PRIMUS- My name is Mud -LIVE -Québec

За всички фенове на Primus и шантавия им предводач Лес Клейпуул: След 13 години отсъствие от европейската сцена, те се завръщат! Тук може да се намерят конкретните дати и места, дори да се закупят билети за лятното им турне. Снощи едни мои близки приятели ми се изхвалиха, че са си купиха вече за Берлин. Дано към списъка се добавят и още дати, а защо не някой български промоутър да се сети да ги покани и тук? Откога само мечтая да видя наживо безумните широки разкрачки по сцената (наречени танци) на великия Лес, както и да чуя неповторимия му изкъртващ бас... ехххх.... :)

На театър: "Откат"

След няколко разменени мнения под постове с две прекрасни дами, които открих в блоговото пространство – Violka-Antevasin и Nadinka и с които намерихме общ език и интереси, реших да споделя по-подробно моите впечатления от постановката „Откат” в Театъра на Българската Армия. Гледах спектакъла на 26.01., което беше едва второто представяне пред публика. На премиерата е присъствала Nadinka, чийто пост много харесах и споделям. Режисьор е Стайко Мурджев („Пухеният”), а сценарият е по сборник с пиеси и диалози от Захари Карабашлиев – „Откат”, изд. „Сиела”. Който е чел книгата знае, че тя е съставена от отделни пиеси и диалози, част от които са свързани по един или друг начин, други напълно самостоятелни като идея и смисъл + „Неделя вечер”, която е най-голямата като обем творба в книгата, разработена като самостоятелна пиеса. Същата се поставя в Театър „София”, с реж. Здравко Митков, която все още не съм гледала, поради твърде редките й присъствия в афиша на театъра и самата му локация, която не ми е твърде удобна и затова е леко пренебрегнат от мен ;)
„Откат” е пиеса за НЕчуването - един от проблемите на 21-ви век. Защото всички говорим, говорим... почти до откат, но дали се чуваме всъщност? Едва ли. Иначе нямаше да я има тази огромна пропаст, която зее особено в последните няколко години в отношенията между най-близки помежду си хора: родители-деца, любим-любима и в по-широк мащаб: учител-ученик, съсед-съсед, служител-работодател, избирател-политик и т.н., всеки сам може да си допише... Но смисълът е един – липсата на комуникация между Човек-Човек. Защото всички сме хора, имаме нужда да общуваме, да споделяме, но и да изслушваме човека срещу нас. Не случайно има толкова много книги на тази тематика, филми с подобен сюжет, статии в медиите. Един от парадоксите на съвременното общество е именно този, че колкото повече средства за комуникация има на пазара, колкото повече средства се инвестират в този сектор, толкова по-сложен и труден става процесът на „доставката” на думите на подателя до остсрещната страна, за когото са предназначени – получателя. Връзката някъде се губи, пропада в бездна. Или както прочетох някъде нещо по темата, което много ми хареса, е относно днешното общуване, което е „препълнено” от говорене и „изпразнено” откъм чуване. Къде е проблемът тогава?
Липсата на комуникация, липсата на чуваемост, липсата на диалог, липсата на разбирателство и липса за желание за отстраняване на всичко това – тези въпроси и теми са засегнати по най-директен и целенасочен начин в пиесата, като средството са острите думи, нецензурни, смели, тъжни, смешни, грозни и съскащи. Думи, които попадат право в целта и те стисват за гърлото и от тях не можеш да преглътнеш. Всички ние ги усещаме, разбираме ги, дори само с кимане на глава, познати до болка и втръсване, но за които (почти) не говорим. Не случайно няколко пъти в пиесата, в различни ситуации и действия, се повтарят думите, които иначе са изречени в едноименния разказ „Откат” от т.нар. Възрастен мъж: „Не чуваш. Никога не чуваш какво ти се говори, защото си зает да мислиш какво да кажеш след това”. Веднъж, два пъти... следващите пъти вече сам довършваш изречението и то кънти в съзнанието на repeat...
Признавам си, че докато четох книгата, а след това и като гледах представлението, по съвсем различен начин си представях действията и героите. Но това не означава, че не ми допадна гледната точка на режисьора. По оригинален начин той е представил своя замисъл от прочита – чрез динамиката в текста, прекрасната сценография и костюми, дело на Нина Пашова, вмъкнатите като антракт между отделните сцени 3D анимации, умело вплетени с впечатляващата музика на Петър Дундаков (екс „Тибетски сърца”) и не на последно място актьорския състав. Образът, който обединяваше всички сцени, беше героят на Иван Радоев. Той няма име, но има професия – писател. Той е синът, братът, съпругът, любовникът, приятелят, свързващото звено между всички останали. Другите актьори, които участват са: Анастасия Ингилизова, Мимоза Базова, Георги Новаков, Милен Миланов, Гергана Данданова (която освен много дълга коса, има и много дълги крака, които щедро показва на сцената и за които Деян Донков, който беше седнал за мен изкоментира, че били „толкова дълги, че се чудела какво да прави с тях” хаха), Веселин Анчев, Тигран Торосян, Лидия Инджова, Леонид Йовчев и Ангел Генов. Всички те са се слели с образите си, правят ги живи и оригинални. На мен лично много ми допадна екранния дует между Мимоза Базова и Милен Миланов. Може би публиката най-много се забавляваше на техните абсурдни образи и гротескови монолози, които трябваше да са диалози всъщност и се получи комичен ефект. Иван Радоев не е сред любимите ми актьори, доста ми е „дървен”, еднообразен и флегматичен с присъствието си и най-малко него съм искала да видя като централен персонаж. Още повече, че някои от елементите в книгата са с автобиографичен елемент, т.е. Иван Радоев влиза едва ли не в образа на Зак, а някакси аз не мога да си ги представя двамата един до друг. Но това е лично мнение. В никакъв случай не мога да кажа, че Радоев не беше добър в ролята си, напротив, справи се. Дори добре, за моя приятна изненада. Но това не означава, че не исках да видя някой друг актьор в тази роля.
Макар пиесата да е от български автор, поставена на българска сцена, от български режисьор и родни актьори, тя не е чисто българска и с послание само към българи. Напротив, няма нищо балканско, типичното българско в нея липсва. Тя е нещо различно от поставяните в момента пиеси от български автори – „Вражелец”, „Карнавал”, „За народното творчество”, „Римска баня” и др., които показват по един или друг начин битовизма ни, отличаващ ни като народност. „Откат” засяга глобални, общочовешки проблеми. Не знам дали е само мое мнение, или и други ще открият, че пиесата „звучеше” повече по американски, отколкото по български. Просто мое усещане. Имаше моменти и сцени, които много ми напомняха американското кино, по-точно Тарантино и Дейвид Линч (мога и конкретно да опиша сцените, но ще стане дълго, а и не е толкова важно). Безспорно е, че дългите години изкарани в Щатите са дали отражение върху творчеството на автора Захари Карабашлиев, което не го приемам като недостатък, а напротив - обогатило го е творчески.
Много ми се искаше да видя автора сред публиката в салона (имах някаква информация, че си е в БГ), но така и не го засякох. Последният път, когато го видях, беше през една декемврийска събота, когато заработвахме нещо си заради коледните празници. (отварям една голяма скоба да опиша това). Използвах обедната си почивка да отида до НДК, където се провеждаше Панаир на книгата, а в него ден Захари и Ваня Щерева даваха автографи. Носех с мен купената по-рано книга „Откат”, надявах се на чудо за да хвана поне края на срещата с тях, най-вече със Захари, но уви. Естествено всичко беше свършило докато се замъкна до там. Но явно съм имала късмет и в края на щанда на „Сиела” го съзирам да говори разпалено с някаква жена. По-точно тя му говореше, а той само кимаше и така доста дълго време. Реших да изчакам кротко отстрани докато свършат и извадих книгата, за да покажа, че точно него чакам. Забеляза ме и прекъсна разговора, за да ми обърне внимание. Със сигурност е бил изморен от срещата с толкова народ преди това, но по нищо не му личеше, напротив – беше свеж, харесваше му явно да се среща със свои почитатели, да общува с тях. Докато ме питаше за името и надписваше книгата, му споменах, че съм го видяла няколко дни преди това в Народния на „Полет над кукувиче гнездо”. Спря да пише и веднага ме попита дали ми е харесало, аз му споделих мнението си и като отворихме една тема за театър... стана страшно! Голямо отплесване беше, сигурно беше минал половин час и обедната ми почивка беше заминана на кино, докато аз говорех за театър със Захари Карабашлиев :) Накрая ме покани на представянето на „Откат” и „Приказка” няколко дни по-късно в книжарница „Пингвините”, където беше заедно с художничката Ива Сашева, не можех да му откажа.. :) Невероятно очарователен събеседник е, много леко се общува с него и ужасно бързо скъсява дистанцията, като предразполага към по-близък контакт. (затварям отплесната скоба)

