На театър: "Между празниците"

Елена Димитрова, сн. Яна Лозева

 „Между празниците” – ТР „Сфумато”, автор: Стефан Иванов, реж. Маргарита Младенова. В ролите: Елена Димитрова и Христо Петков.

Знам, че отдавна не съм писала тук и по-конкретно за театралните постановки, които гледам, но това не означава, че не ходя на театър. Напротив, не съм спирала нито за миг. Гледах много постановки, някои ще останат дълго в съзнанието ми, на други помня отделни моменти, сцени, картини и реплики. Много от тях са ме трогвали безкрайно и са оставяли диря в душата ми, но досега не се е случвало някое от тях да ме разтърси до сълзи, буквално. Всяко нещо си има първи път, този на мен се случи и точно за това представление ще пиша днес, защото имам потребността да го направя. Пиесата „Между празниците” е част от програмата „Изчезващата човечност”, която се играе в настоящия сезон на ТР „Сфумато”. Авторът Стефан Иванов е един от младите български поети, писатели, драматурзи от новото поколение в българската литература, единствено за който съм сигурна, че ще остави трайна следа в нея, с оглед написаното до момента. А то никак не е малко, предвид крехката му възраст. С диплома от Сорбоната, а и не само оттам, формирал мирогледа си от различни области на изкуството – музика, литература, кино, театър, изобразително изкуство, които намират ярко присъствие в творчеството му – няколко издадени книги с проза и поезия, собствен блог, статии в различни медии. Отскоро работи и в театъра – съавтор е заедно с Иван Добчев за „Медея-майка ми” („Икар” 2013 за най-добро представление), а „Между празниците” е първият му самостоятелен проект за театъра.

От това, което съм чела за постановката, останах с впечатление, че текстът на  „Между празниците” се създава по-скоро случайно. Времето около една Коледа, след дълги и дълбоки разговори с актрисата Елена Димитрова, които стават основа на театралния проект. Авторът взема тези от диалога си с нея и върху тях гради останалата част от монолога, който в последствие ще стане неин в пиесата. Заедно с режисьорката Маргарита Младенова решават, че трябва да има и още едно действащо лице, мъж, на същата възраст, с подобен мироглед. Така избират Христо Петков. Стефан Иванов се среща с него около Великден на следващата година, говорят много, на различни теми и така се заформя монологът на новия герой. И всичко това се случва „между празниците” Коледа и Великден – времето, или усещането за него, когато обикновено човек е с най-близките си хора и едновременно с това най-истински със себе си, откровен, вглъбен, душевно раним и склонен на вътрешни равносметки.

В основни линии се получава нещо като два независими един от друг монолози на сцената, преплетени до известна степен с автобиографични елементи от живота на актьорите на сцената, пречупени през виждането на автора за тях двамата като силно изразени индивиди и в същото време като част от своето поколение, с характерните му качества, идеи, мироглед, социални и политически позиции, начин на живот. Макар и на една сцена, двамата до края на постановката не се забелязват и всеки реди своя монолог, сам за себе си, без да забелязва другия. Диалог липсва, дори погледите им не се засичат почти до финала, всеки потънал сам в себе си, в собствения си свят. Едва на финала монолозите им се преплитат, но по-скоро като случайност, а не като форма на диалог, колкото да се затвърди усещането за заедност в самотата им.

Признавам си, че отидох без никаква подготовка и очакване към спектакъла. Знаех само екипа, който стои зад всичко това, а Елена Димитрова и Христо Петков са едни от любимите ми актьори, емблематични лица от сцената на "Сфумато", със силни и знакови роли там. Всичко започна с първите думи от монолога на Елена: „Не мога, не знам, не искам”... Още от това начало настръхнах и предусетих, че тук нещо ще се случи, нещо различно, силно и ново за мен. И в същото време ме беше страх как ще продължи до края, защото за всеки човек като мен, израснал с песните на „Нова генерация”, поезията на Воев е дала отражение върху цялата му същност. Именно заради това приемам много лично и ревниво всичко свързано с тази философия и гледам безкрайно критично на всяко посегателство към тази тема. Облекчението ми беше огромно, когато до самия финал не усетих грам фалшивост, а само чистота, искреност, споделена интимност и много любов. Няма да изпадам в подробности и да описвам отделни сцени, защото не само е излишно, а и вредно. Това трябва да се усети със сърцето и душата, колкото и клиширано да звучи. Но за целта трябва да ги имаш. Единствено и задължително условие.

Пиесата е писана за мен. Имах това силно усещане през цялото време, видях живота си, мислите си, болките си и всичките си житейски състояния, по един или друг начин. Всеки, който гледа спектакъла и го усети по същия или близък начин, ще ме разбере напълно защо го приемам толкова лично. Елена Димитрова, по-истинска от всякога, с всичките силни думи, които казва не като заучен текст, а като интимно вътрешно споделяне, изживяни и почувствани. Там са думите на Воев, там е черното, там са „котките под колите”, там са съмненията, терзанията, мечтите, чувствата, царицата в черно, седнала на лъскавия трон, окъпана в блясък, силен грим, без суета, опит за истинско себепознаване. Христо Петков, в много по-различна светлина от всички роли, в които съм го гледала досега. Истински, откровен, гневящ и бунтуващ се срещу несправедливостите на света. Велосипед, приятели, музика и футбол – така го видях аз в пиесата, или поне героя му. Малките удоволствия от неделните следобеди в гледането на мачове от английското първенство и емоциите, свързани с любимия  клуб, с чийто екип играе и на сцената и емблемата върху сърцето му. Двамата актьори ги харесвах много, сега вече ги обичам, защото ги чувствам близки. Елена - заради споделената любов към „Нова генерация”, Христо – заради общата ни болка и любов по „Ливърпул”.

Христо Петков, сн. Яна Лозева

В притъмнената малка сцена на камерната зала, няма декори, само едно колело с педал, част от велосипед, окачено в едната част на залата, хвърлящо призрачна сянка при определена светлина, бляскави и шумолящи завеси, от които успешно се получават костюми, ленти, форми и цветя (от края на 80-те). Музиката е като отделен герой, който е посредникът между монолозите на героите на сцената. Концертно изпълнение на „А Pain that I’m Used to” на любимите „Depeche mode” (“close your eyes, pay the price for your paradise, devils feed on the seeds of the soul…”), инструментал на ” The Hives”, прекрасно сливащи се с настроението и действието на сцената. И всичко останало е текстът, всичко е фокусирано върху него, защото няма нужда от друго, сам по себе си е силен и до болка откровен. Влиза подкожно, бавно и постепенно, обладава те дълбоко и вътрешно, безпогрешно открива оголените ти бутони за болка, страдание, горчивина, съчувствие, любов, съпричастност, откровение, близост, самота, надежда, избавление и всички останали чувства, виреещи охолно в тялото ти, натиска ги не един по един, а всичките заедно. Експлозия от чувства. Точно това усетих докато течеше целия спектакъл, сълзите се стичаха по лицето ми през цялото време, без да имам власт над тях. А и не исках. Имах нужда от това освобождение, от този катарзис. Да почувствам, че не съм сама в усещанията си и че други хора са създали и претворили това, което винаги е било вътре в мен и ако имам смелостта да го изкарам навън, то щеше да е по същия този начин. Нито с нещо повече, нито с нещо излишно. Само точно това. Благодаря.

