Елена Димитрова, сн. Яна Лозева |
„Между празниците” – ТР „Сфумато”, автор: Стефан Иванов,
реж. Маргарита Младенова. В ролите: Елена Димитрова и Христо Петков.
Знам, че отдавна не съм писала тук и по-конкретно за
театралните постановки, които гледам, но това не означава, че не ходя на
театър. Напротив, не съм спирала нито за миг. Гледах много постановки, някои ще
останат дълго в съзнанието ми, на други помня отделни моменти, сцени, картини и
реплики. Много от тях са ме трогвали безкрайно и са оставяли диря в душата ми,
но досега не се е случвало някое от тях да ме разтърси до сълзи, буквално.
Всяко нещо си има първи път, този на мен се случи и точно за това
представление ще пиша днес, защото имам потребността да го направя. Пиесата „Между празниците” е част от програмата „Изчезващата
човечност”, която се играе в настоящия сезон на ТР „Сфумато”. Авторът Стефан
Иванов е един от младите български поети, писатели, драматурзи от новото
поколение в българската литература, единствено за който съм сигурна, че ще
остави трайна следа в нея, с оглед написаното до момента. А то никак не е
малко, предвид крехката му възраст. С диплома от Сорбоната, а и не само оттам,
формирал мирогледа си от различни области на изкуството – музика, литература,
кино, театър, изобразително изкуство, които намират ярко присъствие в
творчеството му – няколко издадени книги с проза и поезия, собствен блог,
статии в различни медии. Отскоро работи и в театъра – съавтор е заедно с Иван
Добчев за „Медея-майка ми” („Икар”
2013 за най-добро представление),
а „Между празниците” е първият му самостоятелен проект за театъра.
От това, което съм чела за постановката, останах с
впечатление, че текстът на „Между
празниците” се създава по-скоро случайно. Времето около една Коледа, след дълги
и дълбоки разговори с актрисата Елена Димитрова, които стават основа на
театралния проект. Авторът взема тези от диалога си с нея и върху тях
гради останалата част от монолога, който в последствие ще стане неин в пиесата.
Заедно с режисьорката Маргарита Младенова решават, че трябва да има и още едно
действащо лице, мъж, на същата възраст, с подобен мироглед. Така избират Христо
Петков. Стефан Иванов се среща с него около Великден на следващата година,
говорят много, на различни теми и така се заформя монологът на новия герой. И
всичко това се случва „между празниците” Коледа и Великден – времето, или
усещането за него, когато обикновено човек е с най-близките си хора и
едновременно с това най-истински със себе си, откровен, вглъбен, душевно раним
и склонен на вътрешни равносметки.
В основни линии се получава нещо като два независими един
от друг монолози на сцената, преплетени до известна степен с автобиографични
елементи от живота на актьорите на сцената, пречупени през виждането на автора
за тях двамата като силно изразени индивиди и в същото време като част от своето
поколение, с характерните му качества, идеи, мироглед, социални и политически
позиции, начин на живот. Макар и на една сцена, двамата до края на постановката
не се забелязват и всеки реди своя монолог, сам за себе си, без да забелязва
другия. Диалог липсва, дори погледите им не се засичат почти до финала, всеки потънал сам в себе си, в собствения си свят. Едва на финала монолозите им се
преплитат, но по-скоро като случайност, а не като форма на диалог, колкото да
се затвърди усещането за заедност в самотата им.
Признавам си, че отидох без никаква подготовка и очакване
към спектакъла. Знаех само екипа, който стои зад всичко това, а Елена Димитрова
и Христо Петков са едни от любимите ми актьори, емблематични лица от сцената
на "Сфумато", със силни и знакови роли там. Всичко започна с първите думи от
монолога на Елена: „Не мога, не знам, не искам”... Още от това начало
настръхнах и предусетих, че тук нещо ще се случи, нещо различно, силно и ново
за мен. И в същото време ме беше страх как ще продължи до края, защото за всеки
човек като мен, израснал с песните на „Нова генерация”, поезията на Воев е дала
отражение върху цялата му същност. Именно заради това приемам много лично и
ревниво всичко свързано с тази философия и гледам безкрайно критично на всяко
посегателство към тази тема. Облекчението ми беше огромно, когато до самия
финал не усетих грам фалшивост, а само чистота, искреност, споделена интимност
и много любов. Няма да изпадам в подробности и да описвам отделни сцени, защото
не само е излишно, а и вредно. Това трябва да се усети със сърцето и душата,
колкото и клиширано да звучи. Но за целта трябва да ги имаш. Единствено и
задължително условие.
Пиесата е писана за мен. Имах това силно усещане през цялото
време, видях живота си, мислите си, болките си и всичките си житейски състояния,
по един или друг начин. Всеки, който гледа спектакъла и го усети по същия или
близък начин, ще ме разбере напълно защо го приемам толкова лично. Елена
Димитрова, по-истинска от всякога, с всичките силни думи, които казва не като
заучен текст, а като интимно вътрешно споделяне, изживяни и почувствани. Там са
думите на Воев, там е черното, там са „котките под колите”, там са съмненията,
терзанията, мечтите, чувствата, царицата в черно, седнала на лъскавия
трон, окъпана в блясък, силен грим, без суета, опит за истинско себепознаване.
Христо Петков, в много по-различна светлина от всички роли, в които съм го
гледала досега. Истински, откровен, гневящ и бунтуващ се срещу несправедливостите
на света. Велосипед, приятели, музика и футбол – така го видях аз в пиесата,
или поне героя му. Малките удоволствия от неделните следобеди в гледането на
мачове от английското първенство и емоциите, свързани с любимия клуб, с чийто екип играе и на сцената и
емблемата върху сърцето му. Двамата актьори ги харесвах много, сега вече ги
обичам, защото ги чувствам близки. Елена - заради споделената любов към „Нова
генерация”, Христо – заради общата ни болка и любов по „Ливърпул”.
Христо Петков, сн. Яна Лозева |
В притъмнената малка сцена на камерната зала, няма декори,
само едно колело с педал, част от велосипед, окачено в едната част на залата, хвърлящо
призрачна сянка при определена светлина, бляскави и шумолящи завеси, от които успешно
се получават костюми, ленти, форми и цветя (от края на 80-те).
Музиката е като отделен герой, който е посредникът между монолозите на героите
на сцената. Концертно изпълнение на „А Pain that I’m Used to” на любимите „Depeche mode” (“close your eyes, pay the price for
your paradise, devils feed on the seeds of the soul…”), инструментал на ” The Hives”,
прекрасно сливащи се с настроението и действието на сцената. И всичко останало
е текстът, всичко е фокусирано върху него, защото няма нужда от друго, сам по
себе си е силен и до болка откровен. Влиза подкожно, бавно и постепенно, обладава
те дълбоко и вътрешно, безпогрешно открива оголените ти бутони за болка,
страдание, горчивина, съчувствие, любов,
съпричастност, откровение, близост, самота, надежда, избавление и всички останали
чувства, виреещи охолно в тялото ти, натиска ги не един по един, а всичките
заедно. Експлозия от чувства. Точно това усетих докато течеше целия
спектакъл, сълзите се стичаха по лицето ми през цялото време, без да имам власт
над тях. А и не исках. Имах нужда от това освобождение, от този катарзис. Да
почувствам, че не съм сама в усещанията си и че други хора са създали и претворили
това, което винаги е било вътре в мен и ако имам смелостта да го изкарам навън,
то щеше да е по същия този начин. Нито с нещо повече, нито с нещо излишно. Само
точно това. Благодаря.