Следващите ми театрални „спирки”, за които имам билети са „Български разкази” – моноспектакълът на Мариус и „Сирано дьо Бержерак”, с реж. Теди Москов в Народен театър. Театралният сезон е открит вече и за мен :) Отделно чакам с огромен интерес филмирането на култовия роман на Карабашлиев "18% сиво", чиито права са откупени от "Чучков брадърс" и вече се правят кастинги за актьори в него. Малко съм на тръни какво би се получило като краен резултат, тъй като романът ми е толкова любим, че малко ревниво се отнасям към него и едно разочарование ще ми се отрази наистина зле. Но предпочитам да е с оптимизъм към екипа и начинанието, със сигурност няма да им е лесно от поетата отговорност. А и щом самият автор се е доверил точно на тези хора, явно са спечелили доверието му, още повече, че самият той се е заел с писането на сценария.

Надявам се повече хора да отидат в ТБА и да гледат „Откат”, да има повече реклама, следващите представления да се играят пред пълни зали, защото наистина си заслужава. Все пак не са кой знае колко много качествените български книги и постановки от български автори, нека да ги подкрепяме! Дали ще има кой да ме чуе?

David Bowie - Heroes (live)

За много години на всички!
И Честит Рожден Ден на този великолепен и достолепен мъж, който днес става на 64. Прав е Дали като казва, че някои хора остаряват като катедрали...
Нека бъдем герои, па макар и само за ден...