На театър: "Всичко ни е наред"

снимка: НТ "Иван Вазов"

Всичко (не) ни е наред” или пиеса за абсурдността, която можеше да (не) ни се случи

Народен театър „Иван Вазов”, камерна сцена, реж. Десислава Шпатова, автор: Дорота Масловска, сценография и костюми: Николета Найденова, музика: Александър Даниел, в ролите: Снежина Петрова, Елена Телбис, Вяра Табакова, Леонид Йовчев, Радена Вълканова, Карла Рахал, Теодора Духовникова, Дамян Тенев, Илиана Коджабашева.

Още бях под въздействието и емоциите от невероятния „Часът на вълците” (Младежки театър „Николай Бинев”) и вече успях да гледам следващия спектакъл на Деси Шпатова – „Всичко ни е наред” на камерната сцена на Народния театър. Няма как да ги сравня двете постановки, всяка е различна сама по себе си - герои, време, сюжет, обединява ги единствено замисълът на Деси Шпатова да ги постави на българска сцена, пречупени през оригиналната й творческа призма, точно по начина, както тя го умее, с присъщия си финес и дълбочина в творчеството. Докато „Часът на вълците” не е първи опит на режисьорката да поставя шведски автор и в частност Бергман, замислих се над въпроса за следващия й избор – защо точно полска пиеса? Авторката на „Всичко ни е наред” - Дорота Масловска, е сравнително непознато име за широката българска публика. Може да се свърже единствено с поставената в Червената къща нейна пиеса „Двама нещастни румънци, говорещи полски”, който навярно малко хора са имали удоволствието да гледат, защото не се играе често, а и информацията за него е оскъдна. Похвална е инициативата на Полския културен институт, който стои зад двата проекта, а хората в него се стремят да си вършат работата, а именно да популяризират полското изкуство в България, а един от начините за това, е именно чрез театъра. Дорота Масловска е родена през 1983 г., следва Културология, пише романи, които още с появата си се превръщат в бестселъри в родината й. Носител е на множество награди за литература и драматургия, а пиесите й се поставят с успех и извън полската сцена.

С какво свързваме ние Полша? Какво знаем за нея? Моите лични асоциации са трудния полски език, с многото струпани съгласни в него, полската водка, полското фиатче, Папа Йоан Павел II, Кешловски и т.н. Исторически, фактът, който неминуемо изниква в съзнанието, насаждан години наред, още от училище е, че именно чрез нападението над Полша започва Втората световна война. Не случайно самата война, играе важна роля и в пиесата, обвързана е с действието и определя съдбите на героите. Белезите, които носят поляците от тази война, все още кървят. Макар пиесата да е писана, когато авторката й е била на 25 години, събитията, случили се в съвременната история на Полша, дават отражение и върху творчеството й. Но не си мислете, че историята се върти около войната. Дори няма общо, тя е фон, на който се случват истории, разказани по един увлекателно-абсурден начин, с много хумор, мъничко тъга и онзи горчив вкус в устата, който остава накрая, за да усетиш самия живот и лекотата, с която усмивката се превръща постепенно в озъбена гримаса.

Основните герои в пиесата са три поколения жени, родствено свързани – бабата, майката и внучката, живеещи заедно в малко пространство, тип жилищна кутийка, наречено дом. Всяка от тях носи белезите на своето поколение, на пръв поглед нямащи нищо общо помежду си, а в същността си са объркани, самотни и раними. Бабата /Вяра Табакова/, прикована в инвалидния си стол, пееща една и съща песен, като развален грамофон, болна от склероза, заличила всичките й спомени, освен тези за Втората световна война, които тя без умора разказва всекидневно, докарвайки до истерия заобикалящите я. Внучката /Елена Телбис/, която е намерила своя начин да се справя с неизлечимата болест на баба си, дори да се забавлява с нея, като досъчинява нейните истории като им придава съвременен оттенък за ужас на баба си и раздразнение у майка си. Тя е свежото попълнение в този иначе тъжен и потискащ дом, в който намирането на старо списание в кофата за боклук, се счита за събитие. Халина /Снежина Петрова/, образът, на който най-много се забавлявах – отегчена от безкрайния си работен ден като касиер в голяма търговска верига, чието призвание се състои в това да изхранва и облича семейството си с преоценени и с изтекъл срок на годност стоки от магазина, в който работи. Работното й облекло, състоящо се от синя манта, служи и за домашно, под която крие клин и боди в ярко розов цвят, лъскави обеци, тупирана прическа стил ’80-те и задължителната лента за коса. Ако не бяха гумените ботуши, щях да си помисля, че е излязла от някой стар видеоклип на Мадона. Няма как да пропусна образа на Божена /Радена Вълканова/, която е чудовищно дебела и поради този факт нахлува в малкия дом заедно с входната врата, която трудно я побира и в измъкването й се включва цялото семейство, а следващото изпитание е да се намери подходящ стол за нея. Божена е приятелка на семейството, може би единствената, която посещава дома им, обсъждат скучни, ежедневни теми, четат съвместно рекламни списания „Не за тебе” и кроят планове за отпуските, които и тази година няма да ползват и местата, които отново няма да посетят. Примирила се с проблема с външния си вид, тя дори се самоиронизира като се нарича „дебела свиня, която не бива да се мотае пред очите на хората, защото те имат право да си изберат други причини да повръщат”. На фона тяхното скромно и нещастно съществуване, се разиграват няколко сюжетни линии, които на пръв поглед нямат общо с развитието на действието до момента, но се вписват точно в атмосферата и живота в Полша. На сцената се появяват последователно Мъжът /Дамян Тенев/, в чието съзнание се заражда сценария за бъдещ кинохит, който ако е щял някога да се реализира, ще се казва „Конят, който яздеше на кон”, за чиято невероятна съдба и успех ще се говори дълго и с възхищение. Главният герой във филма – Актьорът /Леонид Йовчев/, живее в собствен, нереален свят, изграден върху страстта му към наркотиците, алкохола, похотта, за които споделя без притеснение в интервю пред Телевизионната водеща /Карла Рахал/. Тя от своя страна е сдържана, прекалено вземаща се на сериозно, с професионален и отегчен вид на „колко-много-неща-съм-видяла-в-живота”, принудена с голяма доза досада да върши задълженията си, да задава неадекватни въпроси към още по-неадекватния си събеседник, а отегчението й към работата й се изразява и в това, че е забравила, или пък не изпитва потребност да скрие или изреже етикетите от дрехите си, които явно се забелязват. Резултатът от самото интервю е една от най-смешните сцени в пиесата, благодарение на свежия диалог и творческото противопоставяне на образите – от една страна статичността на героинята на Карла Рахал, а от друга хаотичната пластичност на Леонид Йовчев, с която той изгражда образа на Актьора и е като едно тазманийско дяволче на сцената, увличайки останалите във вихъра на енергията си. Теодора Духовникова е в ролята на Едита – неуравновесена и объркана жена, която се лута между двете крайности на домакинята и феминистката. Моника /Илиана Коджабашева/ е образ, който се съчинява на момента и играе на сцената от автора на пиесата за „Коня”, партнира й Актьорът в съвместни сцени, като в началото тя е глуха, няма и кривогледа, след това й писва да бъде такава, слага руса перука, мини рокля, много грим и се превръща в жена-вамп, която води коренно различен начин на живот, който не е ясно дали я удовлетворява. В последните сцени, всички вкупом, с помощта на песни, танци, елементи от мюзикъл, тв шоу и кабаре, се опитват да докажат на публиката, че „всичко ни е наред”. Но колкото и да го повтарят, дори с най-приповдигнатия си тон и гримасите, които би трябвало да са усмивки, съмнението за това остава, защото те самите не го вярват и го усещат фалшиво.

