актьори ми е малко странен. На пръв поглед са събрани утвърдени и известни имена, а към тяхната компания са добавени млади, току-що навлизащи в публичното пространство актьори, които тепърва ще се реализират. Но някак спойката между тях ми се губи, прекалено индивидуални ми „стояха“ през по-голямата част от времето и „пасването“ липсваше. Безспорно звездата в екипа е неповторимата и прекрасна Снежина Петрова, в ролята на Настася Филиповна. Една от главните роли в спектакъла, централен персонаж, силно изразен характер, противоречива фигура, около която се заплитат и разплитат съдбите на останалите герои. За нея това не е първо потапяне в ролята. Още преди около десетина години, отново в сътрудничество с Деси Шпатова, за Младежки театър, бяха поставили „Идиот“, но с други актьори и с друг акцент върху действието. Не съм го гледала, но доколкото знам, отзивите не са били особено ласкави и представлението не се е играло дълго. Снежина Петрова споделя, че тогава не е била готова за ролята, както е сега. Според мен е права, защото единствено тя се оказва на нужната висота, а останалите просто гравитират около нея. А присъствието й е толкова ярко и осезателно, че засенчва всички останали и макар ролите им да се водят също главни, на фона на нейното излъчване, са направо спомагателни. Не съм обаче убедена, че това е била целта на постановката и поради това смятам, че останалите актьори не са на нужното ниво. Може би най-успешно от останалите трима се представя Деян Ангелов. Неговият Рогожин е обладан от бесове, ревнува до безумие, иска Настася само за себе си. Този му буен характер и тъмни страсти, някак не отиват много на миловидното лице и крехкото тяло на Деян, но поне се старае да придаде някаква достоверност и тежест на героя си. Много се затруднявам да дам мнение на Ованес Торосян за ролята му на Княз Мишкин. Личи липсата му на опит в театъра, макар да е полулярно лице от няколкото успешни филми, в които участва в последните години. Откакто гледах представлението, а то беше преди повече от месец, та досега, се опитвам да си отговоря на въпроса защо Деси Шпатова е предпочела именно Ованес за ролята? Какво е видяла в него, което е подходящо за ролята на един от главните герои, на които е кръстен и романът? Знае се, че Княз Мишкин е бил млад, слаб, болнав младеж, страдащ от епилепсия, наивен и по детски чист. Всичко това го има в излъчването на Ованес Торосян и все пак като застане той до някой от останалите герои, някак стои като дете, не като техен равноправен партньор. Физиката му е детска, толкова е слаб, че буди по-скоро умиление и желание да го предпазваш и закриляш, да се грижиш за него, а на практика ролята на героя му е именно той да обгрижва любимите жени. Застанал до Снежина Петрова, на чиято героиня трябва да се възхищава като мъж на жена, съответно пък тя се влюбва в него, аз лично мисловно се опитвах да го приема този процес, но зрително нямаше как да ми се получи. Той стоеше като нейно дете, а не като неин любим. Тази несъразмерност и този контраст ми бяха толкова осезаеми, че и до финала не успях да ги приема като евентуална двойка. Но безспорно най-голямото недоразумение и разочарование за мен беше Веселина Конакчийска, в ролята й на Аглая. Толкова буйна, хаотична и екстремна, гръмогласна, че чак стряскаща на моменти. Беше като контрапункт на всички останали с бурното си присъствие и не се вписваше в колектива. Не знам защо бяха тези истерии по сцената, тръшкания и неадекватни жестикулации. Като роля трябваше да изгради образ на мило, възпитано, нежно същество, символ на невинност и чистота, което да очарова с тези си качества героя на Ованес Торосян. Но при съвместните им сцени, тя беше по-скоро груба и имах чувството, че всеки момент ще го нападне, дори усещах на моменти леко подигравателен и високомерен тон, който изобщо не се вписваше в сцените. Така или иначе, спойката помежду им е провал. Нямам идея и защо е измислена ролята на Владо Пенев, чийто герой/и липсва в романа. От това, което съм чела, причината била за разведряване на атмосферата и нещо като музикален антракт между отделните сцени. Колкото и да го харесвам, смятам, че героят му е напълно излишен в този спектакъл. Буди по-скоро недоразумение, отколкото симпатия, па макар и да изглеждаше абсурдно-сладко в костюма на циганка – сутиен, дълга фуста, пайети, дайре, червило и забрадка на главата. Може би е искал да върне жеста към Снежина Петрова от страхотната им съвместна постановка „Гълъбът“ (по Патрик Зюскинд, отново под режисурата на Деси Шпатова), когато тя му партнираше съвсем равностойно, макар и дума да не каза през цялото представление. Е, тук Владо Пенев също не говори, но пее за сметка на това с тембъра на Висоцки. Ама няма нужда. Бих споменала и Вяра Табакова, която е в малка роля, тази на майката на Аглая – Лизавета Епанчина. Много стегната и на място, придава строгост и компетентност, макар че на моменти, особено в общи сцени с Княз Мишкин, имаше някакъв странен и необясним флирт от нейна страна, или поне на мен така ми се стори, което доста объркващо ми дойде.