Полет над кукувиче гнездо & Фрида

Минала седмица бях на две театрални постановки, които доста ме впечатлиха. Доста трудно, но все пак успешно, се снабдих с билети за най-новата постановка на Александър Морфов – „Полет над кукувиче гнездо” в Народен театър. Интересът към пиесата е голям, тъй като се поставя за пръв път в България, а и от години Сашо Морфов не е работил на родна територия. Доста инфорамция бях прочела около проекта, още преди премиерата му и се впечатлих от това, че същият вече е поставян на сцена, но в Москва (където Морфов предпочита да работи през последните няколко години), а тук в София, според думите му, вижда реализация единствено и само с участието на Деян Донков в ролята на Рандъл Патрик Макмърфи, за да го „укроти”, както сам казва. Аз също съм на мнение, че едва ли има по-подходящ актьор за ролята на бунтаря от Деян Донков, който прави изключителни роли през последните няколко години, особено на театралната сцена. Много го харесвам като актьор, а Морфов ми е сред любимите български режисьори, но това не попречи да съм леко скептично настроена към постановката. Очакванията и сравненията с едноименния филм от 1975 г. на Милош Форман са неминуеми, а да влезеш в кожата на един така ярко изразен и емблематичен образ, какъвто прави Джак Никълсън (с награда Оскар за най-добра мъжка роля), определено си е голямо предизвикателство. Лично аз останах очарована от постановката, действително беше много силна, може би една от най-добрите, които се поставиха през тази година. Слава богу не се наложи да правя асоциации с американския филм, нито други аналогии, но определено имаше придържане към книгата на Кен Киси + задължителните малки, едва забележими, но твърдо на място, добавки от Сашо Морфов, в типичния за него балкански хумор.
Рени Врангова, в ролята на сестра Рачид е изключителна – ролята й е отрицателна, но тя е толкова убедителна в нея, че по някакъв начин се замисляш над поведението й и се опитваш да я разбереш. Спокойно изражение на лицето, мек и вежлив тон, плавни движения и се чудиш това ли е „чудовището”, което на практика диктува правилата в клиниката? А тя самата е толкова крехка и мъничка сред всичките мъже на сцената. Но именно в това противопоставяне, от една страна на външен образ, а от друга – характер и същност, идва създаването на силната роля, с която Врангова се справя чудесно. Другият актьор, който невероятно ме впечатли, е Иван Бърнев. Този човек не престава да ме изумява с таланта си. В каквато и роля да се превъплъти, винаги го прави толкова всеотдайно и по толкова убедителен начин, че просто те потапя в играта си и те отнася със себе си в света на героя си. Той е в ролята на Били – заекващ, асоциален, но невероятно добродушен младеж, попаднал в клиниката под въздействието на властната си майка. Движенията му, говора, безумния поглед на моменти, са толкова реалистични, че съвсем правдоподобно си изграждаш мнение, че самият той е такъв. Не знам защо, но докато го гледах от сцената се сетих за моето първо гледане на Леонардо ди Каприо в „Защо тъгува Гилбърт Грейп?” След филма, дълго време, аз си мислех, че това не е актьор, а си е човек с отклонения, който „играе” себе си. Останах като втрещена като го гледах години по-късно в следващата му роля и там си беше „нормален”... И разбира се няма как да не спомена за поредното силно превъплъщение на Деян Донков. Коментирах с приятели точно неговия образ, някои споменаха, че преиграва и е дразнещ на моменти, аз не открих подобно нещо, дори се забавлявах на моменти, макар образът да му е трагичен като цяло. Тази енерция, която е подел със силни роли последните няколко години, дано да продължи дълго време още. Много силен и талантлив актьор е, отдаден на театъра с цялото си съзнание и дано повече талантливи режисьори го ангажират, за да извадят от него най-доброто.

Другата постановка, която гледах с удоволствие, беше „Фрида”, в Младежки театър „Николой Бинев”. Режисьор е Веселин Димов, а пиесата е дело на Саня Домазет – сръбска авторка, която присъства и постановката, когато бях и аз – 10-ти декември. Играе се в камерната зала, на сцената е едно огромно легло, върху което се случват почти всички действия в пиесата. Станка Калчева е една властна и силна Фрида Кало, която напук на всички болести, през които минава тялото й, духът й остава несломим, а цялата енергия влага в таланта и изкуството си. По много интересен начин са преплетени случки и сюжети от живота й в Мексико и Америка, срещите й с баща й, сестра й Кристина (Искра Донова), приятелка от детството Мария (Койна Русева), американската й любовница (Елена Бърдарска), Антонен Арто (Вежен Велчовски), както и с революционера Лев Троцки (Малин Кръстев), с когото са имали бурна любов. Несъмнено и логично най-много време и внимание е отделено на отношенията й с любовта на живота й – Диего Ривера. Цветан Даскалов не ми влизаше в представата точно за тази роля, но именно той играе съпруга на Фрида. За мен най-ценното и красивото в цялата постановка бяха костюмите (заслугата е на Антоанета Костова) и бижутата на героините, особено тези на Станка Калчева, която през цялото време игра с венец от живи цветя на главата си. Забележителна сценография, ефектна мултимедията (дело на Евгения Сърбева), която се прожектирваше върху цялата сцена и върху самите актьори – картини на Фрида Кало, абстракни платна, фотографии, които внасяха много интимна атмосфера и колорит в целия спектакъл. Колкото и да харесвам Станка Калчева и да имах големи очаквания да я видя в тази роля, някак тя не ми се връзваше в образа на Фрида Кало. Нямам обяснение за това. Актрисата си свърши перфекно работата, но някакси ролята не беше подходяща за нея. Четох някъде интервю с режисьора на постановката, че идеята да постави този спектакъл е била много отдавна, отлежавала е с години. Първият му избор за актриса в образа на Фрида, е бил Диана Добрева, но тя отклонява поканата, тъй като в този период повече се е вълнувала от режисьорската работа, отколкото да е на сцена. Вторият вариант е бил за сцената на „Сълза и смях”, а в главната роля да е Бойка Велкова, но проектът се е разпаднал заради липса на достатъчно финанси. Само може да се гадае какъв щеше да е резултатът, ако някой от двата варианта се е бил осъществил. Лично за мен щеше да е любопитно да видя Диана Добрева в образа на мексиканската художничка, а и мисля, че визуално и витално тя най-много се доближава до образа. Подобни сравнения и догадки винаги ще ги има, още повече, че преди няколко години излезе един чудесен филм с едноименното заглавие, в което Салма Хайек беше в главната роля и беше изключителна. Но въпреки всичко това, постановката в Младежкия театър заслужава да се види от повече зрители, най-малко защото е един нов, модерен и ексцентричен на моменти, прочит на живота на Фрида Кало, който може само да допълва и надгражда образа й от всичките опити правени досега.