Сценографията е семпла, но със силни и точни внушения – тясно, малко пространство, което може би е трябвало да представлява дом, а всъщност е стая, без възможности за уединение и самостоятелност. Зрителят, като невидим воайор има възможност да разглежда всичко, което се случва между тези четири стени, които не оставят нищо скрито, благодарение на своята нетърсена прозрачност. Вдясно се вижда табела, указваща местоположението на унисекс тоалетна, модел „Давид Черни 2009”, а от другата страна е табела за Изход, без да има такава за Вход. Сякаш никой от героите не е влизал по собствено желание в този дом, а някой просто им е написал сценария отгоре, решил е съдбата им и ги е пуснал там, в къщата, в страната, в рамката, в живота, в статуквото, безпомощни да се оправят сами с проблемите на съвремието, без компас и книга за упътване. Животът тече и преминава, смазвайки по пътя си „тихите, невидими хора”, затворени в своето пространство, очакващи по-добрите дни. Заобиколени са от телевизор „Юность”, еднокасетъчен касетофон „Респром”, прахосмукачка „Ракета”, голям стенен часовник с кукувица (класически подарък за сватбата на всяко младо семейство), чайници, кухненска посуда, щайгите с празни буркани и кофички от кефир. Ако имаше място на сцената и за пералня, сигурна съм, че тя щеше да бъде „Перла 05”. Всеки, живял през времето на социализма, няма как да не разпознае своя бит и части от живота си в тези знакови предмети-символи на цяла една епоха. Полша, колкото и далечна на километри да е от България, носталгично винаги ще остане свързана с нашата страна, посредством спомените за българското черноморие, Варшавския договор, СИВ, Асамблея „Знаме на мира”... Лично аз, колкото и да се опитвам да не изпадам в спомени към комунистическия режим, през който мина детството ми, усетих този повей в пиесата на Дорота Масловска. Макар самата тя, поради крехката си възраст, да не е живяла през тази епоха, епохата е сложила отпечатък върху нея, творчеството й, а и сигурно и върху някаква част от мирогледа и идентичността й. Не случайно тя и нейното поколение, трудно намират своя смисъл, ориентация, принадлежност и значение в живота така, както преди тяхното, по същия път са минавали поколенията X, Y, Z и т.н. Както и да ги наричаме, всички те си остават изгубени и белязани от цяла една противоречива епоха от десетилетия – тази на комунизма. И още доста поколения трябва да се сменят, за да можем без сарказъм и ирония да кажем, че „Ние сме в Европа! Ние сме европейци!”

На пръв поглед пиесата изглежда разпиляна и несвързана, със странни герои, които до самия й край не се знае съществуват ли изобщо, или обитават фантазията на някой бъдещ техен създател. Заслугата за тяхното оживяване и разгръщането им в пълния им блясък, е в резултат на прекрасната работа на режисьора Десислава Шпатова и нейния екип, точния подбор на актьорите, умението й да адаптира текста по възможно най-точен начин, за да превърне една толкова „полска” съвременна пиеса, в разбираема, силно докосваща емоционално история, която би могла да се случи навсякъде, а българската публика да я усети и като своя.

David Bowie: Where Are We Now? Full Video

Сякаш от нищото, без предизвестия и догадки, още по-малко реклама, се появи клип и песен, анонсиращи нов албум на Дейвид Боуи – като истински пич си прави подарък за днешната си 66-годишнина. И през ум не ми е минавало, че след  10-годишна пауза, ще изкара нещо ново, когато всички мислехме, че се е оттеглил заслужено в пенсионерски отдих след дълги и бурни години в музиката, киното и въобще в културния живот, където несъмнено той е безспорен фактор. Меланхолична, странна песен, придружена от нестандартен клип, с черно-бели кадри от улиците на любимия Берлин и самият той – видимо остарял, с тъжен и уморен поглед, но с все така същата величествена осанка. Албумът ще излезе на 8-ми март, под името „The Next Day”, продуцент е Тони Висконти и включва песните:

1.The Next Day – 3.51

2. Dirty Boys – 2.58

3. The Stars (Are Out Tonight) – 3.56

4. Love Is Lost – 3.57

5. Where Are We Now? – 4.08

6. Valentine’s Day – 3.01

7. If You Can See Me  - 3.16

8. I’d Rather Be High – 3.53

9. Boss Of Me – 4.09

10.   Dancing Out In Space – 3.24

11. How Does The Grass Grow – 4.33 

12. (You Will) Set The World On Fire – 3.30

13. You Feel So Lonely You Could Die – 4.41

14.  Heat – 4.25

Бонус тракове:

15. So She – 2.31 

16.  I’ll Take You There – 2.44

17.  Plan – 2.34

Освен турне, с което да представи албума си и на поне един концерт от него да присъствам, друго не искам да си пожелавам за тази година в музикално отношение.