Интересно, като ме питат познати и приятели за мнението ми за „Идиот 2012“, без да се замислям, казвам, че ми харесва и го препоръчвам. Сега, като пиша този текст, ми изникнаха предимно негативни моменти и впечатления. И все пак постановката наистина ми хареса, защото има много особен и силен заряд в нея. Има сцени, които си заслужават да се видят и които ще останат дълго в съзнанието. За мен, те всичките са свързани с ролята на Снежина Петрова, която изгражда образа на жена без възраст, с поглед на момиче и душата на старица. Безкрайно удоволствие е да се види в една от сцените, на рождения ден на героинята й, когато излиза бавно и величествено на сцената, носеща торта, с цигара в уста, облечена в ярко червена сатенена рокля, с дълъг шлейф след нея, мрежести чорапи, ултра тънък висок ток, а отпред – малка бяла престилчица... и Погледът... този поглед, това излъчване, тази походка, които оставят без дъх, наелектризирващи до огън, макар че без тези компоненти, цялото по-горно описание на облеклото на la femme fatale, нямаше да означава нищо. На фона на буйствата, крясъците и неуравновесеното поведение на Аглая, Настася Филиповна внася едно спокойствие със своята мъдрост и достолепие, които е постигнала през годините на своето израстване, защото животът я е научил да бъде такава и да се приспособява към него. Друг е въпросът, че единствено Княз Мишкин разбира нейната душевност и вътрешни терзания, защото той самият се чувства самотен и неразбран, а себеподобните се усещат един друг. Единствен той прониква в същността й и я вижда като човек, а не единствено като красива обвивка, за разлика от останалите нейни обожатели. Любовта й към Княза е нещастна и не споделена, тя се влюбва в него, а той я обича „от състрадание“. Осъзнала трагизма си,  сама пожелава смъртта си. По много красив начин е пресъздадено убийството й – след пробождането от Рогожин, с бавни стъпки се оттегля от сцената като сваля постепенно бели поли от себе си, все едно се освобождава от досегашните си терзания и остава чиста в смъртта си. И всичко това пред огромния декор, който заема почти цялата задна част на сцената – част от картината на Холбайн „Мъртвият Христос“, сякаш за да напомня максимата, че всички сме смъртни и няма ненаказано добро, само времената и поколенията се сменят.

„Студено, а?“

На театър: "Евгений Онегин"

снимка: Театър на Българската Армия

„Евгений Онегин“ – Театър на Българската армия, по романа на Александър Сергеевич Пушкин, режисьор: Стайко Мурджев, драматизация: Юрий Дачев, сценография и костюми: Нина Пашова, музика: Петър Дундаков, в ролите: Иван Радоев, Анастасия Лютова, Анастасия Ингилизова, Явор Бахаров, Мирослав Косев, Пламена Гетова, Мимоза Базова, Георги Новаков и др.

Не знам дали все още се изучава романът „Евгений Онегин“ в училище, но по мое време беше едно от задължителните произведения за четене, дори до колкото си спомням, правехме и класно върху него. Сега си давам сметка за полезността от тези задължителни програми, които имахме тогава, иначе едва ли аз самата щях да съм чувала дори за тези класически романи.

Любопитно ми беше да видя тази постановка по няколко причини – текст, който ми беше любим в училище, но „прашасал“ оттогава в съзнанието ми; поставен от млад и все по-уверено доказващ се режисьор; нещо ново и значимо на сцената на позападналия в последно време ТБА; както и симпатията ми към Анастасия Лютова, която открих наскоро чрез „Паякът“.