Обсебен@ от Стенли

Бях си внушила, че от известно време нещо не ми върви с концертите. Първо отмениха концерта на Hurts в Букурещ, за който имах билет и го отложиха с близо 6 месеца напред във времето. Второ, дългоочакваният от мен концерт на Camouflage, за който си купих билет на следващия ден от пускането им продажба, се премества от София, незнайно защо в Пловдив, в някаква дискотека на край града, с екзотичното име „Занзибар”(?!). Но може би като компенсация за всичко това, в четвъртък присъствах на нещо прекрасно, дълго очаквано, което се получи красиво – концерт на Станислав Сланев, или както си го знаем всички – Стенли. Като чух новината, че ще прави мини-турне в страната заедно с Жоро от Остава и Мишо Шишков, чак не посмях да се израдвам, че да не се прецакат работите и с това хубаво нещо. Досега го бях гледала наживо в Строежа, преди около 2 години, като гост на Остава. Бях там заради него, макар да изсвири само 4 парчета, две от които беше Обсебен, в различни аранжименти. Толкова се радвах да го видя и въпреки, че публиката го прие супер радушно, той пак потъна в своя си свят и не се показа до този месец. Гледах по Канал 1, в предаването „Нощни птици” на Искра Ангелова. Звучеше приповдигнато, изглеждаше доволен и зареден с енергия. Разказваше, че дълги години е живял умишлено в (само)отшелничество от света и е търсел единствено опора в семейството и най-близките си приятели. Мислел е, че хората са го забравили, считал се е за излишен, страхувал се е от днешния свят, отвратен от случващото се през последните години. „Виновникът” да го изведе на сцената отново е бил Жоро Георгиев, китаристът на Остава. Самият той, на свой ред признава, че му е било много трудно, но слава богу, че не се е отказал.

Концертът в София беше на 02 декември, в клуб „Строежа”, Студентски град. Според мен доста неподходящо място, предвид огромния брой желаещи да видят това славно завръщане и много хора останаха навън и въобще не успяха да влязат, тъй като поради големия интерес, клубът беше препълнен и билетите бяха свършили дни преди това. Единствено за София, Остава бяха част от това турне, като Стенли пя в първата част заедно с Жоро и Мишо Шишков, а след кратка пауза, на сцената застъпиха Остава. Стенли се появи отново на сцена, единствено за да изпеят съвместно невероятната „Поля от слънчогледи”, която се оказа, че е писана точно преди 10 години... Това ще ми е за Остава, връщам се към темата, а именно – Стенли!

С мои приятели отидохме малко преди обявения час и въпреки навалицата вътре, си пробихме път до сцената, при това неочаквано и за нас самите, най-отпред, точно до клавира на Мишо Шишков. До нас, на единия от баровете, стоеше и си пийваше питие самия Стенли, само на 2 метра от нас. Не пропуснахме шанса си да го издебнем и да се снимаме с него. Беше в настроение, веднага прие идеята радушно и дори си побъбрихме безгрижно, все едно се знаем от години. Едно от момчетата му каза, че е прелетял океана от Щатите, за да е тази вечер на концерта, заради него. Беше си сменил деня на полета за 4 дни по-рано от предварително закупения. Стенли се хвана за главата, направо ахна от изненада. Беше много мило да го наблюдаваш отстрани, излъчваше една такава детска радост, а очите му излъчваха благодарност. По-късно вечерта, на песента „Бъди какъвто си”, въпросното момче отнесе специален поздрав от Стенли за жеста си, след като го забеляза сред нашата агитка съвсем близо до него. Определено не бях подготвена за среща толкова отблизо и това пролича когато дойде моят ред да се снимам с него. Успях да му кажа, че от много, много години чакам този концерт и да му благодаря, че въобще това се случва. Не знам още какви неща дрънках, но явно доста ми е личало вълнението, той се усмихна, прегърна ме и ме целуна по двете бузи, от което съвсем си загубих логиката :) Беше със светло сини дънки, протрити от времето и оранжева тениска, съвсем неглиже и очила в същия цвят, които не свали цяла вечер. Сигурно го предпазват от сивотата навън и вижда нещата по-цветно.

Концертът започна с близо час закъснение. Клубът беше препълнен до краен предел, DJ-ят подгряваше с брит-музика, като отвреме-навреме пускаше и бг парчета – Остава, Стенли, Кале. Странно беше, че точно когато започна „Чичо”, забелязах до мен Мишо Пешев и Мони Воев, мила картинка беше.