Happy Birthday, My Hero! ♥

На театър: "Хамлет"

Народен театър „Иван Вазов”, главна сцена, режисьор: Явор Гърдев, сценография и костюми: Даниела Олег Ляхова и Никола Тороманов, сценография и костюми на „Мишеловката”: Венелин Шурелов, музика: Калин Николов, хореография: Виолета Витанова и Станислав Генадиев, сценичен бой: Емил Видев. В ролите: Леонид Йовчев, Мариус Куркински, Светлана Янчева, Валентин Ганев, Весела Бабинова, Иван Юруков, Христо Петков, Константин Станчев, Павлин Петрунов, Ованес Торосян и др.

Началото, казват, е най-трудно. За Явор Гърдев са били нужни 14 години, за да осъществи този си проект, за Шекспир – нямам информация. Далеч съм от идеята да се сравнявам с тях, или с който и да било друг, но и за мен е трудно да започна някак, след като съм гледала нещо толкова вълнуващо, което ме е докоснало силно и да го предам с думи, а и едва ли бих могла да кажа нещо ново от всичко написано досега. Похвална е смелостта на режисьора и екипа му да представят съвременна визия, с неприсъщи на пръв поглед похвати, които за някои по-консервативни зрители ще се сторят дори скандални на моменти. Преводът, който е избрал режисьорът, за да постави спектакъла си, е този на проф. Шурбанов, който хронологически е по-скорошен, като звучене е по-директен и по-изчистен, в сравнение с популярния вариант на Валери Петров, с който сме свикнали. Съвсем точен избор от страна на Гърдев, предвид неговия „Хамлет” в новия сезон на Народния театър – различен, провокативен, създаващ крайни мнения, не оставящ зрителя безразличен.

Спомням си, че при изучаването на „Хамлет” в училище, може би като повечето девойки в пубертета тогава, си бях изградила една романтична представа за лирическия герой, като за един меланхоличен принц, на който силно симпатизирах и за който болезнено страдах на финала. Години по-късно, на театралната сцена, режисьорът Явор Гърдев разби на пух и прах тази моя представа за пасивния човек в пиесата, олицетворяващ съзерцанието и размишленията. Хамлет на Явор Гърдев е действен, енергичен, на моменти дори хаотичен. Може би не съвсем практичен и целеустремен, знаещ точно какво иска и имащ стратегия как да действа, но в него бушуват страсти и емоции, той е човек на крайностите, поставил маската на шута, загърбил царската суета, отдаден на каузата си, за която на моменти не е съвсем сигурен каква е и как да я осъществи. Ако се е стремял към този образ, то Леонид Йовчев е съвсем точният избор за ролята. Може би Явор Гърдев го е набелязал и изградил за ролята на датския принц още от „Ръкомахане в Спокан”, където прави силно и запомнящо се представяне, с което стана известен на масовата театрална публика и спечели награди. Част от останалите актьори, набелязани и доказали се от друг негов спектакъл, са Весела Бабинова (Офелия), Христо Петков (Лаерт), Йосиф Шамли и Сава Драгунчев (част от трупата на пътуващите артисти), всички те минали школата му чрез хита на отминалия сезон - „Нощна пеперуда”. Бих отличила още и Иван Юруков, в ролята му на Хорацио, който прави много силна и въздействаща роля. Не случайно финалът е „негов”, макар да е безмълвен, а зад гърба му да падат труповете на всички главни действащи лица. Само с поглед, а след това и със затворени очи, на фона на тематична музика, по лицето му се „прочита” цялата драма на случилото се в двореца.

В свят и ежедневие, белязано по български от Вип Брадър и турски сериали, един съвременен прочит на „Хамлет” идва в повече за някои хора може би. Свикнали с традиционните порядки, класическите похвати, изтърканата до клише сцена с черепа и размития от употреба стих „Да бъдеш или не – това е въпросът”, всичко това, припознаващо до болка Шекспировата литературна класика, липсва в постановката на Явор Гърдев. Вместо това, на сцената героите са с кубинки и военни униформи, Гертруда е с готик визия, Офелия пее песни на Adele и Florеnce+The Machine, духът на мъртвия крал е ангелоподобно същество (много убедителен в тази роля е 14-годишният син на Койна Русева - Константин), а сам Хамлет е с наколенки, лилави кубинки и едва чуто, спокойно и без излишни драматизми произнася „Да бъдем или не – това се пита”. И ако някой не е достатъчно съсредоточен в текста, може да подмине тези думи, да излезе разочарован от салона, че не е чул единствената реплика, която знае от текста и е очаквал с трепет да я чуе през цялата вечер. Спектакълът на Явор Гърдев е всичко друго, но не и клише. Напротив, той се бори с клишетата в досегашната представа за продукта „Хамлет”, но случайно или не, сам попада в тях при реализацията на пиесата. Лично аз, на моменти усещах в някои случаи препратки и асоциации към други негови проекти с подобен замисъл („Крал Лир”, „Калигула”). Ако някой отива с нагласата да гледа нещо невиждано, по-добре да не тръгва с нея, или най-малкото да си смекчи очакванията. Тази готик-пънк визия сме я виждали вече ( „Крал Лир” , „Грозният”), в същите пиеси се загатна мащабността на сценографските идеи, силната, въздействаща музика и смелите решения относно грима и сценичните костюми. Няма как да са други, при положение, че екипът е същият. Но тези сравнения не омаловажават качеството на постановката, те я надграждат. И докато аз не харесах „Крал Лир”, именно заради тези нови похвати, които опитваха да наложат преди години, според мен неуспешно, сега Явор Гърдев е много по-силен отвсякога, уверен в собствените си сили и възможности, отстоява идеите си и налага своята концепция за съвременен театър. Техническият екип е синхронизиран с неговото мислене и идеи, сценографията е мащабна, но не грандоманска, голям брой актьори са на сцената, но всеки със своята тежест, високи конструкции, пресъздаващи двореца Елсинор, метална пътека пресичаща салона от край до край, по която героите стъпват, все едно над главите на зрителите, оръжия с лазерно насочване, лееща се от тавана вода, пресъздаваща дъжд по невероятен начин на сцената и много действия, сменящи се бързо според ситуацията, без нито за миг да остане впечатление за скука и вялост.