Още като прочетох новината, че Иван Радоев ще е в главната роля, усетих лек негативизъм, но се опитах да го потуша и слава богу успях, а по този начин и се насладих на самата постановка, която в крайна сметка ми хареса, макар да имаше леко разочароващи елементи, за които ще спомена. Разбира се, за добро или лошо, зависи от гледната точка на зрителя, режисьорът не се е придържал плътно към класическия текст, следвал е схемата на романа, но за времето, с което разполага, е поставил акцент върху теми, които за него са важни и е сметнал, че може да доразвие. Без излишно описание на руското село, руската зима, руската душа и т.н., както е по роман, действието е насочено към драматичната и несподелена любов между главните герои – Евгений Онегин и Татяна Ларина. На втори план остават взаимоотношенията между другата двойка – поета Ленски (Явор Бахаров) и сестрата на Татяна – Олга (Анастасия Ингилизова), които също изграждат успешно образи, но далеч не с този интензитет, а са по-скоро като помощно средство за съпоставка с главната двойка. С изключение на прекрасната роля, която прави Мимоза Базова, в ролята на дойката, останалите герои ми бяха от безлични до откровено дразнещи. Към последните мога да причисля Мирослав Косев, в ролята му на слугата на Онегин – мосю Трике, който нямаше как да бъде по-пискливо-гръмогласен, да замята (меки)китки почти до счупване на ръка, да натъррртва френското си „р“ и вместо да е дискретен и незабележим като придворен, на моменти засенчваше с постоянното си досадно дърдорене и неподходящо появяване на сцена, своя господар. Пламена Гетова, в ролята й на майката на сестрите Ларини, прави едно вяло, почти безсловесно присъствие, сменящо няколко пищни рокли по сцената и наливащо се с вино, с повод и без повод. Като изключа всичко това, останалите герои бяха умело изградени, диалозите достъпни, впечатлиха ме много костюмите, съобразени с епохата, изчистената и ненатрапваща се сценография, музиката, която беше в тон с цялата идея на постановката. Бих добавила страхотната игра със светлината и полусенките, особено в частта, когато отразява мрачните състояния на Евгений Онегин, който жадува за свят без светлина и вечен мрак, които да са в синхрон с неспокойната му душа. Самият Иван Радоев е много достоверен в образа на Онегин. Лично аз, като бях ученичка и четях романа, си представях, че Онегин е всъщност Пушкин, или поне визуално прилича на него. На сцената Радоев е по-жив отвсякога, аз не го бях гледала толкова отдаден и живеещ в ролята си. Очите му блестят в полу-мрака, на измъченото му лице ясно е изразена досадата и отегчението, които са резултат от разгулния му живот в големия град, както и ироничната насмешка, с която се отнася към живота в провинциалната губерня и хората, с които общува там. На фона на развиващото се действие в дома на семейство Ларини, ясно изпъква различността на Онегин – той, градският плейбой, свикнал с охолството, обноските, баловете и постоянното женско внимание, които в един момент го отегчават и търси спасение от тях, далеч от града. От другата страна са неговите домакини, които всячески се опитват да спечелят неговото внимание и одобрение, леко досадни, повече наивни и простодушни и все пак повече истински, отколкото Онегин някога е бил и отдавна е забравил за това. Едновременно мечтаещ да се слее с тях, да се вмъкне в спокойствието, характеризиращо живота им, а в същото време отегчаващ се от еднообразието на битовизма им. Явор Бахаров, в ролята на младия поет Ленски, е всичко онова, което Онегин би искал да притежава – младост, ентусиазъм, идеализъм, дух и жажда за живот, но в същото време осъзнава, че заради апатията и нихилизма си, обрича мечтата си на провал. Съдбата му поднася случайната и буквална възможност да застреля тази мечта, от което трагизмът му става още по-дълбок.

Женските образи също имат своето противопоставяне, макар то да е базирано на роднинска основа. Двете сестри Ларини са различни не само като характер, интереси и душевност, но и по външност. Всяка устремила се да подреди живота си, готова или не да направи компромиси в името на бъдещето си и каква е цената за това. Интересна е съпоставката и на двата централни образа – Евгений и Татяна. Иван Радоев и Анастасия Лютова са много красива и елегантна двойка на сцената. Удоволствие е да се наблюдават сцените, в които са заедно и синхрона между тях е явен. Изящните костюми, особено в последната част, където действието се развива в големия град, допълнително подчертават стила на епохата и характера на героите.

Лично аз очаквах повече от тази постановка, защото тя предразполага към една по-смела и по-дълбока гледна точка и щеше да ми е любопитно да видя такава от режисьора и за която всъщност да пиша, а не да правя размишления върху самия сюжет. Може би различното, което си е позволил Стайко Мурджев в своята версия е да подмени съпруга на Татяна Ларина – вместо да я омъжи за възрастен и безпомощен генерал, както е в романа на Пушкин, режисьорът я е врекъл на младия и красив братовчед на Онегин, сякаш за да засили още повече ревността и отчаянието на главния герой, който е негово копие на външност (в ролята е Веселин Анчев). Застанали един до друг, борещи се за вниманието на любимата жена, за единия каузата е обречена отдавна, а другият среща равнодушието й.

Една красива, истинска и тъжна история за трънливият път, който изминават, за да срещнат душите и трагизмът, последвал от несрещането. Сигурно всеки човек има в живота си поне една такава несбъдната любов, провалена от копнежи, несигурност и неслучване. Затова и самият сюжет докосва душата по толкова интимен начин. Финалът е драматичен и трагичен, тъжно е да гледаш в какво се е превърнала една неосъществена на време любов, когато ролите са разменени и нараненият преди, наранява сега - още по-брутално, още по-жестоко, осъзнавайки или не, че болката е еднаква не е само за любимия някога, а и за него самия.

50

В Деня на Европа, един от най-великите фронтмени в историята на музиката, безподобен вокал, уникално секси и красив мъж, става на 50! 

Честит Рожден Ден, Дейв!

Благодаря за вдъхновението, музиката, красотата и мирогледа!