Стенли откри с „Нощ с много любов”. В паузите между парчетата обявяваше всяко от коя година е и кратка история около написването му. Не спираше да благодари на публиката и да слага дясната си ръка върху сърцето, беше искрено, не поза. На няколко пъти каза, че вижда много красиви лица пред себе си и се гордееше, че има такава хубава публика. А ние наистина бяхме такива :) Не пропускаше да благодари за чудесните текстове, които му бяха написали през различните периоди от време Наталия Симеонова, Ваня Щерева, Ина Григорова и покойният вече Илиян Симеонов. Като че ли изпълни повече неща от последния си албум „Обсебен”, като едноименното парче 2 пъти, единият от които за финал, където даде възможност на публиката да пее вместо него. А тя не пестеше глас, напълно отдадена на емоцията. Беше красиво. Радвам се, че успях да чуя неща от периода му с Тангра - „Жулиета” и „Бъди какъвто си”. Имам на касетки „Пътят към храма” и „Как се казваш” - лентите им сигурно са изтъняли необратимо от стотиците връткания на касетофона. Може би поне от 15 години не съм ги слушала цялостно като албуми, но когато изпълни на сцената парчета от тях, се оказа, че помня всяка една дума от текстовете. Не вярвах, че някога ще чуя наживо „Сиво”, „Следи” и „Колко” – толкова любими и лични за мен парчета, че единственото, което можех да правя докато ги слушах, е да го гледам, на метър от мен, да попивам и съпреживявавм всяка една отронваща се думичка и въздишка от устата му.

Снощи бях в Sofia Live Club на концерта на Sofa Surfers. Направиха страхотен концерт. Макар да отидох от любопитство и заради компанията, с която бях, нямаше как да не оценя това, което се случи. Но мислите ми бяха другаде, на един друг концерт, ден по-рано, който беше по-интимен и скромен, но изпълнен с много топлина и любов. Мислех за Стенли и това, което означава той за мен като творец, повлиял ми с музиката си в началото на съзнателния ми живот, още като вокал на Тангра. Помня колко зашеметена бях като ги гледах по телевизията с тупираните им коси, обеци, дългите шлифери, белите ризи в комбинация с черни бричове, тирантите и тежките обувки с бомбета. Помня как се вълнувах като спечелиха Мелодия на годината в средата на 80-те с „Оловния войник” и аз по детски им стисках палци тогава, защото наистина си бях дете.

Знаех, че Стенли е прекалено чувствителен, скромен, идеалист, изстрадал като е претърпял разочарования и предателства от много близки до сърцето му хора, интровертен е... но вечерта, в Строежа, видях един друг Стенли: беше усмихнат, беше жив, беше зареден с енергия, дори мога да кажа, че беше щастлив от цялото това внимание и обич, което получаваше през цялата вечер от хората, които бяха там, заради него самия. Защото той заслужава точно това, защото е една жива легенда на българската музика, защото мястото му е на сцената, защото имаме нужда от него и неговата музика. Дано това мини-турне го извади от дълбокия сън, в който беше потънал толкова дълго време и да даде начален тласък на нова творческа вълна и концертна дейност. Дано!

Сет-лист от концерта на Стенли, 02.12.2010 г., клуб „Строежа”:

1. Нощ с много любов

2. Как се казваш

3. Следи

4. Дъвка балон

5. Сиво

6. Пътят към храма

7. Обсебен

8. Колко

9. Човекът от квартала

10. Бъди какъвто си

11. Стар парфюм

12. Да летим над града

13. Жулиета

14. Обсебен

Васо Гюров: "Нещата трябва да са на живот и смърт!"

Позволявам си да копирам едно интервю дадено от Васо Гюров пред интернет сайта webcafe.bg, за ежеседмичната им рубрика "Positive". Авторите са Елица Николова и Ники Русиновски. Нищо в него няма да коригирам, съкращавам, нито да добавям. Дори не желая да коментирам. Просто няма смисъл. Всичко е казано в прав текст. Дано повече хора да го прочетат и дано повече хора имат същата позиция за нещата.
Снимка: © Цветелина Ангелова. Dnevnik.bg

Такива хора няма много наоколо. Ако преди се намираха, доста от тях сключиха бартер с чалгата, за да оцеляват охолно - докато Васо Гюров е в състояние на война. На ръба на "зеления тероризъм" или част от "Армията на смъртта", както определя хората, които не са претопени в жълтата VIP култура (обединени от принципа, че няма какво толкова да губят, понеже са опазили най-ценното - името си).

Статуквото е почти такова, че ако се обявиш за неин върл противник, рискуваш да бъдеш заклеймен за нетолерантен позьор. И ако понякога е ужасно самотно да отказваш да се сдобриш с тази "култура", хора като Васо Гюров - изключително приятен пример за контрапункт на чалга самодоволството - те връщат на фронта.

Чалгата сама по себе си не е достоен враг - тя самата се опитва да избяга от това си определение, казва един от създателите на класиките в българския ъндърграунд "Кале" и "Ревю", добавяйки, че аргументът, че от другата страна също може да има хубави хора не може да го накара да спре да се идентифицира като не-конформист. "Това е въпрос на отстояване на позиции - има хора, които се натискат за някое тв предаване, въпреки че осъзнават, че е тъпо, но нали трябва да се яде - докато някои са по-калени и не страдат, че не ги излъчват."

За 25 години басистът на "Ревю" Васо Гюров, и член на упрaвителния съвет на организациите „Музикаутор" и „Профон", не направи никакво рязко движение - компромис с музиката си в името на оцеляването: "Ако нещо съм постигнал, това е, че съм запазил името си. И колкото повече години минават, това нещо все повече добива нумизматична стойност."

Позволяваме си да споделим, че го харесваме достатъчно, за да добавим каквото и да било друго - освен че винаги имаме време и пари за live с големи като него. Те само да го направят.