По много оригинален начин е представен мини-спектакълът „Мишеловката” от трупата на пътуващите актьори. Получава се един театър в театъра, с отделен живот и силен акцент върху действието от самата пиеса. Мисля си, че едва ли друг режисьор би отделил толкова време и енергия в тази сцена, но явно за Гърдев е било важно. За мен беше зрелищно и емоционално, нещо като антракт от самата пиеса. За момент забравяш, че гледаш „Хамлет” и виждаш образи, стъпили върху високи платформи, облечени в дълги, черни пелерини, завършващи с черни пера, домино на очите и разказващи страховити истории. Пред тях красиви тела, се преплитат едновременно в страстен и смъртоносен танц, вана пълна с кръв и последващ удавник в нея. Колкото злокобно и мистично, толкова красиво и въздействащо. Не по-малко силна и запомняща се е сцената със смъртта на Офелия. Облечена в булчинска рокля, тя прекосява бавно по рампата целия салон, с микрофон в ръка, пее песен на Adele и доброволно се оставя във властта на водата, която я погубва безвъзвратно. Весела Бабинова е очарователна в ролята си. В началото е незабележима, объркана тийнейджърка, с черни къси панталонки, мрежеста туника отгоре, високи кубинки и нацупени устни. След мнимото й отхвърляне от страна на Хамлет, полудяването й е ефектно като се появява с дрънчащи празни кенчета, които подарява на близките си вместо цветя. Полоний (Валентин Ганев) е с гъста червена брада, наивен и досадно философстващ, синът му Лаерт е може би най-здраво стъпилият на земята от фамилията, защитаващ семейната чест пламенно и принципно, а Христо Петков го прави по много убедителен начин, поредна силна роля за него. Светлана Янчева като Гертруда е разкъсана и изтерзана жена в ситуация на жесток избор - между обичта към своя син и предаността към новия си (а и към мъртвия) съпруг.

Над всички тях е един титаничен Мариус, в ролята на Клавдий. Той не играе, той гори на сцената. Толкова ярко и отдадено е изградил ролята си, че не можеш докрай да приемеш факта, че героят му е най-големия злодей. Мариус го прави уязвим, страхлив,  човек със своите слабости и недостатъци, на моменти каещ се за извършения грях. Монолозите му са най-силните в спектакъла, а аз настръхнах на този, при който беше до рампата, защото бях буквално на сантиметри от него и видях треперещите му ръце, изпъкналите вени, потта по слепоочията, най-синьото в очите му и усещах ударите на сърцето му. Всеки път го преоткривам с възхищение, радвам се, че съм му съвременник и мога да го гледам на живо в най-силните му творчески години. А може би те тепърва предстоят, знам ли.

Няма как да не пиша за момчето/мъжът пресъздал Хамлет. Дългият период време, през което Явор Гърдев е чакал да се появи неговият герой, не е напразно. Не се сещам да има на този етап по-подходящ актьор за тази роля от Леонид Йовчев. Той дори физически ми се вписва в представите за датския принц. Раздава се с душа и тяло в ролята, властва на сцената, има хипнотичен контакт с публиката и тя му симпатизира, а отделно с останалите актьори се сработва прекрасно в отделните сцени. Удоволствие е да се гледат тези младост, талант и себераздаване, съчетани в една фигура. Сложно е да се научи такъв огромен и тежък текст, още по-сложно е да се представи достойно на сцена по подходящия начин. Да не говорим за физическото натоварване през близо трите часа и половина театрално време, през които героят освен, че рецитира, се и дуелирва, бие се, бият го, скача, въобще енергичен е до самия финал. Леонид Йовчев е всичко това и е прекрасен в ролята на Хамлет, с всичките съмнения, лудости и ексцентричности на героя си. Може би заради многото тренировки, репетиции , дългите и на често представления, той е видимо отслабнал, но не с болнав вид, погледът му е трескав, отдаден е до болка на ролята си и това явно го крепи и му дава сили. Имах късмета да го гледам в деня, в който стана на 29 – Хамлетовска възраст и съм сигурна, че възможността да играе тази роля е един от най-хубавите подаръци, които са му се случвали.

Ако някой очаква и аз да пиша за голия Хамлет, няма да стане. Не защото не го видях, не защото нямаше какво да се види, а защото не това беше най-важното. В спектакъла има и други впечатляващи, силни сцени. А тази е просто една от тях. Красива, вълнуваща и емоционална, показваща по естетичен начин чистата и невинна любов на Хамлет и Офелия. Тя му пее „You’ve got the Love”, а той се облива буквално в тази любов, гол и отдаден на чувствата си, а какво по-показателно от това да свалиш всички дрехи и товари от тялото си, да се оголиш физически и душевно („strippted to the bone”) пред Любовта? Много красив, вълнуващ и лиричен момент, загатващ за началото на предстоящата лудост на Хамлет, която той ще играе до края (си).

А някой обърна ли внимание на финалната сцена, когато главните действащи лица падат на сцената от погълнатата отрова и за секунди се вижда разположението на тялото на мъртвия Хамлет? Не съм сигурна дали е имало някакво значение, било е чисто съвпадение, или пък е умишлен похват, но тялото на Хамлет беше в положението на „Обесения” (или „Овесения”) от картите Таро – единият му крак беше присвит в коляното и насочен към другия. Доколкото знам, без да съм много в час по темата, този символ означава спасение и обновление: „Човек доброволно жертва всичко, безсмъртие на духа и вътрешен мир. Ключовата дума за тази карта е „обръщане” – като преобръща своето положение, човек може да види всичко от съвършено различен ъгъл.” И ако приемем, че „обръщането” на Хамлет е неговата лудост, то случайностите си идват на място. Видял нещата обективно, в истинската им светлина, принцът вече не е същият, той е пораснал, узрял преждевременно след преживяните сътресения в семейството му, безнадеждно разочарован от заобикалящите го приятели, близки и среда. Дори още по-дълбока е неговата тъга, защото разочарованието му стига крайности – светът и времето не са тези, в които иска да живее, а той няма силите да промени това. Докато в началото се усеща някакво желание за действие, нагласа за промяна и адаптация, воля за мъст, то колкото повече се стига до финала, Хамлет изглежда като мъдрец, който е прозрял идеята, че всъщност смисъл няма. И в това отчаяние и обреченост се състои неговият трагизъм. В постановката на Явор Гърдев, в изпълнението на Леонид Йовчев, ги усетих ясно тези моменти и ефектът беше наистина смразяващ. Сигурно всеки един от нас носи в себе си един обречен Хамлет – някои избират лесния път като го преодоляват с времето, другите, по-чувствителните и емоционалните, си го носят цял живот. Предполагам пиесата ще докосне вторите. Точно те биха припознали образа на Хамлет в себе си. И ако за мнозина финалът е безнадеждност, то според Гърдев посланието е: „Не Хамлет – Отчаянието. Хамлет – Спасението” и още: „Хамлет е въпросът, театърът – отговорът”. Мен лично успя да ме убеди.

5 септември

"Карфиците бляскави бяха наши мечти,

но само свободни от тях отново ще летим".