Личностите
В повечето случаи под знакови личности се разбират такива, които са изкарани на преден план, а те за съжаление за мен са с отрицателен знак. Затова най-общо казано, личностите са тези които липсват в медиите. Наскоро гледах Рангел Вълчанов някъде, който както винаги говореше много хубави неща, но нямаше време да се доизкаже или пак оставаха пет минути... За такива хора обикновено все няма време, понеже гледаме Митьо Крика, Митьо Пищова, Христо „Стоте манекенки" или Митьо „Едната бабичка" не дай си Боже - „Божата кравичка"...

Няма значение дали тази жълта инерция, завзела медиите, се прави с цел или не - факт е, че народът, който не че е бил много възвисен до тоя момент, определено затъпява. Само като се сетим, че от бюджета за култура се дават 90 милиона, а за полицията 1 милиард - какво да коментираме...

Но понеже става дума за позитивно интервю, наистина смятам, че тази философия, как рейтингите се крепят на жълтото съдържание, няма да издържи още дълго. Тя се изразходва вече - ако нейният апогей беше преди няколко години, тя вече върви надолу. И ако има някой, който ще промени тази схема, това са точно тези хора, които не са направили компромис с "рейтинг" културата.

Твърдата им позиция е техният капитал: в момента усещам, че е назрял моментът тези будители да се върнат, хората се събуждат и усещат, че имат нужда от другото нещо, от стойностното.

А и комерсиалното няма тая мотивировка както много ценни български музиканти или хора от киното и литературата, които виждам напоследък и които доказаха, че първо се вълнуват от духовното и после от материалния израз на това, което правят. И рано или късно те със сигурност ще излязат на дневен ред.

Събитието
Много хора казват, че събитието е влизането в Европейския съюз и това определено е така, дотолкова доколкото човек може утре да отиде в Амстердам, а вдругиден на Бяло море - което определено е една свобода, която липсваше преди. Но казвайки, че мога да отида на Бяло море, в следващия момент се сещам, че Черно море вече не прилича на море а на един бетонен басейн, в който Бай Ганьо отдавна е скочил...

Големите събития се случват благодарение на много други малки. Събитието е това, че останаха достатъчно стойностни хора тук и че леко попремина този момент по-читавите да заминават навън. Защото допреди 10 години повечето от тях се махаха, но в момента виждам много ценни хора, които са решили да правят нещо тук и сега. И това ще спаси България.

Явлението
Гара Дембеле... (смее се) Сещам се, защото наскоро го видях в един магазин - излизаше съвсем скромен и сам, леко потиснат от равенството с Лил. Проблемът на спорта е, че там наистина няма достатъчно млади хора, които да искат да останат в България и се налага да се вкарват чужденци. В „Левски" винаги български футболисти са били двигателите на отбора, а в момента за пръв път откакто си спомням "Левски", той се крепи на чужденци. Което не е хубаво, защото една птичка пролет не прави, но това е отделна тема... Но е факт, че такъв добър футболист не е играл в България от много време. Друг е въпросът колко ще издържи тук.

Колкото до някакво по-общочовешко явление - обикалям често в парка и там виждам едни усмихнати хора, които ми напомнят за 94-а лятото, когато всички бяха приятели с всички. Никой никого не нагрубява, всички са позитивно настроени, почистват кестените от листата - даже имаше инициатива за осиновяване на кестени. Което е хубаво - казвам го като част от някакъв процес на култивиране на духа.

Откритието
За себе си съм открил, че съм във война. Допреди няколко години действах на принципа да не обръщам внимание на хората и нещата, които ме дразнят, но вече не е така. Защото ти седиш и си правиш нещо. Появяват се някакви хора, които хвърлят боклуци навсякъде, не ти харесват. Ти си казваш „Аз съм над тия неща"! Но те идват и сядат на масата ти. Добре! Ставаш и отиваш на друга, но те идват и там. Започват да те избутват от улицата ти, от града ти, от плажа ти, от тук, и от там - докато накрая стигаш на ръба на пропастта и няма повече накъде.

Трябва да почнеш войната - да си върнеш улицата, града, да се съюзиш с други като теб. Това е въпрос на отстояване на позиции - чалгата е нещо, което е от другата страна, без значение, че там могат да стоят и читави хора. Всеки, който отива на война, знае, че отсреща има и невинни, добри хора. Но това не означава, че не трябва да воюваш с тях. Нямям нищо против цигани,турци и прочее герои (вж. мъжкия антураж) на този така наречен поп фолк. Даже от турците имам само добри впечатления като хора. Но азиатските похвати, с които борави тази музика имат общо с фолклора колкото поповете с „омиротворения" ПОП.

Не мога да разбера защо отвсякъде - вестници, телевизии, радиа - ме убеждават, че аз също съм такъв човек (късокрак, трътлест и с мустаци) и ми вменяват, че харесвам тази музика. Че казвам, че не я понасям, ама всъщност тайничко си я слушам и умирам да танцувам на нея?!

Когато не се идентифицираш какъв си, можеш да бъдеш и от едната, и от другата страна - да пееш поп и да си редактор на книгата на Азис... Но когато става въпрос за българска музика, не мога да бъда неутрален, и не разбирам подобно поведение. Защото едно от оръжията в тази война е именно примера на хора, които не правят компромис от типа „на мен ми е тъпо да правя това, но нали дават пари". Армията набира сила, като вижда, че има повече принципни и достойни войни.

Колкото до тактиката на тази война - нашата армия е като „Армията на смъртта" във "Властелинът на пръстените": Няма какво да губят и точно в това е силата им. Разбира се, тук говорим и за идеен потенциал, не ни е толкова изпушила и изтрещяла войската...

Творбата
Миналата година направихме един концерт с „Контрол" и „Хиподил", който ме въодушеви с това, че имаше 6 000 души, отвън останаха още хиляда - и това ми даде надежда, че определено има глад за авторска българска музика. И че има кой да те чуе - ако правиш нещо истинско, дори не казвам качествено, - а истинско.

Мисля, че и сега това е възможно, както беше с „Нова генерация". Както направиха и „Ъпсурт". Някаква група да се появи без никакви протекции и да накара системата да се съобразява с нея, а не обратното. В началото тe чуват 100 души, след това 200 и постепенно започват да те викат навсякъде.Така трябва да стават нещата. А не да се умилкваш около разни селски PR-и, да си купиш бомбе или каскет, да се ослушваш за VIP партита, да се усукваш на някакво"комично" предаване да те излъчи - и накрая пак нищо...

Творбата се прави от твореца. Когато голяма част от българските творци се превръщат в занаятчии, свирейки и пишейки за някакви „риалити формати" - те получават „висок рейтинг" и добро заплащане. За съжаление това няма нищо общо с творбата. Тогава тя става торба! Пълна или празна (като на Сърдитко Петко) - това няма значение. Но й липсва една буква, на която аз държа....

Това го казвам, не защото омаловажавам мисията на занаятчиите. Но представете си ако Рембрандт беше станал бояджия, а Фидий - грънчар.

Повратната точка
За мен повратната точка си е запетайка откакто се помня - защото в музиката и в това, на което най-много държа, не съм имал залитания... Така че повратната точка може би ще настъпи, ако се откажа от участието си в т.нар. гражданско общество и стана някакъв зелен терорист, още по-радикален.

Но се надявам повратна точка да е точно обратното - да разберем, че без нашето участие в нещата те няма как да се случат. Ние трябва да се борим за стойностното, а не само да разправяме как въпреки всичко се забавляваме и сме над нещата.

Забавлението си е забавление, но когато става дума за сериозни неща, не понасям някой да се разграничава, обявявайки хората, които се опитват нещо да променят, за смешници. Не мога да разбера доводи като този, че било важно човек да не гледа сериозно на себе си. Ако не гледаш сериозно на себе си, как очакваш другите да погледнат сериозно на теб. Тая поза нa "Купонджиите" - отива някой на интервю по някаква сериозна тема и започва да пуска "лафовe" и вицове, за да се направи на духовит - може да е била актуална преди години, но вече не я изповядвам.

Нещата трябва да са на живот и смърт - независимо дали продаваш картофи, или се занимаваш с ядрена физика. И когато повече хора започнат да възприемат това, ще настъпи повратната точка. Fight for your right („Бори се за правата си"), както пеят Beastie Boys, една от любимите ми групи.

Незабравимото
Сещам се за нещо, което е от последните три дни, а не от последните 10 години, което обаче може би няма да забравя скоро - едни наши съмишленици (ние нямаме фенове) ми разказаха как преди време са си дали последните пари за батерии, за да слушат „Ревю".

Иначе незабравими неща са фестивалът в Пхенян - за 20 дена не си легнахме нито един път "по светло"...

Една чиста победа на Форт Боаяр...

Първият концерт на „Кале" през 1987 г. на рок фестивала, организиран от Комсомола. Тогава с Димитър Воев и Кирил Манчев бяхме направили само една репетиция и излязохме на косъм. Когато ни смъкнаха от сцената обаче цялата публика от 4000 души викаше „Кале...

...и разбира се Хелоуин!... Никога няма да забравя, че Ботев и Левски не са празнували Хелоуин.

Нова генерация 04.11.2010 г., Sofia Live Club

Как да пишеш обективно за нещо, което ти е толкова любимо, не близко до сърцето, а направо вътре в него? Трудно е... Нова генерация е любимата ми българска група. Завинаги. Чувството е като онази любов, с главно Л, не към човек, а към нещо, което приемаш с цялото си сърце, без предразсъдъци, напълно осъзнато, без да задаваш въпроси, а просто приютяваш под кожата си, дълбоко и истински. Болезнено. („татуиран с теб ще умра”), което знаеш, че винаги ще искаш и ще го носиш в себе си. Вечно. („Във вечната любов аз не вярвам, вярвам или не, за нея проповядвам”). Отъждествявам се с поколението, за което името Нова генерация не беше просто име на група, а цяла една идея, (само)осъзнаване, начин на мислене, живот и възприемане на света около нас – „Цветя от края на 80-те”. За съжаление така и не успях да отида на техен концерт в състава им, когато в него беше Митко Воев (вечна му памет!), но и до днес нося в сърцето си текстовете и музиката му, знам наизуст песните и макар да съм ги слушала хиляди пъти, всеки път откривам по нещо ново и различно за себе си. Противно на много хора, които смятат, че музиката им действа депресиращо и потискащо, при мен не е така, напротив – зарежда ме с настроение и се усещам по-добра. Гледала съм ги няколко пъти досега, дори съм ходила до Варна преди години, за да ги гледам специално, когато съм имала тази възможност. Най-често зад микрофона беше Васо Гюров, който ми е голяма слабост, също от време оно и ако въобще може да се говори за някаква бегла заменяемост на Воев като вокал, то точно Васо е човекът за това, тъй като той носи същото „световъртене”.