20 години без Воев. В сърцата ни. Завинаги! ♥

Моето усещане за липса (на Баба и Дядо)

Мога само с едното затваряне на очи и да се пренеса в друг свят, друго време, в спомените си за баба и дядо, които почти от две десетилетия не са между живите, но от живота ми с тях съм съхранила най-милите и топли спомени от ранното ми детство. Те са родителите на баща ми. Тези на майка ми също ги обичам и имам невероятни спомени - всички ваканции прекарвах при тях и милея за всичко свързано с това понятие „на село“. Но тези, за които пиша сега, те са тези, които ми липсват болезнено.

Баба и дядо бяха тези, които ме отгледаха, докато нашите бяха на работа и строяха „живота нов“. До 6-тата ми годишнина живеехме при тях, в къща, с двор, кучета, котки, зайци, кокошки. Къщата беше на главна улица и като се пресече, се намираше крайната спирка на градския автобус № 6 от времето, когато билетчето струваше 6 стотинки. Оставах при тях, когато се разболявах и не ходех на детска градина, а това се случваше твърде често – настинки, стомашни болки, въшки, през какво ли не минавах многократно в този период, а баба и дядо винаги бяха до мен и край мен. След като се изнесохме в самостоятелен апартамент, вече като ученичка в ранните класове, сработената тактика продължи по същия начин. Болест-бележка и болничен от лекаря-пликчето с лекарствата и ме командироваха при баба и дядо. Имам ярки спомени за парещо гърло, компрес с ракия, стегнат с шал около врата ми и погледа ми, замъглен от високата температура, потъващ в безкрайната гора от малки брези, съставляващи тапетите в стаята. Дядо слагаше върху печката на дърва малкото бяло чайниче, с леката ръжда от многократна употреба и сваряваше най-вкусния и ароматен ментов чай, който съм пила през живота си. Оттогава е и слабостта ми към чая, а не към кафето. На малка скаричка слагаше филийки хляб и ги запичаше от двете страни, намазваше ги старателно с краве масло и ги посоляваше отгоре щедро със сол – перфектната закуска, особено за гладно и болно дете. От всичките тези аромати на вкусни нещица, които се носеха из къщата през цялото време, бях си внушила, че оздравявах по-бързо. 

Каквито и пакости да съм правила, не помня нито един случай, в който да съм яла шамарите им, или да са ми се карали. Там, сред тях, съм изпитвала най-осезателно чувството на безгрижност, свобода, сигурност и безвремие. Тогава беше времето, когато мечтаех и фантазирах на пълни обороти, в съзнанието си откривах нови светове и толкова се вдъхновявах, че си вярвах истински. Чувствах обичта им, топлината, грижата и подкрепата, които днес толкова ми липсват. Отидоха си един след друг, в една година, в разстояние на шест месеца. Дядо беше първи и повика при себе си баба точно в навечерието на Нова година. Събраха се заедно в друг свят, защото не можеха да бъдат разделени. И сега, по улицата щом срещам възрастни хора, в които откривам прилики с моите баба и дядо, се опитвам да отгатна как те биха изглеждали днес, ако бяха живи, почти 20 години по-късно. В мислите ми са усмихнати и пак същите. Може би защото искам да ги запомня такива.

Дядо ме научи да играя шах, още преди да тръгна на училище, или поне основните ходове, обичах да подреждам фигурите на дъската, но така и не се запалих по нея. Пак той ми показа как се играе белот и имаше нервите да ми обяснява правилата. Тогава асото за мен беше „бирлик“, или „туз“, а дамата беше „мома“. Той е човекът, който ме научи да карам колело на две гуми, докато бях на 4, а по-късно се случи и първото ми самостоятелно ходене до магазина за хляб и дребни продукти, само и само да съм с колелото. Постоянно бях с ожулени лакти и окървъвени колене, а той ми казваше, че „юнак без рани не ходи“, а баба си умираше от притеснение „какво ще кажат майка й и баща й“. Нямам страх от гръмотевици и светкавици, бурите не ме плашат, мога с часове да стоя на сухо и да наблюдавам природата в такива вълшебни моменти. Отново заслугата за това е на дядо. Докато се изсипва пороен дъжд, ние стояхме на отворен прозорец, вдишвахме аромата на летните бури, а той ми разказваше различни истории, или пък решавахме заедно любимите му кръстословици. И до днес ми е останало усещането, че съм му била незаменим и важен помощник в тази дейност, макар да бях в началните класове в училище. Цял живот го помня, че беше абониран за „Лик“, „Космос“ и „Поглед“ и обичаше да ми преразказва прочетеното там, поне нещата, които мислеше, че ще разбера. С дядо ми бяха първите гледания на „Студио Х“ в петък вечер, макар в повечето случаи да заспивах още на началните букви на филма. Заради него пазех тишина, за да изгледа на спокойствие „Всяка неделя“, а аз умирах от досада и скука, докато чаках моите пет минути за „Розовата пантера“. Дядо ме научи да не се страхувам от кучета и аз минавах спокойно покрай Лила – първото домашно куче въобще в спомените ми, което не беше от дружелюбните и макар да ме гризваше злобно отвреме-навреме, аз продължавах да си минавам спокойно покрай нея, напук на всякаква логика. Като умря плаках много. Помня имената на всички котки, които са се раждали и отглеждали в къщата. Най-първата беше Мурка, беше родена преди мен, израснахме заедно и от нея се заформи дълго поколение, а аз знаех безпогрешно котешкото родословно дърво. От дядо съм наследила слабостта си към Германия и всичко немско, той пръв ме научи да викам „Само Левски“, да се катеря по дърветата в двора и да си бера сама череши и круши и да ги ям отвисоко. Бях неговата слабост, въпреки че имаше още 4 внуци освен мен. Но все пак само аз съм кръстена на него. Той беше човекът, който ми измисли подпис по подобие на неговия, макар че тогава още не можех да пиша. И до днес се подписвам с него. Той ме научи да изписвам цифрите. Още помня упоритите ни спорове как се пише двойката и недоумението ми защо всички предпочитаха стандартното й и скучно изписване, а не както на мен ми харесваше – голяма и закръглена, наподобяваща половин патка, която аз романтично смятах за лебед. Дядо много искаше да ме види студентка, но си отиде месец преди да ме приемат. А баба мечтаеше да доживее сватбата ми. Беше нагласила чеиз за всяка от трите си внучки – юрган. На мен, като най-малка, ми даде да си избера моя – червен или жълт. Избрах „златния“, защото наистина го мислех за такъв. Идея си нямам къде е сега.

Баба, моята баба, която толкова ми липсва. Баба, която правеше най-хубавите, ароматни и пухкави бухти на света. Поръсени с пудра захар, бяха самото съвършенство и ги нагъвах още от тавата, докато бяха горещи, с идеята и намерението да ги изям всичките, все едно ще настъпи краят на света в следващия половин час. После ме болеше стомахът, но на кой му пукаше, нали вече бях сита и доволна. Баба правеше най-хубавата домашна баклава, а тиквеникът с ръчно точени от нея кори. Откакто се помня, за всяка Коледа у дома имаше по една огромна тава от тези две сладости, които тогава пренебрежително подминавах, защото ги имах за даденост. Когато живеехме там, обичах да спя при баба. Тя да ми чете приказки, на които сама се приспиваше уморена, а аз я будех по детски егоистично за да продължи нататък.

Спомени, толкова спомени имам оттогава... Къщата, с двете големи тополи отпред, посадени от детската ръка на баща ми и по някаква ирония пак той отне живота им, защото корените им напукваха основата на къщата. Зелената ограда отпред, която ми се струваше безумно висока за детския ми ръст тогава и радостта от усещането, когато за пръв път успях да я прескоча сама няколко години по-късно. Първото ми качване на покрива на къщата, седенето до комина и правенето на балончета от разтвор вода+веро, които се рееха над къщата. Смокинята до телената ограда, градината с плодовете, зеленчуците и овошките, огромните червени и розови божури на баба, които тя откъсваше за да ги подаря под формата на букет на учителките за 24-ти май в училище. Дядо, нарамил косата, отива да набави храна на зайците, които отглежда, а ние с брат ми събираме тревата в чували, а после ни позволяваше да подържим в себе си малките зайчета и да ги галим. Първите ми драсканици с моливи, като за начало по тапетите, а после до всичко хартиено, до което се докопам. Поощренията на дядо, който пръв усети страстта ми да рисувам, във вид на блокчета № 4, множество цветни моливи, а след това няколко комплекта флумастри и водни боички, които безмилостно употребявах за нула време. Дълги години пазеше в папки листовете ми с изрисувани принцеси, слънца, цветя, къщички и облаци.

Винаги, когато ми е най-трудно, предстои ми труден избор, или съм в някаква безизходица, споменът за баба и дядо нахлува в мен, сякаш те самите искат да ми помогнат по някакъв начин. Или поне на мен така ми се иска. Спомням си неща, които са се случили много години назад, без конкретен повод, във възраст, когато е нереално да се формират такива ярки спомени. Понякога имам силно дежа-вю точно от тези моменти, все едно съм живяла някакъв паралелен живот. Денят, в който се науча да разбирам какво искат да ми кажат и какъв път ми посочват, ще бъде много специален за мен, защото бремето от това, че не мога да ги чувам, ми тежи много. Баба и дядо напомнят за себе си в сънищата ми. Те са най-често сънуваните от мен хора, особено баба и всичко е толкова истинско, чак (не)реално. Сънят ми винаги свършва с усещането за бабината топла прегръдка и моята глава в скута й. Усещам топлия й аромат, мекотата на тялото й, толкова силно съм я прегърнала,  че самата аз се задушавам и не искам да я пусна, макар вече да осъзнавам, че това е просто сън, който сънувам за пореден път. Лицето ми е мокро от сълзи и всъщност това е, което ме събужда. 

Чувството е облекчение и тъга едновременно.

На (анти)театър: "Лов на диви патици"

снимка: Атанас Кънчев

„Лов на диви патици“ – Главна сцена на НТ „Иван Вазов“, автор: Александър Вампилов, постановка: Юрий Бутусов, сценография и костюми: Александър Шишкин, композитор: Фаустас Латенас, в ролите: Иван Юруков, Николай Урумов, Леонид Йовчев, Снежина Петрова, Александра Василева, Теодора Духовникова, Ирмена Чичикова, Валери Йорданов, Дарин Ангелов.

Много се забавих с този текст, защото до последно се чудех дали има смисъл да го пиша, да го публикувам ли и въобще да занимавам четящите тук с нещо, което не смятам за театър. Още повече, че сред четящите тук има човек, който ми е много близък и няма да хареса особено написаното, предвид слабостта й към Иван Юруков ;) Не обичам да пиша „хейтърски“, особено пък за театър, но когато го правя, съм направо зла и безпощадна. (вярвам ли си?)

Не му вървеше на това представление от самото начало, а на мен два пъти по отношение на него. Определеният за главна роля актьор Деян Донков напусна актьорската трупа с нелепото оправдание за ангажименти към телевизията (тогава беше водещ на „Кастинг“ по БНТ) точно седмица преди премиерата. А рекламната кампания за спектакъла беше вече факт, неговият образ и име стояха на отпечатаните брошури с програмата, както и върху големият плакат пред „Народен театър“. Аз самата бях сред първите, които си купиха билет за постановката, почти веднага след пускането им в продажба, привлечена именно от името на Деян Донков и поредната му главна роля. Разочаровах се като разбрах, че той няма да участва, а Иван Юруков заема неговото място, при това не като временен вариант, както в началото се предположи, а за постоянно. Нищо против Юруков, напротив – актьорът е талантлив и заслужава адмирации, че часове наред стои на сцената и изнася почти целия спектакъл сам. Но нито той, нито който и да е друг на негово място не може да спаси неспасяемото. Преди да гледам спектакъла, повярвах на оправданието на Донков, но след това напълно го оправдавам за постъпката му, защото излезе, че освен добър актьор, е и доста хитър като човек и буквално се е спасил от резила, в който щеше да се забърка. Второто ми разочарование, още преди да е започнала постановката беше, че на местата, където трябваше да бъдем, а именно средата на първи ред, имаше поставена някаква маса и прожектор върху нея. „Компенсираха“ ни като ни изместиха в самия край на реда, откъдето видимостта никак не беше добра. Но това не бе заради самите места, а заради некадърността на някои от хората в екипа да си свършат работата и да осигурят еднакво виждане за всички зрители. Защото моята видимост определено беше ограничена – в началото заради една закачалка, в ъгъла, в който бях аз, после заради някакви кашони, които бяха част от декора. Предвид създалото се неудобство, трябваше според ситуацията да залягам по стола, да се повдигам, да се въртя и намествам, за да имам някаква нормална видимост и поглед върху цялостната игра на актьорите. Единственият „плюс“ ми беше, че имах възможност да гледам как Теодора Духовникова и Снежина Петрова се събличаха и преобличаха на метър разстояние от мен. Но не за това бях отишла. Отделно заради честата смяна на декорите, разчистване на сцената, поставяне на нови елементи, се вдигаше през цялото време огромен прах, който не само се виждаше, а и се усещаше и полепваше навсякъде в публиката от първите редове. Сякаш правилото е било да се извадят най-прашните, най-мръсните, най-овехтелите и ненужни вещи от мазето на театъра и да бъдат разхвърляни по сцената в цялата им прашност. В резултат на това почти през цялото време публиката кашля, киха и се увиваше в шалове и други налични дрехи, за да се предпази от прахоляка, което беше доста изнервящо, тъй като самите актьори почти не се чуваха от целия този шум.