Концертът на 4-ти ноември беше анонсиран, че ще има гост музиканти, разбира се и с Васо Гюров сред тях. Останалите бяха обичайните заподозрени от последните няколко концерта на групата – Деси от Phuture Shock и Тери от Alien Industry, хората, които отдадоха гласа си за да се запише последния засега издаден албум на Генерацията – Via. Изненадата беше появата на Бичето. В типичния си „селски” вид взе участие към парчето „Да, да, да”. Беше по-скоро за атракция появята му, отколкото за нещо друго. А и самото парче се състои от повтаряне на едноименните срички от заглавието, така че всеки на неговото място би се справил със задачата.

Но да започна от начало. Концертът беше обявен за 22.30 ч. Бях там малко по-рано и се изненадах приятно, че беше пълно. Наистина не очаквах да има толкова хора. Успях да седна централно на дългия кожен диван, който е срещу сцената и да поогледам хората около мен, като трудно виждах и различавах силуети предвид прекалено заглушената светлина. Тогава вече забелязах, че повечето от посетителите просто си стояха на масите, пийваха си пиенето, смееха се шумно, пушеха тежки пури и съм сигурна, че изобщо не бяха там заради групата. Музиката, която озвучаваше всичко това, беше меко казано странна за „подгряване” на Генерацията – някакъв прогресив рок, който не беше лош всъщност, но със сигурност крайно неподходящ за вечерта. Разбира се имаше и фенове, които знаеха защо са там, личаха си отдалеч – dressed in black, тениски с логото New generation, кларковете, размъкнатите пуловери и ризи, въобще моята порода :) Концертът започна с голямо закъснение, може би около час, не знайно поради каква причина, но не и заради липса на достатъчно хора. През цялото време докато бях в очакване се чудех с какво ще започнат – с новите парчета, или със старите и утвърдени класики, какво ще бъде съотношението между тях. Няма да си кривя душата, че бях там заради старите неща. Макар и без Воев, винаги съм обичала да ги слушам и да ги съпреживявам наживо. Излязоха в пълен състав (без Алина, разбира се) – Мони, Катето, Мишо и Кристиян. Даката беше на барабаните, а на Тери се падна честта да открие концерта като първият гост-вокал за вечерта.

Началото беше повече от ударно и супер любимо мое. Само като чух първите акорди на „Ледове”, веднага с вик се изстрелях отпред и така си останах права цялата вечер до края. Последва „Черно танго”, а след това „Арлина” – обожавам тази песен и неведнъж съм се отъждествявала с нея, като текст и настроение. Публиката вече беше във възторг, бурни ръкопляскания, възгласи и най-вече здраво пеене. Както и се очакваше веднага си проличахме кои бяхме там специално за концерта, окупирахме пространството пред групата и се раздадохме откъм пеене, всички в един глас, всички обединени от една любов към тези парчета, които всеки чувства със сърцето си. А останалите просто продължаваха да си пийват незаинтересовано по масите и да се забавляват на техните си неща. Дано не са се заслушвали дори за малко в текстовете на песните, че сигурно щеше да им приседне глътката и думите в устата да загорчат...

След Тери, зад микрофона застана Деси – малка и ефирна, с кадифен глас и мила усмивка. Изпълни няколко парчета от Via, някои съвместно с Тери. Бяха доста приятни всъщност, мелодичен трип-хоп, звучаха съвсем актуално. След 12ч. Деси отправи поздрав за рождения ден на дъщеричката на Мони – Марта, която беше в клуба. Колкото и добре обаче да бяха поднесени, колкото и радушно да бяха посрещнати, публиката си чакаше старите неща, както и Васо Гюров, който явно пазеха за десерт. След няколко парчета от старите, с вокалите на Тери, най-после и Васо излезе на сцената. Беше посрещнат със скандирания и бурни овации от публиката. Слабост ни е, обичаме си го :) Нагласи си белия бас, отправи поздрав за рожден ден към Кирил Манчев (който не беше в клуба, но е човек, дълбоко свързан с Ревю и НГ), спусна къдриците над лицето си и започна със „Страх”. Последва „100 години” и тъкмо се разпяхме и се настроихме да чуем още неща с него, той свали китарата и се оттегли за да даде място отново на Тери. Честно казано очаквах повече парчета да изсвирят заедно, но уви, не било писано да е този път. Минаваше вече 1ч., когато обявиха, че това е бил краят на концерта, ние си изпросихме и бис за последно, но се оказа, че ги сварваме неподготвени явно и затова изсвириха за втори път „Бездействие”. Да спомена още, че през цялото време на led-стената се прожектирваха различни абстрактни картини за всяко от парчетата, а в паузите между тях, в едър план „залепяха” триъгълното лого New generation. Визията на „100 години” беше с части от клипа към парчето, прожектирваха черно-бели кадри с образа на Воев, което беше доста носталгично и красиво...Освен споменатите песни, ще спомена и други, които си спомням, че свириха, но не в същия ред: „Само двама”, „Изповед”, „Ловец на сърца”, „Суета” и др. Не мога да спомена имената на песните от последния албум, защото не ги знам, признавам си. Уважавам решението и ентусизма на групата, че иска да се развива в нова насока, без да разчита на старите лаври. Музиката, която правят с Деси и Тери е доста приятна и слушаема, но колкото и да ги обичам, аз лично свързвам името Нова генерация с песните от старите им албуми и с текстовете на Воев. И докато продължават да ги свирят по концертите си, аз ще съм там.