Съзнавам, че пиша за неща около самата постановка, а не за нея самата. Но... няма какво да се пише просто. Почти четири часа пълна мистерия какво точно се случва на сцената – и това доживях. Не разбрах нито идеята, нито посланието. Явно не съм част от „елитарната“ театрална публика, която възприема слабото представление като „провокативно“, а некадърните режисьорски напъни като „новаторски“. Късно ми е времето тепърва да ставам сноб, извините меня пожалуйста. Останах си с едно огромно чувство на разочарование и яд на самата мен, че не си тръгнах в антракта. Но съм търпелив човек, уважавам театъра и все се надявах, че във втората част вече нещата ще са по-смислени и най-накрая и аз ще схвана „великия“ смисъл. Но уви, това не стана. Трябваше като се прибера вкъщи да прочета разни прес-листове за сюжета, че да навържа горе-долу нещата, но пак не ми се получи съвсем. И не мисля, че вината е в мен, задето не съм разбрала идеята, защото такава просто нямаше. За сметка на това имаше един полугол почти през цялото време Николай Урумов, който е далеч от добрата си физическа форма, чийто образ на плешив и разплут пияница по традиция добре му се отдава, а изпълнението му на “Besame mucho” го прави само една идея по-симпатичен; Ирмена Чичикова в разни странни одежди върху кльощавото си тяло, с вечно уплашения си поглед и няма как да не спомена една от финалните сцени, където тя е гола, само по чарапогащник и близо пет минути стои по този нелеп начин на сцената и се взира умолително в публиката, едва ли не с безмълвно извинение и сигурно наум се моли да свършва по-бързо този кошмар. Кому е нужно това? Мислех, че отдавна театърът, особено Народният, е спечелил доверието и подкрепата на публиката си и тя съответно идва редовно и запълва местата. Беше ли нужно да се използват такива евтини трикове с полу голи актьори, а преобличането им през цялото време да става пред очите на зрителите? Да не звуча като прекалена моралистка, но всичко това бих го оправдала, ако ставаше дума за изкуство, за театър, а не за гавра с публиката. Актьорите не са виновни, най-малко те би трябвало да бъдат съдени за този провал, защото точно те изнасят на раменете си това бреме и те са лицето на постановката и именно заради тях имаше на финала плахи аплодисменти, заради техния труд. Чак сега идва времето да спомена и името на режисьора – Юрий Бутусов, според мен главният виновник за това безумие. Похвална е идеята, че за руския сезон, ръководството на Народния театър е поканило „голямо“ име от руските театрални среди, каквото би трябвало да е Бутусов, но нещата за съжаление не са се получили. От разни интервюта в пресата, някои от актьорите, които участват в постановката, споделяха, че режисьорът ги е затварял с часове заедно и са репитирали здраво, самите му методи били нетипични и създавал „театър в театъра“, искал да направи от трупата едно семейство, искал ги единни и подкрепящи се. И действително, те се подкрепяха един друг – още преди антракта, като започнаха да излизат хора от публиката, актьорите спираха играта си, започваха да махат към излизащите и казваха „Довиждане“ докато не се затворят вратите. Какво се цели с тази демонстрация? Идея на актьорите ли е, или на режисьора? На мен лично доста грозно ми подейства и тъй като това беше едва второ представление, все още се водеше предпремиерно, моето обяснение е, че явно са очаквали такива реакции от страна на публиката, за да реагират по този начин. Сигурно в „затворените“ сбирки, които са имали с режисьора, са отделили време да отрепетират такива ситуации. Друг е въпросът, че доста пошло им се получи, публиката все пак си е дала парите да ги гледа тях и представлението, а тези жестове са най-малкото обидни и жалки от тяхна страна. На излизане от театъра, случайно се разминах с Христо Мутафчиев, който на висок глас каза по повод представлението: „Това е гавра за обществото!“ Човекът, въпреки състоянието си, с два бастуна и придружител, беше дошъл да уважи колегите си и съм сигурна, че ако не беше трудноподвижен, нямаше да остане до края, а щеше да се измъкне от салона, както направиха част от зрителите, още преди антракта.

Както и да е, нямам намерение да пиша повече за това представление. За мен е разочароващо и слабо, не бих го препоръчала. Ако мога да обобщя с едно изречение мнението си: идва в България един прехвален руски режисьор, подбира едни от най-актуалните и талантливи български актьори, експериментира както му е кеф с тях, без никакви очаквания спрямо публиката, защото явно нейното мнение и нагласа не го вълнуват особено, тъй като вече е гушнал тлъстия си хонорар, след премиерата отлита доволен за Русия и оставя бакиите след себе си, без да се ангажирва с нищо и по никакъв начин вече. Точно обратният случай обаче гледах няколко месеца по-късно, на същата сцена – проекта „Грозният“, където Явор Гърдев и български екип, създаващ сценографията, костюмите и музиката, поставя за Държавния академичен театър в Саратов, но с руски актьори на сцената. Примерът едва ли е съвсем уместен, но все пак е показателен за успешен резултат при създаването на съвместен международен проект. Иска ми се да вярвам, че „Лов на диви патици“ е изключението, а „Грозният“ е правилото. Но не съм много сигурна предвид резултатите от опитите на другите гост-режисьори от чужбина в Народния театър и (не)сработването им с българските актьори. От постановките, които съм гледала в последните години, не се сещам за нито едно, което да ми е харесало. Но признавам, че „Лов на диви патици“ счупва всички рекорди по безумие и аз лично дълго ще го помня с отрицателни емоции.

Сигурна съм, че има хора, които са на противоположното мнение и са останали очаровани от постановката, защото четох и хвалебствени коментари за него. Зачудих се дали сме гледали едно и също нещо. Възможно е, разбира се, хубаво е, когато някоя постановка „разбуни“ духовете и се заформят два противоположни лагера от мнения – на пълно отричане и истински възторзи. Това до голяма степен провокира зрителите и ги тласка към театралния салон, за да преценят сами. Ще се радвам, ако някой от четящите тук, сподели мнение, ако е гледал постановката. Сещам се преди няколко години подобен ярък спор се заформи около постановката на Деси Шпатова „Ангели в Америка“, също в Народен театър, част от американския сезон тогава. Мащабен проект, известни актьори на сцената, провокативен текст и противоположни мнения от страна на критика и публика. Резултатът – много бързо бе свален от програмата на театъра и вече почти забравен. По тази аналогия, мисля си, дали да очакваме същата съдба и за „Лов на диви патици“? Аз лично съм „за“.